Петър Стъпов
Гости от Мион (12)

Заговорът

Когато Вега напусна залата, наистина чувствуваше болки в главата. Това беше от напрежение, от тревога и уплаха. По дяволите тези миони и техният филм заедно с дневника, чието съдържание Ана желаеше да узнае! Таомей и мионите бяха спокойни и нищо не им струваше да забавляват Скрибин и дъщеря му със своите чудатости. А „Космос“ стоеше затворен в този проклет звездолет! „Космос“ беше безпомощен, със заглъхнали апарати и уреди, като немощен гигант, поразен от страхотно чудовище. Стареца трябваше да узнае какво се беше случило, да се осведоми къде изчезна „Космос“ и да направи всичко, за да помогне. Как? Вега не знаеше. Но помощниците на Стареца може би ще намерят изход…

Той отиде при пилотите, които от скука играеха карти. Вега натъжен поклати глава и каза:

— Забавлявате се спокойно, а? И не знаете, че мионите възнамеряват скоро да кацнат на Земята.

— Че нека кацнат! — отвърна Робсън. — Ех, каква сензация ще бъде за целия свят!

— Сензация — да! — ядосан промърмори Вега. — И още каква! Особено като се появят Скрибин и момичето.

Робсън се намръщи.

— Хм, вярно! Не съобразих! — Той хвърли с яд една карта. — Тогава?

— Тогава да играем на карти! — със същия тон добави Вега. — Джери!

Радистът скочи на крака и по навик каза:

— Да, мистър!

— Радиопредавателят в какво състояние е?

— Вие знаете, мистър! Отказва да работи!

— Опитайте да го поставите в ред!

— Сега ли?

— Да! Трябва да съобщим на Земята какво е нашето положение и да получим инструкции! Хайде, елате!

Игловидният нос на „Космос“ сочеше право към средата на тавана. Мълчеше мощната летателна машина, затворена между кръгли стени, които ограничаваха простора й. Люкът зееше отворен някъде към върха.

— Некадърници! — промърмори Вега. — Защо не са го затворили? Тези миони може би са шетали из „Космос“.

Джери спокойно вдигна рамене и безгрижно каза:

— Не, мистър, не ми се вярва. Мионите изглеждат честни момчета, дори наивни в своята честност!

Вега търсеше с поглед някаква стълба. Без стълба беше невъзможно да се качат до люка. Но стълба нямаше.

— По дяволите! — изруга той. — А как ще влезем в ракетоплана?

— Оня мион как се казваше… Таомей, нали? Той има една пръчица, дявол знае каква, но тогава с нея ни свали долу. Не помните ли, мистър?

— Помня, дявол го взел, но не ми се иска Таомей да разбере нашите намерения.

— Тогава?

— Тогава, тогава! Ще повикаш друг мион! Може и той да има такъв уред. Хайде, върви! — заповяда Вега.

Радистът излезе и след малко се върна с добродушния астроном Елий, като размахваше смешно ръце и се опитваше да му обясни нещо. Мионът пулеше кръглите си очи и мигаше озадачен. Вега отстрани радиста, лицето му прие възможния най-любезен израз, той посочи към люка, удари се в гърдите и с жестове му даде да разбере, че иска да влезе в ракетоплана.

— Айя, айя! — каза зарадван мионът. Той отиде към стената, отвори малка вратичка, която Вега и Джери не бяха забелязали. Блеснаха няколко бутона. Елий натисна единия. От пода на звездолета нещо засъска като змийче и една малка платформа бавно почна да се издига. На двайсетина сантиметра тя спря. Мионът покани двамата да се качат. Когато стъпиха на нея, тя ги отнесе плавно и застана неподвижно до люка. Джери се наведе, надникна под платформата, но не видя никаква опора.

— Дяволска работа! — рече той.

— Хайде, хайде, не дрънкай! — скара му се Вега.

Двамата влязоха в „Космос“.

Всичко беше на мястото си. Уредите в пилотската кабина изглеждаха непипани. Чисто, подредено, както бяха го оставили. Джери надяна на ушите си слушалките, включи щепсели, завъртя разни ключове, натисна бутони. Скалите светнаха със зелени светлини, затрептяха стрелки.

— Е? — попита Вега, като се навеждаше да чуе. — Обаждат ли се от Земята?

— Не, мистър, никакви сигнали!

— Проклятие!

— Но и шумовете са изчезнали. По-рано се чуваше адски пукот, боботене, съскане, пращене. Изглежда, че предавателят и приемателят са в ред, а не действуват!

— Опитайте пак, драги!

Слушалките мълчаха. Джери проверяваше апарата и правеше усилие да изтръгне поне звук от него. Напразно. Като не успя, облегна се на коженото кресло и разпери безпомощно ръце.

— Пълно мълчание, мистър — каза унило той.

— Е, Гардън. Според вас какво се е случило?

Джери не бързаше да отговори. Пък и нямаше какво да каже, защото нищо не разбираше. Все пак отвори някакви капачки на апаратите, дълго ги чопли, проверява проводници, най-после каза:

— Знаете ли какво мисля?

— Та говорете, за бога!

— Всичко е в радиовълните!

— Как така?

— Изглежда, че те не могат да проникнат зад обвивката на звездолета.

— Не ви разбирам!

— Просто стените не ги пропущат да излязат навън. Ако отворим люка на този хангар…

— Хм, люка! Там е работата! Най-напред ще излети въздухът, в случай че не вземем някакви мерки. Но какви? Не знаем! И, второ, отворим ли го, бихме могли да избягаме… ако имаме достатъчно гориво! Да, трябва да поговорим с Робсън и Джеймс! Как мислиш ти, Джери? Добре ли сме с горивото?

— Не зная, мистър!

— Е, ще видим. А сега опитайте пак да повикате Земята!

— Изключено е, мистър.

— Хм! Мръсотия! — изръмжа Вега все така намръщен. — Трябва да намерим изход от това положение! Хайде!

Те тръгнаха към люка и стъпиха на платформата. Елий натисна бутона на стената и платформата плавно се спусна към пода…

Вега лежеше на широкото и дълго легло. Беше сам. Тишина. Миришеше на акация. Приятно беше да заспиш, но той се въртеше, пъшкаше, понякога се унасяше в тревожни мисли. Свършено! Беше безпомощен, далече от Земята, изхвърлен в космоса като загиваща медуза, която не чувствува тялото си във водата и няма сили да протяга волно гъвкавите си пипала…

Нима наистина мионите ще го принудят да се върне на Земята? С какво право? Те изобщо нямаха никакво основание да го отклоняват от пътя му. Те извършиха пиратски акт, а, изглежда, не съзнаваха това! Не! Скрибин и Ана не биваше да се върнат на Земята.

Проклети миони!

Беше в ръцете им. Какво да прави?

Вега изпъшка. И още дълги часове той мисли как да излезе от опасното положение. Най-после задряма. Скоро бледа светлина започна да прониква от стените на стаята също така, както зората пробуждаше земята. Вега отиде в банята, изкъпа се, разтри тялото си с кърпа. Тъкмо се обличаше, когато през кръглия илюминатор забеляза сребристото тяло на ракета с остър нос. Вега долепи чело до стъклото. Същата ракета ги довлече тук. Той не успя да я разгледа по-добре, защото тя прелетя светкавично и потъна в мрака като захвърлено блестящо камъче.

Какво означаваше това?

Вега бързо се облече. Беше рано, може би всички още спяха. Денят настъпваше бавно, с полусенки и познатата сутрешна хладина. Вега премина коридора и натисна белия бутон на една врата. Чу се мелодичен звън, като че ли се изтръгна звук от пиано. Отвътре гласът на Таомей каза нещо. Вега отвърна:

— Аз съм, Вега!

Вратата сама се отвори.

Мионът току-що беше се облякъл и седеше до масата си пред някаква книга.

— Извинете — каза бързо Вега. — Видях вашата ракета, която замина. Какво се е случило?

— Няма нищо за безпокойство, приятелю! Седнете! — Таомей подаде стол и продължи: — Изпратихме я да обиколи няколко пъти Земята!

— С каква задача?

— Още веднъж искаме да изследваме земната атмосфера. Ще я фотографираме пак. Зейбо и Тойзи ще се запознаят с района, където възнамеряваме да кацнем!

— А кой е този район, ако мога да зная?

— Степите край Каспийско море?

Вега потръпна и се намръщи.

— Защо именно там?

— Инженер Скрибин препоръча. Не е ли удобно? Имате ли друго предложение? — попита бързо Таомей.

Вега едва се владееше.

— Аз съм гражданин на Съединените държави от Западното полукълбо — каза той. — И за мен ще бъде особена чест да приземите звездолета някъде в равнините край великата река Мисисипи. Но вие имате свобода на избор. Аз обаче не мога да разбера защо ни задържате тук и възнамерявате да ни отведете обратно на Земята!

Таомей поруменя като малко дете, което се срамува от извършена неволно пакост. Той за пръв път сведе поглед. Беше му неловко.

— Ние не ви задържаме — каза той.

Вега си отдъхна. Работите се нареждаха много добре. Той попита:

— Можем ли да си заминем?

— Но да. Винаги, когато пожелаете. Аз мислех, че ви е приятна нашата среща, макар и малко странна…

— Да, да, много ни беше приятно! Но ние имахме друг маршрут!

— Отивахте на Луната?

— Именно.

— Може да излетите всеки миг.

— Благодаря ви — каза успокоен Вега. — Необходимо е обаче най-напред да се свържем със Земята чрез нашия радиопредавател, но той не работи. Не можем да повикаме нито Земята, нито Луната и нашите хора се безпокоят, разбирате, нали?

— Ах, трябваше да ви предупредим — каза бързо Таомей. — Вашият „Космос“ е изолиран, той не е свързан с антени извън корпуса на звездолета и затова радиовръзката е прекъсната. Трябва да изведем антена от хангара…

— През люка?

— Да.

— И ще можем да отлетим?

— Разбира се.

Вега стисна ръката на Таомей.

— Именно така ще направим. Трябва да предупредя моите хора, за да се приготвят. Ще се свържем със Земята и ще излетим. Отивам при моите приятели.

И той забърза към кабините им радостен, че първата трудност е минала леко. Оставаше да обсъдят как ще заставят Скрибин и Ана да пътуват с тях.

В светлата прохладна кабина се бяха събрали всички. Вега седеше на висок стол. Краката му висяха две педи от пода, а облегалката стърчеше над главата му. Замислен беше, липсваше предишната му важност и самоувереност.

Робсън беше седнал в края на леглото, а краката си бе протегнал върху седалката на стола. Мълчеше и дъвчеше дъвка. Джеймс енергично завъртваше и отвъртваше около големия си пръст лъскаво синджирче, а радистът Джери беше подложил дълга възглавница под главата си и мислеше с притворени очи.

— Е, шефе, ще мълчим ли още? — реши се да попита Джеймс. — Защо ни събра?

— Да — каза Вега загрижен. — Да, да! Момчета, работата е объркана!

Джери отвори очи, но не помръдна.

— Какво има, мистър?

— Изправени сме пред катастрофа, господа!

Челюстта на Робсън престана да се движи. Малките му очи неспокойно премигнаха.

— Каква катастрофа? Какво се е случило?

— Мионите скоро ще кацнат на Земята, може би още днес, след няколко часа. Ще кацнат в района на Каспийско море.

И тримата се раздвижиха. Отегчението, което ги владееше на звездолета, изчезна. Съзнаваха какво можеше да се случи. Джери седна на леглото и навъсен, промърмори:

— Това е работа на Скрибин! Той ни прави тези номера!

Робсън изплю дъвката в шепата си и мрачно изръмжа:

— По дяволите! Цял свят ще узнае историята с инженера и тогава сме загубени… просто сами попадаме в устата на вълка. Не, господа! — щракна той с пръсти. — Налага се веднага да изчезнем оттук! Незабавно!

— Как да изчезнем? — попита наивно Джеймс.

— Единственият шанс ни предлага нашата ракета! Мионите нямат право да ни задържат! На какво прилича това най-сетне?

Възмущението беше общо. Прекалено дълго време се чувствуваха като пленници и трябваше да действуват. Вега беше спокоен — той не се тревожеше по този въпрос.

— Чакайте, господа, без паника — поде той. — Говорих с Таомей.

— Е?

— Можем да си заминем!

Робсън, Джери и Джеймс си отдъхнаха.

— Мистър, тогава работата е наред — каза Джери. — Не разбирам защо трябваше да ни плашите отначало! Кажете на този… Таомей ли беше? Да изкарат „Космос“ от хангара, да запалим двигателите и…

— Въпросът е за Скрибин и дъщеря му — прекъсна го Вега. — Те искат да заминат обратно към Земята с мионите. Искат да се появят неочаквано живи и здрави и, разбира се, да разкрият цялата история. И тогава край, катастрофа за всички ни! Разбирате ли, господа?

Оживлението между тримата притихна. Те съзнаха действителното положение. Скрибин им пречеше. Скрибин можеше да ги изобличи.

— По дяволите! — измърмори Робсън. — Мионите знаят ли всичко около тая история?

— Не! Скрибин мълчи. Той е малко фантаст и може би не желае да изложи земните хора. Ако обаче употребим насилие спрямо него и момичето, убеден съм, че всичко ще разкрие. Тогава мионите ще откажат да отлетим. И какво се получава? Обявяват ни за пленници и един прекрасен ден ни хващат за яките и ни предават в ръцете на Държавна сигурност от социалистическия лагер! Тогава — край!

Вега беше прав. Тъкмо такава съдба можеше да ги постигне, ако останат на звездолета и особено ако кацнат някъде към Каспийско море. Какво да се прави? Робсън, Джери и Джеймс бяха неприятно изненадани от логиката на Вега. Трябваше да се действува, но как? Какво замисля Вега?

Те се взираха в неговото непроницаемо лице. Надяваха се; че той е намислил нещо, той има предложение, бе видял изход. И чакаха. Но Вега не бързаше, Вега обмисляше с премрежени очи. Така мина известно време. Най-после Джери се обади.

— Е, мистър?

Вега се усмихна. Беше пак самоуверен и решителен.

— Господа! — тържествено каза той. — Налага се инженерът и дъщеря му да дойдат с нас!

— Добре де, чудесно, ами ако откажат? Разбира се, ще откажат! — каза Джеймс.

— Ще ги заставим, драги! Нямаме друг изход!

— Тоест — поде Робсън, — ако добре съм разбрал, още веднъж трябва да ги отвлечем!

— Тъкмо така!

— Но те ще направят такъв скандал, мистър…

— Ако не употребим хитрост, ще го направят като нищо и всичко ще се осуети. Този път трябва да действуваме много предпазливо.

— Как? — попита Джери.

— Ще бутнем под носовете на двамата да вдъхнат упойващ газ, от него имаме достатъчно количество. Само две-три вдишвания и те ще паднат като трупове. После ще ги пренесем незабелязано на „Космос“ и ще отлетим.

Робсън високо се изсмя.

— Какво ви стана? — попита Вега.

— Мислех ви за по-хитър, мистър! — с ирония забеляза той.

— Как тъй?

— Въобразявате си, че господинът и дъщеря му ще поднесат носовете си под вашия упойващ газ! Глупости! Те изобщо не желаят да видят никого от нас! Няма ли някакво по-свястно предложение?

Вега не отговори. Намръщи се и стана зъл и недостъпен. Замълчаха и другите.

— Е? Тогава аз да кажа! — добави самодоволно пилотът. — Браун ще свърши тази работа!

Вега почервеня от гняв.

— Този мръсник? Робсън, вие сте луд! Та той е с тях!

— Именно това улеснява работата.

— Глупости! Аз щях да му счупя врата, ако не бяха се появили тези миони!

— Оставете това за после, мистър. Сега той ни трябва, пред него ще играем ролята на наивници, които са му простили. С вашия упойващ газ нищо няма да излезе. Потребно ни е друго средство за приспиване, например течност или прахообразно вещество имате ли?

— Ще се намери — каза Вега.

— Отлично. Трябва да се сипе в храната на ония. Браун ще я поднесе, те ще ядат от нея. Това е всичко.

Джери прецени плана за добър. С него се съгласи и Джеймс.

— Ако онзи тип не беше предател, лесно щяхме да наредим работата — каза Вега. — Но той няма да ни съдействува. Тогава?

— Оставете тази работа на мене, мистър — поклони се Робсън.

— Добре, няма да забравя услугата ти, драги Робсън!

 

 

Браун лежеше в кабината сам както винаги. Заговорниците не го търсеха от деня, когато се опита така злополучно да съобщи на Земята за отвлечения Скрибин. Само веднъж Вега го предупреди рязко да държи езика зад зъбите си, защото… Вега красноречиво извади револвер от джоба си и го допря до сърцето на Браун.

Браун реши да мълчи и да чака. Той не каза нищо на Скрибин и Ана за опита си да им помогне, защото се срамуваше от неуспеха си. Стигаше му, че беше много често при двамата, особено сутрин, обед и вечер, когато им сервираше. И сега пак погледна часовника си. Имаше половин час, докато отнесе закуската. Ще види Ана, ще разменят няколко думи… Приятно му беше да мисли за това. Нямаше вид на болен. Лицето му изглеждаше румено, здраво, дори понапълня. Той сам беше удивен от чудесното си изцеление, което започна същия ден, когато Ана го отведе при Мейзо и той го облъчи с вълшебните лъчи. Браун чувствуваше как му олеква и силите му се възвръщат. Видя тумора, който под въздействието на лъчите се топеше, като че ли беше бучка захар… Здрав! Съвсем здрав! Ана настоя да го лекуват! Ана го спаси най-напред, а после мионът… Тя беше така внимателна и добра, когато Браун лежеше в санитарната стая. Тя го посети още два пъти просто така… да го види!

Сега й беше предан до смърт — следваше я навсякъде. Тази негова привързаност понякога й тежеше, но Ана търпеше натрапената му учтивост. Веднъж той се пресрами и стеснен, каза:

— Ана, винаги ме измъчва един въпрос.

— Какъв въпрос, Браун? — попита с нежен глас тя.

Той сведе поглед. Помълча, търсеше думите, после просто продума:

— Защо искахте да ме излекувате?

Тя отвърна съвсем естествено:

— Това беше мой човешки дълг, Браун!

Никаква топла струна не трепна в нейния глас. „Човешки дълг!“ — помисли си Браун горчиво. А беше си въобразил, че у Ана може би се бяха породили някакви чувства към него! Думите й вледениха кръвта му, но той не й даде да разбере това. Може би предаността му ще влее мъничко топлина в сърцето й… Той чакаше, но този час не идеше. Трябваше търпение, постоянна нежност. Той мислеше за това и сега, когато си почиваше.

Стресна го тихо почукване. Браун седна на леглото и каза:

— Влез!

Появи се здравата спортна фигура на Робсън. Изглеждаше весел и добър.

— Скука, приятелю, скука! — провикна се той фамилиарно. — Къде се губите? Или все още ви тормози онази история? Оставете, тя е забравена. Как сте?

— Благодаря, добре.

— И така трябва — словоохотливо продължи Робсън. — По дяволите всички тревоги! Нервите си, братко, трябва да държим здраво. А шефът поизпорти тогава. Защо не идвате при нас?

— Мистър Вега не иска да ме види. Всъщност и аз предпочитам да не се мяркам пред очите му.

— Я гледай! Излишна съвест. Станалото — станало. Важното сега е да излезем от това положение и да се приберем на майката Земя. Никога не съм я чувствувал по-скъпа, като истинска майка. Ех, брат, разбирам ви, може би и в мене тука нещо… — Робсън се чукна по челото — тук нещо ми говори, но съм длъжен да мълча, защото в края на краищата и аз имам отговорности, както и вие, нали?

Браун не отговори. Като се усмихна с леко презрение, пилотът продължи:

— И вие сте участвували много пъти в разни акции. Например улеснихте края на онзи шофьор, нали? Е, и вас законът няма да ви погали, момко! Така че както вие, така и аз трябва да мислим преди всичко за собствената си кожа!

— Не държа особено за кожата си — каза сухо Браун.

— А аз държа. Затова искам на Скрибин и на дъщеря му да не се случи нищо лошо. И няма да се случи! За тях много се грижат. Една цигара?

Робсън му поднесе малка лъскава кутийка с папироси.

— Благодаря — каза Браун и погледна часовника си. — Трябва да вървя!

— Къде?

— Да отнеса закуската на инженера.

— Аа, чудесно! И на мен ми се пие нещо сладко… не ща вино!

— Чаша плодов сок тогава? Ана много го обича по това време.

— Имате ли?

— В кухнята на мионите се намира колкото искаш. Да ви донеса ли?

— Благодаря, ще ви придружа и ще пийна. Имате ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърна Браун.

Двамата отидоха в бялата кухня. Там Браун се разпореждаше като у дома си. От един шкаф извади няколко бутилки с пъстри етикети, наля кехлибареножълт плодов сок в две големи чаши, каза, че те са за инженера и дъщеря му, после наля за Робсън и за себе си. Чукнаха се, като се гледаха в очите. На малки глътки, бавно, като примижаваше от удоволствие, Робсън започна да пие. Браун вкуси малко, после отвори друг шкаф и се залови да приготви лека закуска. Работеше гърбом, като хвалеше кухнята на мионите. Робсън извади от джоба на панталона си пакетче и бързо изсипа малко бял прах в едната чаша, после и в другата. Браун се обърна. Робсън успя да дръпне ръката си и нервно смачка в длан бялата обвивна хартия на пакетчето.

Браун го изгледа втренчено, после погледът му обходи двете чаши. По тяхната повърхност още се белееше тънко петно от прах и то бавно потъваше. Робсън неволно се изчерви. Браун нищо не каза, сложи чашите на една изящна табличка, където бе наредил закуската, и извлече. Робсън се питаше: „Видя ли ме? Или нищо не забеляза?“ Прехапа устни и прошепна:

— Глупак съм! Трябваше по-сръчно да пипам!

Спокойствието на Браун го накара да мисли, че всичко е в ред. Все пак не беше излишна предпазливост. Той излезе от кухнята в момента, когато Браун влизаше в кабината на Скрибин. Коридорът беше пуст. Робсън изтича по мекия килим, спря се и долепи ухо до вратата. Зад нея Браун високо извика:

— Не, не пийте, от това, Ана! Не! Вижте бялото петно…

— Защо? — чу се недоумяващият глас на девойката. Всичко пред очите на Робсън се завъртя, но той се овладя и понеже като пилот беше свикнал мигновено да съобразява, чукна няколко пъти силно по вратата, отвори я и тревожно извика:

— Браун, тука ли сте? Бързо! Някаква радиограма има за вас от Земята!

— Каква радиограма? — недоверчиво попита Браун.

— Не зная. Моля ви, бързо! Мистър Вега заповяда! Чака ви!

Робсън безцеремонно задърпа Браун за ръката. Браун реши, че не е уместно да се разправя с Робсън пред Ана, затова покорно тръгна.

В коридора той се спря и настръхнал, попита:

— Какво искате?

— Бързо, бързо! Вас чакат! — повтори Робсън. Той почти повлече момъка със себе си, отвори една врата и го блъсна вътре. Вега и Джери бяха там, те чакаха новини.

— Какво се случи? — извика Вега, като гледаше с омраза Браун.

Робсън го посочи с пръст и злобно изръмжа:

— Той да каже! Да каже за какъв бял прах говореше на Ана.

— Пак ли? — изкрещя Вега, обърна се към пилота и през зъби каза:

— Робсън, вие сте глупак! А на тебе, мерзавецо, ето!

Вега замахна към челюстта на Браун, който политна, олюля се, притича с разперени ръце, блъсна се в леглото и изгуби съзнание…

Джери се наведе над него.

— Малко кръв има, изглежда, разбихте ченето му — каза той нехайно.

— Какъв мръсник! — повтори Вега все още разярен. — Робсън, значи, той ви видя?

— Изглежда, мистър. Чух го, като предупреждаваше момичето да не пие от плодовия сок.

— Вие наистина сте говедо, извинете за сравнението! — горчиво каза Вега. — Какво ще помисли сега Скрибин? Как успяхте да измъкнете Браун?

— Казах му, че има радиограма от Земята!

— Двоен глупак! От къде на къде радиограма? Кой знае, че Браун е тъкмо тук, на звездолета?

— Признавам, сбърках — каза виновно Робсън. — Това ми хрумна в първия момент. Трябваше да махна този човек от Скрибин, за да не издаде какво бях направил!

— Ех, че сътрудници са друснали на главата ми! Тъпаци! — вън от себе си изруга Вега. — Инженерът разбра ли?

— Мисля, че не, мистър!

— Да, но като не се върне Браун — обади се бързо Джери, — ще се досети каква е работата и ще каже на мионите да анализират праха. Какво да правим, мистър Вега?

— Ще пренесем този тип в „Космос“ и веднага излитаме. На всяка цена! Джеймс е проверил двигателите и намира всичко в ред… само горивото май е понамаляло, но с умела маневра… Преди това обаче трябва да се справим със Скрибин и момичето. Веднага отнесете Браун на „Космос“!

Джери хвърли едно одеяло върху безчувственото тяло. Робсън го натовари на рамото си като вързоп. Вега подаде глава от вратата. В коридора все още нямаше никой.

— Джери, вървете напред! — заповяда той. — Ако се появи някой мион, помолете го за вода или измислете каквото щете, но го отстранете от пътя ни.

— Слушам, мистър…

— По-бързо! Мионите, изглежда, почиват или дявол ги знае къде са. Тук е пусто, а Скрибин и Ана са сами. По-скоро на „Космос“, ще вземем и Джеймс. Четирмата лесно ще се справим с двама. Робсън, тръгвай!

— Да, мистър…

И пилотът покорно помъкна товара си към „Космос“.