Петър Стъпов
Гости от Мион (13)

Стареца се тревожи

— Да! — каза Стареца, като вдигна глава от вестника. — Да влезе!

Той направи нетърпелив жест с ръка. Беше отслабнал. Бръчките се впиваха по-дълбоко в сухата кожа на лицето му, очите горяха, а устните бяха свити. Лакеят бегло се поклони въпреки обичая си и бързо напусна стаята.

След миг се появи радистът.

Той беше висок момък, малко прегърбен, е розови бузи, по които личаха червени жилчици. Не чуваше стъпките си по мекия килим и това го смути. За пръв път имаше честта да разговаря със Стареца. Дори не беше го виждал и не мечтаеше за тази чест, но преди пет минути телефонът тревожно звънна и строгият глас на секретарката нареди: „Стареца заповяда незабавно да се явите при него!“

Радистът стоеше далеч от бюрото и гледаше плешивата глава на тази обикновена, дори невзрачна личност, всемогъща с капиталите си. Как този човек се беше изкачил на върха в стопанския и политическия живот? По дяволите! Това не му е работа! Стесняваше се, че сега стои смутен пред всемогъщия. Предпочиташе да е сам със слушалките си, апаратите, жиците, радиовълните, които го свързваха с целия космос.

— Приближете се! — каза с равен глас Стареца, като го наблюдаваше упорито.

Радистът пристъпи плахо.

— Искам да чуя лично от вас как стана тази работа — продължи Стареца. Тежките завеси на прозорците погълнаха неговия равен металически глас.

През последните няколко дни всеки пет минути звъняха от името на Стареца. Обаждаха се нервни гласове на секретарки и директори. Те искаха от радиста да им повтаря всеки път какви бяха последните сигнали, последните думи и звуци, които предаде ракетоплана, с който Вега летеше към Луната. Той послушно и търпеливо разказваше. А други новини? Други новини нямаше. Връзката бе внезапно прекъсната, а после… пълно мълчание!

— Говорете! — добави Стареца. — Искам от вас да чуя!

Радистът беше поласкан от това внимание. Той, неизвестната гайка в мощната машина, която се покоряваше на Стареца, сега почувствува колко бе важен! Той накратко разказа, после добави:

— В последните секунди се появиха шумове, като че ли пращяха и пукаха светкавици. Друг път това не се е случвало.

— Спомнете си точно последните думи на „Космос“.

— Да, сър! „Преследва ни непознато тяло. Двигателите работят с пълна мощност, опитваме се да се отскубнем.“ Аз попитах: „Какво тяло? Ракета или ракетоплан?“ Тогава чух гласа на Джери Гардън: „Не е ясно. Може би съв…“ И връзката се прекъсна.

— После?

— Последва невъобразим ШУМ, хаос, бучене, прашене. Виках напразно „Космос“. След малко всичко утихна. „Космос“ мълчеше. Два дни непрекъснато ги търсех. Но за съжаление, сър…

Стареца се изправи. Гледаше със зли пламъчета момъка, като че ли той беше виновен. Стиснатите му устни промълвиха:

— Значи „съв…“ Хм! Съветска ракета, нали? Това чухте с ушите си?

— Да, сър!

Стареца отиде до прозореца, отметна леко завесата с жилестата си ръка, погледа небостъргачите, които блестяха на слънцето, после се обърна и попита:

— Друго?

— Съвсем нищо, сър.

— Добре, вървете си!

Момъкът тръгна към вратата, смирен и приведен. Стареца натисна бял бутон и тъкмо отвори уста да каже нещо, обади се женски глас:

— Сър, току-що пристигна ракетопланът от Луната. По ваше нареждане той донесе заснетия филм с онова непознато летящо тяло.

— А, да! — каза Стареца. — Да дойдат специалистите! Веднага!

Дори нямаше време да изпуши пурата си, когато в кабинета му влязоха трима избръснати мъже, облечени изрядно в черни сака и панталони, с бели ризи. Стареца се ръкува с тях, размени няколко думи, а през това време погледът му нетърпеливо обхождаше стената зад бюрото. Там се появиха два кръгли отвора. Срещу тях блесна бял екран. Един глас каза:

— Готово е, сър!

— Добре, почвайте! Седнете, господа!

Лумна сноп светлина. На екрана се появи блестящо продълговато тяло с къси криле към опашката.

— Нашият „Космос“, сър — обясни учтиво единият от господата.

Ракетопланът летеше между звездите като някаква играчка. Едно зеленикаво огромно кълбо със синкав ореол сияеше на черния фон.

— Хм! „Космос“ едва се влачи, като че ли стои на едно място! — забеляза Стареца.

Единият от господата раболепно се наведе към него.

— Не забравяйте, сър, че снимките са правени от Луната. И то със специални приспособления!

Една светла пръчица се появи. Откъде дойде тя? Просто изникна от пространството. Растеше бързо и скоро се очерта ракета с остър като игла нос, без криле. Тя обиколи стремително около „Космос“, после нещо й хрумна, насочи носа си под „Космос“, летя няколко секунди успоредно с него. Тогава всички ясно забелязаха крачета, тънки като косъмчета, които непознатата ракета протегна от тялото си. Те обгърнаха „Космос“. Похитителят хищно грабна плячката си, сякаш това беше безпомощна пеперуда, и се втурна в пространството между звездите…

— Невероятно! Хм! Какво значи това? — промърмори Стареца.

— Лети към съзвездието Сириус — каза един от тримата.

Стареца се изправи нервно. Не беше много тъмно в залата и чертите на изсушеното му лице ясно се открояваха от светлината на снопа, който все още струеше ветрилообразно от кръглия отвор. Нещо зло и заплашително се очерта по това лице.

— Това е комунистическа ракета! — каза през зъби той.

— Може би, сър — съгласи се същият господин.

— Ясно! Те са отвлекли нашия ракетоплан! Те! — Стареца се разходи напред-назад, спря се пред най-високия господин и извика пред лицето му: — Вие, мистър Финлей!

Високият се поклони.

— Вие отговаряте за този случай! Защо не разрушихте ракетата?

— Коя ракета, сър?

— Как коя! — Стареца замълча, после махна небрежно с ръка и добави: — Все едно. Една от двете! Тяхната или нашата!

Лумна светлина. Мистър Финлей стоеше раболепно, а зад него другите двама мълчаха със застинали лица.

— Нямах заповед — каза Финлей.

— Трябваше да съобразите. „Космос“ не биваше да попадне в ръцете на комунистите. А ето сега! Вие предвиждате ли последствията?

— Не, сър, не съм напълно в течение!

— Не сте, затова говорите така! Ракетите трябваше да бъдат унищожени!

— И нашите хора ли, сър?

— Голяма работа! — злъчно отвърна Стареца. — Няколко наши ще спасят всички ни! Ще се избегне един крайно неприятен международен скандал!

Тримата — изпънати, важни и мрачни, слушаха тези упреци и мълчаха. Стареца се поразходи, отиде до прозореца, погледна навън и пак се обърна.

— Ето какво — каза той. — Нареждам на моите хора, които са осведомени за този случай: ще отричат всичко! Ще опровергават! Ние нищо не знаем за това неприятно отвличане на онзи инженер… руснак ли беше или българин, това няма значение. Оня глупак Вега може да говори пред комунистите каквото си ще! Добре! Ще го обявим в невменяемост! Ще кажем, че е техен агент и това е една нагласена провокация! Разбрано?

— Да, сър! — отговориха и тримата.

— Ако трябва, ще изразим телеграфически възмущението си. Всички средства са допустими, ясно ли е? Само едно трябва да се внуши на цял свят: ние нямаме нищо общо с тази история! Имаме ли съобщения?

— Какви съобщения, сър?

— От страна на комунистите за Скрибин и дъщеря му.

— Не, сър!

— Чудно! Във всеки случай бъдете нащрек! Свободни сте, господа!

Тримата си отидоха.

Стареца седна до бюрото и започна да натиска разни бутони. Обаждаха се гласове на секретари и секретарки. Той питаше за последни новини. Има ли сведения за съдбата на изчезналия „Космос“? Не, нищо. Етерът все още мълчи. А комунистите? Как обясняват тази история?

С изумление Стареца узна, че те все още пишат за нещастието със Скрибин и за загубата, която понесе науката с неговата смърт. Всемогъщият нищо не разбираше. Той се облегна на креслото и притвори очи. Мина може би час. Той пак попита за новини. Нищо… Какво значеше това? Подиграват ли се комунистите? Защо не съобщават, че Скрибин е открит в един ракетоплан, който се е опитвал да го отвлече на Луната? Или пък все още разследват случая и подготвят замайващ удар?

Тъкмо това най-много плашеше Стареца. За пръв път в живота си той се почувствува несигурен. Не знаеше какво да предприеме, как да предотврати този неприятен инцидент. Той прекара в това тревожно очакване още един ден и една нощ, през която малко спа. Безсънието го правеше по-нервен. Не му помогнаха дори специалитетите, които гълташе при такива случаи, за да се успокои и чрез съня да възстанови силите и енергията си.

Заранта той реши да позвъни на Президента. Искаше да му обясни сам работата и да настои Съединените държави на Западното полукълбо да не поемат никаква вина върху себе си, когато Съветите съобщят за похищението, защото в действителност никой няма вина в тази история. Тя трябваше да се приеме като своеволно дело на неотговорни фактори. Той позвъни на секретарката си и тъкмо нареждаше да го свържат с Президента, когато тревожни сини светлини с прекъсване заблестяха по екрана на един от телевизиофоните.

Стареца каза на секретарката да се обади след малко и включи апарата. Появи се разстроеното лице на мистър Финлей.

— Сър! Ракетата! — изкрещя той в апарата.

Стареца трепна.

— Коя ракета? „Космос“? Слава богу!

— Не сър! Онази… която отвлече нашата, иде от посоката, където беше изчезнала. Преди двайсетина секунди е минала на пет хиляди мили от Луната и се насочва към Земята. Какво да правим?

— Какво… зная ли? — Стареца се замисли. Може би нямаше да минат минути и тази проклета ракета ще изчезне пак или ще кацне на Земята. Но къде? Какви бяха намеренията на тайнствените космонавти?

— Слушайте, Финлей. Узнайте кои са тези там с ракетата! Да! И, второ, да бъдат под прицел на нашите самонасочващи се ракети. Заставете я да кацне на наша територия. Чувате ли? Обградете я с мощна завеса от ракети и разрушаващи лъчи! Непробиваема завеса! Те не бива този път да се изплъзнат!

— Да, сър, слушам. Но ако не се подчинят? Стареца не отговори веднага. Но секундите бяха скъпи, решителни. Може би след минута ще бъде късно, а неговите хора чакаха заповед…

— Ако не се подчинят, да се унищожи! — заповяда кратко Стареца. — Край!

Той затвори апарата.

Облегна се на креслото и запали пура. Проклето време. То течеше съвсем бавно! Винаги е така, когато човек чака… Стареца имаше впечатление, че измина цял час, но в действителност след пет-шест минути телевизиофонът даде сигнал. На екранчето се появи пак мистър Финлей. Напрежението по лицето му беше изчезнало. Изглеждаше пак надменен, студен и уверен в себе си.

— Свърши се, сър! — докладва той кратко.

— Изгоря?

— Да, сър! Отказа да се подчини! Съвсем ясно и точно ние сигнализирахме съобразно международните закони! Те дори не благоволиха да отговорят. Това е тактика на пирати в Космоса.

— Добре — каза Стареца и пак потъна в креслото си. Напрежението беше го уморило. Заповяда да не го безпокоят за нищо… само в един случай веднага да му докладват (добави той на секретарката си), ако има специални съобщения на съветските радиостанции за събития в космоса. Почти изгубен в голямото кресло, той беше затворил очи и чакаше. Мина час, после още един. По дяволите! Защо мълчат? Нима радиостанциите на Обединените социалистически републики не бяха уведомени за катастрофата в космоса? Не, това беше невъзможно. Не им беше в характера замълчат, когато ги засегнат. Но сега?

Стареца дълго се бори със съня, обаче той натежа на клепките му и вече задремваше, когато телевизиофонът го стресна с тревожен сигнал. Потърка очи, разтърси глава, натисна бутона и каза:

— Говорете!

Мистър Финлей гледаше от екранчето.

— Сър! — каза той. — Съобщение от комунистическите радиостанции.

Стареца подскочи, като че ли пружина го изхвърли от креслото.

— Е? Какво казват те?

— Чуйте: „Експлозия в космоса. Днес точно в седемнайсет часа, осем минути и три секунди непозната ракета, вероятно от американски произход, на път от Луната към Земята неочаквано е експлодирала. От американски източник не се съобщава нищо за този случай.“

Мистър Финлей вдигна глава от бюлетина, който държеше в ръце, и раболепно завърши с думите:

— Това е цялото съобщение, сър!

— По дяволите! Нищо не разбирам! — изруга Стареца.

— И аз нищо не разбирам, сър — виновно потвърди Финлей!