Денис Лихейн
Сянка в дъжда (26)

25.

— Къде си паркирал, Уес? — попитах го, щом заслизахме по стълбите.

— Не в гаража, Пат. Ако не се лъжа, ти си на шестия.

Стигнахме до шестия етаж. Уесли отстъпи няколко крачки от мен, а аз се облегнах на вратата.

— Твоят етаж.

— Да.

— Не ти ли мина през ума да ме удариш поне веднъж?

— Да, мина ми, Уес.

Той кимна, потърка брадичката си, а част от тялото му извърши внезапно движение, беше като взрив, с толкова голяма скорост, че мина пред очите ми като размазан кадър. Една от обувките му стигна челюстта ми и ме отхвърли навътре в гаража. Едва успях да се изправя и да измъкна пистолета — и той повтори експлозията. Струва ми се, че отнесох шест удара и шест ритника за около четири секунди, а пистолетът ми изтрака на земята, плъзна се и изчезна под някаква кола.

— Претърси ме само защото ти позволих, Пат.

Бях се изправил на четири крака, когато той ме изрита в стомаха.

— И в момента продължаваш да си жив, защото аз позволявам това. Но май ще си променя решението. — И той телеграфира следващия си ритник.

С крайчеца на окото си видях как стъпалото му се отделя от пода, получих страхотен ритник в ребрата, но успях да хвана глезена му.

Чух шума от приближаваща кола, идваше от петия етаж и пътуваше по рампата към следващия, ауспухът, изглежда, беше свален, защото ревеше страховито. Уесли също го чу. Изрита ме в гърдите със свободния си крак, а аз пуснах глезена му. Фаровете изгряха по нанагорнището на рампата.

— Скоро ще се видим пак, Пат.

И стъпките му изчаткаха надолу по стълбите. Пробвах да се изправя на крака, но тялото ми избра да се търколи на една страна и да остане по гръб.

Колата спря със скърцане.

— Исусе! — възкликна женски глас. — О, Боже!

Жената слезе от колата, от шофьорското място се измъкна и мъжът.

— Добре ли си, приятелю? — попита.

Вдигнах показалец към жената, която приближаваше към мен. „Една секунда…“ Измъкнах телефона си и набрах Ейнджи.

— Да?

— Би трябвало да излезе всеки момент. Виждаш ли го?

— Какво? Не. Чакай. А, ето го.

Клаксоните продължаваха да свирят около нея.

— Има ли черен мустанг наблизо?

— Да. Отива към него.

— Ейнджи, вземи номера!

— Добре. — И прекъсна връзката.

Затворих и чак сега погледнах към двойката, надвесена над мен. Бяха облекли еднакви черни тениски с надпис „Металика“.

— Имат концерт във Флийт Сентър довечера, нали? — попитах.

— Ъъъ, да.

— Мислех, че са се разпаднали.

— Не. — Лицето на младия мъж, обърнато наопаки пред очите ми, пребледня, като че бях предсказал апокалипсиса. — Не, не и не.

Прибрах телефона и протегнах ръце към тях.

— Малко да ми помогнете? — Наведоха се над мен, заеха позиция и стиснаха китките ми. — Полекичка — помолих.

Изправиха ме, гаражът се залюля пред очите ми, таванът се извъртя под краката ми, после се върна на мястото си. Попипах ребрата си, после гръдната кост и най-накрая — челюстта. Изглежда, нямаше нищо счупено. Но за сметка на това болеше навсякъде. И то много.

— Искате ли да извикаме охраната? — попита младият мъж.

Облегнах се на една кола и взех да опипвам с език зъбите си един по един.

— Не, няма нужда. Но няма да е зле да се отстраните малко, и то бързичко.

— Защо?

— Защото, сигурен съм, всеки момент ще повърна.

Бяха бързи почти колкото Уесли.

 

 

— Чакай да си обясня — мърмореше Буба, докато почистваше със спирт издраното ми чело. — Някакво конте решава да те използва за боксова круша и ти му позволяваш?

— Бхъ — измучах. На отеклата ми челюст бяха сложили буца лед колкото футболна топка.

— Аз направо не знам — обърна се той към Ейнджи — трябва ли да продължаваме да дружим с него?

Ейнджи вдигна очи от снимките, които бе направила в гаража.

Буба щателно ме бе проверил за счупено или навехнато, превърза натъртените ми ребра, изчисти раните ми, получени от пода в гаража и пръстена на дясната ръка на Уесли. Може да си говорят каквото си искат за интелигентността на Буба — или за нейната липса — но той е първокласен полеви лекар. И лекарствата му са по-добри.

— Само главоболия създава — кимна Ейнджи.

— Ха! — изпуснах аз. — Много хубава коса.

Ейнджи попипа главата си и се намръщи. В същия момент телефонът иззвъня и тя вдигна.

— О, здрасти, Девин — каза. — Какво? — Погледна към мен. — Челюстта му е като розов грейпфрут, но иначе нищо му няма. Моля? А, да, разбира се. — Закри слушалката с ръка: — Девин иска да знае откога си станал такава госпожица.

— Той владее кунгфу — измърморих. — Или джудо, или „тигър и дракон“, или друга подобна дивотия.

Ейнджи завъртя очи.

— Какво, какво? — попита в слушалката. — О, добре. — Пак се извърна към мен: — Девин пита защо не си го застрелял.

— И аз се чудех — вметна Буба.

— Опитах.

— Опитал е — каза Ейнджи на Девин. Послуша известно време и пак вдигна очи към мен: — Девин предлага следващия път да опитваш по-упорито.

Усмихнах й се кисело.

— Ще обмисли съвета ти — заяви тя в слушалката. — А номерата? — Заслуша се. — Чудесно, благодаря. Да, скоро ще го направим. Чао. — И затвори. — Номерата са откраднати снощи от „Мъркюри Кугър“.

— Снощи — повторих аз.

Тя кимна.

— Доколкото разбирам, нашият Уесли планира всеки детайл.

— И може да си вдига краката като танцьорка — допълни Буба.

Облегнах се назад и направих жест, който трябваше да означава: „Продължавайте да нямате милост, излейте всичката помия отгоре ми!“

— Изприказвайте си всички шегички и бъзикни. До последната. Хайде! — подканих.

— Майтапиш ли се! — викна Ейнджи. — В никакъв случай наведнъж!

— Месеци! — рече Буба зловещо. — Днешният ден ще ни дава хляб за месеци напред.

Приятелят на Буба, който работеше в щатското данъчно управление, миналата година е бил уличен, както се оказа, в многократни злоупотреби, така че там бяхме ударили на камък. Ейнджи обаче се добра до информация. Докато слушаше какво й говорят по телефона, си водеше бележки и повтаряше едно безкрайно „Така, така, така“, аз се мъчех да подобря състоянието на подутата си челюст, а Буба пълнеше с лют пипер патрони с кух връх.

— Престани — скарах му се.

— Какво? О, ами скучно ми е.

— Май много ти е скучно напоследък.

— Ами погледнете се каква компания сте…

Ейнджи беше свършила разговора, погледна към нас и се усмихна:

— В ръцете ни е.

— Уесли?

Тя кимна.

— Плащал си е таксите от 1984 до 1989 година, когато изчезва.

— Така. И…?

— Става все по-хубаво. Познай къде е работил?

— Нямам си представа.

Буба сипа пипер в един патрон.

— Болници.

Ейнджи го чукна с химикалката по главата.

— Пак ми взимаш репликите!

— Познах случайно, не ме бий — смръщи вежди Буба и отново се зае с идиотското си занимание.

— Психиатрии, нали? — попитах.

— И психиатрии — кимна Ейнджи. — Работил е едно лято в „Маклийн“, една година — в Бригам Хоспитал, една година в Общата болница на Масачузетс. Шест месеца в „Бет Израел“. Макар че очевидно не се е справял, баща му продължавал да му осигурява нови и нови работни места.

— В какви отделения?

Буба вдигна глава и отвори уста да каже нещо, но улови погледа на Ейнджи и отново се наведе.

— Първо — в охраната, после — в администрацията.

— Къде е работил през 1989-а?

— В Бригам, в администрацията. — Аз й показах бележките си. — Наоми Доу — прочете тя. — Родена в Бригам на 11 декември 1985-а. Умира в Бригам на 17 ноември 1989-а.

Оставих листовете, станах и се запътих към кухнята.

— Къде отиваш?

— Да се обадя по телефона.

— На кого?

— На едно старо гадже.

— Ние тук работим — избуча Буба, — а той за какво си мисли!

* * *

Срещнах се с Грейс Коул на Франсис Стрийт в Бруклайн, в сърцето на болничния комплекс „Лонгууд“. Дъждът беше спрял и ние вървяхме по Франсис, прекосихме Бруклайн Авеню и продължихме към реката.

— Не изглеждаш… много добре — каза тя, наклони глава, за да огледа по-добре челюстта ми. — Все още си на старата работа… доколкото виждам.

— Ти обаче изглеждаш фантастично — казах аз.

— Голям сваляч, както винаги — усмихна се тя.

— Просто съм откровен. Как е Мей?

Мей е дъщерята на Грейс. Преди три години вследствие на стройна и неприятна каша в живота ми двете бяха настанени в специална квартира под охраната на ЦРУ. Тези събития подложиха на риск кариерата на Грейс като хирург и напълно затръшнаха вратата й за мен. Тогава Мей беше на четири. Бе умно и хубаво дете, обичахме да гледаме телевизия, седнали един до друг. Винаги когато се сетя за нея, в гърдите ми плъпва топлина.

— Добре е. Вече е във втори клас и е много добра ученичка. Обича математиката и мрази момчетата. Видях те по телевизията миналата година, когато ония мъже бяха убити край Куинси Куорис. Беше страхотна тълпа около теб.

— Мммм.

Водата се отцеждаше от плачещите върби край пътя, а реката беше като твърда лента от хром, събудена от дъжда.

— Виждам, че все още се месиш в работите на опасни хора. — Грейс посочи подутата ми челюст и белезите по челото ми.

— Кой, аз ли? Нее, подхлъзнах се в банята.

— И падна във вана, пълна с камъни?

Усмихнах й се и поклатих глава.

Отстъпихме от пътя на двама бегачи, ходилата им силно и отмерено биеха земята, страните им се издуваха. Лактите ни неволно се докоснаха и Грейс каза:

— Получих работа в Хюстън. Заминавам след две седмици.

— Хюстън?

— Ходил ли си там?

Кимнах.

— Огромен град — казах. — Горещини. Промишлени предприятия.

— Последната дума на медицинската техника — каза Грейс.

— Поздравявам те — обадих се аз. — От сърце.

Грейс прехапа долната си устна, после извърна очи и се загледа в колите, които се плъзгаха край нас по мокрото шосе.

— Няколко пъти аха-аха да ти се обадя. Много пъти.

— И защо не го направи?

Тя повдигна рамене.

— Новините за теб винаги бяха, че си в опасна близост с някой труп или че си бил на косъм сам да се превърнеш в труп. Мисля, че това беше причината. — Още не ме поглеждаше.

Наистина нямах какво да кажа.

— Има ли някой в живота ти?

— И аз не знам — усмихна се тя, — но ти много искаш да има някой, нали?

— Да. Иска ми се. А на теб?

— Един колега, доктор. Но не съм сигурна как заминаването ми за Хюстън ще се отрази на цялата история. Удивително е колко може да бъде висока цената за някои решения.

— Какво имаш предвид?

Тя повдигна ръка, после, като че беше останала без капка сила, я отпусна отново.

— Ох, как да ти кажа, държиш на кариерата си, държиш и на връзката си, все се мяташ от избор към избор. И един ден разбираш, че пътят ти е бил предначертан отдавна. Изборът е бил направен. За добро или за лошо. Това е то, животът ти.

Грейс се мести в Хюстън. Грейс няма повече да е в този град. Не бяхме се виждали близо три години, но ме топлеше мисълта, че е тук някъде наблизо. А само след месец няма да е. Чудех се дали няма да усещам липсата й като малка дупчица в тъканта на греда. Грейс бръкна в чантата си.

— Ето това, за което ме помоли. Не видях нищо необикновено. Момичето просто се е удавило. Водата в дробовете й е същата като водата от езерото. Времето на смъртта също отговаря на показателите, за дете на нейната възраст, паднало в ледена вода и докарано при нас.

— Вкъщи ли е починала?

— Не — поклати глава тя. — В операционната. Баща й се опитал да я реанимира още на мястото на инцидента, приложил сърдечен масаж. Но било късно.

— Ти познаваш ли го?

— Кристофър Доу? — Тя поклати глава. — Само по име.

— И с какво име се ползва?

— Фантастичен хирург и странен човек. — Тя ми подаде плика с данните, зарея поглед към реката. — Е, това е, аз… Виж, трябва да тръгвам. Беше ми приятно да се видим.

— Ще те изпратя.

— Ще ти бъда благодарна, ако не го правиш — сложи длан на гърдите ми тя.

Погледнах в очите й и видях съжаление, видях и потискана нервност, породена от неясното бъдеще, страх — като че високите сгради зад нас бяха тръгнали да се приближават, за да ни премажат.

— И все пак се обичахме, нали? — по-скоро заключи, отколкото попита тя.

— Да, обичахме се.

— И това не е добре, нали?

Останах край реката, загледан в нея, докато се отдалечаваше, в сините й болнични платненки и бялата престилка, в пепеляворусата й коса, слепнала се от влагата във въздуха.

Обичах Ейнджи. Може би винаги съм я обичал. Но някаква част от мен все още обичаше и Грейс Коул. Някакъв независим, но мой дух все още живееше в онези дни, когато деляхме леглото и разговаряхме за бъдещето. Но онази любов, както и самите ние, каквито бяхме тогава, бяха потънали завинаги, като прибрани в кутия стари снимки и писма, които никога повече няма да бъдат прочетени.

Тя се сля с тълпата медицински работници и се изгуби в лабиринта от сгради.

Дадох си сметка, че съм съгласен с нея. Наистина не беше добре, че се бяхме обичали. Беше като някакво разхищение.

* * *

Буба беше прибрал патроните в бели кутии и бе натрупал кутиите край стената. Бяха наредили на масата в кухнята „Стратегия“, пийваха си водка, а на стереото ми се въртеше Мъди Уотърс.

Май няма игра, в която Буба да е добър. Дразни се, огорчава се и обикновено играта завършва с обръщане на дъската — или на каквото се играе — в скута на противника. Но на „Стратегия“ го бива. Сигурно заради всичките тия бомби. Поставя ги на най-неочаквани за теб места, хвърля бойците си в мисии, тип „камикадзе“, и то с усмивка на бебешкото си лице.

Изчаках, докато Буба отнеме флага на Ейнджи. Бях зает с изучаването на данните, които бях получил — акта за раждане и смъртния акт на Наоми Доу, и все повече се убеждавах, че няма нищо необикновено.

Изведнъж Буба изрева:

— Ха! Дадох ли ви да се разберете!

Ейнджи блъсна с ръка дъската и фигурките се разпиляха по пода.

— Тя не умее да губи, братче.

— Аз съм истински състезател — каза Ейнджи и се наведе да събира фигурките. — Има разлика.

Буба завъртя очи и чак тогава се загледа в документите, които бях разтворил на масата. Стана, опъна се и погледна през рамото ми:

— Какви са тия работи?

— Медицински данни. Документ на майката, когато е дошла да ражда, документ на дъщерята, когато се е родила. Документ на дъщерята, когато е умряла.

— Не е много ясно. — Буба не откъсваше очи от формулярите.

— Напротив. Пределно ясно е. Коя дума ти създава проблем?

Той ме перна по тила.

— Как се е получило така, че тя има два различни вида кръв? — попита.

— Какво? — скочи Ейнджи.

Буба посочи акта на раждане на Наоми Доу.

— Тук е отбелязано „нулева отрицателна“. — Вдигна смъртния акт. — А тук кръвната група е записана като „В положителна“.

— Какви ги говорите вие двамата? — викна Ейнджи.

Показахме й двата документа. Тя заклати глава неразбиращо.

— Какво означава това, по дяволите! — изсумтях най-сетне. Буба изпръхтя:

— Може да значи само едно нещо. Детето, което се е родило на този ден — той бодна пръст в акта за раждане, — не е същото дете, което е умряло — забучи показалец в смъртния акт — в този ден. Боже, вие наистина бавно загрявате понякога!