Джак Ванс
Залезът на Земята (4)

Глава 4
Блудния Лайан

Блудния Лайан крачеше през гъстата гора, заобикаляйки с лека, гъвкава стъпка откритите, затревени поляни. Той си подсвирваше, тананикаше си безгрижно — очевидно беше в прекрасно настроение. Въртеше около пръста си почерняла от времето бронзова гривна, изписана с някакви древни символи.

Беше я намерил съвсем случайно — закачена за щръкналия корен на стара върба. Още докато я вдигаше, забеляза някакъв надпис от вътрешната й страна — груби, изпълнени със стаена мощ символи. Не се съмняваше, че това са древни и могъщи руни… По-добре да я отнесе на някой магьосник и той да я подложи на изпитание.

Лайан се усмихна болезнено — отново се обади незарасналата рана в хълбока. Понякога му се струваше, че всички живи същества са се наговорили да го дразнят. Ето тази сутрин например — търговецът на подправки. Каква олелия вдигна преди да умре! И колко нетактично постъпи като изплю кръв върху новите сандали на Лайан! Но всяко зло за добро. Тъкмо докато му копаеше гроба, откри старата гривна.

При последната мисъл настроението му отново се оправи и той се разсмя с искрена, непресторена радост. Засили се и скочи, а перото върху шапката му се люшна като от силен вятър. Сетне пак забави крачка и лицето му помръкна — сети се, че досега не бе направил нищо, за да разкрие магията, скрита в гривната.

Експериментирай — ето най-добрият съвет!

Той спря там, където рубинените слънчеви лъчи огряваха земята без да ги спират гъстите листа. Огледа гривната и прокара нокът по гравираните знаци. Напрегна очи — какво беше това? Тънка лента, слабо сияние? Отдалечи я малко и пак я разгледа, като я въртеше във всички посоки. Не е ли голяма за гривна? Може би е обеца? Сложи я на ухото си, завъртя глава… Странно, металният предмет се плъзна надолу. Тогава — обръч? Свали шапката, взе го с две ръце и го надяна на главата си. Обръчът се спусна надолу, спря върху очите… мрак… Лайан трескаво го задърпа нагоре. Пак го огледа. Бронзов пръстен, или гривна, широка колкото яка човешка ръка. Чудна работа.

Опита отново. Постави го на главата си, но обръчът се плъзна и падна на раменете. Сякаш сам се разширяваше. Ето, че обхвана и тях. Главата му се оказа в тъмно, странно пространство. Като погледна надолу, видя да се прокрадва светлина там, докъдето стигаше обръчът.

А той продължаваше да се спуска… Сега вече бе стигнал до петите му. Обхванат от внезапна паника Лайан издърпа обръча нагоре по тялото си и отново се озова сред гората.

Той забеляза в листата бялозеленикаво сияние. Това беше тлък-човек, яхнал драконова муха, чиито лъскави криле именно бяха привлекли вниманието му.

— Насам, насам, нагоре! — извика колкото му глас държи Лайан.

Тлък-човекът смушка мухата и тя стъпи върху листото.

— Какво искаш, Лайан? — попита той.

— Отваряй си очите и помни какво си видял. — Нахлузи обръча на главата, спусна го надолу до петите и пак го вдигна обратно. Сетне потърси с очи тлък-човека, който дъвчеше безгрижно някакво изсъхнало листо. — Е, видя ли нещо?

— Видях как изчезваш от света на простосмъртните — останаха само червените подметки на сандалите ти. Всичко друго бе само въздух.

— Ха! — извика Лайан. — Кой би повярвал! Виждал ли си нещо подобно?

— Да имаш сол? — попита с невъзмутима пресметливост тлък-човекът. — Нещо соленичко ми се яде.

Лайан прекъсна възбудените си възклицания и се втренчи в лъскавото човече.

— Носиш ли ми някакви вести?

— Три ерба убиха Флореджин Сънотвореца и пукнаха всичките му мехури. Въздухът над светилището дълго време бе оцветен в разноцветни отломки.

— Един грам.

— Господарят Кандив Златни накара да построят баржа от му-дърво, дълга десет стъпки и сега тя се носи по река Скаум, натъпкана с приказни богатства.

— Два грама.

— Златокоса вещица, на име Лит, се настани да живее на Тамберската ливада. Кротка е и е много красива.

— Три грама!

— Достатъчно — отсече тлък-човекът и се наведе да проследи как Лайан отмерва солената купчинка на миниатюрните везни. Накрая изсипа солта в малки кошнички, нагласи ги от двете страни на крилатото насекомо и го сръга да полети. Двамата се издигнаха във въздуха и изчезнаха сред клоните.

Лайан отново надяна бронзовия обръч, но този път пристъпи очертанията му и се озова в непрогледна тъмнина. Наистина удивителна находка! Убежище, където да се скриеш всеки път, когато се наложи. Той вдигна обръча, изхлузи го от главата си и отново се озова в гората.

— Брей! А сегичка, бързо на Тамберската ливада, да видя онази сладка вещица!

Къщата й — по-точно колиба от нахвърляни набързо тръстикови стебла, бе скромно украсена с купол с кръгли прозорци и ниска врата. Лит, босонога, запретнала поли, ловеше жаби за вечеря в близкото езерце. Краката й бяха стройни и съвсем бели.

Беше много по-красива, отколкото бедното въображение на Лайан би могло да я изобрази, дори под влияние на някой от спуканите мехури на Флореджин. Кожата й имаше златист оттенък, но косата й бе като чисто злато. Очите й бяха като големи златисти топки, но леко раздалечени.

Той излезе на открито и спря разкрачен на брега.

— Ей, вещице златокоса, Лайан е тук да те види. Идва да ти каже добре дошла и да ти предложи приятелството си, че и обичта си…

Лит се наведе, събра шепа жабуняк от повърхността на езерото и я запрати право в лицето му.

Крещейки най-ужасяващи проклятия Лайан изтри очите си, но вратата на колибата вече бе залостена.

Въпреки това я доближи и удари няколко пъти с юмрук.

— Отваряй и си покажи личицето, или ще те изгоря заедно с колибата!

Вратата се открехна и Лит надникна, като се подсмихваше.

— Какво има сега?

Лайан побутна вратата, влезе в колибата и изведнъж понечи да се хвърли върху момичето, но двайсет святкащи остриета едновременно литнаха във въздуха и двайсет стрели опряха в гърдите му. Той замръзна, вдигнал учудено вежди, а на лицето му се четеше страх.

— Назад, остриета — прошепна Лит. Стрелите се разтопиха във въздуха. — С каква лекота само можех да прекъсна нишката на разпътния ти живот — добави тя.

Лайан се намръщи и потърка замислено брадичка.

— Даваш ли си сметка — попита той, — колко глупава беше тази шега? От мен се боят тези, които вдъхват страх на страха, и ме обичат онези, които обичат обичта. А ти… — той огледа златистото й тяло — ти си като разцъфнал плод, ти си пламенна и страстна, в теб кипи желание за любов. Отдай ми се и ще те даря с всичката любов, на която съм способен.

— Не, не — поклати глава Лит. — Много бързаш.

Лайан я погледна с престорена изненада.

— Наистина ли?

— Аз съм Лит — рече простичко тя. — Аз съм такава, каквато съм. И каквато ти казваш. Аз горя, аз жадувам. Но мога да обикна само оногова, който ми служи вярно. Той трябва да е храбър, ловък и хитър.

— Смятай, че си го намерила — успокои я Лайан и пристъпи към нея. — Слушай, хайде да не губим…

Тя отстъпи назад.

— Чакай, чакай, забрави нещо. Нали първо трябва да ми служиш, за да спечелиш любовта ми?

— Глупости! — разфуча се Лайан. — Я ме погледни! Виж колко съм грациозен, огледай стройното ми тяло и гордата осанка, виж силата, която се излъчва от мен… Ти си тази, която трябва да ми служи. И така ще бъде. — Той се отпусна на мекия диван. — Жено, донеси ми вино.

Тя поклати глава.

— Никой не може да ми заповядва в моя дом. Навън — може би, но тук, където дебнат верните ми стоманени остриета, тук ти ще ми се подчиняваш… Избирай. Или стани и си върви и никога не се връщай, или ще ми служиш, а вече имам готова задача за теб, след което ще изпълня всичките ти желания.

Лайан седеше неподвижно. Що за странно същество е тази вещица? От друга страна, обещаната награда наистина си заслужаваше усилието и той ще я накара да си плати за дързостта.

— Добре — кимна любезно той. — Ще ти служа. Какво искаш? Скъпоценности? Ще те зарина с бисери, ще те заслепя с брилянти. Имам два изумруда, големи колкото юмрука ти, те са като зелени океани, из които погледът се губи и остава вътре завинаги.

— Не, не искам скъпоценности…

— Значи имаш враг. Лесна работа. Ако трябва Лайан ще убие заради теб и десет души. Две крачки напред, удар и край. — Той направи лъжлив финт.

— Не, не искам убийства.

Мъжът се намръщи.

— Какво искаш тогава?

Вещицата доближи задната част на стаята и вдигна крайчето на завесата. Отзад се показа златист килим, върху който беше изрисувана долина, заградена от две стръмни планини. Виждаше се и малко селце в горичка, покрай което се виеше неголяма река. Пейзажът беше изпъстрен с безброй цветове. Но някой бе разрязал грубо килима през средата. Лайан му се любуваше очарован.

— Великолепно, великолепно…

— Тук е нарисувана вълшебната долина Аривенти — поясни Лит. — Откраднаха другата половина и услугата, която искам от теб, е да я върнеш.

— И къде е тя? Кой е негодникът?

Вещицата го разглеждаше изучаващо.

— Да си чувал някога за Чан? Неизбежния Чан?

Лайан се замисли.

— Не.

— Той открадна другата половина на гоблена и го окачи в мраморната зала, която е сред руините на север от Каиин.

— Ха! — промърмори Лайан.

— Залата е разположена до Шептящия кладенец и е обозначена с наклонена колона с черен медальон, върху който има изображение на феникс и двуглав гущер.

— Отивам — каза Лайан и се надигна. — Един ден път до Каиин, един ден за да върна откраднатото и още един — за връщане. Три дни.

Лит го изпроводи до вратата.

— Пази се от Неизбежния Чан — прошепна тя.

Но като си подсвиркваше безгрижно, Лайан излезе навън и пое на север, а червеното перо подскачаше немирно върху шапката му. Лит го изпрати с поглед, след това се прибра и застана пред килима.

— Златна Аривенти — произнесе с болка в гласа тя, — сърцето ми плаче за теб и цялото ми същество се стреми към твоята долина…

* * *

Река Дерна е далеч по-буйна и тясна от нейната посестрима Скаум, която тече на юг. Това е, защото Скаум минава през широка долина, покрита с килим от пурпурни цветя и осеяна с отломки от разрушени замъци, а Дерна си е пробила тесен каньон, над който надвисват гористи склонове.

Някога древен павиран път следваше брега на Дерна, но сега той е почти разрушен, насечен от грамадни пукнатини и по своя път към Каиин Лайан бе принуден често да заобикаля през гъстите бодливи храсталаци.

Червеното слънце, пълзящо лениво по небосвода, досущ като старче на смъртен одър, вече наближаваше хоризонта. Лайан бе изкачил Порфироновия белег и погледна отвисоко към белостенния Каиин и синия залив на Санреал зад него.

Точно в средата се намираше търговския площад, където се продаваха екзотични плодове, късове полуизсъхнало месо, миди от скалистите брегове и прашни стъкленици със старо вино. Спокойните жители на Каиин се разхождаха между сергиите, разговаряха, пазаруваха.

Зад търговския площад, подобно на изпотрошени зъби, стърчаха цял ред порутени колони — подпорите на арената, която преди повече от двеста години безумния крал Шин бе наредил да вдигнат. По-нататък — сред горичка от лаврови дръвчета — се виждаше блестящият купол на двореца, откъдето Кандив Златни управляваше Каиин и цялата тази част на Асколай, която се виждаше от Порфироновия белег.

Водите на река Дерна тук не бяха чисти, а самата тя се разклоняваше в многобройни канали и подземни тръби и в края на своя път се вливаше в застоялите, вмирисани води на Санреалския залив.

„Тази нощ ще преспя някъде — помисли си Лайан, — а утре се хващам за работа.“

Той се спусна по изсечената в скалата спираловидна стълба и скоро се озова на самия площад. Лицето му имаше сериозен и съсредоточен вид. Блудния Лайан бе добре познат в Каиин и мнозина таяха злоба към него.

Като се придържаше към сянката на Панонската стена той заслиза по една тясна, сумрачна улица между стари, дървени къщи, осветени в червеникавата светлина на залязващото слънце. Стигна до малък площад, пред който се издигаше високата каменна фасада на „Хана на магьосниците.“

Ханджията, нисък охранен мъж с тъжни очи и малък тлъст нос, наподобяващ по форма тялото му, изгребваше пепелта от огнището. Щом зърна посетителя той скочи чевръсто и забърза към плота, заграждащ малка ниша в ъгъла.

— Добре проветрена стая, за вечеря — гъби, вино и миди — нареди лаконично Лайан.

Ханджията се поклони почтително.

— Разбира се, господине… с какво ще платите?

Лайан подхвърли във въздуха издута кожена кесия, с която се бе снабдил същата сутрин. Ханджията млясна доволно с подпухналите си устни и размърда нос, долавяйки упойващия аромат.

— Стрити на прах пъпки от омайник — безценен дар от далечни земи — произнесе многозначително Лайан.

— Чудесно, великолепно… Стаята ви е готова, почитаеми господине, а за вечерята ще се разпоредя незабавно.

Докато Лайан се хранеше, в хана пристигнаха още неколцина гости и се настаниха близо до огъня и виното. Постепенно разговорът се насочи към отминали времена и прочути магьосници.

— Великият Фаандал владеел едно забравено сега умение — подхвърли един старец с бледооранжеви коси. — Той завързвал бели и черни конци за краката на лястовиците и ги пускал да летят във всички посоки. Там, където птиците заплитали своята вълшебна тъкан, израствали грамадни дървета, обсипани с цветове, плодове или едри орехи с редки напитки. Казват, че по този начин изтъкал Гората на горите на бреговете на Санренското езеро.

— Ха — намеси се мрачният тип, загърнат в черно-червено наметало. — Това и аз го мога.

Той извади на кълбо с конци, изтегли няколко нишки, прошепна нещо във въздуха над тях и те се превърнаха в езици на червени и жълти пламъци, които плющяха, мъждукаха и се мятаха напред-назад върху масата, докато мрачният гост не им нареди да угаснат с един решителен жест.

— Аз пък ето какво мога — изсумтя магьосникът с черна качулка, пристегната от сребърен, обръч. Той извади малък поднос, сложи го на масата и хвърли вътре шепа пепел от огъня. Между пръстите му се появи изящна медна свирка, мъжът духна в нея и се чу ясен, мелодичен звук. Над подноса се издигна цял рояк дребни, разноцветни пеперуди, който растеше и след всяко ново изсвирване. Накрая магьосникът прибра свирката, избърса подноса, скри го под наметалото си и потъна в мълчание.

Това сякаш бе сигнал за всички останали магьосници да покажат на какво са способни. Въздухът в хана се изпълни с призрачни видения и запращя от сипещи се заклинания. Един се хвалеше с чудна дъга от девет непознати досега цвята с невъобразима красота, друг направи устни върху челото на ханджията, които — за най-голямо негово неудоволствие — взеха да ругаят невъздържано, присъстващите, при това със собствения му глас. Трети размахваше малка зелена стъклена бутилка, от която надничаше и гримасничеше лице на демон, четвърти подскачаше около голяма кристална топка, която се носеше напред-назад, следвайки командите на притежателя си, който нескромно твърдеше, че била обеца.

Лайан следеше внимателно всичко това, особено се зарадва на бутилката с демона и дори се опита да подритне игриво търкалящата се кристална топка, но не успя.

После взе да хитрува, присламчи се към магьосника със сферата и захленчи, че, видите ли, светът бил място за коравосърдечни хора. Крайната му цел бе да се сдобие със сферата, ала магьосникът остана равнодушен към опитите му. Той категорично отказа да се раздели с играчката, дори и след като Лайан му предложи цели дванайсет пакета с омаен прах.

— Искам само да доставя радост на малката Лит — молеше се дребният хитрец.

— Достави й с твоя миризлив прах.

— Лошото е, че тя има едно-едничко желание — оплака се с негодуващ глас Лайан. — Иска да й намеря парче от гоблена, който й откраднал Неизбежния Чан.

Внезапно се възцари пълна тишина.

— Защо така помръкнахте всички? Ей, гостилничарю, още вино!

— Дори да залееш пода с гъсто танвилкатстко вино — промърмори магьосникът с обецата, — името, което произнесе, пак ще отеква между стените.

— Ха — засмя се Лайан, — достатъчно е да почувстваш вкуса на танвилкатското и уханието му ще изтрие всички лоши спомени.

— Вижте очите му — шепнеха си магьосниците. — Големи и златисти…

— И нищо не изпускат — хвалеше се Лайан. — Ами краката ми — пъргави, като звездна светлина по вълните. Че и десницата — сякаш е създадена да промушва светкавично. Имам и магия, която може да ме скрие от всяка беда. — Той надигна каната с вино. — Гледайте сега. Ето ви едно древно заклинание. — Постави бронзовия обръч на главата си, пусна го надолу и се озова в царството на мрака. Изчака достатъчно за нужния ефект и се върна обратно.

Огънят гореше, ханджията дремеше в нишата си, но от магьосническото сборище нямаше и следа.

Лайан се огледа изненадано.

— Къде изчезнаха всичките ми приятелчета?

Ханджията вдигна глава.

— Прибраха се по стаите — рече той. — Името, което произнесе, още им тегне на душите.

Лайан трябваше да допие виното си в угнетяваща тишина.

* * *

На сутринта напусна хана и пое по един заобиколен път към Стария град, сред сивата пустош на порутени колони с овехтели надписи и напукани тераси, обрасли с кафеникав мъх. Гущери, змии и насекоми пълзяха из руините и те бяха единствените живинки наоколо.

Докато си пробиваше път през останките, едва не се спъна в един труп — полуразложен младеж, вперил кухите си орбити в небето.

Лайан долови нечие присъствие. Отскочи назад с оголено острие. Прегърбен старец беше втренчил очи в него.

— Какво те води в Стария град? — попита той с треперещ глас.

Лайан прибра сабята.

— Търся едно място, което наричат Шептящия кладенец. Може би ти ще ме упътиш?

Старецът изпусна хриплив вик някъде от дъното на гърлото си.

— Още един. Още… Кога ще свърши това? — той посочи трупа. — Този дойде вчера, също търсеше Шептящия кладенец. Искаше да окраде Неизбежния Чан. Виждаш ли какво стана с него? — Старецът се обърна. — Тръгвай с мен. — Той изчезна зад една купчина с отломки.

Лайан го последва. Намери го изправен до друг труп със зейнали дупки в черепа.

— Този пък се появи преди четири дни — да се срещнел с Чан… А онзи там, зад арката, бил велик войн. А тези… и тези… — той сочеше с пръст наоколо. — И там също… смачкани като мухи.

Той извърна воднистите си очи към Лайан.

— Връщай се, млади човече, отивай си — не позволявай гъвкавото ти тяло да гние по тези камънаци.

Лайан извади сабята и я размаха.

— Викат ми Блудния Лайан и нека тези, които дръзнат да ме предизвикват знаят, че ги чака отплата. Та къде, казваш, е този кладенец?

— Щом толкова настояваш — точно зад счупения обелиск. Отивай на свой риск.

— Нали ти казах кой съм. Аз нося риска.

Старецът проследи отдалечаващата се фигура.

„Ами ако старчокът е агент на Чан — помисли си Лайан, докато прескачаше бурените — и сега припка към него да му докладва за появата ми? По-добре да взема мерки.“ Затича обратно към мястото, където се бяха разделили.

Ето го — все така пристъпваше, прегърбен под тежестта на годините и подпрян на тоягата. Лайан вдигна парче гранит, дълго колкото ръката му. Замахна, удари… и продължи доволен по пътя си.

Заобиколи счупения обелиск и се озова в просторен двор — Шептящия кладенец. Точно насреща се виждаше дълга и широка зала, обозначена с наклонена колона, върху която висеше черен медальон, с гравирани феникс и двуглав гущер.

Скрит в сянката на стената, Лайан стоеше неподвижно й дебнеше като хищник за най-малкото движение. Но наоколо бе тихо и пусто. Слънчевата светлина придаваше на руините пъстра, пулсираща красота. Докъдето стигаше погледът се виждаха само разбити камъни и обгорени части от сгради. Пустиня, осеяна с хиляди развалини, откъдето в незнайни времена си беше отишъл духът на човека, а останките от неговото строителство сега принадлежаха на природата.

Слънцето пълзеше мързеливо по тъмносиньото небе, Лайан напусна своя наблюдателен пост и обходи залата. Нито следа от човешко присъствие.

Той заобиколи отзад и притисна ухо към каменната стена. Пълно мъртвило, никакви вибрации. Надникна зад ъгъла, приближи с тихи стъпки, отново се долепи до стената и забеляза пукнатина. Лайан погледна през нея. В дъното на залата беше окачена втората половина на златния гоблен. Но и тук — ничие присъствие.

Огледа се предпазливо и продължи нататък. След няколко крачки видя нова цепнатина — този път по-широка. Оттук също се виждаше гобленът, но инак нищо не нарушаваше това царство на тишината и неподвижността.

Лайан приключи обиколката и отново дойде пред входа на залата. Оттук я виждаше като на длан — пуста, гола стая, ако не се брои гобленът.

Той влезе с тихи, безшумни стъпки. Спря по средата. От всички страни — с изключение на задната — нахлуваше слънчева светлина. Имаше най-малко дузина отвори, през които би могъл да избяга. Нищо не нарушаваше тишината, освен тупкането на собственото му сърце.

Пристъпи още две крачки напред. Почти докосваше гоблена с пръсти.

Той скочи напред и дръпна гоблена от стената.

И тогава зад гърба му се появи Неизбежния Чан.

Лайан изпищя. Завъртя се, а краката му бяха като налети с олово, съвсем като в съня — искаш, но не можеш да избягаш.

Чан скочи от стената и се приближи. Наметалото му беше копринено, черно като нощта, цялото обшито с мъртвешки очни ябълки.

Лайан побягна, внезапно почувствал лекота. Препъна се, изпъшка уплашено. Краката му почти не докосваха земята. Излезе от залата, прескочи купчината камъни отпред и затича между нападалите колони и полуразрушените скулптури. Зад гърба му, с упоритостта на ловно куче, препускаше Чан.

Лайан се изкатери на една рухнала стена, клекна и скочи към фонтана. Чан го следваше неотклонно.

Лайан се шмугна в една тясна уличка, изкатери се по захабено каменно стълбище, хукна по хлътналия покрив и скочи в съседния двор.

Чан беше отзад.

Лайан се понесе по просторен, но занемарен булевард, заграден от два реда покрити с прахоляк кипариси. Чуваше ритмичното дишане на преследвача си отзад. Сви под една арка, извади светкавично бронзовия обръч и го нахлузи чак до петите. Пристъпи вътре, вдигна обратно ринга и се огледа — наоколо бе царството на мрака. Убежище. Беше сам в този свят на тъмна магия, изчезнал от погледите на всички смъртни, може би дори забравен. Бродеше в пълна тишина и непрогледен мрак…

Докато не долови зад гърба си движение, дишане в тъмнината. Нечий глас произнесе току до него:

— Аз съм Чан — Неизбежния…

* * *

Седнала на малката кушетка, до светлината от свещите, Лит шиеше шапка от жабешки кожи. Вратата на колибата бе здраво залостена, прозорците — плътно затворени. Над Тамберската ливада отдавна се бе спуснал мрак.

Изведнъж — драскане по вратата, скърцане от огънати навътре дъски. Лит замръзна и се втренчи нататък.

Разнесе се глас: „Тази нощ, тази нощ, скъпа Лит, ще получиш две дълги, ярки нишки. А две са те — защото очите бяха тъй големи, красиви и златисти…“

Лит не отговори. Почака да мине един час, после се прокрадна безшумно до вратата и напрегна слух. Усещането за чуждо присъствие се беше стопило.

Тя изтегли внимателно дебелото резе, вдигна нишките от прага и залости отново. Изтича при гоблена и ги вплете в недовършения му край.

Накрая се изправи и се загледа в златистата долина, изпълнена с носталгия по нея, а бликналите сълзи размазаха прекрасния образ на виещата се река и тихата, спокойна гора.

„Каквото и да е — гобленът расте и някой ден, когато го завърша, ще се върна у дома…“