Метаданни
Данни
- Серия
- Патрик Кензи и Анджела Дженаро (5)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Prayers for Rain, 1999 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Наташа Янчева, 2003 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Денис Лихейн
Заглавие: Сянка в дъжда
Преводач: Наташа Янчева
Година на превод: 2003
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ (грешно указано първо)
Издател: СББ Медиа АД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: Ропринт ЕАД
Коректор: Гергана Драйчева
ISBN: 978-954-399-077-1
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8068
История
- — Добавяне
11.
Клекнах няколко пъти, за да възстановя кръвообращението в краката си, и поех в дробовете си колкото може повече кислород. Чух, че Коди слиза по стълбите. Сантиметър по сантиметър се придвижвах по стената, докато стигнах ъгъла на кухнята. Коди изкрещя още едно: „Еврика!“, зави край ъгъла и се препъна в протегнатия ми крак. Ветрило от цветна хартия се пръсна от ръцете му, а самият той се натресе на един от високите столове и тежко удари пода с десния си хълбок и рамото си.
Мисля, че никога не бях ритал нещо по-яростно от проснатия Коди.
Ритах го по ребрата, по слабините, по стомаха и гръбнака, по главата. Скочих върху задната част на коленете му, по гърба му и върху глезените му. Единият пропука зловещо, Коди зари лице в пода и изрева.
— Къде си държиш ножовете? — попитах.
— Глезенът ми! Проклетият ми глезен! Ти…
Изхвърлих петата си в главата му и той отново изрева.
— Къде, Коди? Или да довърша това с глезена. — Припомних си дулото, опряно в лицето ми, изразът на очите му, когато решаваше как да вземе живота ми, и го изричах още веднъж в ребрата.
— Най-горното чекмедже! Под дъската за рязане!
Вече до чекмеджето, обърнах се с гръб и го издърпах. Резнах си пръста на един от ножовете, напипах дръжката му и го измъкнах. Коди се изправяше на колене. Докато прерязвах връвта, стегнала китките ми, се приближих до него.
— Стой долу.
Той се преобърна на хълбок и сви коляно до гърдите си. Попипа глезена си, изсъска от болка и се просна по гръб. Продължавах да прекарвам острието през връвта, докато усетих, че китките ми се освобождават. Не отделях поглед от Коди, който се търкаляше в краката ми. Най-сетне ръцете ми бяха свободни. Оставих ножа и тръсках ръце цяла минута, докато усетя пръстите си. Коди продължаваше да държи глезена си, после сключи пръсти около коляното си, а аз почувствах така познатата напоследък апатия — знаех, че е следствие от това, което правех, на това, което се случи и днес, а и по-преди, празнотата от равносметката в какво се бях превърнал и как тази чужда, кретенска същност вече живее толкова дълбоко в мен, че беше съставна част от клетките ми. Като млад таях надежда, че ще бъде другояче. Що за живот е тоя — да се разправям с типове като Ленард и Коди, да влизам с взлом по къщите и да върша беззакония, да троша глезени на човешки същества — колкото и покварени да са те?
Шокът, в който беше изпаднал Коди, отминаваше, дъхът му излизаше с шумно свистене и сега идваше времето на болката. Направих крачка и взех от пода цветните листове хартия, които беше разсипал. Бяха десет, всичките адресирани до Коди, изписани от закръглен момичешки почерк. Всичките бяха подписани от Карън Никълс.
Коди,
В спортната зала ми се стори, че обичаш тялото си почти колкото го обичам и аз. Гледах те как вдигаш всички тези тежести, гледах капките пот по кожата ти и си мечтаех да прекарам език по вътрешната страна на бедрата ти. Чудя се дали ще удържиш обещанията си. Онази вечер, на паркинга, не прочете ли всичко в очите ми? Не всички жени, които искат да бъдат обладани, обичат обиколните действия. Някои обичат да ги повалиш на земята и да ги държиш под себе си. Обичат да те усетят вътре, в себе си, да им го забиеш. Не бъди мекушав, глупчо, и ти го искаш, нали? Ела и си го вземи. Имаш ли кураж, Коди? Или всичко беше само приказки?
Чакам.
Повечето бяха като това. Присмехулни, умоляващи, окуражаващи Коди да я обладае. Намерих между страниците и бележката, която Карън беше оставила върху колата на Коди. Същата, която бях смачкал на топче и бях напъхал в устата му. Коди я беше изгладил и я пазеше като сувенир.
Погледна към мен. Устата му беше пълна с кръв и когато заговори, един или два счупени зъба се заклатиха.
— Сега видя ли? Тя си го търсеше. Буквално.
Сгънах деветте страници и ги напъхах в джоба си. Десетата заедно с бележката държах в ръка.
— Кога за последен път с Карън… правихте секс? — попитах.
— Миналия месец. Тя ми даде новия си адрес. Той е някъде в тия писма.
— И… — прочистих гърлото си — как беше, Коди? Добър ли беше сексът?
Той извъртя очи.
— Беше долен. Но адски готино долен. Най-добрият гаден секс, който съм правил в живота си!
Дощя ми се да бях взел пистолета си от жабката на колата и просто да го изпразня в него. Исках да видя как парчета от плътта му отхвръкват от костите. Опрях се за момент на стената и затворих очи.
— Тя не се ли съпротивляваше? Не те ли удари поне веднъж?
— Разбира се. Това беше част от играта. И тя продължи да я играе, докато свърших и си отидох. Даже плачеше. Беше доста лудичка сладурана. Както най обичам.
Отворих очи, но не ги отмествах от отсрещния ъгъл, където беше хладилникът. Не можех да погледна към Коди. Наистина не можех.
— Запазил си бележката, която тя ти е оставила на колата.
— Ами да. Това беше началото на играта. Първият контакт — заклати глава той.
— Да виждаш някаква разлика между тази бележка и останалите писма? — Този път се насилих да го погледна.
— Не — отвърна ми той. — Защо, има ли разлика?
Приклекнах до него, за да може да ме погледне право в лицето.
— Да, Коди. Има.
— И каква?
Писмото беше в лявата ми ръка, бележката — в дясната. Протегнах ги и ги задържах пред очите му.
— Такава, че между двата почерка няма нищо общо. Дори липсва опит за имитация.
Опита се да се изтърколи по-далеч от мен, очите му бяха разширени от ужас. Трепна, като че вече го бях ударил. Когато се изправих, Коди се изтъркаля под мивката. Не мърдах от мястото си, като в същото време го наблюдавах как се опитва да се навре в дървеното шкафче. После взех касапския нож и отидох в хола. Намерих лампа с дълъг шнур, отрязах го и се върнах в кухнята. Завързах ръцете му зад гърба.
— Какво смяташ да правиш? — обади се той.
Не отговорих. Опънах раменете му назад и завързах другия край на шнура за стоманения крак на хладилника. Беше къс и не много дебел, но по-здрав от четирима като Коди, дори след цял ден изнасилване и тренировки.
— Къде са ми портфейлът и ключовете?
Той посочи с глава към шкафа над печката, отворих го и намерих нещата си там. Докато ги прибирах по джобовете, Коди попита:
— Ще ме измъчваш, нали? — Притисна глава до хладилника зад себе си и затвори очи.
Поклатих глава.
— Омръзна ми да ти причинявам болка, Коди. Но ще се обадя по телефона. — Коди отвори едното си око. — Имам един познат… — Коди обърна глава и сега гледаше право в мен, без да отмества очи.
— Всъщност ще ти разкажа за него, като се върна.
— Какво? Чакай, чакай, кажи ми, какъв познат?
Оставих го там, където си лежеше, и излязох през стъклената врата на задната веранда. През висока дървена порта преминах в страничния двор и застанах срещу къщата. Вдигнах сутрешния „Трибюн“ от стъпалата, постоях няколко мига, заслушан в шумовете на квартала. Беше тихо. Никой не се мяркаше по съседните дворове. Засега късметът ми работеше и аз реших да го използвам максимално. Отидох до поршето, скочих вътре и го вкарах в автомобилната алея на Коди до самия гараж. На това място бях защитен от къщата, която сега беше от дясната ми страна, вляво имаше дълга плътна редица дъбове и тополи. Влязох в гаража и извадих телефона си.
— Тук е „Макгуайър“ — обади се мъжки глас.
— А това е Биг Рич, нали?
— Да, Биг Рич. — В гласа се беше появило напрежение.
— Здрасти, Биг Рич, тук е Патрик Кензи. Търся Съли.
— О, Патрик, здравей! Какво ново!?
— Все същото.
— При всеки е така, братко. Чакай, Съли е отзад.
Изчаках малко и Мартин Съливан вдигна телефона.
— Съли слуша.
— Как е, Съл?
— Патрик! Какво става?
— Имам един за теб.
— Айде бе! Сигурен ли си?
— Абсолютно.
— Някой не се ли е опитал да го вразуми?
— Опита се. Ама не разбира от дума.
— Невинаги разбират от дума — каза Съли.
— Да.
— Там ли си е?
— О, да. Няма къде да отиде.
— Готов съм, казвай.
Дадох му адреса.
— И още нещо, Съл, има някои смекчаващи вината обстоятелства. Не накланят везните много, но ги има.
— Е?
— Не нанасяй непоправима поразия, само сериозна.
— Готово.
— Благодаря ти, братче.
— Няма проблем. Ти там ли ще си?
— Аз ще съм далече.
— Благодаря ти за информацията, братко, задължен съм ти.
— Нищо не ми дължиш, приятелю.
— Мир и любов. — И затвори.
Открих на един от рафтовете ролка изолирбанд, взех я и се върнах в къщата.
Минах през стая, която служеше за килер, в момента почти празна, и влязох в кухнята през втората врата. Отново се наведох над Коди.
— Какъв познат? — веднага попита той. — За кого става дума?
— Коди — заговорих. — Слушай ме много внимателно.
— Какъв е този познат?
— Стига си повтарял едно и също като папагал! Ще ти обясня за него, като му дойде времето. Сега просто ме слушай внимателно. — Той погледна нагоре към мен — самата невинност и доброта, готов да ми угоди, а в очите му страхът се плискаше като водопад, който обаче не пускаше и капка навън, отвъд дадените очертания. — Искам честен отговор и искам да ти кажа, че съдбата ти в близкия половин час ще зависи от това — какво съдържа този отговор. Ти ли извърши това варварство с колата на Карън Никълс?
Лицето му доби същото объркано изражение, каквото имаше онази вечер, когато го посетихме с Буба.
— Не — отговори. Гласът му не трепваше, ала на лицето му бе изписан страх. — Аз… Аз не бих… това не е мой стил. За какъв дявол да взема да съсипя съвършено нова и хубава кола?!
Кимнах. Знаех, че говори истината. И онази вечер, когато се бяхме развъртели с Буба в гаража му, миниатюрна сигнална лампичка мигаше в мозъка ми, предупреждаваше ме, че казва истината, но аз бях бесен на тоя идиот, който изнасилва и преследва жени.
— Ти наистина не си го направил, нали?
— Не — заклати енергично глава той. После погледна към глезена си: — Може ли да си сложа малко лед на крака?
— Не искаш ли да знаеш повече за моя познат?
Той преглътна и адамовата му ябълка пробяга нагоре-надолу.
— Кой е той?
— Общо взето, е добро момче. Един от многото, има работа, има собствен живот. Но преди около десетина години двама гадове нахлуха в дома му и изнасилиха жена му и дъщеря му. Никога не ги хванаха. Жена му се възстанови, колкото това е възможно, след преживения ужас. Но дъщеря му — дъщеря му, Коди, се заключи в собствения си мозък и отплува от всичко около себе си. Тя е в лечебно заведение вече десет години. Не говори. Гледа някъде в пространството. Сега е на двайсет и три, а изглежда на четирийсет. — Приклекнах пред Коди: — Сега — за моя познат. Оттогава, само като чуе за изнасилване, нещо се случва с него. Да кажем, че в него не остава нищо друго, освен ярост. Може би си чул историята отпреди няколко години — за оня, дето го намериха на Дармът Стрийт в предградията, който кървеше от всичките си отвърстия, а оная му работа беше отрязана и набутана в устата му? — Коди удари главата си назад в хладилника и издаде нечленоразделен звук. — Аха, значи си чувал тази история. И тя не беше градска легенда, а самата истина. Беше работа на моя човек и екипа му.
— Моля ти се… — Гласът на Коди излезе като шепот.
— „Моля ти се“ е добро начало, но няма да свърши работа пред моя човек и приятелите му.
— Моля ти се — повтори Коди. — Недей.
— Продължавай в същия дух, Коди, ставаш почти убедителен.
— Неее — измуча той.
Премерих около трийсет сантиметра от изолирбанда, скъсах го със зъби.
— Сега, аз мисля, че половината от това, което е станало с Карън, е в резултат на грешка. Получил си тези писма и понеже си пълен глупак… — и повдигнах рамене.
— Моля ти се — обади се той. — Моля те, моля те!
— Но освен Карън е имало много друга жени, страшно много други, нали, Коди? И те никога не са си го „търсили“. И не са подали оплакване.
Коди се опита да затвори очи, преди да видя истината в тях.
— Чакай — прошепна. — Имам пари.
— Запази си ги за терапията. Ще имаш нужда от дълго лечение, след като мойто приятелче и хората му те обработят. — Залепих лентата през устата му и очите му изхвръкнаха от орбитите си. Той се опита да изкрещи, звукът, който се получи, беше притъпен и безпомощен. — На добър час, Коди. — И тръгнах към стъклената врата. Оттам му пожелах още веднъж на добър час.