Петър Стъпов
Гости от Мион (16)

Благородните миони

— Погледни, Ана! Не ти ли се струва, че Таомей идва в съзнание? — попита Асур, когато се върнаха при мионите.

Тялото на Таомей трепна. Една въздишка раздвижи гърдите му. Устните му помръднаха.

— Да! — каза Ана. — Най-после!

Тя леко разтърси миона за рамото. Той вдигна ципестите си клепки. Погледът му блесна недоумяващ и питащ.

— Какво се случи? Защо лежа тук?

Поиска да се изправи, но не беше набрал достатъчно сила. Асур го хвана под мишницата. Таомей седна, разтърка очи и видя мионите, които още лежаха в неестествени пози по пода. Изведнъж той си спомни какво се бе случило. Погледът му неспокойно зашари из залата.

— А Вега? Къде са неговите неблагодарни приятели?

— Те вече не са опасни за нас — каза Асур и простря ръката си. На дланта му блесна малкото оръжие. — Послужих си с това.

— Мъртви! — възкликна уплашен Таомей.

— Не, само в безсъзнание.

Таомей искаше да попита още нещо, но тялото до него се раздвижи. Наведе се и разтърка челото на Елий, който бързо се съвзе, изправи се на крака, учуден огледа залата й като видя Ана, приближи се към нея, сграби внезапно малката й ръка в своята лапа и радостен възкликна:

— Спасена?

— О, Елий, приятелю! — бързо каза тя. — Няма ми нищо.

В това време се събудиха Мейзо и Леймей. Ана им кимна приятелски. Лаой също отвори очи и тя ясно прочете в тях гняв — нещо необичайно за мионите. Скоро гневът изчезна. Потисната скръб и мъка опечали лицето му. Натъжен, поклати огромната си глава и както по-рано, когато мионите се съвещаваха дали да отлетят на Земята, повтори същите думи на възмущение и несъгласие. Този път Таомей, изглежда, се съгласи с него, но Елий възрази. Докато мионите разговаряха, Ана се интересуваше само за баща си. Скрибин все още спеше. Тя стоеше над него, гледаше го и чакаше той да отвори очи. Напразно. Баща й беше безчувствен, бледен като мъртвец.

— А защо татко не се събужда? — разтревожена попита тя.

Асур я успокои. Организмът на инженера беше по-слаб и газът действуваше по-дълго време. С мионите беше друго, те бързо преодоляха отровата… Асур търпеливо обясняваше на девойката, когато неочаквано Таомей извика:

— А този?

Асур видя в ръката му острието. Мионът беше готов да го насочи към Браун, който стоеше настрана.

— Не! Стойте! — Асур хвана ръката на Таомей, защото разбра намерението му. — Той е добър, той не е с тях.

С няколко думи Асур разказа за поведението на Браун. Таомей и мионите слушаха мълчаливи, неподвижни и съсредоточени. И тогава всички почувствуваха, че се движат все по-бързо.

— Ние летим? — попита недоумяващ Таомей.

— Да — отвърна Асур. — Нямах друг изход. Когато онези ме заплашиха, че ще ме убият, аз им обещах да отворя люка, но излъгах. Не бях лъгал от векове, а те ме заставиха да постъпя като тях… да лъжа! И отидох до командната кабина. Те дойдоха с мене. Аз поставих в действие автомата на „Вестител“, той полетя, а после си послужих с оръжието.

— Накъде летим?

— Към Мион. Сбърках ли?

Лицето на математика Лаой просветна. Но Елий посрещна хладно това съобщение. Таомей попита Асур дали девойката знае накъде летят. Не, не беше й казал. И сега тя не разбираше нито дума от разговора между двамата, защото те говореха на мионски език.

— Идете и изключете автомата — нареди Таомей. — Още е рано да се връщаме.

— Но тук ни преследват! — с негодувание се обади Лаой.

— Имаме и приятели! — възрази Елий. Таомей не бързаше да отговори.

— Да — каза най-после той. — Нещастие след нещастие… Но, приятели, ние нямаме право да отлетим с тези хора. Ето Скрибин идва в съзнание. Заедно ще решим какво ще правим.

Мъчителна тишина. Седяха в голямата зала с намерение да решат най-важния въпрос, а мълчаха. Това предвещаваше различия в мненията. Знаеха го и ето защо никой не искаше пръв да разкрие съображенията си, никой не желаеше да огорчи другите. По-лесно беше да говорят не за това, което ги вълнуваше най-много. Пръв Таомей попита по-скоро себе си, отколкото другите, как бе възможно няколко заговорници така леко да завладеят кораба и да обезвредят мионите.

Скрибин каза:

— Това се дължи на вашата доброта и доверчивост.

Таомей не го разбра. Да бъдеш добър и да вярваш в разумното същество, а то да ти отвръща със зло! Не беше възможно това да се случи на Мион. Наистина друг морал, други мисли и чувства вълнуваха земните жители, те още не бяха унищожили в себе си пороците, които в дълбока древност съществуваха и на Мион.

Скрибин и Таомей разговаряха на руски. От мионите само Елий разбираше този разговор, защото беше понаучил езика, за да беседва с Ана за звездите, планетите, галактиките, за цялата вселена, която беше така необхватна, така невъобразимо чудна, разнообразна и все пак имаше един и същ произход. Много явления и закони за различните звездни светове бяха общи. Затова Елий се обади:

— Лошо постъпиха тези човеци, но нали всички на планетата не са такива? На Земята живеят и добри, трудолюбиви и свободолюбиви хора. Ще отидем там и ще разберем обществените им отношения.

— Твоите другари не мислят като тебе, Елий — каза Таомей и веднага заговори на мионски. Въпросът беше важен, съдбоносен. Да продължат ли пътя си за родината, или пък да се върнат и кацнат на Земята, закъдето бяха се отправили чак от Мион?

— Не! — каза бързо Лаой. Той беше категоричен. — Не на Земята! Да заминем за Мион! (Там го чакаше млада жена със сладко бебче и той отдавна тъжеше за тях.)

— О, това ще бъде несправедливо! — каза Елий. — Ето я Земята, така близка и така интересна, а изведнъж — обратно! На Мион няма да ни похвалят. Там чакат с огромен интерес нашите съобщения!

Тогава се обади Мейзо. Дишаше усилено, капчици пот блестяха по челото му. Изглежда, в него ставаше борба.

— По-скоро ще ни упрекнат, че сме рискували да кацнем на планета, чиито хора се опитаха да ни направят най-голямото зло. Аз съм лекар, посветил съм живота си да правя само добро, да защищавам и продължавам живота. Моето мнение е: към Мион!

— Мейзо, приятелю! — обади се с упрек Елий. — Ти забравяш, че при нас има земни жители. Нима ще ги вземем въпреки волята им на Мион?

Мейзо притвори ципите на очите си и затруднен, промълви:

— Хм! Това именно е най-трудното. Но може би те…

— Не, няма да пожелаят! — прекъсна го Елий. — Сигурен съм, че ще откажат!

Леймей се засмя. Беше сърдечен, обичаше да се шегува.

— Елий казва истината само наполовина — с шеговит тон каза той. — Елий настоява да отидем на Земята заради бялата малка жена.

Елий пламна оскърбен. Не, той не говореше полуистини. Той просто не изрази пълно мислите и чувствата си. И за да няма никакво недоразумение, изправи се срещу всички, за да прочетат и най-тайните мисли в очите му, и сложи ръце на гърдите си.

— Да, преди всичко за нея! Не съм виждал нищо по-нежно и по-съвършено от това земно създание — каза смело той.

— Това обяснява твоето настоятелно предложение да отидем на Земята — отбеляза сухо Лаой.

— Ако тя пожелае да дойде на Мион, ще бъда много щастлив — продължи Елий откровено. — Но, приятели, аз и тогава ще настоявам пак да посетим Земята! Трябва да кацнем на нея. Вижте я! — Той пристъпи към илюминатора и се опита да я открие на черното звездно небе, посипано с ярки звезди, после отново се обърна към другарите си: — Толкова сме близо до нея! А мечтаехме да отидем на тази планета! С каква радост се подготвяхме за далечния полет! Как се вълнувахме, помните ли? От милиарди километра съм я наблюдавал много пъти с телескопите на нашата обсерватория. Помислете си само: друг свят, други същества, друга култура, много по-съвършена, отколкото я знаят нашите прадеди! И изведнъж — назад! Аз желая да изпълним всяка молба на очарователната земна жена, но мисля, че независимо от това, трябва да отидем на Земята!

Тогава Лаой напомни за загиналите Зейбо и Тойзи. Двама чудесни миони, учени, храбри мъже. Убити от земни жители. И само това ли? А кой нападна екипажа на „Вестител“? Кой извърши покушение срещу мионите и беше готов да унищожи и завладее звездолета?

— Ти искаш — добави Лаой, — да бъдем приятели с такива коварни и опасни разумни същества? А знаеш ли какво може да ни се случи на Земята?

Мионите мълчаха. Всеки си мислеше за земните човеци. Да, благородни бяха Скрибин и малката нежна Ана. Земята навярно беше населена с милиони като тях, в това едва ли някой се съмняваше. Но земни хора извършиха непозволени, страшни деяния. Могат ли мионите да бъдат напълно сигурни, че няма да ги сполети нова беда? Дори и Елий донякъде се разколеба, той нямаше право да твърди обратното, нямаше право да настоява за такъв риск. Затова, натъжен, мълчеше.

— Не сме чули желанията на Асур — обади се Таомей.

Асур седеше самичък зад мионите. Беше угнетен. Мразеше тези земни хора, които се опитаха да покорят мионите и да им наложат своята воля. Мразеше ги с онази сила, с която мразеше някога господарите. Но беше свикнал да потиска в себе си чувството на омраза. И той тихо отвърна:

— Каквото решите, аз ще се подчиня!

— Искаш ли да кацнем на Земята?

— Искам!

— Разбирам — въздъхна Таомей. — Там е твоята родина, ти копнееш да я видиш. И така, двамата с Елий сте на едно и също мнение.

— Не се съобразявайте с мене — бързо каза Асур. — Моля ви.

Той не желаеше ново бедствие да сполети мионите заради него. Спомените за далечните години на неговата младост пак изплуваха в съзнанието му. Във въображението си видя жестоки земни хора, видя кръв, камшици и влажни тъмници, видя робство и не искаше да рискува, като настоява мионите да отидат там, където беше страдал. Още веднъж Таомей попита всеки мион какъв съвет ще даде. Математикът Лаой, лекарят Мейзо и радионавигаторът Леймей казаха: „Не!“ Те предложиха „Вестител“ да се отправи обратно към Мион, защото в противен случай се опасяваха никога вече да не видят своите близки и своята родина. Елий твърдо каза: „Да!“ Асур отказа да вземе страна.

— А ти, Таомей? Ти си отговорен за звездолета, какво казваш ти? — попита Елий.

— По-напред да поговорим с нашите земни приятели — отвърна Таомей и се усмихна на Скрибин и Ана, които слушаха обезпокоени непонятния за тях разговор между мионите. Ясно беше, че имат различни мнения. Спорят, убеждават се.

За кратък миг Таомей се поколеба и с несигурен глас продължи:

— Почти всички мои другари след случилото се не желаят да отидат на Земята.

— О! — извика уплашена Ана. — Невъзможно, невъзможно!

Таомей накратко изложи съображенията на мионите.

Скрибин едва го изчака да довърши и каза:

— Не! Напразни са тези опасения! Дори в страната на онзи господин милиони хора ще бъдат неизказано щастливи да ви посрещнат като гости, да ви приветствуват като братя! На нашата Земя вие ще бъдете обградени с много грижи, много обич!

— Може би вие сте прав, приятелю Скрибин, но…

— Таомей, не се страхувайте, моля ви!

Таомей не отговори. Изглеждаше тъжен, угнетен.

— Двама наши другари загинаха, убити от земни хора — каза след малко той. — И този подъл опит на Вега да завладее звездолета… Това вечно ще ни тежи, приятелю Скрибин! Как земните жители ще ни гледат в очите? И как ние ще забравим всичко това? Как ще бъдем весели и доверчиви?

Скрибин и Ана говореха, че човекът от Земята не е такъв, какъвто го представяха, за жалост, Вега и хората му. Нека мионите забравят, нека простят… Ако беше на тяхно място, Ана би простила. Но за Таомей въпросът не беше поставен така. Бе нарушено доверието. Бе скъсана нишката на уважение, искреност и честни отношения… Таомей печално поклащаше глава и тогава Ана и Скрибин по-горещо търсеха доводи да убедят миона, за да променят неговото твърдо решение. Те казваха, че на Земята живеят и много благородни хора, добри и трудолюбиви. През тъмните векове на мракобесие милиони светли умове са загинали заради правдата и щастието на другите. Колко клади са осветявали вдъхновените лица на смели учени и новатори! Колко бесилки са скърцали под тежестта на обесените борци! Колко разстрели! И революции срещу притеснителите, срещу експлоататорите и надменните господари! Човечеството много е страдало и се е борило за свобода, братство, равенство, щастие и мир…

— Виждате ли? — каза Таомей, след като изслуша Скрибин. — Кой е преследвал и убивал тези хора?

Скрибин се смути. Не можеше да скрие истината. Други човеци са узаконявали тиранията. А има ли ги още на Земята? Да, тъмни „бесни сили“ все още се разпореждаха някъде със съдбата на тези, които се трудеха, които създаваха благата — скромните и добри хора. Кой тогава можеше да гарантира, че мионите действително ще бъдат посрещнати като приятели?

— Да — каза Таомей. — Разбирам ви, но…

Той вярваше на своите гости. Ала душата му беше смутена от спомена за онова, което направиха земните хора. Да забрави… Добре, ще се опита. Но не беше сам. Трима от другарите му решително отказваха да отидат на Земята. Трима срещу един. Не, четирима, защото самият Таомей вече нямаше горещо желание да отправи звездолета към планетата, при това беше изпратил радиограма до Великия съвет на Мион за сполетелите ги нещастия и не можеше да направи друго, преди да получи нови указания. Помнеше поръката: да не излага живота на мионите на опасност и ако съществуват неблагоприятни обстоятелства, да не каца на Земята. Да, рано беше още…

И той добави:

— Приятели, съжалявам! След всичко, което се случи, не можем да посетим Земята. Другарите ми не са съгласни… с изключение на един… на астронома Елий и може би на Асур, но той не иска да влияе на нашите решения. Аз вече уведомих Великия съвет. Ние ще се върнем на Мион.

Ана беше поразена от това, че Таомей не споменаваше нищо за тяхната съдба.

— А ние? — попита тя загрижена. — Какво ще стане с нас?

— Искам да ви направя предложение — каза Таомей.

— Какво предложение?

— Елате на Мион.

— Как? — извика Скрибин. — Как така изведнъж…

— А защо не? — обади се Браун. — Ана, представете си, отлитаме на тази далечна планета. И там ще живеем още хиляди години… все млади…

Не го свързваше нищо със Земята. Беше тайно влюбен в Ана и какво по-голямо щастие да замине с нея на друга планета и да живеят още безкрайно много години! При това, привличаше го невероятното пътешествие към непознатата загадъчна планета от друга слънчева система и животът на нея.

— Какво говорите, Браун! — намръщи се Ана.

Сега Таомей на свой ред започна да ги убеждава.

Разбира се, това е най-доброто разрешение на въпроса. Ще пътуват дълги светлинни години. През това време по земното летоброене ще изминат стотици години. А Скрибин, Ана и Браун ще бъдат все така млади. На Мион ще живеят още много години. По-късно ще организират нова експедиция и ще отлетят пак на Земята.

— Тогава ще видите бъдещето на вашата планета, бъдещата цивилизация, която може би ще е догонила Мион. Или може би на нашата планета ще посрещнем гости от Земята!

— О, наистина ли? — увлечена, възкликна Ана. Тя започна да си мисли, че не е лошо да заминат на Мион. Вълнуваше се от възможността да остане векове все млада и жизнерадостна като Асур… Един ден пак — ще долети на родната планета и ще види онова, което неродените поколения ще постигнат…

Тя се сети изведнъж за Вега и другарите му, който сега бяха затворени и очакваха своята участ.

— А другите? — попита тя. — Вега няма да иска да дойде с вас, зная!

— За тях имам друг план — отговори Таомей.

— Какъв план?

Като че ли Ана започна преговори с миона, а Скрибин нямаше намерения да разговаря; той беше категоричен. Затова бързо каза:

— Не, приятелю, не мога… — каза той. — Не мога да оставя работата си на Земята. Аз имам задължения към моя народ! Живея, здрав съм, силен съм и не мога да избягам от дълга си!

Тежко му беше, че не работи нищо на звездолета. А смисълът на целия му живот бе в творчеството. Той винаги правеше нещо, винаги обмисляше, винаги кроеше планове. Дори когато почиваше, пак мислеше за разни конструкции и как да подобри вече изработените планове. Не можеше да изостави строежа на космическия град. Та там, около Земята, сега летяха товарни ракети с металически части и съоръжения за чудния град. Инженери и техници, облечени във фантастични костюми, ги монтираха под светлината на мощни прожектори. Градът в Космоса растеше по негови проекти, той бе рожба на Скрибин. Да напусне всичко това и да отлети далеч, откъдето може би никога нямаше да се върне!

— Не, съвестта не ми позволява — повтори Скрибин.

Ана не настоя повече. Тя не можеше да не уважи желанието на баща си.

Тогава Таомей намери изход. Той каза, че ще оставят двамата на Марс. Марс беше все още пуста планета, там не бяха монтирани съоръжения, уреди и апарати за живот и за експлоатация на богатствата й. Само понякога земни ракети я посещаваха с научни цели, за да я изследват. Щяха да поискат по радиото ракета, която да ги отведе обратно в родината им…

Скрибин се съгласи.

Той реши, че на Земята ще разкрие всичко пред целия свят, ще разкаже как недостойни хора станаха причина мионите да отлетят обратно към далечната планета. Тогава цялото човечество бурно ще изрази негодуванието си — той беше уверен в това — и още един, може би смъртен удар ще бъде нанесен на този свят, който се крепеше на насилие, лъжа, подлост и неправди…

„Вестител“ спря в областта на планетата Нептун, на около 4400 милиона километра от Слънцето. До Марс имаше около 4180 милиона километра. Когато Ана узна това, тя се ужаси. Разстоянието беше огромно, но Тао мей изглеждаше съвсем спокоен. Той каза, че ще им са необходими около 60 земни часа, за да стигнат до Марс, като летят с по-малко от 10 000 километра в секунда. Ще се съобразяват, че планетите са твърде близо една до друга.

— Освен това — добави Таомей — ще наблюдавате планетите от нашата обсерватория.

— Чудесно! — плесна с ръце Ана.

Кротък беше погледът им. Гордостта и наглостта изчезнаха от държането им. Най-невинен и безобиден изглеждаше Вега. Седеше на високия стол кротък и разкаян. Приличаше на дете, което е съзнало вината си…

Мионите, Скрибин, Ана, Асур и Браун седяха в другия край на залата. Само Леймей не беше тук. По молба на Скрибин той монтираше радиопредавател. Работеше бързо и сръчно в една кабина с много автоматични машини и инструменти.

— Ние не ви съдим, нямаме право! — каза Таомей със студен глас.

Вега покорно сведе поглед. Никой не би допуснал, че това е жестокият и безскрупулен човек, който не би мигнал, ако му се наложи да стреля.

— Ние идвахме на Земята като приятели — продължи Таомей. Той се опитваше да потисне гнева си. И повтори: — Като приятели! Но вие постъпихте нечестно, подло.

— Сбъркахме! — обади се кротко Джери.

Вега, Робсън и Джеймс наведоха по-ниско глави. Те искаха да подчертаят солидарността си с Джери.

— Все зло, зло… — продължи Таомей. — Нима сте се родили само за това?

Мълчание.

— Разумните същества са разумни, за да правят другите щастливи, да живеят в мир като братя, да преобразяват живота и да създават блага и радост за всички. За всички! Всички имат право на щастие. Това е проста истина, но вие не я разбирате. Вие сте дребнави, жалки, несъвършени!

Таомей беше повишил глас и говореше като проповедник. При други обстоятелства Вега би му извикал: „Я стига дрънка! Гледай си работата!“ Сега той смирено поде:

— Прав сте… Имайте пред вид, че изпълнявахме заповед! Тя беше ясна и строга: да отлетим на Луната! А вие искахте да ни върнете на Земята, и ние бяхме принудени…

Скрибин стисна юмруци и извика:

— Не хитрувайте! Вие сте отговорни за вашите дела! — Той се обърна към мионите: — Таомей, приятелю! Трябва да ги съдим по законите, които са в сила на Земята!

— Вашите закони справедливи ли са? — обади се Елий.

— Да! Виновният получава наказание, което заслужава!

— А дали го заслужава?

— Имаме закони, имаме съдии. Ако не се разобличи виновникът, обществото ще се разпадне.

— А ние на Мион не наказваме никого — каза Елий.

— Дори и да е извършил престъпление?

— Престъпници при нас няма. Защо да се извършват престъпления, когато животът ни е уреден по-съвършено от земния? Но всеки може да сгреши.

Скрибин вдигна рамене. Той трудно разбираше миона.

— Да не би сгрешилият да се самоубива, за да не тежи на другите?

— Какво говорите? — възнегодува Елий.

Таомей обясни, че най-тежкият съд за миона е неговата съвест. Тя е жесток обвинител. Тя преследва до последния дъх. Никой не би желал да бъде виновен пред съвестта си.

Докато разговаряха за правните отношения на Мион и на Земята, Елий осведоми останалите миони за какво спореха. Лаой заяви, че е справедливо земните хора да бъдат съдени по земни закони, защото заслужават това. Едва ли тяхната съвест ще им подействува. Но някои не бяха съгласни с Елий, който настояваше да не отвръщат със зло на тези недостойни човеци. Какво ще спечелят, ако им отмъстят? Нека опитат да пробудят чувство на угризение и на разкаяние, за да съзнаят земните хора какви злини бяха извършили… Благородството на Елий порази Ана и тя горещо започна да убеждава баща си:

— Не бива да проявим жестокост като Вега! Той и бандата му заслужават смърт, но нима можем да ги убием?

— С нашето великодушие можем само да насърчим нови престъпления — каза Скрибин. — Решавайте вие, Таомей, аз ще се подчиня!

Той скръсти намръщен ръце в очакване да чуе присъдата.

Таомей изгледа строго виновните и с равен глас каза:

— Не, ние, а вашата съвест, ако я притежавате, ще ви съди. Съвестта за миона е най-страшният обвинител. Само като разсъдите и вашето престъпление ще блесне с цялата си сила!

— Да — съгласи се Вега. — Сгрешихме!

Тонът му беше лицемерен. Таомей не му обърна внимание, а продължи със същия глас:

— Ние идвахме на Земята в името на мира и сътрудничеството, а намерихме във ваше лице врагове! Зли врагове. Изглежда, че не е дошло време човечеството да се обедини в името на голямо и пълно щастие, благоденствие и висока нравственост. Добре, ще почакаме! Ще почакаме, докато хората по цялата Земя унищожат пороците си и заживеят в мир и братство.

Вега, Робсън, Джери и Джеймс се спогледаха. Те не разбраха миона.

— Заминете си! — каза той.

— Как така? — попита Вега.

— Така… Можете свободно да се върнете на Земята с вашия кораб!

— Всички?

— Да!

Притворството и лицемерието на Вега вече не му бяха нужни. Бурна радост върна самоувереността му.

— Другарю Скрибин! — извика той почти с нежен глас. — Обещавам тържествено тук, че като стигнем…

— Ние няма да дойдем с вас! — прекъсна го Ана.

— Как тъй? — опули очи Вега. — Всичко е забравено! Вие сте свободни! Ще ви отведем на Луната при вашите!

В този миг Вега сам вярваше, че говори от сърце. Но Скрибин не му вярваше. Той махна ръка с негодувание.

— И още имате наглостта да ми говорите това! Престанете!

— Извинете, аз наистина… честна дума!

Вега действително говореше честно, но дълбоко в себе си съзнаваше, че обстоятелствата го заставят да бъде искрен. Когато мионите си заминат, разбира се, той ще потърси съвета на Стареца.

— Вие ще заминете сами! — каза Таомей.

Вега вдигна рамене:

— Щом те не желаят… А вие, Браун, ще дойдете, нали?

Браун трепна, като че ли бяха го боднали с игла.

— Не с вас, не! Аз ще отида на Мион! На Мион, разбирате ли? Един ден пак ще се върна на Земята. Тогава вас няма да ви има! Ще бъдете кал и прах! Никой не ще си спомня за вас, мистър Вега! И за вас, мистър Робсън и мистър Гардън! Да, никой!

Лицето му пламтете, очите искряха, а гласът звучеше остро, заплашително.

— На Мион ли? — извика Вега. — Нима и вие, инженер Скрибин? И дъщеря ви?

— Сами ще решим какво ще правим! — студено отвърна Скрибин.

— Ами че да! — засия Вега. — Защо пък да не отидете там? Ще минат векове и пак ще се върнете! Завиждам ви, честна дума!

Ана го стрелна с негодуващ поглед:

— Най-после какво ви интересува това? Престанете!

— О, много го интересува! — каза със сарказъм Скрибин.

Всичко би дал Вега, ако Скрибин и Ана никога не се появят на Земята. Но той не знаеше намеренията на двамата — те говореха твърде двусмислено и не знаеше дали мионите не са решили да ги отведат в своята родина…

— Кога тръгвате? — сухо попита Таомей.

— Веднага! — отвърна Вега. — Робсън, готово ли е всичко за отлитане?

Зад стената на стъклената кабина, която се появи в залата заедно с изпращачите, блестеше „Космос“ като огромна сребърна пура, стъпила на три металически крака. Там, където цилиндричното тяло се изтъняваше в изящна заострена линия, зееше черният отвор на люка. Той напомняше гигантско око.

Платформата бавно се откъсна от пода. Вега, Робсън, Джеймс и Джери стояха на нея гологлави, разгърдени, с измачкани панталони. Те се усмихваха някак вяло, изкуствено и махаха с ръце. Мионите мълчаха. Мълчеше и Скрибин. Само Ана и Браун отвърнаха на прощалния им поздрав.

— Татко, мъчно ми е за тях — прошепна девойката.

— Е, стига! — каза Скрибин.

— Чух Робсън — продължи Ана натъжена. — Той се оплакваше, че горивото им е недостатъчно. Може би няма да стигне, за да кацнат на Луната?

Така беше. „Космос“ изразходва твърде много гориво, като се опитваше да избяга от ракетата. Робсън каза на Вега, че е опасно да отлетят, защото може би не ще успеят да кацнат, но Вега беше неумолим. Каквото ще да става… Само да бъдат по-далеч от мионите, за да не ги отведат обратно на Земята и да не попаднат в ръцете на тези, срещу които бяха извършили много престъпления.

— А те питаха ли ни искаме ли да тръгнем с тях? — остро отговори Скрибин. — Не ни питаха. И сега сами избраха съдбата си. Освен това мионите нямат и грам от горивото, с което лети „Космос“.

Платформата застана до люка. Четирмата пътници още веднъж махнаха с ръце и се поклониха. Вега, Робсън и Джери изчезнаха в ракетоплана, но Джеймс остана за малко, като че ли се колебаеше. После той отпусна рамене и приведен, последва другарите си. Един металически похлупак бавно започна да затваря входа на „Космос“ и най-после плътно прилепна.

— Изпомпвайте! — заповяда Таомей.

В кабината имаше разни ръчки и лостове. Лаой натисна единия. Не се случи нищо, но Таомей обясни на Скрибин и Ана, че мощни помпи вече изсмукват въздуха от хангара. После големия люк ще се отвори, а един механизъм леко ще изтласка „Космос“ в безвъздушното пространство, където той ще полети с лек тласък на двигателите си.

Скрибин и Ана не задаваха въпроси както друг път. Тъжни бяха очите на девойката. Гледаше „Космос“, пред който дори мионите бяха малки като мухи. Тези, които извършиха толкова злини, може би никога нямаше да кацнат на твърда земя и това я гнетеше.

— Ана, вие, изглежда, тъжите за тях? — попита Таомей.

— Това са хора — отвърна тихо тя.

— Вие сте много добра, Ана!

— А защо трябва да ги съжаляваме? — с упорита враждебност попита Скрибин. — Всеки случай положението им не е така безнадеждно. Струва ми се, че те поправиха радиопредавателя си и могат да повикат помощ. Възможно е друга ракета да ги снабди с гориво, ние нямаме.

Не разискваха по този въпрос, защото вниманието им беше привлечено от друго. Куполът се разцепи, появи се тъмна продълговата ивица. Тя растеше — широка и черна, а зад нея надничаха жълти и синкави гроздове от звезди.

„Космос“ помръдна, отлепи се бавно от пода и се понесе нагоре, тласкан от невидима сила. Върхът му скоро изчезна навън; след него тялото се провираше внимателно от гигантския отвор, топеше се в мрака и ставаше все по-късо. Най-после то се изгуби. Люкът бавно започна да прибира крилете си. В стъклената кабина, над уредите, светна екран. На него се очерта „Космос“. Под туловището му излитаха буйни пламъци и дим. Ракетопланът се разтрепери, като че ли току-що се пробуди и обмисляше накъде да полети, после внезапно се втурна нагоре. Секунда, две, три… Той ставаше все по-малък, превърна се в светла точица, която пъргаво се провираше между звездите, сякаш търсеше къде да спре и да си почине.

После изчезна…

Елий отведе Ана в едно помещение, разположено в горната част на звездолета. То беше просторно, куполообразно, с два огромни телескопа, монтирани на подвижни металически колони. Телескопите свободно се движеха на всички страни с помощта на разни колела, бутони и лостове. Имаше още много съоръжения, някои непознати за Ана. Зад няколко илюминатора грееха студени звезди. Те се виждаха оттук също така, както и от Земята, само че изглеждаха необикновено ярки и неподвижни като монети с различна големина. Телескопите допираха затворени люкове и с автоматични приспособления така плътно се спояваха с металическата броня на звездолета, че беше изключено въздухът да излети. Наблюдателят можеше да се любува на космоса чрез окуляра или пък поставяше в действие телевизионната камера. Тя снимаше ясно и релефно всяко небесно тяло, което попадаше в обсега на телескопа.

В тази обсерватория Ана и Елий прекарваха по-голяма част от времето си. Специалните астрономически телевизори откриваха и увеличаваха хиляди пъти невидими свръхдалечни звезди и планети. В екрана на такъв апарат Ана видя голям като тепсия сиво-зеленикав диск с по-тъмни и светли петна и с бели качулки по полюсите. Елий каза, че това е неговата родина Мион. Мион! Със земен телескоп планетата беше невидима. А ето Ана я наблюдаваше и сърцето й радостно тупаше… Елий гледаше девойката с кръглите си портокалови очи. Беше учуден и възхитен. Необщителен по характер, в нейно присъствие той се преобразяваше. Говореше много. Разказваше й за далечните звездни светове, за странни непознати планети, за небето на Мион, което изглеждаше съвсем друго, за същите звезди, които светеха на земното небе, но от Мион те се виждаха разположени не така, а и големината им беше различна. Разказа й, че звездолетът „Вестител“ Беше прелетял близо до звездата, която Ана назова Проксима Центавър. Недалеч от нея кръжаха две по-малки звезди. Трите образуваха тройна звезда. Мионите бяха забелязали и няколко планети. Те се движеха по неправилни и неустойчиви орбити, защото три гравитационни центъра ги привличаха. Наблюденията на апаратите, монтирани на звездолета, показали, че на тези планети няма живот, може би само низши растения вирееха там…

Елий имаше необикновени познания за звездното небе и за галактиките. Той разкри на Ана, че мионите строят още по-мощни звездолети, които ще се движат със скоростта на светлината, като използуват вещество и антивещество. По този начин разстоянието между галактиките ще бъде преодоляно с изразходване на няколко тона антивещество за едно междугалактическо пътешествие. Ана му разказа за постиженията на земната астрономия. Елий слушаше внимателно и още повече съжаляваше, че е осуетена възможността му да отиде на Земята.

— Колко жалко, че скоро ще се разделим с вас! — с искрена тъга казваше той и така гледаше Ана, че тя смутена свеждаше поглед.

Когато Елий не беше с нея, тя предпочиташе да седи на един фотьойл, често пъти с Асур, и да гледа телевизионния екран. Телескопът сам улавяше планетата, която летеше стремглаво право към зрителя. Това беше измама, защото всъщност звездолетът светкавично се движеше към центъра на Слънчевата система. Движеше се като по тъмна и широка алея между огромни светли острови — планетите. Прелетяха край Уран, който се появи зеленикав, прорязан с тъмни ивици от облаци с различен състав. Слънцето го осветяваше така, както грееше на Земята малко преди да залезе. Гъста отровна атмосфера от амоняк и метан покриваше плътно планетата. Четиридесет и две години там беше ден и четиридесет и две — непрогледна нощ. Ана още не беше се налюбувала на планетата, когато телескопът улови златистожълт гигант, обкръжен с фееричен пръстен от разноцветни светлини, проектиран на тъмното като черно кадифе небе.

Това беше Сатурн.

Звездолетът леко измени орбитата си и се насочи към планетата.

Гигантът скоро зае огромна част от небето. Той плуваше в средата на вълшебния си пръстен, а далеч около него обикаляха спътниците му. Един, два, три… осем, девет! Златистият диск бе прорязан от кафяви и червеникави петна. Изглеждаше красив и спокоен от звездолета, който летеше край него на стотици хиляди километра. Ана знаеше, че в атмосферата му от полузамръзнали газове винаги бушуват бури и страхотни вихри, а температурата му достига до минус 155 градуса.

Девойката имаше чувството, че ще връхлетят върху планетата, но „Вестител“ прелетя край нея и се отправи към колоса на Слънчевата система — Юпитер. Неговият диаметър беше единадесет пъти по-голям от земния. И тази планета летеше стремително към звездолета. На черното небе сияеше като искрящ рубин, сплескан към полюсите. Неговият диск беше обагрен с по-тъмни пояси — това бяха тук-там разкъсани гигантски облаци. Ана обясни на Асур, че не би желала да кацне на тази планета, защото никога няма да отлети обратно от нея. Юпитер привличаше телата 28 пъти с по-голяма сила от Земята. Ракета не би могла да се откъсне от него. Човек там тежеше около два тона и изобщо би бил смазан от привличането на планетата. При това атмосферата на Юпитер имаше състав от амоняк и метан. Никое живо същество не би могло да я диша.

Огромното сплескано към полюсите кълбо плуваше студено и мъртво в космоса. Ана изпитваше чувство, че преминават край далечна полусферична ледена планина, осветена от портокаловите зари на залязващото Слънце.

— Внимание, сега ще видите астероиди — каза веднъж Елий.

„Вестител“ забави устрема си. По екрана се появиха рояци твърди тела. Осветени от Слънцето, те приличаха на птици с различна големина. Святкаха ту бавно, ту по-бързо като уплашени и се лутаха насам-нататък, но все пак не връхлитаха един срещу друг. Ана долепи челото си до илюминатора, защото така виждаше по-добре тези близки твърди тела. Тя щракаше с фотоапарата си, който й подари Таомей. Колко интересен и невиждан материал за астронома! Астероидите като че ли бяха струпани в дъното на един конус, но колкото отиваха към центъра му, толкова по-бързо встрани отлитаха те.

— Какво е онова там? Иде срещу нас! — извика по едно време Ана.

— Нищо — отвърна спокойно Елий. — Звездолетът ще мине край астероид.

Това беше гигантска скала с неправилни форми и остри израстъци. Тя се въртеше видимо бързо на черното небе и ту светваше, ту я обгръщаше мрак. Астероидът имаше диаметър около три километра. Диаметърът на други, обясни Елий, е сто, двеста, дори приблизително осемстотин километра и ще е щастие, ако прелетят край такъв голям астероид. Но не прелетяха.

Картините се сменяха една след друга. Появяваха се нови астероиди, като че ли звездолетът ги привличаше, но той сръчно минаваше покрай тях и те оставаха далеч назад и се топяха в мрака. Там сияеха само студени и неподвижни кръгчета, като че ли бяха разсипани хиляди едри и по-дребни златни монети.

И ето между тези лутащи се небесни астероиди, които гъсто населяваха пространството между Юпитер и Марс, се показа огромна звезда — оранжево-жълта с бели шапки на полюсите. Това беше Марс. Планетата светеше с ярък блясък. Прекрасен беше този огромен червеникав диск, който бързо се приближаваше. Едва забележимо синьо-портокалово сияние го обкръжаваше. Наоколо се простираше безкраен черен фон с блестящи звезди по него. Размерите на Марс всяка минута се увеличаваха видимо и все по-ясно се очертаваха огромни по-светли и по-тъмни петна, някои синьо-зелени, други червеникави и кафяви, а полюсите неизменно искряха от белота. Гигантски линии прорязваха планетата. Сега те не изглеждаха като канали, както от Земята, а тъмни широки петна. Това бяха пропасти, образувани някога, когато атомна катастрофа бе разцепила и разкъсала повърхността на Марс…

Ставаше нещо странно. Уж летяха нагоре към планетата, а тя изведнъж се оказа под „Вестител“. Той пътуваше, устремил носа си надолу, но не така бързо, а все по-плавно и по-плавно. Ана усещаше леко чувство на претоварване, като че ли автомобил бързо спираше поради внезапно натисната спирачка…