Джак Ванс
Залезът на Земята (3)

Глава 3
Т’Сейс

Т’Сейс напусна пределите на горичката и дръпна юздите на коня, обзета от внезапна нерешителност. Отпред се простираше мочурлива поляна, спускаща се надолу към реката… Младата жена стисна с бедра хълбоците на жребеца и животното послушно продължи напред. Т’Сейс яздеше, потънала в размисъл, а небето над нея бе скрито под пелената на разпокъсани облаци, подобно на набраздена от вятъра морска шир. Стелещата се отгоре отразена и преобразувана светлина заливаше местността с хиляди оттенъци и докато девойката пресичаше поляната, върху нея първо се спусна зелен лъч, последван от морскосиньо, топазено и рубиненочервено сияние, а обкръжаващият я пейзаж придобиваше съответната окраска.

Т’Сейс замижа с очи, подразнена от разноцветната светлина. Червената я заслепяваше, зелената я душеше, синята и пурпурната намекваха за наличието на тайнства отвъд границите на познанието. Сякаш цялата вселена е създадена с едничката цел да всели в душата й смут и да предизвиква гнева й…

Наблизо прелетя пеперуда с крила, изрисувани като скъпоценен килим и Т’Сейс понечи да я свали с острието на сабята си. Сдържа се с огромно усилие — защото страстната й, непокорна натура не бе привикнала на въздържание. Тя сведе поглед към цветята под копитата на жребеца — бледи маргаритки, сини камбанки, бодливи рози и яркооранжеви слънчица. Вече никога няма да ги тъпче, нито да ги изтръгва от корените им. Беше й внушено, че не вселената е недъгава, а самата тя. Като сподави непримиримата си омраза към всичко наоколо, тя продължи по-нататък, като сви надолу към речния бряг и се насочи към дългата, ниска къща.

Скочи от седлото и доближи с бавна крачка портата от опушено, черно дърво, върху която бе изрисувано присмехулно захилено лице. Девойката протегна ръка, дръпна рязко езика и нейде из вътрешността на къщата отекна гонг.

Отговор не последва.

— Панделуме! — викна Т’Сейс.

Едва сега долетя приглушен глас:

— Влизай!

Тя бутна вратата и се озова в стая с висок таван, почти гола, ако се изключат гоблените по стените и изтърканото кресло.

— Какво желаеш? — Гласът, който идеше иззад стената, бе плътен, звучен и безкрайно печален.

— Панделуме, днес научих, че да убиваш е лошо, а също, че досега очите са ме лъгали и красотата се крие там, където виждам само досадна и дразнеща светлина.

Панделуме мълча известно време, сетне отново се разнесе приглушеният му глас, отговаряйки на непроизнесената молба за помощ:

— И това, в голяма степен, е самата истина. Всички живи същества, ако не с друго, са надарени с правото на съществувание. Това е едничкото им безценно притежание, и да отнемеш живота им се смята за непростимо и зло престъпление… Що се отнася до другото, не си виновна ти. Красотата е навсякъде и е достъпна за всички — освен за теб. За последното вината е само моя и до ден-днешен не мога да си го простя. Аз те отгледах от една-единствена клетка, аз вдъхнах живот в твоето тяло. Но въпреки уменията си допуснах грешка и когато напусна ваната, открих, че имаш един недъг: в красотата ти виждаш грозното, а доброто смяташ за зло. Вярно, че никога не си виждала истинско олицетворение на злото и грозното, защото тези неща са чужди на Ембелион… но срещнеш ли ги някога, боя се, че ще подействат пагубно на разсъдъка ти.

— А не можеш ли да ме промениш? — проплака Т’Сейс. — Ти си магьосник. Трябва ли да скитам по този свят сляпа за неговата радост?

Тъжна въздишка проникна през дебелите стени.

— Магьосник съм наистина и познавам всички известни на света вълшебства, мога да разчитам тайнствата на руните, да нашепвам заклинания и да разкривам скрития смисъл в талисмани и амулети. Аз съм Бакалавър по математика — първият след Фаандал, но не мога да направя нещо, без да унищожа твоя разум, съзнанието и душата ти — защото не съм бог. Един бог може да вдъхне живот на желанията си, докато аз трябва да разчитам на магията, на заклинанията, които изменят същността и разместват фибрите на пространството.

Надеждата в очите на Т’Сейс угасна.

— Искам да отида на Земята — заяви тя. — Земното небе винаги е синьо, а над хоризонта се спуска червено слънце. Уморих се от Ембелион, където не звучат други гласове, освен твоят.

— Земята, значи — произнесе замислено Панделуме. — Мрачно място, древно колкото историята. Някога това е бил свят с високи планини и бистри реки, а слънцето сияело с блясъка на нагорещена топка. Ала хилядолетията на непресъхващи дъждове и нестихващи, буреносни ветрове са напукали и заоблили гранита, а слънцето станало немощно и червено. Континентите отпърво потънали, сетне изплавали отново. Милиони градове вдигнали спасителни кули, но пак се превърнали в прах. Вместо някогашните горди жители, сега там обитават шепа чудаци. Земята е люлка на злото — зло, прецедено от времето… Земята умира, над нея се спуска здрач… — той замлъкна.

— Но дочух също така — прекъсна го девойката и в гласа й прозвуча съмнение, — че тя била място, където все още се срещала красотата. Искам да видя тази красота, дори и да умра.

— И как ще я познаеш, ако наистина я срещнеш?

— Всички хора могат да разпознават красотата. Аз не съм ли човек?

— Разбира се.

— Тогава ще я открия и може би, дори… — Т’Сейс се поколеба над следващата дума, толкова чужда на ума й, и същевременно изпълнена с такива тревожни обещания.

Панделуме мълчеше. Накрая каза:

— Иди, щом искаш. Ще ти помогна с каквото мога. Ще ти дам руни да те предпазват от магиите, ще вложа живот в острието на сабята ти, но и ще ти кажа следното: пази се от мъжете, които ограбват красотата, за да задоволят своята похот. Не допускай никого до себе си… Ще получиш и торба скъпоценни камъни, равняваща се на богатство на Земята. С тях ще имаш всичко. Но не ги показвай никому, защото някои хора са готови да убиват дори за меден грош.

Настъпи тягостна тишина, присъствието на Панделуме вече не се долавяше във въздуха.

Тя го повика го тихичко. Никакъв отговор.

След известно време усещането за присъствието му докосна ума й.

— След минутка — обяви той, — ще ти позволя да влезеш в тази стая.

Т’Сейс почака малко и влезе в стаята, както й бяха наредили.

— На пейката вляво — продължи напътствията си Панделуме, — ще откриеш един амулет и малка торбичка с камъни. Закопчай амулета на китката си — той ще те предпазва от лоши заклинания и ще ги обръща срещу онзи, който ги е произнесъл. Пази го като зениците си, защото силата му е незнайна.

Девойката си постави амулета, а кесията прибра в пояса.

— Сложи сабята си на пейката, стъпи върху руническия знак на пода и затвори очи, защото сега трябва да вляза в стаята. Предупреждавам те, не се опитвай да ме погледнеш, защото последствията ще са ужасяващи.

Т’Сейс свали сабята, остави я на пейката, пристъпи върху руническия символ и замижа. Дочу тихи стъпки, звън на метал и пронизителен писък, който постепенно замря.

— Сега сабята ти е жива — рече Панделуме и гласът му прозвуча странно променен, идейки от съвсем близо. — Когато убива враговете ти, ще го върши с разум. Протегни ръка и я вземи.

Т’Сейс сграбчи дръжката на сабята си — тя бе топла и потръпваща.

— Къде на Земята искаш да идеш? — попита магьосникът. — В страната на хората, или в необятната, изпълнена с руини пустош?

— В Асколай — отвърна Т’Сейс, защото онази, която й разказваше за красотата, бе дошла от този край.

— Както желаеш — кимна Панделуме. — А сега, слушай! Ако някога поискаш да се върнеш в Ембелион…

— Не — прекъсна го момичето. — Бих предпочела да умра.

— Помисли добре!

Т’Сейс мълчеше.

— Сега ще те докосна. Ще почувстваш кратко замайване и щом отново отвориш очи ще бъдеш на Земята. Там сега е нощ и в мрака се скитат ужасни създания. Тъй че побързай да си намериш убежище.

Завладяна от неясна възбуда, девойката почти не усети допира на Панделуме. Нещо размъти мислите й за кратко, стори й се, че се възнася и лети… и ето, че под краката си усети мека почва и вятър с чудни ухания бръснеше лицето й. Тя отвори очи.

Местността бе странна и непозната. Мрачносиньо небе, бледо, остаряващо слънце. Стоеше на поляна, заобиколена от високи, прегърбени дървета, сред които се спотайваха загадъчни сенки. Всичко наоколо — дърветата, почвата, скалата, стърчаща в края на поляната — носеше отпечатъка на времето — изравнено, загладено, обветрено. Светлината на слънцето придаваше на всеки предмет еднакъв оттенък за древност и старинни спомени.

На около стотина крачки от нея се издигаха покритите с мъх руини на полуразрушен замък. Камъните му бяха почернели от лишеи, дим и старост. През камънаците се подаваха стръкчета трева — още една причудлива гледка под косите лъчи на залязващото слънце.

Т’Сейс бавно се приближи. Част от стените още се държаха, макар дървеното отдавна да бе изгнило и проядено. Тя заобиколи, удивена, една голяма разрушена статуя, чиито основи бяха потънали в податливата почва, и постоя замислена над изтрития надпис, изсечен върху гранитната плоча. С разширени очи загледа онова, което бе останало от лицето — очи, излъчващи жестокост, зловеща усмивка, счупен нос. Т’Сейс неволно потрепери. Нямаше работа тук и се обърна с намерение да си тръгне.

Смях, пронизителен и радостен, отекна между стените. Припомняйки си предупреждението на Панделуме, момичето замря, притаено в сянката на разрушения замък. Тя зърна някакво раздвижване между дърветата — в бързо намаляващата светлина се появиха мъж и жена, следвани от, по-млад мъж, който си подсвиркваше безгрижно. Младежът стискаше тънка сабя и с върха й побутваше двамата отпред, които, както се оказа, бяха вързани.

Странната тройка спря току пред руините, където се криеше Т’Сейс и тя успя да разгледа лицата им. Вързаният мъж имаше мършаво лице, неравна рижа брада и трескаво мятащ се поглед, в който четеше отчаяние. Жената беше нисичка и възпълна. Името на третия бе Блудния Лайан. Кестенявите му коси отдавна не бяха виждали гребен, ала чертите на лицето му бяха живи и приятни. Имаше големи, черни очи, които неспирно оглеждаха местността. Носеше червени кожени обувки със завити върхове, червено-зелен ловджийски костюм, тъмнозелено наметало и островърха шапка, закичена с червено перо.

Т’Сейс ги наблюдаваше, без да разбира смисъла на тази сцена. И тримата й се струваха еднакво отвратителни — същества от плът и кръв, невежи и мръсни, както отвън, така и отвътре. Лайан — заради приятната си външност — бе малко по-поносим от останалите. Т’Сейс съсредоточи вниманието си върху него. В това време той се наведе, стегна примки около глезените на мъжа и жената и ги бутна в тръстиката. При падането си мъжът изстена болезнено, а жената само захленчи още по-уплашено. Лайан се изправи, сне шапката си с елегантен жест, размаха я, нахлупи я отново и изчезна сред руините. На двайсетина крачки от спотайващата се девойка той отмести един камък в стената, извади кремък и огниво и се зае да стъкмява огън. Когато приключи, бръкна в кожената торбичка на пояса си, извади къс сушено месо и го изяде с видимо удоволствие и апетит, за което свидетелстваше звучният начин, по който си облиза накрая пръстите.

Всичко това — в пълно мълчание. Накрая Лайан се изправи и погледна небето. Слънцето се бе скрило зад стената от дървета и над поляната цареше мрак.

— Време е за работа — подвикна доволно младежът. Имаше писклив и ясен глас, като звук на флейта. — Да видим сега, дали вашите разкрития отговарят на истината.

Той се шмугна обратно в каменната ниша и когато се появи, държеше в ръцете си четири метални пръчки. Пъхна едната между краката на мъжа и нагласи втората така, че без особени усилия да му извие подбедриците, или да пречупи кръста. Дори изпита своето приспособление и се засмя доволно, когато мъжът извика болезнено. Другите две пръчки бяха за жената.

Т’Сейс следеше действията му с нарастващо объркване. Очевидно младежът се готвеше да причини на своите пленници болка. Дали това бе някакъв земен обичай? Но как да отсъди, като не знаеше да отличава доброто от злото?

— Лайан! Лайан! — извика мъжът. — Пощади жена ми! Тя не знае нищо! Пощади я и ще получиш всичко, което имам, а аз ще ти бъда верен слуга до гроб!

— Хо! — засмя се младежът и перото на шапката му се разклати. — Благодаря, благодаря за великодушното предложение — но Лайан не се задоволява с трохите от трапезата. Лайан обича коприна и злато, блясъка на кинжала, стенанията на любена девойка. Така че, трогнат съм, но аз искам да намеря брата на твоята жена и когато тя почне да се дави и пищи от болка, ти ще ми кажеш къде се крие.

За Т’Сейс сцената най-сетне започна да придобива смисъл. Двамата пленници криеха сведения, които бяха нужни на младежа, ето защо той щеше да ги измъчва, докато му разкрият всичко, което иска. Хитро измислено, тя самата едва ли би се сетила за подобно нещо.

— А сега — каза Лайан, — трябва да се уверя, че не лъжете. Виждате ли, когато човек е подложен на мъчения, той не е в състояние да измисля или фабрикува лъжи и затова говори само истината. — Той дръпна една главня от огъня, пъхна я между голите глезени на мъжа и подскочи пъргаво към жената, за да се заеме със замисленото мъчение.

— Нищо не зная, Лайан! — проплака мъжът. — Нищо… нищо… ооо… нищичко!

Младежът се изправи. На лицето му се четеше неудовлетворение — жената беше изгубила съзнание. Побутна с крак главнята и я изтърколи обратно в огъня.

— Ама че досада! — възкликна той, но бързо си възвърна доброто настроение. — Както и да е, имаме много време! Може и да казваш истината — продължи, като галеше замислено брадата си. — В такъв случай ще узная онова, което искам, от жена ти. — Той се зае да я свестява с плесници и някаква ароматна течност, която капна от едно стъкълце върху ноздрите й. Жената се размърда, облещи в него очи лицето й се сгърчи от ужас и мъка.

— Внимавай! — предупреди Лайан. — Навлизаме във втората фаза на викторината. Аз разсъждавам, размишлявам и теоретизирам. Да речем съпругът наистина не знае къде се крие онзи, когото търся, но пък туй е известно на жената.

Пленницата вдигна мъчително подпухналите си клепачи.

— Моля те… той ми е брат…

— А! Така значи — ти знаеш! — извика възторжено Лайан и изтича обратно до огъня. — Ти знаеш, ти знаеш! Да подновим мъченията. Гледай сега! С ей този прът ще натроша краката на мъжа ти, а сетне ще го скърша тъй, че гръбнакът му да опре в стомаха. Освен, ако не проговориш…

И той се зае да изпълнява обещаното.

— Нищо не казвай… — изпъшка мъжът, но останалото бе заглушено от мъчителния му вик. Жената проклинаше, плачеше и се молеше. Накрая извика:

— Ще кажа, ще кажа, всичко ще ти кажа! Делар отиде в Ефред!

Лайан спря.

— Ефред. Тъй. В Страната на Падащата Стена. — Той прехапа устни. — Може и да е вярно. Но аз се съмнявам. Ще трябва да го кажеш още веднъж и този път ще те изпитам с огън. — Извади отново главнята от огъня, и я нагласи между обгорените прасци на мъжа й. Пленницата мълчеше.

— Говори, жено! — озъби се Лайан, позадъхан от усилие. — Тази работа взе да ме вдъхновява.

Тя продължаваше да мълчи. Очите й бяха изцъклени, стъклени, обърнати към мрачното небе.

— Мъртва е! — изкрещя мъжът. — Мъртва! Жена ми издъхна! Ах, Лайан, ти, Демоне на човешката подлост! Проклинам те в името на Тиал от Краал! — гласът му премина в истеричен писък.

Т’Сейс беше смутена. Жената беше издъхнала, а нали убийството е зло! Така поне казваше Панделуме. Ако мъртвата е била добра, както твърдеше брадатият, тогава Лайан бе израз на злото. Разбира се, всички същества от плът и кръв са нечисти и с подъл нрав. И въпреки това, да измъчваш живо същество, докато издъхне, бе долна постъпка.

Непознаваща страха, тя излезе от скривалището си и доближи към озарения от огъня кръг. Лайан вдигна глава и подскочи. Но като видя, че това е само една девойка, при това с чудна красота и пробуждащи похот форми, той взе да танцува и пее.

— Добре дошла, добре дошла! — Младежът хвърли поглед изпълнен с отвращение, към сгърчените на земята тела. — Грозни са, не ги гледай. — Отметна плаща си, огледа я с блеснал поглед и пристъпи напред, наперен като петел. — Колко си красива, миличка, но аз съм идеалният мъж за теб — ще видиш, да, да.

Т’Сейс положи ръка върху дръжката на сабята и тя сама изскочи от ножницата. Лайан се отскочи назад, изплашен не само от блясъка на острието, но и от злокобния повей на мислите, които щъкаха в недъгавия ум на девойката.

— Това пък какво значи? Ела де, ела — повика я раздразнено. — Махни туй желязо. Остро е и боде. Прибери го значи. Аз съм с добро сърце, но не понасям да ме заплашват.

Т’Сейс стоеше над проснатите тела. Мъжът я гледаше с трескав и отчаян поглед. Жената все така се пулеше в небето.

Лайан се хвърли напред с намерение да я надвие, докато вниманието й е отвлечено. Но острието се изви по своя воля и мигом прониза гъвкавото му тяло.

Блудния Лайан се строполи на колене и се закашля, давейки се в собствената си кръв. Момичето дръпна сабята, изтри я в зеленото си наметало и я прибра в ножницата не без усилие. Острието жадуваше да коли, сече, пронизва.

Младежът лежеше в безсъзнание. Т’Сейс обърна глава, обзета от внезапно отвращение.

— Развържи ме… — дочу немощен глас.

Тя размисли, сетне отряза въжетата. Мъжът допълзя до бездиханната жена, прегърна я, махна вървите от ръцете й, взе да я прегръща и гали, като викаше името й. Но отговор нямаше. Тогава той се изправи, изви глава и нададе вой, който отекна надалеч в гората. Сетне вдигна вече изстиващия труп и го понесе в мрака, сипейки след себе си проклятия…

Т’Сейс потрепери. Погледна неподвижното тяло на Лайан и премести поглед към неясните сенки отвъд осветения от огъня кръг. Бавно и предпазливо, като често се обръщаше назад, тя напусна руините и поляната. Обляното в кръв тяло остана край загасващия огън.

Не след дълго я обгърна непрогледна тъмнина. Т’Сейс си пробиваше път през паднали дървета и гъсти шубраци, а мракът наоколо почти се изравни с онзи, който цареше в душата й. На Ембелион нямаше нощи, само временни периоди на отслабваща светлина. Тя продължаваше да броди из гората потисната и угнетена, без да подозира за съществата, които би могла да срещне — деоданти, пелграни, търпеливо дебнещи жертвата си ерби (създания с мозък на човек, демон и животно), или гидове, изскачащи неочаквано от блатата, за да вкопчат закривени нокти в плътта на жертвата си.

А Т’Сейс продължаваше да крачи невредима и не след дълго стигна до края на гората. Местността стана хълмиста, стъблата на дърветата взеха да изтъняват и девойката се озова в открито и сякаш безкрайно, тъмно пространство. Това беше Модавската пустош — историческо място бойно поле на безброй битки, с пропита от кръв земя. При една такава прочута сеч Голикан Кодек, наричан Завоевателя, извел тук населението на цели два многолюдни града, Г’Васан и Баутику. Накарал ги да се скупчат и бият в кръг с диаметър три мили, все по-плътно и по-плътно, под извадените остриета на неговата демонична кавалерия, докато накрая се оформила гигантска, гърчеща се пирамида от плът, висока поне хиляда стъпки. Казват, че Кодек се наслаждавал поне десетина минути на този паметник, сетне извърнал коня си и препуснал обратно към земите на Лайдерур, откъдето някога дошъл.

Призраците на умрелите отдавна бяха напуснали пределите на Модавската пустош и сега тя не изглеждаше толкова зловеща, колкото гората. Верига от назъбени планини опасваше като гирлянда хоризонта, а зад нея се виждаше бледовиолетово сияние. Т’Сейс продължи нататък през тревата, донякъде поуспокоена от откритото небе над главата й. След няколко минути се натъкна на стар павиран път, на места напукан и хлътнал и ограничен от канавка, от която надзъртаха фосфоресциращи звездовидни цветя. Над полето повя вятър и покри лицето й с влажна пелена. Тя продължи да крачи уморено по пътя. Не се виждаше нито едно удобно местенце, където да прекара нощта, а вятърът ставаше все по-хладен.

Тропот на крака. Внезапно изникнаха няколко неясни фигури и тя се озова в яката хватка на чифт здрави ръце. Опита се да извади сабята, но беше като прикована. Някой секна огниво и запали факла, за да разгледа плячката. Т’Сейс видя три обрасли лица с безброй белези — страховитите разбойници от блатата. Носеха сиви, изпокъсани дрехи, покрити с петна от кал и нечистотия.

— Брей, ам’че убава девица! — възкликна първият и се захили.

— Ша я опипам за сребърце — рече другият и плъзна похотливо ръце по извивките на тялото й. Когато откри торбичката с камъните, изсипа малко върху шепата си и я завъртя, пленен от заслепяващото им сияние. — Я глей! Царско съкровище!

— Или магьосническо! — рече третият. Тримата притихнаха, споходени от внезапно колебание. Ала не й позволиха да извади сабята.

— Коя си ти, дето се скиташ в нощта, жено? — попита я първият и в гласа му се долови уважение. — Вещица ли си, че с торба скъпоценности и без страх да обикаляш сама наш’та пустош?

Т’Сейс не познаваше хитростта, нито умееше да лъже.

— Не съм вещица! Пуснете ме веднага, вонящи животни!

— Не си значи! Що за жена си тогаз? И отде идеш?

— Аз съм Т’Сейс от Ембелион — викна гневно тя. — Панделуме ме създаде, а на Земята дойдох да търся любов и красота. А сега ме пуснете, защото трябва да продължа пътя!

— Хо, хо! — засмя се първият. — Търсела любов и красота! Смятай, малката, че си открила, к’вото търсиш. Може да не сме красавци, щото Тагман целият е покрит с люспи от шарката, а Лазард няма ни зъби, ни уши, но виж, за любов ни бива, нъл тъй, момчета? Ша ти покажем, да знайш, толкоз любов, колкото си искаш! Право ли й казвам?

Въпреки отчаяните викове на Т’Сейс, те я завлякоха навътре в полето в една каменна колиба.

Влязоха, единият разпали огъня, а другите отнеха на съпротивляващата се девойка сабята и я запратиха в ъгъла. Първо залостиха вратата и чак след това я освободиха. Тя мигом се метна към сабята, но един як ритник я повали на мръсния под.

— Лежи кротко, диво котенце! — викна задъхано Тагман. — Скоро шъ бъдеш доволна. Може и да не сме твойте принцове, но любовчица шъ ти дадем колкот’ искаш.

Т’Сейс се сви в ъгъла.

— Не зная какво е любов, но може да не искам от вашата!

— Брей, вярно ли бе! — те се струпаха около нея. — Ам’че ти да не си още честна? — А тя слушаше със святкащи от гняв очи всички зловещи подробности, с които описваха любовта, която възнамеряваха да й дарят. Т’Сейс издебна един подходящ миг, скочи и се нахвърли с юмруци и ритници срещу изчадията, в чиито лапи бе попаднала. Когато отново я събориха в ъгъла, цялата бе в драскотини и синини, а запъхтените мъже извадиха ведро с медовина да се подкрепят преди предстоящото удоволствие.

Като вдигнаха градуса, те хвърлиха чоп кой първи да се забавлява с девойката, но се скараха. Гневни псувни отекнаха в тясната колиба и Т’Сейс стана свидетелка на ужаси отвъд пределите на нейните представи, докато те се налагаха здраво и сумтяха като разпенени бикове. Тя допълзя до сабята си и веднага щом острието почувства допира й, подскочи във въздуха с бързината на стрелкаща се птичка. Те нададоха пресипнали викове, а стоманата танцуваше по телата им по-чевръста от поглед. Писъци, стенания — а сетне и тримата се строполиха на пода, вече само трупове със зинали уста. Т’Сейс дръпна резето, отвори вратата и побягна в нощта, все едно че я преследваха.

Тя се носеше из мрачната и ветровита пустош, пресече пътя, спъна се в канавката, и се отпусна на колене… Това, значи, била Земята! Спомни си за Ембелион, където най-злите създания бяха пеперудите и цветята. Припомни си и омразата, която будеха в нея.

Ембелион е изгубен, отхвърлен. И Т’Сейс заплака.

Шум в храсталака привлече вниманието й. Тя вдигна глава и се ослуша. Каква нова опасност я дебнеше? Зловещите звуци долетяха отново, като шум от приближаващи се стъпки. Тя напрегна очи в мрака.

Пред погледа й изникна фигура, която се прокрадваше покрай канавката. В светлината на светулките тя го видя — деодант, напуснал пределите на гората, обезкосмено човекоподобно с черна като антрацит кожа и красиво лице, загрозявано от двата остри дълги зъба, щръкнали надолу през леко разтворените бели устни. Носеше кожени доспехи, очите му като цепки бяха впити жадно в тялото на Т’Сейс. Той се нахвърли върху нея с възбудени крясъци.

Тя едва успя да се изтръгне от животинската му прегръдка, дръпна се назад, спъна се и падна до канавката. Скочи отново и побягна през кошмарната пустош, без да обръща внимание на раните си. Деодантът я следваше по петите със смразяващи кръвта вопли.

Така, в безумен бяг, те заобиколиха блатото, шмугнаха се в храсталака, изскочиха от другата страна, изкачиха един горист хълм и пресякоха дерето. Девойката тичаше с широко отворени очи без да вижда почти нищо наоколо, а преследвачът й продължаваше да изпуска почти жалостиви стонове. Отпред се появи светлина от прозорец. Т’Сейс, със задъхани ридания, дотича до прага. За щастие вратата не беше залостена и тя нахлу вътре. Блъсна я и намести с треперещи ръце масивното резе. В този миг вратата изскърца под тежестта на напиращия отвън деодант.

Вратата беше яка, а прозорците — малки и с дебели решетки. Най-сетне беше в безопасност. Тя се отпусна на колене, поемайки жадно въздух през стиснатото си от ужас гърло и над нея бавно се спусна пелена…

Мъжът, който обитаваше къщата, се изправи от креслото пред камината. Висок, широкоплещест, той се движеше с удивително гъвкава походка. Вероятно беше млад, но никой не можеше да каже със сигурност, тъй като лицето и главата му бяха забулени в черна качулка. Зад тесните й процепи едва прозираха езерносини очи.

Той се надвеси над Т’Сейс, отпусната като безжизнена кукла върху каменния под, вдигна тялото й и го положи върху меката кушетка, до огъня. Смъкна сандалите, отмести гърчещата се сабя и разви подгизналото наметало. Взе мехлем и намаза раните и драскотините. Като приключи, я уви в топло вълнено одеяло, нагласи възглавницата под главата й и като се увери, че е настанена удобно, отново седна пред камината.

А отвън деодантът продължаваше да обикаля около къщата и да надзърта през прозорците. Накрая събра сили и почука на вратата.

— Кой е там? — извика мъжът с черната качулка.

— Искам онази, която влезе. За плътта й жадувам — долетя напевен отговор.

— Върви си! — отвърна със суров глас мъжът. — Махай се, преди да съм те изпепелил с огнена магия! И да не си посмял, да се върнеш!

— Изчезвам — отвърна деодантът, който ужасно се боеше от магии, и потъна в мрака.

Мъжът се обърна и втренчи поглед в танцуващите пламъци.

* * *

Т’Сейс почувства някаква топла, гъста течност да се разлива по устните й и отвори очи. Висок мъж със скрито под качулка лице бе коленичил до нея. С една ръка придържаше главата й, а с другата бе допрял сребърна лъжица до устните й.

Тя се дръпна назад.

— Успокой се — прошепна мъжът. — Няма да ти сторя зло.

Девойката го погледна със съмнение, но все пак си позволи да се отпусне.

През прозорците нахлуваше червеникава слънчева светлина и в стаята бе приятно топло. Стените бяха облицовани със златисто дърво, на тавана имаше дърворезба, изрисувана в сини и червени цветове. Мъжът донесе димяща купа с каша от огъня, извади от един шкаф комат хляб и го сложи до нея. След известно колебание Т’Сейс започна да се храни.

Спомените за преживяното предната вечер изведнъж бликнаха в съзнанието й и тя започна да трепери. Мъжът забеляза промяната в погледа й, доближи я и положи нежно ръка на главата й. Т’Сейс лежеше неподвижно, мъчейки се да овладее страха си.

— Тук си в безопасност — каза той. — Не се бой от нищо.

Тя почувства внезапна сънливост. Очите й натежаха и заспа.

Когато отново се събуди, къщичката бе празна, а слънчевата светлина влизаше от друг прозорец. Т’Сейс се протегна, намести ръце под главата си и остана замислена да лежи. Кой е човекът с черната качулка? Зъл ли е? Всичко останало на Земята беше недостъпно за разума й. Но само той не й бе сторил зло… Тя се огледа и зърна дрехите си, преметнати на един стол. Стана, облече се, доближи вратата и предпазливо я отвори. Пред очите й се разкри пустошта, стигаща чак до далечния, равен хоризонт и отвъд него. Вляво — нащърбени каменисти хълмове от червеникав камък. Вдясно, докъдето й стигаше погледът, само черната стена на гората.

Красиво ли е това? — питаше се тя. Недъгавият й ум виждаше зловеща заплаха в тъмната гора, грозна монотонност в ширналото се поле. И над всичко това — спотаена заплаха и ужас.

Това ли е красотата? Тя се оглеждаше с недоумение. Долови стъпки и се озърна с разширени очи, готова на всичко — беше мъжът с черната качулка и тя се облегна изтощено на рамката на вратата. Загледа го с любопитство. Вървеше леко и гъвкаво, със спокойни крачки. Защо носеше качулка? От лицето си ли се срамуваше? Обяснение, което й се струваше разумно, тъй като намираше човешките лица за крайно отвратителни — овална топка от плът, с воднисти очи, грамадни пори и гъбести израстъци.

Мъжът спря до нея.

— Гладна ли си?

— Да — отвърна след кратка пауза девойката.

— Тогава ела да ядеш.

Той влезе в къщата, разпали огъня и изпече месо. Т’Сейс пристъпваше неуверено отзад. Не беше свикнала да й прислужват, винаги сама се грижеше за себе си.

Като свърши, мъжът седна на масата и започна да се храни.

— Разкажи ми за себе си — подкани я след известно време.

Т’Сейс, която не умееше да лъже, започна така:

— Казвам се Т’Сейс. Дойдох на Земята от Ембелион, където магьосникът Панделуме ме създаде.

— Ембелион? Къде е този Ембелион? И кой е Панделуме?

— Къде е Ембелион? — повтори объркано тя. — Не зная. Това място не е на Земята. Не е голямо, а в небето греят разноцветни светлини. Там живее Панделуме. Той е най-великият магьосник на света — така поне ми казваше.

— Аха — кимна мъжът. — Май започвам да разбирам…

— Панделуме ме създаде — продължаваше девойката, — но каза, че допуснал грешка в замисъла си. — Тя се загледа в огъня. — Защото виждам света като място на отчаяние и ужас — всички звуци дразнят слуха ми, а живите същества са ми унизителни и неприятни. В началото на своя живот мислех само за разрушение и убийства. Не познавах друго чувство, освен омразата. После срещнах сестра си, Т’Сейн, която е като мен, но без този недъг. Тя ми разказа за любовта, красотата и щастието — и аз дойдох на Земята да ги търся.

Тъжните сини очи я разглеждаха внимателно.

— И откри ли ги?

— Досега срещнах само такова зло, каквото не бях виждала и в кошмарите си. — И тя му разказа премеждията си.

— Бедно създание — рече мъжът, като чу всичко.

— Намислила съм да сложа край на живота си — призна му тя. — Защото онова, което търся, е изгубено безвъзвратно.

В този момент един слънчев лъч блесна през прозорчето и озари медните й коси в прекрасно сияние. Очите й бяха замислени и пълни с безкрайна тъга. Той потрепери при мисълта за опасностите, които са дебнели това невинно същество из древните земни простори.

— Не! — извика мъжът рязко. Т’Сейс го погледна изненадано. Та животът й принадлежи, и тя ще постъпи с него както пожелае. — Нима не откри на Земята нито едно нещо, заради което си заслужава да живееш?

Т’Сейс смръщи вежди.

— Нищо не мога да измисля — сви рамене тя. — Освен може би… това място и тази къща.

Мъжът се засмя.

— Тогава нека тя да е твой дом, докато го желаеш, а аз ще се постарая да ти покажа, че на този свят има и добро… — макар напоследък често да се съмнявам в последното — призна той.

— Кажи ми, как се казваш? И защо носиш качулка?

— Как се казвам ли? Етар — произнесе той с познатия рязък тон. — Това е достатъчно. Нося маската заради най-злобната жена в Асколай, Алмери, Кочики — в целия свят. Тя направи лицето ми такова, че дори аз самият да не мога да го погледна. — Той се успокои и се усмихна уморено. — Но няма защо да се гневя вече.

— А тя жива ли е?

— Да, жива е, и без съмнение, все още прави злини на всеки срещнат. — Мъжът седеше, загледан в огъня. — Някога не знаех нищо за това. Тя беше млада, красива, ухаеше прекрасно и притежаваше закачливо очарование. Тогава живеех на брега на океана — в бяла вила, заобиколена от стройни тополи. Отвъд залива Теброса, навътре в морето се подава Носът на Печалните възпоменания, и когато залезът обагря небето с червено, а планините почерняват, носът сякаш се отпуска върху притихналите води, подобно на уморена божествена десница… Бях прекарал целия си живот там и живеех доволен, доколкото може да е доволен всеки от нас в тези дни, когато Земята описва последните си кръгове около умиращото Слънце… Една сутрин вдигнах глава от моите звездни карти и съгледах Джавана да влиза през портала. Тя беше млада и стройна като теб. Косата й притежаваше най-прекрасния червеникав оттенък и се спускаше чак до талията. Беше красива и… в бялата си премяна — чиста и невинна. Обичах я и тя казваше, че ме обича. Подари ми черна метална гривна и ми заръча никога да не я свалям. Бях толкова заслепен, че веднага я сложих на ръката си, без дори да разгледам зловещите руни, изрисувани върху нея. Изминаха седмици на неизмеримо щастие. Но скоро узнах тъмните замисли на Джавана, които никаква любов не можеше да потисне. Една нощ я зърнах в прегръдките на гол черен демон, и от това зрелище едва не полудях. Замръзнах, като издялан от камък. Не ме видяха и безшумно се отдалечих. На сутринта тя дотича на верандата, щастлива и безгрижна като дете. „Иди си — рекох й. — Ти си създание на злото.“ Тя произнесе само една дума и руните от гривната ме превърнаха в роб. Запазих разсъдък, но тялото вече не се подчиняваше на мен, а на нея… Накара ме да й разкажа какво съм видял, а докато ме слушаше, подскачаше и се смееше. След това ме подложи на всякакви унижения и призова същества от Кали, от Фовун, от Джелдред, за да се поругават с тялото ми. По нейна прищявка аз бях неволен свидетел на всички тези злодеяния, а когато посочих създанието, което най-силно ме отвращаваше, с помощта на магия тя ми лепна неговото лице и това е лицето, което нося до ден-днешен.

— Нима може да съществува подобна жена? — удиви се Т’Сейс.

— И аз се питам… — тъжните сини очи се извърнаха към девойката. — Накрая, една нощ, докато демоните ме влачеха нагоре из планината, някакъв остър камък скъса гривната. Бях свободен. Мигом произнесох заклинание, което запрати отвратителните твари с безумни писъци нагоре в небето и се върнах във вилата. Открих Джавана в просторния хол, а очите й бяха хладни и невинни. Измъкнах кинжал да я пронижа, но тя извика: „Почакай! Убиеш ли ме, ще носиш вечно това демонично лице, защото само аз зная как да го сменя.“ И така, аз я оставих да избяга и се заселих тук, в Модавската пустош. От тогава я търся, за да си върна лицето.

— Къде е тя сега? — попита Т’Сейс, чиито грижи сега изглеждаха безмерно малки, сравнени с тези на Етар Маскирания.

— Зная къде ще бъде утре вечер. Това е нощта на Черния шабат. Нощта, посветена на всички зли сили, още от зората на земната цивилизация.

— И ти ще присъстваш на това празненство?

— Не като почетен гост, макар че с маската спокойно мога да мина за свой сред свои.

Т’Сейс потрепери и се притисна към стената. Етар забеляза уплахата й и въздъхна.

Изведнъж й хрумна друга мисъл.

— Нима след всички злини, които са ти причинили, все още вярваш, че ще можеш да откриеш красота на Земята?

— И още как — увери я той. — Погледни полето, виж нежната игра на тревите, смяната на цветовете. Гледай величието, с което се издигат онези планини, сякаш са гръбнака на света. Ами ти — той се загледа в лицето й, — твоята красота надминава всичко останало.

— Дори тази на Джавана? — попита учудено тя и Етар се разсмя.

— Дори и нейната — кимна той.

Т’Сейс продължаваше да разсъждава на глас.

— Ти още ли желаеш да й отмъстиш?

— Не — отвърна Етар; — Какво е отплатата? Не ми е нужна тя. Скоро слънцето ще угасне, над човечеството ще се спусне вечната нощ и всички ще загинат. А Земята ще отнесе своята история и руините си в безконечния мрак. За какво ми е отплата?

По обед двамата излязоха да се разходят из равнината. Етар се опитваше да отвори очите й за красотата на света — показа й спокойните води на река Скаум, облаците, струпани над проникващите слънчеви лъчи, една птица, която се рееше из небосвода с широко разперени криле. Т’Сейс покорно напрягаше ума си да долови красивото във всичко това, но все не й се отдаваше. Поне се научи да сдържа гнева, който доскоро всичко на този свят предизвикваше в нея. Изчезна дори желанието да тъпче и убива, а постоянното напрежение напусна чертите й.

Така се скитаха двамата, всеки в плен на мислите си. Проследиха Тъжната красота на залеза, видяха и звездите, които бавно се появиха на почернялото небе.

— Не са ли красиви тези звезди? — прошепна Етар зад черната си маска. — Названията им са стари като света.

Но Т’Сейс, която намираше само досада в залеза, а в звездите виждаше безсмислени, трепкащи криволици, не можа да отговори.

— Едва ли на света има по-нещастни хора от нас двамата! — въздъхна по-късно тя. Етар премълча.

Прибираха се без да продумат. Изведнъж той я сграбчи за ръката и я дръпна към земята. Три големи сенки, шляпайки с криле, пресякоха небето.

— Пелграни! — прошепна Етар.

Зловещите твари летяха съвсем ниско — горгони с криле, скърцащи като ръждясали панти. Т’Сейс мярна мускулесто, покрито с къса козина тяло, дълъг, закривен клюн и жестоки очи, изцъклени от сбръчканата морда. Тя се притисна към Етар. Пелграните се скриха зад гората.

Едва сега мъжът се разсмя.

— Изплаши се от вида им. Но моята външност накара дори тях да избягат.

На следващия ден я отведе в гората и тя видя дръвчета, които й напомниха за Ембелион. В ранния следобед двамата се върнаха в къщата и Етар отново се захвана с книгите си.

— Не съм истински магьосник — призна й той с оттенък на съжаление. — Знам някои съвсем прости заклинания. Използвам ги от време на време, както смятам да направя и тази нощ, за да се предпазя от опасностите.

— Тази нощ ли?

— Да, забрави ли, че е Нощта на Черния шабат и ще се опитам да открия Джавана?

— Ще дойда с теб — заяви решително Т’Сейс. — Искам да видя какво представлява този Черен шабат — и Джавана.

Етар се постара да я убеди, че гледките и звуците ще надминат и най-страшните й очаквания, но тя продължаваше да настоява и когато — около два часа след залез-слънце — Етар тръгна към планините, той й позволи да го придружи.

Той си проправяше път през обраслите храсталаци и покритите с блестяща слюда скални отломъци, а девойката го следваше с грациозни стъпки. Стръмен склон пресичаше пътя им. Влязоха в тясна скална цепнатина, изкачиха се по издялани в камъка стълби и се озоваха върху малка площадка, пред която като гладко черно море се беше ширнала Модавската пустош.

Етар й даде знак да бъде крайно предпазлива. Промушиха се в отвора между два тесни, високи гранитни комина, притаиха се в сенките им и се загледаха в сборището под тях.

Стояха над амфитеатър, осветен от две огромни клади. В центъра се издигаше каменна платформа, висока един човешки бой. Около огньовете и площадката се полюшваха двайсетина фигури, пременени в сиви монашески раса. Лицата им бяха скрити под качулки.

Т’Сейс потрепери, завладяна от някакъв първичен страх. Погледна към Етар.

— Дори и в тази гледка има красота — рече той. — Дивашка и причудлива, но способна да омагьоса мислите.

Тя поклати глава в недоумение.

Край кладите изникваха нови и нови фигури, скрити в сиви монашески раса, но така и не разбраха откъде идват. Очевидно празникът току-що бе започнал и участниците заемаха местата си, подготвяйки се за предстоящия тайнствен обред. Те подскачаха, жестикулираха, местеха се, смесваха се и се разделяха. Скоро се чу приглушено пеене. Подскоците и жестикулациите ставаха все по-трескави, фигурите още по-плътно се сбиха около платформата. Изведнъж една от тях се метна върху постамента и запокити расото си — беше вещица, приблизително на средна възраст, с лишено от форми голо тяло и широко лице. Очите й святкаха екзалтирано, устата и бе отворена и разкривена с увиснал език. Имаше дълги, чупливи черни коси, които се спускаха пред лицето. Под светлината на огъня вещицата танцуваше сладострастен и похотлив танц, като хвърляше съблазняващи погледи на присъстващите. Гласовете на пеещите се извиха в тънък, възбуден фалцет, а високо в небето се появиха тъмни фигури, които се спуснаха надолу.

Присъстващите започнаха поголовно да свалят расата си и на площадката постепенно се оформи разголено множество от мъже и жени в най-различни възрасти: огненорижи вещици от Кобалтовите планини, горски вълшебници от Асколай, белобради магьосници от Земите на забравата, придружавани от дребни дяволчета-сукуби. Тук беше принц Датул Омает от Кансаспара, Града на падналите колони, на бреговете отвъд Мелантинския залив. Имаше едно покрито с люспи същество с големи, изцъклени очи — човекогущер от голите хълмове на южен Алмери. Двете момичета, които никога не се разделяха, бяха сапониди — почти изчезнала раса, обитавала някога северните райони на тундрата. Стройните, чернооки фигури, принадлежаха на некрофагите от Страната на Падащата Стена. А девойката със замечтани очи и сини коси беше обитателка на Носа на Тъжното възпоменание, където нощем всички бдяха на брега, очаквайки удавниците да се върнат от морето.

Голата вещица с увиснали гърди танцуваше все по-възбудено, а събралите се следваха ритъма й, пляскаха с ръце, кълчеха тела, изобразявайки с жестове всякакви — въобразими и невъобразими — злини и извращения. Беснееха всички, освен една спокойна, все още облечена в расо фигура, която с удивителна грация бавно си пробиваше път през всеобщата вакханалия. Тя се изкачи на платформата, расото се плъзна от плещите й и Т’Сейс за първи път видя Джавана — в полупрозрачна, плътно прилягаща към тялото и дълга до петите риза, прихваната с колан в кръста. Изглеждаше нежна и целомъдрена като солените морски пръски. Яркорижави коси се спускаха като водопад надолу по раменете й, а къдриците й трепкаха немирно върху моминската й гръд. Големите, сиви очи на вещицата гледаха скромно, а сочните й устни бяха леко отворени. Тя плъзна мълчаливо поглед по тълпата. Всички крещяха и се блъскаха ожесточено и Джавана започна бавно да се движи — с добре обмислена предизвикателност.

Тя вдигаше и спускаше ръце и се извиваше с цялото тяло… Джавана танцуваше и лицето й бавно се озари в неистова страст. Мъглива сянка се спусна отгоре, прекрасното и зловещо създание се съедини с Джавана във фантастична прегръдка. Тълпата отново започна да крещи, да подскача и да жестикулира възбудено.

Т’Сейс наблюдаваше като омагьосана тази сцена, а умът й се напрягаше в напразни усилия да улови скрития й смисъл. По някакъв странен начин зрелището и шумотевицата я очароваха, пробуждайки отдавна заспали струни в душата й. Етар я погледна, в очите му блестяха синкави пламъчета и тя му отвърна със страстен поглед, разкъсвана от противоречиви чувства. Той премигна смутено и отмести очи, а Т’Сейс отново се загледа към вихрещата се в краката им оргия — видение от наркотичен сън, вълни от разголени, лъснали от пот тела под трепкащата светлина на кладите. Пространството около мястото на тържеството бе оградено от почти осезаем светлинен ореол, невидима мрежа, изплетена от безброй човешки пороци. Демоните нахлуха вътре като възбуден рояк от птици и се присъединиха към всеобщото веселие. Т’Сейс гледаше отблъскващите им лица, и всяко едно оставяше пламтящ отпечатък в мозъка й. Имаше чувство, всеки миг ще закрещи и издъхне от тези злобно ухилени лица, кървясали очи, подпухнали, виолетови устни, закривени носове и свирепи изражения — пълзяща, гъгнеща и гърчеща се измет от демоничните земи. Носът на един от тях бе като триглав, извиващ се червей, устата му наподобяваше зейнала язва, имаше гигантски, мравешки челюсти и уродливо, набръчкано чело — с две думи, това бе творение, създадено да предизвиква отвращение и ужас. Етар го посочи на Т’Сейс.

— Ето едно лице, досущ като това, което се крие под моята качулка.

Девойката премести за миг поглед към черната сянка под покривалото му, след което се отдръпна отвратена.

Той се засмя едва чуто, огорчено… Но след миг тя протегна ръка и го докосна лекичко.

— Етар.

— Да?

— Мозъкът ми е недъгав. Мразя всичко, което виждам. Не мога да владея страховете си. Ала онова, което лежи дълбоко вътре в мен, дори плътта и кръвта ми — жадува за теб и те обича.

Етар впи изпълнен с надежда поглед в нежното, бяло лице.

— Как можеш едновременно да любиш и да мразиш?

— Защото те мразя с омразата, която изпитвам към целия свят. А любовта ми към теб е чувство, каквото нищо досега не е пробуждало.

— Странна двойка сме ние с теб… — прошепна объркано Етар.

Постепенно суматохата, стоновете на съединени тела и псевдоплът утихнаха. Върху платформата се появи едър мъж с висока, конусообразна шапка. Той вдигна глава и започна да произнася с писклив глас към небето заклинания, чертаейки руни във въздуха. Високо над тях започна да се оформя гигантска призрачна фигура, по-голяма от най-големите дървета, по-висока дори от небето. Тя придобиваше все по-ясни очертания и не след дълго придоби формата на красива, строга и величествена жена. От вътрешността й бликаше неземно, зелено сияние. Имаше златисти коси, прибрани в антична прическа, дрехите й също бяха от дълбока древност. Магьосникът, който я призоваваше, закрещя възбудено, но думите му бяха ядни насмешки, които рязко отекваха в склоновете на планината.

— Тя е жива! — прошепна Т’Сейс. — Движи се. Коя е тя?

— Етодея, богинята на милосърдието, от онези далечни времена, когато слънцето е било още жълто — отвърна Етар.

Магьосникът протегна ръце и към небето се понесе пурпурна, огнена стрела, която удари право в гърдите гигантската фигура. Спокойното й лице внезапно се изкриви от болка. Демоните, вещиците и некрофагите, следящи неотстъпно представлението, нададоха радостни крясъци. Магьосникът върху платформата отново разпери ръце и върху богинята се изсипа цял порой от пурпурни, огнени стрели. Ужасно беше да се слушат виковете и воплите край огньовете. И тогава се разнесе протяжен, кристално ясен зов на ловджийски рог, който премина като леден полъх през разгорещеното множество. Веселието мигновено утихна. Звукът отекна отново. Имаше нещо много чуждо, неземно, в него. По близките скалисти хълмове изникнаха пълчища от мъже, облечени в еднакви зелени униформи, които се движеха с фанатична решимост.

— Валдаран! — извика магьосникът от платформата и зелената фигура на Етодея затрептя и изчезна.

Паника обхвана в амфитеатъра. Чуваха се хрипливи възгласи, голите тела се замятаха като уловени в мрежа риби, а демоните се устремиха с шеметна бързина нагоре. Шепа магьосници, запазили самообладание, хвърляха огнени топки срещу веригата на настъпващите — заклинания за унищожение или парализиране — но противникът бе обкръжен от сфера на мощна противомагия и продължаваше да настъпва. Не след дълго предните му редици нахлуха в амфитеатъра. Мечовете на войните се вдигаха и спускаха, посичаха, мушкаха и режеха без милост и пощада.

— Това е Зеленият легион на Валдаран Справедливи — посочи Етар. — Виж, ето го и него самият.

На един от близките хълмове стоеше мъж с почерняло лице и наблюдаваше сечта с жестоко удовлетворение. Дори демоните не успяха да се спасят. Когато се издигнаха в небето, върху тях се нахвърлиха големи птици, пуснати от хората на Валдаран. Птиците носеха тръби, от чиито отверстия излизаха ослепителни пламъци, и всички демони, до които се докосваха, с ужасни писъци падаха на земята и изгаряха в облаци черен прах.

Шепа отчаяни защитници бяха отстъпили в сенките на скалите и се спасяваха поединично нагоре в планината. Т’Сейс и Етар вече чуваха отдолу задъханите им хрипове. Една от спасилите се бе красавицата Джавана. Вятърът развяваше рижата й коса. Етар скочи и я сграбчи със силните си ръце.

— Тръгвай — подхвърли той през рамо и повлачи извиващата се Джавана в мрака.

След дълго лутане из тъмната планина най-накрая тримата се озоваха долу при мочурищата. Шумът от битката бе утихнал далеч зад тях. Етар пусна пленницата на земята и отлепи длан от устата й. Едва сега вещицата видя кой я беше отвлякъл. Лицето й се успокои и върху него дори затрептя лека усмивка. Тя приглади разпилените си коси, разхвърли кокетно къдрици по голите си рамене и втренчи изпитващ поглед в Етар. Т’Сейс се приближи към тях. Джавана огледа и нея, сетне отметна назад глава и се разсмя.

— Виждам, скъпи, че не си ми останал верен — имаш си нова любовница.

— Това не е твоя работа — изръмжа той.

— Отпрати я — предложи Джавана, — и аз отново ще те обикна. Помниш ли, когато за пръв път се целунахме на терасата на твоята вила?

Етар неочаквано се разсмя.

— Искам само едно от теб — каза той, — да ми върнеш лицето.

— Да ти върна лицето, а? — засмя се подигравателно Джавана. — Защо, не ти ли харесва това, което ти дадох? Повече ти отива, а и твоето вече го няма.

— Какво искаш да кажеш?

— Този, на когото го дадох, изгоря тази нощ в Пламъците на Зеления легион. — Етар погледна назад, към угасващото зарево на битката. — Така че от твоята някогашна външност сега е останала само прах и пепел.

Завладян от заслепяващ гняв мъжът замахна и понечи да удари прекрасното, безсрамно лице. Джавана пъргаво отскочи назад.

— Внимавай, скъпи, инак ще използвам магия и тогава тялото ти ще подхожда напълно на лицето ти.

Етар с видимо усилие си наложи да запази самообладание. Той отстъпи назад, стиснал юмруци и впи в нея горящите си очи.

— Аз също зная магии, но и без тяхна помощ мога да те накарам да замлъкнеш — само с един удар.

— Ха, да видим — закани се Джавана и направи още няколко бързи крачки назад. — Моето заклинание е съвсем кратко.

Етар се хвърли към нея в мига, когато тя го произнасяше заклинанието. Тялото му увисна малко над земята, ръцете му се люшнаха безжизнено и той се превърна в същество, лишено от воля и контрол.

Но и Джавана стоеше без да помръдва, а сивите й очи гледаха изцъклено в една точка. Само Т’Сейс беше свободна, благодарение на руните от Панделуме, които отразяваха магията върху онзи, който я произнася.

Тя огледа двете замръзнали фигури. Т’Сейс изтича при Етар и го дръпна за ръката. Той я погледна тъжно.

— Етар! Какво ти става?

Той й отговори покорно.

— Вещицата произнесе заклинание, което ме лиши от воля. Без заповед не мога да се движа, дори не мога да мръдна.

— Какво да правя? Как да ти помогна?

— Трябва да ми наредиш да действам така, че да я победя.

— Но аз не знам какво да ти кажа.

— Питай ме и ще ти отговоря.

— Не е ли по-добре да ти заповядам да се държиш така, сякаш си свободен?

— Да.

— Слушай тогава — каза Т’Сейс — прави това, което щеше да направи на твое място Етар, ако беше свободен.

Така бе неутрализирано и победено заклинанието на Джавана. Етар дойде на себе си магията вече не го владееше. Той се доближи до замръзналата неподвижно магьосница.

— Сега боиш ли се от мен, вещице?

— Да — отвърна Джавана. — Страх ме е, повярвай ми.

— Истина ли е, че лицето, което ми открадна, се е превърнало в черна пепел?

— Да, изгоря заедно с демона.

— Как да си го върна? — попита я Етар и сините му очи блеснаха ядно.

— Трябва силна магия. Необходимо е да се върнеш назад във времето — твоето лице сега е в далечното минало. Аз не владея подобна магия, не познавам и такъв човек или демон на Земята и в демоничния свят. Има само двама, които са способни на това. Единият се нарича Панделуме и живее в многоцветната страна…

— Ембелион — прошепна Т’Сейс.

— … но заклинанието за преместване в тази страна отдавна е забравено. Има и друг. Той не е магьосник и не познава науката на вълшебството. Един от тях може да ти помогне да си върнеш лицето.

Джавана млъкна — бе изчерпала отговора си.

— Кой е вторият? — попита Етар.

— Не зная името му. Далече в миналото, отвъд границите на нашата памет — така гласи легендата — живял справедлив и честен народ. Обитавали земите на изток от Моренронските планини, зад Земята на Падащата Стена, на брега на голямото море. Те построили град с кули и ниски стъклени куполи и заживели в мир и спокойствие. Те си нямали свой бог, а искали да се прекланят пред някой или нещо. Тогава вдигнали великолепен храм от злато, стъкло и гранит, широк колкото река Скаум и дълъг, колкото е Долината на Изваяните Могили, а на височина надвишавал и най-стройните дървета от далечния север. Като приключил строежът, цялото население се събрало в храма и започнало да се моли. И, както гласи легендата, чистата вяра на тези хора създала бог, по техен образ и подобие — справедлив и всемогъщ. Отминали епохи, градът бил разрушен, рухнал и храмът, легендарният народ изчезнал. Но техния бог останал, прикован навеки към храма. Силата на този бог превъзхожда всяка позната магия. Той раздава справедливост на всеки, който се обърне към него. И нека злото се бои, защото онези, срещу които той се възправя, не получават милост. По тази причина малцина са храбреците, дръзнали да го призоват на помощ.

— Него ще търсим — заяви с мрачна решимост Етар. — Тримата ще идем и нека пред трима ни да отсъди.

Те заобиколиха мочурищата, върнаха се в къщата на Етар и той се зарови в книгите, да търси на заклинание, което да ги пренесе в древния град. Но усилията му бяха напразни. Накрая се обърна към Джавана:

— Ти познаваш ли магия, която да ни заведе при него?

— Да…

— Каква е тя?

— Мога да повикам три крилати същества от Железните планини и те ще ни отнесат.

Етар плъзна изучаващ поглед по безизразното лице на Джавана.

— Каква награда ще искат?

— Те убиват тези, които пренасят.

— Така значи — възкликна гневно Етар, — дори с прекършена воля, продължаваш да търсиш начин да ни сториш зло. — Той се надвеси над красивото създание с червени коси и зли очи. — Казвай веднага, как да се доберем невредими до този бог?

— С помощта на заклинание за вярност, което ще наложите на птиците.

— Викай ги тогава — нареди Етар. — Наложи им твоето заклинание за вярност, обвържи ги с всичката власт, която ти дава магията.

Джавана повика тварите и не след дълго те се спуснаха от небето, плющейки с грамадните си, перести криле. Вещицата им наложи заклинанието за вярност и те завиха и затропаха с крака крайно разочаровани. Тримата ги яхнаха и чудовищата бързо се издигнаха в небето, в което вече се долавяше диханието на утрото.

На изток и все на изток. Бледото — червено слънце бавно изпълзя над хоризонта. Под тях постепенно изплува тъмният масив на Мореронските планини, а Земята на Падащата Стена остана вляво. На юг се ширеха пустините на Алмери и отдавна пресъхналото морско корито, превърнало се в джунгла, а на север имаше само безкрайни, диви гори.

Летяха цял ден — над прашни полета, над сухи, полупустинни хълмове, пресякоха още една дълга планинска верига и по залез-слънце се спуснаха бавно надолу към парк, потънал в свежа зеленина.

Малко по-натам се виждаше блестящата морска повърхност. Крилатите твари се приземиха на широката плажна ивица и Джавана ги свърза със заклинание за неподвижност до тяхното завръщане.

Нито на брега, нито из хълмовете се виждаха каквито и да било останки от древния град. Едва на половин миля навътре в морето стърчаха няколко счупени колони.

— Морето настъпва — промърмори Етар. — Градът е потънал.

Той нагази в топлата вода — беше съвсем плитко. Т’Сейс и Джавана го последваха. Когато водата им стигна до кръста, тримата се добраха до разбитите колони на древния храм.

Някакво неуловимо присъствие витаеше из това място — безстрастно, свръхестествено, надарено с безгранична воля и могъщество.

Етар стоеше в самия център на стария храм.

— Всевишни от миналото! — викна той. — Не зная как да те наричам и затова не произнасям името ти. Ние тримата долетяхме при теб от далечна страна, дирейки справедливост. Ако ни чуваш и си готов да отсъдиш, дай ни знак!

Нисък, звучен глас разцепи въздуха:

— Чувам ви и скоро всеки от вас ще си получи заслуженото.

Пред очите им изникна златна, шесторъка фигура с кръгло, спокойно лице, седнала неподвижно точно в центъра на огромния храм.

— Чрез измама ме лишиха от лице — пръв започна Етар. — Ако ме смяташ за достоен, да ми го върнеш.

Богът протегна своите шест ръце и обяви:

— Надникнах в мислите ти. Справедливостта е възстановена. Можеш да свалиш качулката.

Етар бавно я махна и смъкна маската. След това прокара ръка по лицето си. Пробудиха се стари, отдавна забравени спомени.

Т’Сейс го гледаше изумено.

— Етар! — възкликна тя. — Моят недъг изчезна! Сега виждам — виждам света такъв, какъвто е. Той е прекрасен!

В храма отекна приглушен стон. Двамата се извърнаха и погледнаха Джавана. Къде изчезна красивото й лице, сочните устни, нежната кожа? Носът й се извиваше като триглав червей, устните й бяха зейнала язва. Мравешките й челюсти висяха разтворени, челото й бе сбръчкано и почерняло. Единственото, което напомняше за предишната Джавана, бяха великолепните рижи коси, разпилени надолу по раменете.

— Всеки получава своя дял от справедливостта — произнесе гласът и видението от храма избледня. Тримата все така стояха до пояс в топлата морска вода, а прекършените колони се издигаха към нощното небе.

Върнаха се бавно на брега и приближиха крилатите същества. Етар се обърна към Джавана.

— Върви си. Връщай се в своето змийско гнездо. Утре, когато слънцето залезе, ще те освободя от заклинанието. Но повече никога не ни търси — инак магията ще ме предупреди и аз ще те унищожа.

Джавана мълчаливо яхна крилатото същество и се издигна нагоре. Етар се обърна към Т’Сейс и я хвана за ръката. Плъзна поглед по лицето й, загледа се в очите й. Там светеше такава радост, че изглеждаха като горящи въгленчета. Той се наведе и я целуна по челото. После двамата, ръка за ръка, доближиха летящите твари, възседнаха ги и полетяха назад, към Асколай.