Джак Ванс
Залезът на Земята (5)

Глава 5
Юлан Дор

— Едно нещо да ти е ясно — обърна се разпалено принц Кандив Златни към своя племенник. — Печалбата от развитието на занаятите и новите знания ще си я поделим двамата с теб.

Юлан Дор, строен млад мъж със светла кожа, черни коси и извити, писани вежди, отвърна с цинична усмивка:

— Май забравяш, че аз ще съм този, който ще плава по забравените морета и ще трябва да се сражава с досадните морски дракони.

Кандив бавно се излегна назад върху подплатените пухени възглавници и почука носа си с цигаре от резбован нефрит.

— Аз пък съм този, който ще вдъхне живот на нашето начинание. Освен това, вече съм пълноправен магьосник, а новите знания само ще придадат допълнителен блясък на уменията ми. А ти, дето не си дори новак, ще можеш да се мериш с най-изтъкнатите магьосници на Асколай. Ще се издигнеш далеч над сегашното си незавидно състояние. Погледнато в такава светлина, моята печалба е нищожна, а твоята — неоценима.

Юлан Дор сви презрително устни.

— Може и да си прав, макар да не ми се понрави изразът „незавидно състояние“. Зная като петте си пръста Фаандаловата Смразяваща анатема, всепризнат майстор съм на меча, заемащ почетно място сред Осемте Делафазийци и…

— Пфуй! — възкликна с нескрита насмешка Кандив. — Всички тези безвкусни забавления на малките хора, в които напразно преминава животът им. Дуели, убийства, извращения и разврат, а Земята преживява последните си дни и никой от вас не смее да се отдалечи на един хвърлей камък от Каиин.

Юлан Дор прехапа език, едва сдържайки язвителната си забележка. Знаеше, че принц Кандив Златни също не странеше от виното и разврата и че най-продължителните му пътешествия бяха под купола на двореца, или с баржа нагоре по река Скаум.

Умиротворен от мълчанието на племенника си, принц Кандив извади ковчеже от слонова кост.

— Тъй да бъде. Ако смяташ, че сме се договорили, готов съм да ти помогна със знания и съвети.

— Договорихме се — кимна Юлан Дор.

— Експедицията ще те отведе при изгубения град Ампридатвир — продължи принца, като следеше внимателно изражението на своя събеседник, но младежът дори не трепна. — Аз лично никога не съм го виждал. Порина Девети го нарича последния от Олекнитските градове и казва, че бил разположен на остров в Северен Мелантин. — Той вдигна капака на ковчежето. — Открих този разказ в един древен свитък от ръкописи — мемоарите на някакъв поет, избягал от Ампридатвир след смъртта на Рогол Домедонфорски — техния последен велик управник, магьосник с ненадмината сила, за когото се споменава поне четирийсет и три пъти в Аналите…

Кандив извади един свитък, разгъна го и бавно зачете:

„Ампридатвир е обречен. Моите сънародници престанаха да почитат силата, а ценят дисциплината и реда. Обхванати са от безсмислено увлечение по теологията и празни суеверия. Губят си времето в безконечни спорове: дали Паншу е върховният принцип и Каздал неговото отрицание, или обратно — Каздал е добродетелното начало, а Паншу — олицетворение на абсолютното зло. Тези въпроси обикновено се разрешават с огън и меч и спомените от кървавите сцени карат сърцето ми да се свива. По тази причина напускам Ампридатвир, чийто упадък е неминуем, и потеглям на път към прекрасната и спокойна Мелпалусейска долина, където смятам да доживея отредените ми дни. Спомням си някогашния Ампридатвир със сияйните му кули, разпръскващи светлина, така ярка, сякаш предизвикваше угасващото слънце. Толкова красив беше онзи Ампридатвир, че цялото ми същество тъгува по неговото помръкнало великолепие. Семирски лозници увиваха хилядите му висящи градини, сапфирена вода течеше по трите канала, облицовани с мрамор. По улиците трополяха метални карети, метални бяха и птиците, които яздехме във въздуха над града, изригвайки под себе си могъщи пламъци. Това чудо на чудесата измислиха нашите учени, защото владееха умението да надвиват силата, с която ни тегли към себе си Земята… Светлината, топлината, храната и водата бяха достъпни за всички граждани, а за получаването им бяха необходими минимални усилия. И стана така, че освободени от тежестта на ежедневието, жителите на Ампридатвир се отдадоха на безцелно съзерцание, разврат и окултизъм.

Връщам се в спомените си назад към времето, когато Рогол Домедонфорски е управлявал този град. Подвластни са му били човешки умения от всички епохи, знаел тайните на огъня и светлината, на гравитацията и антигравитацията, разбирал от свръхфизична нумерология, метатазми и королопсис. Ала въпреки — или заради — енциклопедичните си знания бил неумел като управник и сляп за отслабващия дух на Ампридатвир. Отдавал тази слабост и летаргия на недостатъчната образованост на народа и през последните години от управлението си положил грандиозни усилия за изграждането на машини, с чиято помощ да освободи съгражданите си от каквато и да било работа, но по този начин само ги тласкал още повече в лоното на забравата, медитацията и аскетизма.

Когато Рогол Домедонфорски привършвал работата си, градът вече бил завладян от хаос — резултат на зловредна религиозна истерия. Враждуващите секти на Паншу и Каздал съществували отдавна, но до скоро споровете между тях се водели главно от свещеници. Изведнъж тези два култа станали толкова модерни, че гражданството се разделило на две в привързаността си към единия или другия. Свещениците, стари и заклети врагове, се преизпълнили със сила и възторг от нарастващите редици на ентусиазирани поклонници и предприели подготовка за кръстоносна борба. Не след дълго избухнала първата искра, която разпалила пламъка на гражданския бунт и отприщила бента на отдавна сдържаното насилие. Един черен ден запратен камък ударил Рогол Домедонфорски, докато призовавал към мир гражданството от своя балкон, и го повалил. Сакат, с вехнещи сили, Рогол не искал да умре, преди да завърши строежа на подземните си механизми, монтирани в огромни кухини под целия град. На смъртно легло издал последна заповед — този път към новосъздадената машина — и когато Ампридатвир се пробудил на идната сутрин, гражданите открили, че градът им е лишен от светлина, заводите за храна са утихнали, а каналите — пресъхнали. Обхванати от ужас, те се втурнали към Рогол, който им рекъл: «От дълго време бях сляп за вашия упадък и безцелен ексцентризъм и си получих заслуженото — отивам си, но помнете, че ви ненавиждам.»

«Но градът умира! Народът ни ще изчезне!»

«Спасявайте се сами, ако можете — отвърнал им Рогол Домедонфорски. — Вие забравихте древните мъдрости, бяхте твърде лениви, за да се учите, търсехте утеха в религията, вместо да срещнете предизвикателствата на живота. Ето защо реших да ви подложа на сурово изпитание, което, надявам се, ще бъде изцелително.»

Сетне повикал враждуващите свещеници от Паншу и Каздал и подал на всеки от тях плочка от прозрачен метал.

«Всяка от тези плочки е безполезна, но поставени една до друга те съдържат послание, което може да бъде прочетено. Онзи, който пръв го прочете, ще се сдобие с ключа към древното познание и ще овладее енергията, която готвех за свои цели. А сега си отивам… напускам този свят…»

Свещениците се спогледали с омраза, излезли, свикали привържениците си и така започнала голямата война. Тялото на Рогол Домедонфорски изчезнало безследно. Разправят, че скелетът му все още лежи някъде из катакомбите под града. Плочките били скрити в храмовете на враждуващите секти. Нощем улиците на града се огласяли от виковете на закланите, денем оцелелите издъхвали от глад. Мнозина напускали родината, а сега и аз се присъединих към тях. Ще си построя дървена колиба на някой от склоновете на Лиу и ще доживея остатъка от дните си в Мелпалусейската долина.“

Кандив нави пергамента и го прибра в ковчежето.

— Твоята задача — рече той на Юлан Дор, — е да намериш изгубения град Ампридатвир и да донесеш плочите на Рогол Домедонфорски.

— Но това е било толкова отдавна… — произнесе замислено Дор. — Преди хиляди години…

— Вярно — кимна принца. — Но тъй като никой от историците от по-късните епохи не споменава името на Рогол Домедонфорски, смея да твърдя, че знанията му все още са скрити в древния Ампридатвир.

* * *

Три седмици се скита Юлан Дор из безкрайния океан. Слънцето изгряваше, червено като прясна кръв, над хоризонта и се търкаляше по небето. Водната шир беше спокойна и само привечер бризът вдигаше малки бели вълнички, колкото да разнообразят нарастващата досада на Юлан.

След залез, когато слънцето хвърляше последен тъжен поглед на света, в пурпурния здрач изгряваха звездите. Небето се изпъстряше със звезди и пяната зад кърмата на кораба засилваше в призрачна белота. А Юлан Дор рееше поглед във всички посоки и се чувстваше неутешимо самотен.

Три седмици той кръстосва из Мелантийския залив, докато една сутрин зърна вдясно от борда тъмната сянка на бряг, а вляво — мрачния масив на планински остров, почти скрит от мъглата.

Недалеч от кораба бавно се носеше грубо скована баржа, с квадратно платно от сплетени тръстики.

Юлан Дор завъртя руля така, че да се изравни с нея и съгледа на палубата й двама мъже, които ловяха риба. Мършавите тела едва бяха скрити от дрипите. Имаха жълтеникави коси и сини очи, а лицата им изглеждаха простовати.

Юлан Дор спусна платна и опря борд в баржата. Нито един от моряците не продума, нито помръдна при тази маневра.

— Изглежда не сте виждали скоро хора — обърна се младежът към тях.

По-възрастният внезапно изригна цял низ от напевни словосъчетания, в които Юлан Дор не след дълго откри примитивни заклинания срещу Демони и зли духове.

Той се разсмя.

— Защо ме кълнеш? И аз съм човек като теб.

— Ти си демон — отвърна на завален диалект по-младият. — Първо, никой от наш’те няма черна коса, ни очи кат’ твоите. Второ, учението на Паншу отрича в нашия свят да има други хора. Та к’во следва — щом не си човек, значи си демон.

По-възрастният се намеси с приглушен глас:

— Внимавай, не му говори, че ще омагьоса звуците в устата ти…

— Уверявам ви, че грешите — отвърна любезно Юлан Дор. — Виждали ли сте някога демон?

— Не, освен гуните.

— Аз приличам ли на гун?

— По нищо — призна по-старият. Другият посочи с пръст аленото наметало и зелените панталони на Юлан. — Глей к’ви шарки, тоз трябва да е пират.

— Не съм нито пират, нито демон. Аз съм човек — съвсем като вас двамата.

— Няма други хора освен зеления народ — тъй казва Паншу.

Юлан Дор отметна глава и смехът му прокънтя надалече.

— Земята загива, това е истина, но все още немалко човеци кръстосват повърхността й… Кажи ми, ще открия ли град Ампридатвир на този остров?

Младият кимна.

— Вие там ли живеете?

Той кимна повторно.

— Чух, че сега градът бил изоставен и разрушен.

— А ти к’ва работа имаш там?

„Я да видим как ще реагират, като спомена плочите. Хем ще разбера, дали са чували за тях и за какво ги имат.“

— Пътувах насам три седмици — търся едни легендарни плочи.

— Аха — завъртя глава старият. — Плочите! Прав беше, момче, пират е. Сега и аз го виждам. Пират — от зеления народ…

Юлан Дор, който очакваше последното заключение да бъде свързано с някаква нова проява на враждебност, бе изненадан от добродушните изражения върху лицата на двамата, които явно бяха намерили решение на трудната задача. Много добре, щом го мислят за пират, пират ще бъде.

Младият държеше въпросът да бъде изяснен докрай.

— Прави ли сме, тъмнокожи? Истина ли е, че си пират от зеления народ?

Юлан се почуди как да разреши тази бъркотия.

— Не издавам плановете си — отвърна предпазливо той.

— Но ти носиш червено! Това е цветът на пиратите!

„Каква странна, изопачена логика“ — помисли си Юлан. Сякаш гигантска скала се бе изпречила на хода на мислите им и всеки път ги отклоняваше в другата посока.

— Там, откъдето идвам — отвърна той, — хората носят такива цветове, каквито им се нравят.

— Но ти носиш червено — продължи да настоява по-старият, — така че очевидно си избрал да грабиш и обираш за зеления народ.

— Щом настоявате — сви рамене Юлан, уморен от това безсмислено наддумване. — Какви други има?

— Други няма — отвърна старият. — Ние също сме от зеления народ — от Ампридатвир.

— Тогава… кого грабят пиратите?

Младият пристъпи неспокойно и подръпна въжето на своята мрежа.

— Обикновено нападат разрушения храм на демона Каздал и търсят там изгубената плоча на Рогол Домедонфорски.

— В такъв случай — склони, привидно облекчен Юлан Дор, — предпочитам да мина за пират.

— От зелените ли? — не се предаваше старият.

— Стига, стига — вдигна помирително ръце другият. — Слънцето взе да преваля. Време е да се връщаме.

— Вярно бе — зяпна по-старият. — Наистина взе да залязва.

Младият се обърна към Юлан Дор.

— Ако си дошъл да грабиш, тръгвай с нас.

Юлан Дор метна едно въже на баржата и добавяйки силата на своите тъкани платна към квадратното тръстиково платно, се насочи към брега.

Меката слънчева светлина трепкаше върху спокойните води, а когато заобиколиха източния нос се показа Ампридатвир.

Ниски сгради бяха накацали около залива, а по-навътре се издигаха кули, каквито Юлан Дор не би могъл дори да си представи — островърхите им метални покриви стърчаха над централната част на острова, озарявайки всичко наоколо с отразено сияние. Градове като този можеха да бъдат само оживели легенди от миналото, блянове за времената, когато Земята е била още млада.

Юлан Дор погледна замислено към баржата и нейния двучленен екипаж. Селяци ли бяха наистина тези хора? И няма ли да стане прицел на подигравки, ако се появи с тях в този великолепен град? Той вдигна неспокойно очи към острова, неволно прехапал устни. Според твърденията на Кандив Ампридатвир трябваше да е разрушен и отдавна изоставен град, място на руини, досущ като Стария град в Каиин…

Слънцето докосна хоризонта и Юлан Дор забеляза с изненада разрушените кули и рухналите сгради — сега градът бе точно такъв, какъвто го описваше Кандив. Странно, но развалините му придаваха допълнително благородство и величие.

Вятърът отслабна и двата съда едва се придвижваха по водата. Рибарите се засуетиха, полагайки напразни усилия да уловят някой слаб полъх. Още преди да отминат вълнолома върху града се спусна виолетов сумрак и кулите се превърнаха в огромни, черни монолити. Почти в пълна тъмнина те привързаха лодките за пристана, сред много подобни по конструкция баржи, едни боядисани в зелено, а други — в сиво.

Юлан Дор скочи на кея.

— Чакай малко — махна му по-младият, загледан в червените му одежди. — Не е много разумно да се разхождаш с подобни дрехи след залез. — Той порови в дървения сандък на носа и извади зелена шапка и наметало, парцаливи и вмирисани на риба. — Сложи си ги и пусни качулката да скриеш черната си коса…

Юлан Дор пое жалкото парче плат с нескрито отвращение.

— Къде мога да получа вечеря и постеля за през нощта? — попита той. — В Ампридатвир има ли странноприемници или ханове?

Младият поклати глава, сетне добави без особен ентусиазъм:

— Хайде, ще те взема при мен.

Рибарите метнаха мрежите с улова на гърбовете си, кимнаха на Юлан да ги следва, изкачиха стъпалата на кея и погледнаха уплашено към руините, които заобикаляха площада.

— Нещо не ви дава мира — отбеляза предпазливо Юлан Дор.

— Аха — отвърна младият. — Нощно време по улиците скиторят гуните.

— Какви са тези гуни?

— Демони.

— Чувал съм за най-различни демони — отвърна с привидно безразличие Юлан. — Тези какви са по-точно?

— Страшни са и мязат на хора. Имат големи, дълги ръце, с които сграбчват и разкъсват…

— Хо! — възкликна Юлан Дор и потърси дръжката на сабята. — Защото им позволявате да се разхождат на свобода…

— Нищо не мож им стори. Свирепи са и много яки, добре че инак не са от чевръстите. С късмет и малко бдителност…

Сега вече и Юлан се оглеждаше зорко. Тези хора познаваха тукашните опасности, ще трябва да се вслушва в предупрежденията им.

Двамата преодоляха първия ред от руини и влязоха в тесен проход, осветен от бледата светлина на звездите.

„Каква мъртвешка тишина — мислеше си той. — Сякаш над всичко е сложила отпечатък смъртта. Къде са свидетелствата за отминалото величие на Ампридатвир, къде са останките от някогашните му горди жители?“

Юлан Дор и двамата рибари продължиха по една тясна улица — дребни, призрачни фигури, крачещи из един град на привидения… Прав се оказа принцът — Ампридатвир действително бе олицетворение на понятието античност. Черни и пусти прозорци, напукани бетонни стени, хлътнали или изкривени тераси, от които продължава да се стеле прах. Улиците бяха задръстени с останки от колони и парапети, ръждясал и изгнил метал.

Но градът продължаваше да живее, макар и по свой особен начин, там, където строителите му бяха използвали непознаващ износване и с вечна енергия материал. От двете страни на улицата, като речни потоци, се движеха тъмни, блестящи ленти — в края по-бавни и ускоряващи се към средата.

С опитни движения рибарите скочиха върху първата лента и Юлан Дор неохотно ги последва по пътя им към средната.

— Имате много странни пътищата във вашия град — подхвърли той.

— Това не е магия — отвърна младият. — Има ги открай време тези ленти.

През равни интервали от двете страни се издигаха каменни павилиони със стълбища, които водеха надолу под земята.

— Какво има долу? — поинтересува се Юлан Дор. Рибарите свиха рамене.

— Вратите са плътно затворени. Все още никой не е минавал през тях. Според легендата, там долу е скрито последното творение на Рогол Домедонфорски.

Юлан Дор преглътна следващия въпрос, забелязал нарасналото безпокойство на двамата. Заразен от страха им, той отново положи ръка върху меча.

— Тази част на града е съвсем необитаема — прошепна хрипливо старият рибар, — защото е най-стара и е обитавана от духове.

Щръкналите в небето черни кули постепенно се раздалечиха и лентата ги изведе на просторен централен площад, където неочаквано спря като ручей, който се влива в езеро. Тук Юлан Дор видя първата изкуствена светлина, откакто беше стъпил в града — от една извита метална тръба се полюшваше ярко сияещ глобус.

На светлината му съгледа облечен в сиви дрехи млад мъж, пресичащ със забързана крачка площада… Нещо се раздвижи внезапно сред порутените сгради, рибарите нададоха уплашени възклицания и се проснаха на земята. В осветения кръг се появи създание с мъртвешки бледа кожа. Имаше дълги, възлести ръце, а краката му бяха покрити със слепнала от мръсотия козина. Чифт огромни очи горяха на заострения, оголен череп, два дълги, остри зъба се подаваха между виолетовите му устни. Чудовището се хвърли върху младежа в сиво, сграбчи го и когато се извръщаше, метна на Юлан и двамата рибари тържествуващ, злобен поглед. Едва сега те забелязаха, че жертвата е жена…

Юлан Дор измъкна сабята.

— Не, не! — зашепна уплашено старият рибар. — Остави го, гунът сам ще си иде.

— Ами жената? Трябва да я спасим!

— Няма кого да спасяваме.

— Сляп ли си, човече?

— Не съм сляп. В Ампридатвир няма други хора, освен зелените. Не се отделяй от нас.

Младежът се поколеба. Какво означаваше това, че жената в сиво е била някакъв призрак? Ако е така, защо не му го кажат направо? Без да бърза, гунът се отдалечаваше към редицата арки отсреща.

Юлан Дор се затича след него.

Чудовището изви глава към него и размаха грамадната си, възлеста ръка, дълга поне един човешки бой, която завършваше със закривени, бели пръсти. Юлан Дор замахна със сабята и нанесе страхотен удар — цялата предмишница на страховитото чудовище увисна само на мъртвешкибялата кожа и стърчащите отвътре жили.

Юлан Дор отскочи назад, за да се предпази от рукналата кръв и същевременно — от удара на другата ръка. Той замахна ловко с острието и вторият зловещ крайник бе споходен от съдбата на първия. Този път изтича напред, завъртя ръка и забоде острието на сабята право в едното око на гуна.

Чудовището издъхна в ужасяващи конвулсии.

Задъхан от схватката, все още погнусен от отвратителното творение, Юлан сведе поглед към жертвата. Жената се надигна бавно, с треперещи крака и широко отворени очи. Той й подаде галантно ръка и едва сега забеляза, че е млада и стройна, с руси коси, спуснати свободно надолу. Имаше приятно, дори красиво лице, одухотворено от искрените й, невинни очи.

Изглежда не го забелязваше, полуобърната, докато се загръщаше в сивото си наметало. Юлан Дор се изплаши, че шокът от случилото се може да е увредил ума й. Той я заобиколи и я погледна право в очите.

— Добре ли сте? Чудовището стори ли ви нещо?

На лицето й се изписа изненада, сякаш Юлан Дор бе поредният дебнещ в засада гун. Погледът й се плъзна надолу по зеленото наметало и отново се върна на лицето му, а накрая спря на черните коси.

— Кой… сте вие? — прошепна тя.

— Чужденец. Доста изненадан от порядките тук, във вашия град. — Той потърси с очи рибарите, но от тях нямаше и следа.

— Чужденец? — попита момичето. — Но Трактатът на Каздал ни учи, че гуните са избили всички живи същества, освен сивите от Ампридатвир.

— Каздал греши, също както и Паншу — отбеляза младежът. — На Земята все още живеят много хора.

— Вероятно е така. Чувам ви и ви виждам — какво повече мога да искам?

Юлан Дор забеляза, че тя избягва да гледа зеленото му наметало. Едва сега долови неприятната миризма на риба, откачи го и го хвърли настрани.

Погледът й се плъзна по червените дрехи отдолу.

— Пират…?

— Не, не! — размаха ръце той. — Знаете ли, омръзнаха ми тези разговори за цветове! Името ми е Юлан Дор, идвам от Каиин, аз съм племенник на принц Кандив Златни и съм дошъл тук да търся плочите на Рогол Домедонфорски.

Момичето се усмихна вяло и изрецитира напевно:

— „Това е, което правят пиратите и затуй се обличат в червено, но ще удари час, когато всички ще се обърнат против тях, защото, когато носят червено, не знае никой на страната на сивите ли са, или…“

— Или какво?

Тя се смути, сякаш никога не се беше замисляла за друга възможност.

— Може би духове? Демони? Странни привидения обитават Ампридатвир.

— Няма съмнение — съгласи се Юлан. Той погледна към площада. — Ако желаете, ще ви изпратя до дома. Може би у вас ще се намери някое местенце, където да пренощувам.

— Дължа ви живота си и съм готова да ви дам всичко, което имам. Но не искайте от мен да ви допусна у дома. — Тя хвърли многозначителен поглед на зелените му бричове. — Не можете да си представите каква бъркотия може да настъпи и безкрайните обяснения…

— Мъж… приятел…? — попита Юлан.

— Не — поклати глава тя. — Нямам си никого… поне засега.

Някакъв слаб шум привлече вниманието й и тя извърна глава. В погледа й се четеше страх.

— Да не забравяме за гуните. Елате — ще ви отведа на безопасно място. Утре ще разговаряме.

Минаха през една от арките, доближиха висока, черна кула и влязоха в приземния й етаж. Тя го стисна за ръката.

— Тук ще сте в безопасност до сутринта. Ако бъдете търпелив, като се съмне ще ви донеса храна…

— Ще ви чакам.

Очите й, в които се четеше странна носталгия, отново се плъзнаха надолу по червеното наметало и зелените бричове.

— Ще ви донеса и наметка — добави тя и си тръгна. Изтича надолу по стълбите и в миг се стопи в мрака.

Юлан седна на пода. Беше мек, от някаква податлива, еластична субстанция, топъл при допир… Странен град, помисли си той, странни хора, движени от неясни импулси. А може би наистина бяха духове?

Постепенно го обори неспокойна дрямка, от която се будеше няколко пъти, докато не съгледа зад прозореца розовата светлина на задаващото се утро. Изправи се, потърка лице и след кратко колебание се спусна по стълбите и излезе на улицата. Някакво хлапе със сива камизола зърна червеното му наметало, ококори очи към зелените бричове и нададе ужасен писък, след което побягна през площада.

Юлан Дор отстъпи в сянката на кулата и тихо прокле. Не се боеше от враждебността на местните жители, но този животински страх, който изглежда будеше у някои от тях, започваше да му действа на нервите.

За щастие в този момент от един вход се появи момичето. Тя се втренчи в сянката, а на лицето й се изписа напрежение и безпокойство. Юлан Дор побърза да пристъпи на открито.

Девойката се усмихна и му махна с ръка.

— Донесох ви закуска. И свестни дрехи.

Тя се приближи, сложи хляба и пушената риба на земята и му наля чай от димяща глинена делва.

Докато ядеше, те взаимно се разглеждаха. Във въздуха между тях витаеше неуловимо напрежение, а на лицето й от време на време се четеше объркване — като отражение на мислите й.

— Как се казвате? — наруши тя мълчанието.

— Юлан Дор. А ти?

— Елей.

— Елей… И нищо повече?

— Нужно ли е повече? Това не стига ли?

— Стига.

Момичето седна, кръстосала нозе, пред него.

— Разкажи ми за страната, от която идеш.

Юлан Дор преглътна, помисли малко и започна:

— Асколай е покрит предимно от непроходима гора, в която малцина дръзват да влизат. Аз живея в Каиин, древен град, може би също толкова стар, колкото е Ампридатвир, но нямаме вашите кули и движещи се пътища. Съгражданите ми — дори най-бедните — обитават старовремски замъци от мрамор и дърво…

— А какъв е вашият цвят? — прекъсна го тя.

— Цветът, та цветът! — ядоса се Юлан. — Носим каквото ни скимне. Никой не отдава голямо значение… Защо непрестанно ме питате за тези цветове? Ето ти например защо вместо сиво не носиш зелено?

— Зелено? — повтори тя с разширени от ужас очи. — Не, никога! Това е цветът на демона Паншу. Никой в Ампридатвир не носи зелено.

— Хайде де. Все някой носи. Срещнах двама рибари в морето, които бяха облечени в зелено — те ме доведоха в града.

Тя поклати тъжно глава.

— Сигурно грешиш.

— Ами детето тази сутрин? Още щом ме видя, побягна с писъци.

— Заради червеното наметало — обясни Елей. — Когато някой герой реши да се покрие със слава, той облича червени дрехи и се отправя към древния, изоставен храм на Паншу да търси изчезналата половина от магичната плоча на Рогол. Легендата гласи, че сивите отново ще си възвърнат изгубената мощ в мига, когато я открият.

— Щом храмът е изоставен, защо още никой не е открил тази плоча?

Тя сви рамене, сякаш това го знаеха и децата.

— Защото го пазят духовете… Все пак, от време на време някой смелчага си опитва късмета, но неизменно загива. Същото се случва понякога и с храма на Каздал. По тази причина мъжете, облечени в червено, са врагове на всички.

Юлан Дор се изправи и побърза да се омотае със сивата наметка, която момичето бе донесло.

— Сега какво ще правите? — попита го тя.

— Искам да вляза в двата храма и да видя тези легендарни плочи на Рогол Домедонфорски.

— Невъзможно — поклати глава момичето. — В храма на Каздал могат да влизат само някои избрани жреци, а другият го охраняват духовете.

— Ти ще ми покажеш само къде са разположени — отвърна с любезна усмивка Юлан.

— Ще дойда с теб… — склони тя. — Но не бива да показваш дрехите отдолу, инак и двамата ще пострадаме.

Излязоха на окъпания в слънчева светлина площад, осеян с малобройни групи от мъже и жени. Едните бяха облечени в зелено, а другите — в сиво. Юлан Дор забеляза, че пътищата им никога не се пресичаха. Зелените спираха пред малки, боядисани в зелена боя будки, където се продаваше риба, кожа, плодове, месо, грънци и кошници. Сивите пазаруваха от подобни магазинчета, боядисани в техния цвят. Видя две големи групи деца, едните облечени в дрипави дрехи от двата цвята, които играеха на десетина крачки една от друга без да се поглеждат. Парцалена топка се изтъркаля от едната към другата група, някакво момче изтича и я взе буквално от краката на друго, без дори да се забелязват.

— Странно — промърмори Юлан Дор. — Много странно.

— Какво ти става? — попита Елей. — Нищо странно не виждам.

— Ей там, при колоната. Виждаш ли мъжа със зеленото наметало?

Тя го погледна изумено.

— Там няма никакъв мъж.

— Има, как да няма! Погледни внимателно.

— Шегуваш се… — засмя се момичето. — Или… виждаш духове?

— Вие всичките сякаш сте омагьосани — изпъшка уморено Юлан Дор.

Тя го поведе към една от плъзгащите се пътеки. Докато се носеха из града, той забеляза корпус от блестящ метал с формата на лодка, но на четири колела, покрит с полупрозрачен похлупак.

— Това какво е?

— Вълшебна кола. Натиснеш ли една ръчка вътре и тя се понася с главозамайваща скорост. Имаме си млади-луди глави, които често го правят… погледни там — тя посочи друг корпус, лежащ в пресъхналия басейн на фонтана. — Още едно от древните чудеса — карета, която може да лети във въздуха. Срещат се навсякъде из града — върху кулите, по високите тераси, а понякога — както е в случая — паднали на улицата.

— Никоя от тях ли не лети сега?

— Че на кой му стиска да провери?

„Ще бъде страхотно да притежавам една от тези летящи карети“ — помисли си Юлан Дор и слезе от движещия се път.

— Къде отиваш? — извика разтревожено Елей и се втурна след него.

— Да я огледам.

— Внимавай, казват, че са опасни…

Той надникна през прозрачния купол. Вътре имаше мека седалка и цяла редица малки ръчки, изписани с непознати символи. В средата, върху къса, метална тръба, бе монтирана голяма, вдлъбната сфера.

— Това трябва да е пултът за управление… Как се влиза в колата?

— Опитай с това копче — тя протегна ръка, натисна копчето и куполът се отмести назад, а отвътре лъхна застоял въздух.

— Ще опитаме туй-онуй — промърмори замислено Юлан Дор, наведе се и премести една ръчка. Нищо не се случи.

— Моля те, внимавай! — повтори задъхано момичето. — Тук е пълно с магии!

Той завъртя друга ръчка. Каретата се разтресе. Бутна още една и последва нов залп от ужасяващи вибрации. Куполът се плъзна обратно. Юлан Дор отскочи уплашено, но ръбът на прозрачната плоскост захапа края на плаща му. Каретата подскочи отново и взе да се издига и той, ще не ще, трябваше да я последва.

Елей извика уплашено и го сграбчи за глезените. Юлан Дор се изхлузи от плаща и тупна долу, а летящата карета литна в небето и описа няколко невероятни криволици. Накрая се заби с трясък в на една от черните кули. Корпусът са стовари долу с неописуемо метално дрънчене.

— Следващия път — произнесе задъхано той, — ще бъда по…

Изведнъж почувства странно раздвижване във въздуха. Обърна се — Елей се бе втренчила в него ужасена, притиснала устата си с ръка, сякаш едва сдържаше своя писък.

Юлан Дор се озърна. Лениво разхождащите се групички от сиви и зелени бяха изчезнали. Улиците бяха съвсем пусти.

— Елей — повика я той. — Защо ме гледаш така?

— Червено посред бял ден… и цветът на Паншу на краката ти — всичко това вещае смърт, нашата смърт!

— Стига превземки — скара й се с привидна строгост той и размаха шеговито пръст. — Докато сабята ми е в ножницата нищо не ни…

Камък, долетял отникъде, отскочи почти до краката му. Юлан се огледа, търсейки нападателите, а ноздрите му потръпваха от внезапно завладелия го гняв.

Напразно. Уличките, арките, входовете — никъде нямаше никой.

Още един камък, едър колкото пестник, го блъсна между лопатките. Той се извърна, но пред него беше само порутената фасада на Ампридатвир — пусти улици, блестящи, плъзгащи се ленти.

Следващият камък изсвистя на сантиметри от главата на Елей, а друг удари Юлан по крака.

Едва сега си даде сметка, колко е беззащитен. Сабята му не струваше пукната пара срещу летящите камъни.

— Да изчезваме… — викна той като бързо отскочи. Този пък камъкът бе толкова голям, че спокойно можеше да му строши черепа.

— Назад към лентата — упъти го девойката под нов дъжд от камъни. Един от тях я удари право в лицето, тя извика и се строполи в краката му.

Юлан Дор изръмжа като ранен звяр и се озърна, готов да сече и убива. Но наблизо не се виждаше никаква жива душа — само несекващият порой от камъни.

Той се наведе, вдигна Елей и затича към най-бързата, централна лента на движещия се път.

Дъждът от камъни взе да намалява. Девойката отвори очи, потрепери и отново ги затвори.

— Вие ми се свят — прошепна тя. — Трябва да съм си изгубила ума.

Не след дълго Юлан Дор зърна кулата, където бе прекарал нощта. Слезе от лентата и се приближи към арката. Оказа се, че греши — вратата бе затворена от кристална плоскост. Докато се колебаеше и пристъпваше нерешително, тя се стопи във въздуха и пътят му бе открит. Юлан Дор втренчи изненадано очи. Поредната магия на древните строители… Поне изглежда съвсем безвредна. Той прекрачи прага и кристалната плоскост се плъзна на мястото си с едва доловимо свистене.

Помещението беше студено и празно, само по стените се виждаха различни рисунки и плоски, метални изображения. На една от тях мъже и жени беряха пъстри цветя и танцуваха в невероятно красива градина.

„Хубаво е — помисли си Юлан Дор — само дето не става за отбрана.“ Коридорите от двете страни бяха пусти, отпред се виждаше неголяма зала с блестящ под, който сякаш излъчваше светлина.

Пристъпи в нея и изведнъж се издигна във въздуха, литнал с лекотата на перушинка. Не усещаше Елей в ръцете си. От устните му неволно се откъсна уплашен вик и Юлан размаха крака, опитвайки се да намери пода.

Плуваше във въздуха като подгонен от вятъра лист. Той се присви, готов за съкрушителното падане в мига, когато магията се изчерпи. Но етажите продължаваха да прелитат край него.

„Какво невероятно вълшебство — рече си мрачно той. — Да лишиш човек от опора. Свърши ли, двамата с Елей ще умрем, размазани долу. Няма спасение.“

— Протегни ръка — произнесе отпаднало тя. — Хвани се за перилата.

Той се наклони напред, сграбчи вертикалния парапет и полетът им внезапно се прекрати, а все още невярващия на очите си Юлан се озова право пред входа на поредния етаж. Коридорът се разклоняваше към няколко помещения. Купчина отломъци и прахоляк бе всичко, останало от мебелировката.

Той положи Елей на мекия под, девойката вдигна ръка към бледото си лице и се усмихна.

— Боли ме главата.

Юлан Дор я разглеждаше със странно усещане за безсилие.

— Не зная къде да ида — продължи тя. — Вече нямам дом. Обречени сме на гладна смърт — никой няма да ни даде храна.

— Не се безпокой — отвърна Юлан. — Ще намерим какво да ядем — докато продавачите от зелените будки не виждат облечените в сиво… Но има други, по-важни неща. Тези плочи — наследството на Рогол Домедонфорски — изглежда наистина е трудно да се стигне до тях.

— Опиташ ли — гибелта ти е сигурна — отвърна разпалено тя. — Мъжете в червено са врагове на всички — сам го почувства одеве. Дори да стигнеш храма на Паншу, там дебнат подземни шахти, клопки, отровни копия и духовете-пазачи.

— Духове ли? Глупости. Това са хора, досущ като вас, само че са облечени в зелено. Умът ти просто отказва да ги забележи… Чувал съм за подобни неща, наричат се пречки във възприятието…

— Истината е, че само ти ги виждаш. Може би твоят ум е жертва на халюцинации?

— Щом казваш — склони той с насмешлива гримаса. — Все пак, кажи ми как да стигнем до храма на Паншу?

— Не можем, ще ни убият — отвърна притихнало тя.

— Хайде, прояви малко оптимизъм — помъчи се да я ободри той. — Знаеш ли… къде да открием друга хвърчаща карета?

— Да не си се побъркал?

Юлан Дор се изправи решително.

— Не съм. Питам те, къде?

— Виждам, че твърдо си решил да умреш — въздъхна тя. — Ще трябва да се изкачим с безтегловната шахта до най-горния етаж.

Без да се колебае тя пристъпи в отворената шахта и Юлан Дор неохотно я последва. Двамата се издигнаха до главозамайваща височина, далеч под тях стените на шахтата се бяха събрали в малка точица. Когато се изравниха с последния етаж, сграбчиха перилата и пристъпиха на откритата тераса, където си даваха среща ветрове от различни посоки. Дори планината беше по-ниска от тях, а улиците бяха като сиви нишки. Заливът се беше смалил, а морето чезнеше зад мъгливата пелена на хоризонта.

На терасата имаше три карети, с ярки метални корпуси и прозрачни куполи, сякаш току-що се бяха приземили от небесата.

Отидоха до най-близката. Юлан натисна познатото копче и куполът се отмести назад. Същата обстановка — мека седалка, извито табло, покрито с ръчки, копчета и циферблати. В малкото помещение миришеше на застояло, на нагорещена тапицерия и на отдавна забравени времена. Прекрачи вътре и Елей го последва.

— Ще дойда с теб, ако падна смъртта ще е по-бърза и поносима от това да умра от глад и далеч по-безболезнена, отколкото да те пребият с камъни…

— Надявам се да не стигаме до там — отвърна самоуверено Юлан Дор. Той протегна ръка и докосна нежно черния пулт и ръчките върху него.

Куполът се плъзна над главите им, разнесе се тихо бръмчене на механизми, изработени с безупречна точност преди безброй епохи. Каретата трепна, плъзна се по терасата и литна в тъмносиньото небе. Юлан Дор сграбчи сферата, завъртя я лекичко и каретата послушно изви в същата посока. Още няколко подобни упражнения и хвърчащата кола му се подчиняваше безпрекословно. Завладя го опияняваща радост — какво невероятно усещане е да покориш висините! Опита една по една всички ръчки — така откри как да се издига, да се спуска и да увисва неподвижно. Намери скоростния лост, дръпна го докрай и вятърът запя зад кърмата на машината. Под тях се простираше безбрежната морска шир, островът бързо се стопи и се превърна в миниатюрна точица. Нагоре, надолу — той кръстосваше из въздушното пространство, порейки го с острите криле на могъщата метална машина.

Елей седеше до него, завладяна от същите усещания. Сякаш близостта с Юлан Дор и отдалечаването от Ампридатвир бяха засилили връзката й с него.

— Продължавай — окуражаваше го тя. — Не спирай, моля те…

Младежът й хвърли кос поглед. Беше толкова красива — стройна, изящна, по-силна от жените, които познаваше в Каиин.

— Все някога ще трябва да се върнем — рече й той. — Инак наистина ще умрем от глад. А и аз трябва да намеря плочите…

— Добре — въздъхна разочаровано тя. — Но там и двамата сме обречени. И без това, нали Земята скоро също ще изстине.

Едва привечер се върнаха обратно в града.

— Ето — посочи тя. — Това там е храмът на Каздал, а по-нататък — този на Паншу.

Юлан Дор приземи каретата до храма на Паншу.

— Къде е входът?

— През арката — отвъд нея дебнат безброй опасности.

— Не и ако летим — промърмори той.

Сниши каретата до десетина стъпки над улицата и плавно я поведе към арката.

Насочван от мътната светлина отпред, Юлан Дор се вмъкна в тесния проход, шмугна се под още една, по-малка арка и изведнъж са озоваха в централната зала.

Подиумът, където бе поставена плочата, наподобяваше цитадела на добре укрепен град. Първата пречка беше широк ров с гладки, стъклени стени. Следваше канавка изпълнена с димяща течност, жълта като сяра, а отвъд нея — на откритата площадка — кръстосваха петима въоръжени до зъби стражници. Юлан Дор продължи напред, докато се озова над площадката.

— Бъди готова — прошепна той и приземи каретата. Сияещата плоча бе само на ръка разстояние. Той вдигна капака, Елей протегна ръка и стисна металната пластина. — Едва в този миг стражниците ги забелязаха, нададоха гневни викове и се втурнаха към тях.

— Назад! — викна им Юлан Дор и оголи сабята си. Елей се метна на седалката и той побърза да върне похлупака на мястото му. Пазачите се хвърлиха върху корпуса на летящата машина и задраскаха нагоре по гладката й повърхност. Каретата се издигна плавно и един по един те тупнаха с болезнени крясъци на каменната площадка.

Назад през двете арки, тесния коридор, входа и навън, под тъмното небе. От вътрешността на храма отекна ехото на чудовищен рог.

Юлан Дор огледа плячката — овална пластина от прозрачна материя с безсмислени драскулки отгоре.

— Успяхме! — въздъхна радостно Елей. — Ти си господар на Ампридатвир!

— Остава другата половина — напомни й той. — Не забравяй плочата в храма на Каздал.

— Но… това е безумие! Ти вече получи…

— Едната няма никаква стойност без другата.

Възраженията на момичето утихнаха едва когато каретата увисна пред входа на храма на Каздал.

Тук приложиха същата тактика, но ги очакваше изненада. Когато преминаваха през първата арка, корпусът на машината засегна изпъната, почти невидима нишка и от една ниша в тавана се срина грамадна купчина камъни. Един от камъните удари предницата и Юлан изруга невъздържано — сега вече охраната щеше да е предупредена.

Въпреки това продължиха, като се носеха почти под самия таван на каменния коридор. Отсреща се зададоха двама стражници, въоръжени с фенери — идваха да проверят причината за необикновения шум. Спряха точно под каретата, а Юлан Дор продължи безшумно напред към залата, където плочата сияеше, разположена по същия начин — точно в средата на малката крепост.

Останалите пазачи се озъртаха бдително, готови за нападение.

— Дръж се, малко остана! — прошепна Юлан. Насочи каретата покрай стената, прелетя над рова и канавката с димяща жълтеникава течност, приземи я на площадката в центъра на малката крепост, вдигна похлупака и изскочи навън. Успя да сграбчи плочата в мига, когато стражниците изкатериха стълбите и вдигнаха пики. Той отби ловко удара на най-близкия от тях и хвърли плочата в машината.

Но останалите вече го бяха обкръжили — нямаше никакъв шанс да се добере до каретата. Хвърли се като обезумял срещу тях, промуши се между остриетата на две пики, удари единия стражник в Гърдите, дръпна другия и се завъртя. Третият побягна назад, крещейки за помощ. Възползвайки се от моментното си предимство Юлан скочи върху металния корпус, тупна на седалката и дръпна трескаво скоростния лост. Каретата се понесе назад към изхода.

И ето че тревожният вой откъм вътрешността на храма на Каздал се прибави към този, идващ от другия край на града.

Каретата направи широк кръг и бавно се издигна в небето.

— Погледни! — извика Елей и го сграбчи за ръката. По улиците се стичаха зелени и сиви хора, стиснали факли — всички бяха уплашени и разтревожени от рева на роговете. — Аз ги виждам! Ти беше прав, Юлан Дор! Хората в зелено! Те са там долу — сега наистина ги виждам!

— Заклинанието е разрушено — каза той. — И не само за теб… за тях също…

За първи път от векове насам сиви и зелени се погледнаха в очите. Лицата им бяха изкривени от страх. В светлината на факлите Юлан Дор виждаше, как се отдръпват с отвращение един от друг, до слуха му достигаха техните викове:

— Демон!… Демон! Сив… дух… Зъл зелен демон!…

Хиляди обезумели факлоносци се разминаваха, измервайки се с гневни погледи, издължени от омраза и страх. Всички те са безумци, мислеше си той — омагьосани, с повредени умове…

Като по невидим сигнал избухна първата схватка. Писъците и воплите на ранените смразяваха кръвта. Елей през плач извърна глава. А долу безчинствата продължаваха. Жертвите — мъже, жени и деца, падаха една след друга. Само едно нещо имаше значение — какъв е цветът, който носят.

Откъм края на тълпата се разнесе нисък, ревящ звук и веднага след него се появиха дузина гуни, щръкнали над останалите с озъбени глави. Те също започнаха да удрят, повалят и разкъсват и не след дълго безумието на тълпата отстъпи пред все по-нарастващия страх от чудовищата. Малцината оцелели зелени и сиви се разбягаха по домовете си, а улиците останаха под властта на гуните.

Юлан Дор откъсна очи от кървавото зрелище и се хвана за главата.

— Аз ли го направих?… Нима наистина заради мен стана всичко?

— Щеше да се случи рано или късно — опита се да го успокои Елей. — Освен ако преди това не бе изстинала Земята…

Юлан Дор вдигна двете плочи.

— Ето заради това дойдох — плочите на Рогол Домедонфорски. Заради тях преплавах хиляди левги през Мелантин, сега ги държа в ръцете си, но ги чувствам като безполезни стъкълца…

Каретата продължаваше да се издига, а градът се превърна в купчина бледи кристали под звездното небе. В светлината на пулта за управление Юлан Дор долепи двете плочи. Знаците се смесиха, превърнаха се в букви, които носеха словата на древния магьосник:

„Обезверени мои чеда, Рогол Домедонфорски умира, но остава завинаги в Ампридатвир, града, който толкова обичаше и комуто вярно служеше до последния си дъх. Когато разумът и добрата воля възстановят реда в града, или когато кръвта и стоманата се научат да сдържат своята жестокост и страст, и всички, освен най-силните, срещнат смъртта си — едва тогава тези плочи ще бъдат прочетени. Обръщам се към теб, който четеш тези редове: иди в Храма на Съдбата, увенчан с жълт купол, изкачи се на последния етаж, размахай червено пред лявото око на Рогол Домедонфорски, жълто пред дясното и накрая синьо пред двете. Ако го направиш, ще разделиш властта, която е притежавал Рогол.“

— Къде е този Храм на Съдбата? — попита трескаво Юлан Дор.

Елей поклати глава.

— Знам Храма на Родейл, Червения храм, чувала съм за Храма на Стенещия призрак, също за Птичия храм и за Храма гуните… но не зная нищо за Храм на Съдбата.

— Коя от кулите има жълт купол?

— Понятие нямам.

— Утре сутринта ще я потърсим.

— Добре — каза тя и се облегна изморено на рамото му. Юлан Дор погали русите й коси.

Когато старото червено слънце изгря, те се спуснаха обратно над града и откриха, че жителите му вече са станали, отново завладени от жаждата да убиват.

Схватките и палежите не бяха толкова яростни, колкото предната вечер, отстъпвайки място на далеч по-изкусни и добре обмислени злодеяния. Малки въоръжени групи от мъже и жени разбиваха вратите и влизаха в къщите, където изтребваха с невероятна жестокост обитателите, или ги бесеха отвън по стените.

— Ако продължават така — въздъхна Юлан Дор, — скоро няма да остане никой, върху когото да изпробваме силата на Рогол. Ами ти — нямаш ли баща, майка или сестра, за които да се безпокоиш?

Тя поклати глава.

— Само един тираничен чичо, който превръщаше живота ми в ад.

Юлан Дор огледа покривите — недалеч се виждаше жълт купол, други кули и храмове наблизо нямаше.

— Ето там — посочи той и завъртя носа на каретата.

Приземиха се върху една тераса и тръгнаха по прашните коридори. Скоро стигнаха антигравитационната шахта и се издигнаха до най-горния етаж. Тук имаше само една малка стая, украсена с ярки фрески, изобразяващи двора на древния Ампридатвир. Мъже и жени в разноцветни копринени дрехи разговаряха и пируваха, а на централната рисунка те се прекланяха пред велможа с блестящи очи и бяла брада. Той беше облечен в пурпурночервени дрехи и седеше в резбовано кресло.

— Рогол Домедонфорски! — възкликна Елей и двамата затаиха дъх. Усещаха, как въздухът от дробовете им раздвижва отдавна застоялата атмосфера, а изрисуваните очи надникват дълбоко в съзнанията им…

— Червено пред лявото око — сети се Юлан, — жълто пред дясното, синьо пред двете. Червено нося аз, а в коридора видях сини и жълти завеси.

Излязоха и откъснаха по една ивица, после отново се върнаха в стаята.

Размаха ги — чу се изщракване, скърцане, бръмчене като от рояк пчели.

Стената се отмести и зад нея се показа проход и стълби. Юлан влезе, а Елей го следваше по петите.

Скоро се озоваха на ярко осветена площадка — под самия жълт купол. В центъра, върху пиедестал, стоеше блестящ черен цилиндър, сякаш изваян от стъкло.

Бръмченето прерасна в пронизителен вой. Цилиндърът затрепери, хлътна, стените му станаха прозрачни. Вътре в него се виждаше безформена, сивкава маса.

Мозък?

Цилиндърът оживя. От него се показаха псевдоподи, които увиснаха във въздуха. Юлан Дор и Елей ги наблюдаваха замръзнали от ужас, притиснати един към друг. Едното пипалце образува в края си око, другото — уста. Окото се втренчи в тях, а устата замърда с весела усмивка:

— Добре дошли, добре дошли след толкова много години. Вие сте значи тези, които дойдоха да пробудят Рогол Домедонфорски от сънищата му! Спах дълго и дълбоко… Всъщност колко дълго? Двайсет години — петдесет? Я да видим…

Окото се извъртя към една тръбичка в стената, наполовина пълна със сивкав прашец.

Устата нададе изумен вик.

— Енергията почти се е разсеяла! Колко дълго съм спал? С период на полуразпад 1200 години, това прави… над пет хиляди години! — окото се извъртя към Елей и Юлан. — Кои сте вие тогава и къде са моите вечно враждуващи поданици — последователите на Паншу и Каздал? Да не би отдавна да са си прегризали гърлата?

— Не — отвърна Юлан с мрачна усмивка. — Все още се бият долу, по улиците.

Пипалцето с окото се изпъна, бутна прозореца и погледна към града. Желеподобният мозък затрепери и се озари в оранжево сияние. Отново се разнесе познатият глас, но този път прозвуча необичайно сурово. Юлан Дор усети, че настръхва, а Елей стисна силно ръката му.

— Пет хиляди години! Изминали са пет хиляди години, а нещастните отрепки продължават да спорят? Нима времето не ги е научило на мъдрост? В такъв случай е необходимо да се приложат по-строги мерки. Рогол Домедонфорски ще им покаже на тях! Гледайте!

Отдолу се разнесе тътен, отглас от стотици могъщи удари. Юлан Дор и Елей изтичаха при прозореца и погледнаха навън. Очакваше ги потресаващо зрелище.

Високите каменни павилиони, водещи към подземията на града, бяха разтворили врати. От всеки се показваше по един грамаден псевдопод от черно, прозрачно желе, напомнящо веществото, от което бяха направени движещите се пътеки.

Псевдоподите се вдигнаха във въздуха и се разклониха на стотици пипала, които започнаха да преследват бягащите в паника жителя на Ампридатвир. Пипалата ги залавяха, смъкваха от тях сивите и зелени дрехи и ги отнасяха на централния площад, където постепенно се образуваше купчина от гърчещи се, голи тела.

Вече никой не можеше да отличи сивите от зелени жители на Ампридатвир.

— Сега вече Рогол Домедонфорски има големи и силни ръце — произнесе кънтящият глас, — силни като луната и всевиждащи като въздуха.

Гласът идваше отвсякъде и същевременно отникъде.

— Аз съм Рогол Домедонфорски, последният владетел на Ампридатвир! Вижте колко низко сте паднали! Живеете в бордеи, ядете мръсотия! Гледайте — за един миг ще поправя онова, което сте рушили пет хиляди години!

По псевдоподите се показаха хиляди приспособления — остриета от твърда заточена кост; гърла, бълващи синкав пламък; огромни черпаци, от които надничаха всевиждащи очи. Те обикаляха града и навсякъде, където имаше разрушение, копаеха, режеха, изгаряха, заваряваха и доставяха нови материали. След тях оставаше само блестяща, нова повърхност.

Многоръките пипала събираха вековните останки и, подобно на чудовищни по размери катапулти, изпращаха ненужния си товар навътре в морето. Там, където сградите бяха боядисани в сиво и зелено, те разпръскваха нови, ярки цветове.

По всички улици минаваше тази многоръка вълна, разклоненията й се устремяваха нагоре из сградите, кулите и храмовете, метяха площадите — първо унищожаваха, после създаваха, крояха, конструираха, лепяха и поправяха. Рогол Домедонфорски бе сграбчил в яките си ръце града така, както дървото сграбчва с корените си земята.

След броени минути един нов Ампридатвир взе да се издига от руините — блестящ и сияещ град, горд и неустрашим.

Юлан Дор и Елей следяха всичко това невярващи на очите си. Възможно ли е в един миг да се унищожи цял град и на негово място да се вдигне нов?

Ръцете от черно желе пълзяха по хълмовете, опипваха кухините на пещерите, в които се въргаляха още сънените, преяли от снощния зловещ пир гуни, измъкваха ги един по един и ги показваха на хората.

— Гледайте! — прогърмя гласът гордо и диво. — Това са тези, от които се бояхте! Вижте как Рогол ще се разправи с тях!

Пипалата се изпънаха като тетиви на лъкове, трепнаха и в един миг стоте мятащи се фигури полетяха високо в небето, след което паднаха далеч навътре в морето.

— Той е обезумял! — прошепна Юлан Дор на Елей. — Продължителният сън е увредил разума му.

— Вижте новия Ампридатвир! — бумтеше могъщият глас. — Погледнете го за първи и последен път! Защото сега ще умрете! Вие доказахте, че не заслужавате своето някога славно минало — не заслужавате да почитате своя нов бог — Рогол Домедонфорски. Тук до мен има двама, които ще положат началото на новата раса…

Юлан Дор го погледна учудено. Това пък какво означава? Да остане в Ампридатвир навеки, под влиянието на едно побъркано свръхсъщество?

Никога!

Сигурно това щеше да е едничкият път, когато мозъкът ще допусне толкова близо до себе си.

Той измъкна със светкавично движение сабята и я запрати като копие право в цилиндъра със сиво желе. Тя прониза гладките стени и се подаде от другата страна.

Нечуван шум, никога досега не отеквал из земните простори, разтърси въздуха. Хората на площада се мятаха обезумели.

Пипалата на Рогол Домедонфорски се замятаха в трескава, предсмъртна агония, също както подскачат крайниците на премазано насекомо. Рухнаха великолепните кули, а жителите на Ампридатвир побягнаха с неистови писъци от поредния катаклизъм.

Юлан Дор и Елей изтичаха на терасата, където бяха оставили летящата карета. Догони ги пресипнало хриптене — последните издихания на притихващия глас.

— Още… не съм… умрял! Ако… мечтите ми… са разбити… ще ви убия… и двамата!

Те скочиха в машината. Юлан Дор я вдигна във въздуха. С невероятни усилия едно пипалце овладя хаотичните си движения и се стрелна след тях. Младежът дръпна ръчката и носът на каретата се изви право нагоре. Пипалцето продължаваше да ги следва.

Юлан Дор премести скоростния лост до отказ, вятърът засвистя зад и около машината. Но треперещата ръка на умиращия бог не изоставаше, готова да смаже прашинката, която му беше причинила такава невероятна болка.

— По-бързо! По-бързо! — крещеше Юлан на машината, сякаш бе надарена с разум.

— Нагоре! — добави уплашено девойката. — По-нагоре… по-бързо…

Вече се носеха почти вертикално, но черното пипалце все така се мержелееше зад тях — тъмна, трептяща дъга, чийто край се губеше далеч долу, в града.

И в този миг Рогол Домедонфорски издъхна. Дългата му ръка изведнъж се превърна в облак от дим, който бързо се разсея. Едва сега Юлан си позволи да намали скоростта и двамата си отдъхнаха. Елей се отпусна на рамото му и захлипа.

— Успокой се, малката — погали я Юлан. — Вече сме в безопасност и никога няма да се върнем в този прокълнат град.

— Но къде ще идем? — попита го разплакано тя.

Той огледа със съмнение вътрешността на машината.

— Горкият Кандив — нищо няма да получи. Е, може да му хареса приказката, която смятам да му разкажа. А сигурно ще поиска и каретата… но няма да му я отстъпя.

— Хайде да полетим на изток — предложи шепнешком тя. — Ще летим, ще летим… докато открием къде изгрява слънцето. Може там да има някоя тиха, спокойна долина, с река и много цъфнали дръвчета…

Юлан Дор погледна на юг и се замисли за Каиин с неговите тихи нощи и оцветени във винено дни, за просторния палат, който бе превърнал в свой дом, за дивана, от който обичаше да се любува на Санреалския залив, за прегърбените маслинови дръвчета и за живописните дни на карнавала.

— Знаеш ли, Елей — рече той, — мисля, че в Каиин ще ти хареса.