Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Умиращата Земя (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Dying Earth, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Сборник
Жанр
Характеристика
Оценка
4,2 (× 6 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2023 г.)
Корекция
sir_Ivanhoe (2023 г.)

Издание:

Автор: Джек Ванс

Заглавие: Залезът на Земята

Преводач: Юлиян Стойнов

Година на превод: 1998

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Камея“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1998

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полипринт“ ЕАД — Враца

Редактор: Катя Петрова

ISBN: 954-8340-38-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10078

История

  1. — Добавяне

Глава 2
Мазирян Магьосника

Потънал в мисли, Мазирян Магьосника се разхождаше из градината си. Клоните на дърветата с отровни плодове надвисваха над пътеката, цветята се виеха заплашително под краката му. Странна бе неговата градина — пълна с чудати творения. Някои от цветята меняха багрите си непрестанно, други пулсираха като морски анемонии — оранжеви, зелени, виолетови, розови, жълти. Имаше дървета, разперени като слънчобрани, дървета с позлатени стъбла, под които прозираха алени и жълти вени, дървета с листа от различен метал — мед, олово, сребро, бронз, син тантал, зелен иридий. Тук цъфтяха шубраци с цветове като огромни глухарчета и други, които тихо нашепваха мелодии за античната Земя, за рубиненочервеното небе, за ручеите, за неуморните ветрове. А зад високата ограда горските дървета тъмнееха като тайнствена стена.

А Мазирян крачеше из тази прекрасна градина намръщен, потънал в мисли. Крачеше бавно, с ръце, скръстени на гърдите. Имаше нещо, което го озадачаваше, будеше в него неясно съмнение и необяснимо желание — едно прекрасно създание-жена, което обитаваше горите. Тя се появяваше незнайно откъде в неговата градина, винаги засмяна, но нащрек, яхнала черен жребец. Очите й бяха като шлифовани кристали. Много пъти се бе опитвал да я хване, ала конят й я отнасяше далеч от неговите заклинания, заплахи и изкушения.

Предсмъртен вик наруши тишината в градината. Мазирян ускори крачка и скоро спря пред огромна пеперуда, загризала стъблото на хибрид между растение и животно. След като смачка нападателя, виковете стихнаха до болезнени стенания. Той погали покритите с козина листа и червената уста засъска от удоволствие.

— К-к-к-к-к-к — проговори растението. Мазирян напъха трупа на пеперудата в устата му. Разнесе се доволно мляскане, тялото на насекомото се плъзна към стомаха, разположен в корените. Растението се оригна под одобрителния му поглед.

Слънцето клонеше към хоризонта и по черното небе вече се различаваха първите звезди. Мазирян усети, че някой го наблюдава. Навярно същата жена, която напоследък често нарушаваше покоя му. Той се спря и потърси посоката, от която го гледат.

Мазирян пое дълбоко дъх и изкрещя парализиращо заклинание. Растението-животно зад него замръзна неподвижно и огромната му уста увисна чак до земята. Той се затича. Вече я виждаше ясно, беше се спряла в края на гората, по-близо от всеки друг път. Наблюдаваше го неподвижно, докато той се приближаваше към нея. Очите на Мазирян блеснаха. Сега вече щеше да е негова — украшение за замъка, пазено в клетка от изумрудено стъкло. А може би го шпионираше? В такъв случай веднага трябва да открие за кого го прави.

Беше само на двайсет крачки от нея, когато се разнесе тропот на копита и тя препусна с коня си в гората.

От гняв Мазирян запрати на земята плаща си. Отново го бе измамила — с противозаклинание или магичен знак за защита, а и винаги го сварваше неподготвен за преследване. Той се втренчи в мрачния пущинак, който я погълна… Дали беше магьосница? По свое желание ли идваше тук или, което бе по-вероятно, някой от неговите врагове я изпращаше да нарушава покоя му? Ако е така — кой е той? Може би принц Кандив Златни от Каиин, пред когото се бе похвалил, че владее тайната на вечната младост? Или пък Азван Астронома, или… Тюрджан? Не-е, едва ли е Тюрджан — лицето на Мазирян се озари от предстоящото удоволствие. Е, Азван можеше веднага да провери. Той се отправи към работилницата си, в средата на която грееше кристална сфера. От един шкаф извади бронзов гонг и сребърно чукче. Мазирян чукна по гонга и из стаята се разнесе мелодичен звук, който сякаш потъна нейде надалеч. Почука отново. Внезапно от кристала го загледа лицето на Азван, изкривено от болка и ужас.

— Спри, моля те! Не удряй повече по гонга на моя живот! — извика той.

Мазирян спря с ръка, готова за удар.

— Ти ли ме шпионираш, Азване? Ти ли изпращаш жената, за да открадне гонга?

— Не съм аз, господарю, не съм аз! Твърде много ме е страх от теб!

— Искам да ми намериш тази жена! Заповядвам ти!

— Невъзможно, господарю! Не зная коя е тя!

Мазирян замахна с ръка. Но Азван го заля с такъв потоп от молби и жалостиви вопли за милост, че той захвърли чукчето с отвращение и прибра гонга. Лицето на другия се стопи в блестящата белота на сферата.

Мазирян потърка брада. Очевидно трябваше да се справи сам с жената. По тъмна доба, когато над гората се спусне мрак, ще трябва да се поразрови из книгите със заклинания. Там имаше такива страховити неща, от които всеки обикновен човек би се побъркал. Но тренираната памет на Мазирян можеше да овладее наведнъж до четири от по-трудните заклинания и до шест от по-леките.

Той освободи ума си от тези мисли и се приближи до една продълговата вана, от която струеше зелена светлина. В прозрачната течност се виждаше мъжко тяло, надарено с изключителна красота. Гърдите бяха широки, кръстът — тесен, краката — стройни и мускулести, чертите на лицето — ясни, студени и бездушни. Златисти кичури се полюшваха във водата.

Мазирян впери поглед в съществото, което бе създал от една клетка. То се нуждаеше само от разум, но точно това не знаеше как да направи. Тюрджан от Миир владееше тази тайна, ала Тюрджан… — Мазирян погледна към отвора в пода — никога нямаше да я сподели с него.

Той се замисли. След като бе успял да сътвори такова прекрасно тяло, може би в него да е бе проблеснала искрицата на разума? Трябваше да опита. Източи течността от ваната с помощта на един механизъм и тялото остана голо, обляно от зелена светлина; Мазирян инжектира в шията му минимална доза лекарство. Гърч премина през тялото. Очите на съществото се отвориха и примигнаха на светлината. Сетне размърда крайници, сякаш се чудеше за какво служат. Мазирян го наблюдаваше внимателно с поглед, изпълнен с надежда — може би най-сетне бе открил формулата за вдъхване на разум? — Седни! — заповяда той.

Съществото го фиксира с очи и мускулите му се сгърчиха рефлекторно. То издаде животински вик и се хвърли към гърлото на Мазирян. Въпреки огромната си сила магьосникът бе като играчка в ръцете му. Почувства се безпомощен. Вече бе използвал парализиращото заклинание, а както бе стиснат за шията, едва ли щеше да успее да изрече словата, с които се изкривяваше пространството.

Ръката му трескаво напипа дръжката на масивна стомна. Той замахна и халоса своето творение по главата. То се свлече на земята в несвяст.

Мазирян разгледа внимателно проснатото тяло. Гръбначната координация явно функционираше добре. Той капна в устата му някаква течност от шишенце е белезникава микстура. Съществото се размърда, отвори очи и се подпря на лакти. В погледа му вече не искреше лудост, но Мазирян напразно търсеше и белезите на разум. Очите бяха празни като на гущер.

Мазирян поклати обидено глава. Приближи се към прозореца и отправи замислен поглед в мрака отвън… Да се заеме пак с Тюрджан? Дори и след най-ужасните мъчения, които измисли, упоритият магьосник пак не бе издал тайната. Мазирян сви устни в жестока усмивка. Може би ако промени отново ъгъла на прохода…

Той вдигна капака на подземния вход и се спусна по каменните стъпала. Надолу, надолу… Тръгна по осветения от мъждукащи светилници подземен проход с множество разклонения. Спря се пред тежка дъбова врата, заключена с три катинара.

Мазирян отключи и разтвори широко вратата. Насред стаята се издигаше широк каменен пиедестал, покрит с квадратен стъклен похлупак, чиито страни бяха по един разкрач дълги и високи около педя. В средата на похлупака имаше квадратен проход — затворен с четири прави ъгли тунел, из който се гонеха две миниатюрни същества. Преследвачът бе малък дракон, с яростни кървавочервени очи и чудовищна паст. Преследваният, който едва стигаше до гърдите на дракона, бе гол човек с мъжествени черти на лицето и лъскава черна коса, обхваната от меден обръч. Той се носеше по прохода, винаги на крачка от неумолимия преследвач, който се мъчеше да използва всякакви трикове — внезапни завои, скокове и промяна на посоката — за да докопа жертвата си. Само изключителната концентрация и бързата реакция спасяваха човека от ужасните нокти на хищника. Този човек беше Тюрджан. Преди няколко седмици, с измама, Мазирян бе успял да го плени, да го смали с магия и затвори в прохода.

Мазирян проследи с удоволствие няколко схватки, от които мъжът се измъкна с невероятни усилия. Изглежда бе дошло време за кратък отдих. Той спусна две прегради, за да изолира мъжа от чудовището, след което подаде и на двамата, сушено месо и панички с вода.

Тюрджан се свлече в крайно изтощение.

— Ах — възкликна с престорена загриженост Мазирян, — изглежда си се поизморил малко. Заслужаваш почивка.

Тюрджан лежеше със затворени очи, без да отговаря. Времето и реалният свят бяха изгубили значение за него. Съществуваха само сивият проход и борбата за оцеляване. Почивка и храна виждаше все по-рядко.

— Помисли си за синьото небе — каза Мазирян, — за ярките звезди, за твоя замък в Миир, край река Дерна, за една приятна разходка из гората.

Лицето на Тюрджан се опъна.

— Представи си как смачкваш с крак малкия дракон.

Тюрджан вдигна глава.

— Бих предпочел да смачкам теб.

Мазирян се усмихна великодушно.

— Кажи ми как даряваш твоите създания с разум и ще бъдеш свободен!

Тюрджан се разсмя, а в очите му блесна лудост.

— Да ти кажа? А след това? След това вероятно ще ме залееш с кипящо олио.

Мазирян злобно сви устни.

— Нещастнико, зная как да те накарам да проговориш! И ще говориш, дори ако устата ти е натъпкана, запечатана с восък или защита! Утре ще извадя нерв от ръката ти и ще посвиря на него!

Малкият мъж седеше в прохода с кръстосани крака и отпиваше невъзмутимо от паничката.

— А тази нощ — продължи Мазирян, — ще добавя още един ъгъл в прохода и ще го превърна в петоъгълник.

Тюрджан замря и погледна нагоре през стъкления похлупак към своя заклет враг. След това отпи бавно глътка вода. С пет ъгъла щеше да му е още по-трудно да се измъква от лапите на чудовището.

— Утре ще имаш нужда от цялата се изобретателност.

Той се замисли за миг, след това огледа Тюрджан с любопитство.

— Но бих могъл да те лиша от това удоволствие, ако ми помогнеш в решаването на един малък проблем.

— Какво те притеснява, измъчени Мазиряне?

— Образът на една жена ме преследва, но аз ще я хвана — очите на Мазирян потъмняха от гняв. — Привечер тя се появява в покрайнините на моята градина, яхнала огромен черен жребец. Познаваш ли я?

— Не, не я познавам — отвърна Тюрджан и отпи глътка.

Мазирян продължи.

— Изглежда знае достатъчно магии, за да се измъкне от Второто хипнотично заклинание на Фелоджун, а може да владее и някой от защитните магични знаци. Приближа ли се към нея, тя хуква в гората.

— Е и? — запита Тюрджан, предъвквайки сухото месо.

— Коя би могла да бъде тази жена? — запита настойчиво Мазирян, загледан надолу към дребния човек в прохода.

— Откъде да знам?

— Трябва да я хвана — продължи Мазирян замислено. — Но с кое заклинание, с кое заклинание?

Тюрджан погледна нагоре през мътното стъкло.

— Ако ме освободиш, давам думата си на Избрания за наследник на Марам-Ор, че ще ти доведа това момиче.

— Как ще го направиш? — запита подозрително Мазирян.

— Ще я преследвам в гората с моите ботуши-бързоходки и със заклинания.

— Едва ли ще се справиш по-добре от мен — троснато отвърна Магьосника. — Ще те освободя, само когато узная тайната формула, с която вдъхваш разум на твоите създания. А с момичето ще се справя сам.

Тюрджан сведе глава, за да не може Мазирян да прочете мислите му.

— А какво ще правиш с мен? — запита той след малко.

— С теб ще се оправям, когато се върна.

— А ако не се върнеш?

Мазирян се почеса по брадата и се усмихна, разкривайки два реда равни бели зъби.

— Ако не беше проклетата ти тайна, още сега щях да те оставя на дракона — каза той и си тръгна.

Полунощ го завари в библиотеката, надвесен над прашните, подвързани с изтъркана кожа книги, потънал в тайнството на отдавна забравени заклинания, уроки, магии, проклятия и рунически знаци.

… Било е време, когато Велики Метолам е бил царство на магьосници от всякакъв ранг, сред които най-велик от великите е бил Архинекромансера Фаандал. Сътворил е стотици заклинания Фаандал, макар злите езици да твърдяха, че самите демони са ги нашепвали в ушите му. Когато на власт дошъл Понгенциала Благочестиви, той осъдил на ужасни мъчения и след като го погубил, забранил магьосничеството. Така магьосниците на Велики Метолам се разбягали като мухи, познанията им потънали в забрава и в днешните смутни времена хората познават не повече от стотина от древните заклинания. От тях Мазирян бе научил седемдесет и три и постепенно намираше пътя и към останалите.

Той подбра пет заклинания от книгата и с голяма мъка успя да ги овладее: Въртележката на Фаандал, Второто хипнотично заклинание на Фелоджун, Чудният призматичен фонтан, Вълшебството за непресъхваща жизненост и Заклинанието за Всемогъщата сфера. След като привърши, пийна малко вино, отпусна се в креслото и се унесе в сън.

На другия ден, по залез-слънце, Мазирян отново излезе на разходка из градината си. Този път не се наложи да чака дълго. Докато разравяше пръстта около корените на лунното мушкато, тропот на копита му подсказа, че обектът на неговите страстни желания се е появил отново.

Мазирян се надигна бавно, за да не я изплаши, напъха краката си в ботушите-бързоходки и ги завърза здраво над коленете.

— Хей, момиче — извика той. — Виждам, че пак си тук. Защо идваш всяка вечер? Моите прекрасни рози ли те примамват? Жива кръв струи по жилите им, затова са така яркочервени. Ако не бягаш от мен, ще ти подаря една от тях.

Мазирян откъсна една роза и се запъти към нея, борейки се с нетърпението на ботушите-бързоходки. Но едва изминал няколко крачки, девойката заби колене в хълбоците на жребеца и препусна сред дърветата.

Мазирян пусна ботушите си на воля и се понесе след нея с нарастващи скокове. Не след дълго се озова в Гората на митовете, сред чудни цветя и ниски дървета с надвесени до земята клони. С невъобразима бързина летеше магьосникът през гората, ала черният жребец с лекота поддържаше преднината си. Дългата коса на девойката се вееше зад гърба й като знаме. За един кратък миг се извърна и той впи очи в красивото й лице. Девойката се сниши над гривата, златоокият кон ускори бяг и се скри в далечината. Мазирян го последва по дирите в меката почва.

Ботушите-бързоходки постепенно започнаха да губят пъргавината и бързината си. Могъщите скокове започнаха да стават все по-къси и по-тромави. Но ако се съдеше по дирята, по-къси ставаха и скоковете на коня. Не след дълго Мазирян го съзря на една поляна да похрупва трева, но от девойката нямаше и следа. Сигурно бе скочила някъде по-рано — но къде? Той се приближи към жребеца, ала животното се подплаши и препусна към дърветата. Мазирян направи безуспешен опит да го последва, но ботушите му увиснаха безжизнено на връзките си — мъртви. Той ги изрита, проклинайки лошия си късмет, и пое обратно по широката диря.

Върху един обрасъл с мъх базалтов отломък Мазирян съзря мъничък човечец, яхнал драконова муха. В ръката си стискаше пика, два пъти по-висока от него. Кожата му беше зеленикава.

Мазирян се спря. Тлък-човекът го гледаше флегматично.

— Виждал ли си жена от моята раса да минава оттук, тлък-човече?

— Видях такава жена — отвърна другият след кратко колебание.

— Накъде се отправи тя?

— Какво ще получа в замяна, ако ти кажа?

— Сол — толкова, колкото можеш да носиш!

Тлък-човекът размърда острието на пиката.

— Сол? Не. Моето племе само задоволява нуждите си от сол.

— Стъкленица масло от моите телански цветя?

— Добре — отвърна човечето, — покажи ми стъкленицата.

Мазирян я извади от пояса.

— Тя кривна по пътеката малко по-надолу, при ударения от гръм дъб. Отправи се към речната долина — най-късия път за езерото.

Мазирян остави стъкленицата до драконовата муха и се затича към обгорения дъб. Тлък-човекът го проследи с поглед, след това слезе от мухата и привърза стъкленица за корема й до красивия везан амулет, който му бе дала жената, за да упъти така магьосника.

Мазирян свърна при дъба и се втурна по изгнилата шума към брега на езерото. Високи дървета се издигаха на отвъдната му страна и хвърляха дълги сенки, но въпреки това слънцето успяваше да озари водата. Увлечен в преследването, той за малко не подмина приклекналото на едно паднало дърво странно създание. Усети го едва, когато то се приготви да скочи върху гърба му. Мазирян отскочи и впи поглед в лицето на новия си противник. Това беше деодант — зловещо създание с фигура и черти на красив мъж, с прекрасна мускулатура, но с мъртвешки черна кожа и тесни като цепки очи.

— Ах, Мазиряне, далеч от дома си кръстосваш ти горите — промълви напевно с мек глас съществото и звукът се разнесе над потъналото в тишина езеро.

Магьосникът знаеше, че деодантът жадува за прясно месо.

Но как бе успяла да се промъкне край него девойката?

— Търся едно момиче. Помогни ми да го намеря и ще те възнаградя с колкото месо искаш.

Очите на деоданта блеснаха, оглеждайки алчно тялото на Мазирян.

— Сигурно ще можеш, Мазиряне. Но приготвил ли си могъщи заклинания днес?

— Приготвил съм. Кажи ми тя кога мина оттук? Бързаше ли или вървеше бавно, сама ли беше или с компания? Отговори ми и ще получиш това, за което копнееш!

Устните на деоданта се изкривиха в подигравателна усмивка.

— Сляп ли си, магьоснико? Тя е там, в езерото — посочи той с черната си ръка и Мазирян я проследи с поглед. В този миг съществото се хвърли върху него. Мазирян отскочи и изхриптя припряно заклинанието за Въртележката на Фаандал. Тялото на деоданта подскочи във въздуха и се запремята, въртейки се нагоре-надолу, ту по-бързо, ту по-бавно. Магьосникът го наблюдаваше леко усмихнат. Като се позабавлява, свали жертвата и забави скоростта на въртене.

— Бързо ли искаш да умреш или бавно? — запита го той. — Помогни ми и ще те убия веднага. В противен случай ще те издигна нависоко, където летят пелграните.

Деодантът се задъхваше едновременно от ярост и страх.

— Дано страшният Тиал избоде очите ти! Дано Краал да държи мозъка ти в киселина!

— Нагоре тогава! — викна Мазирян и помаха с ръка. Черното тяло, увлечено в страшната въртележка, излетя високо над върховете на дърветата и заблестя в алените лъчи на залязващото слънце. Огромно прилепоподобно същество с извита човка закръжи около него и с ловко движение откъсна парче месо от крака на деоданта, преди той да успее да го прогони. Още няколко тъмни сенки се плъзнаха през заревото на слънцето.

— Долу, Мазиряне! — разнесе се далеч вик. — Ще ти кажа каквото знам.

Магьосникът го снижи до земята.

— Мина сама, малко преди теб. Опитах се да я нападна, но тя ме отблъсна с шепа дайл-прах. Продължи по брега на езерото, надолу към реката. Този път води към леговището на Транг. Там вероятно е срещнала своята гибел.

— Имаш ли още нещо за казване?

— Не!

— Тогава ще умреш! — и Мазирян го завъртя с главоломна скорост, по-бързо и по-бързо, докато тялото на деоданта загуби ясни очертания. Разнесе се приглушен писък и черното тяло се разчлени — главата отхвърча като снаряд към езерото, краката и ръцете се разлетяха в различни посоки.

Мазирян продължи по пътя. В края на езерото пътеката се спускаше надолу по стръмното зеленясало дере към река Дерна. Слънцето вече се бе скрило и долината се изпълни със сенки. Той се отправи към проблясващото в далечината Езеро на сънищата.

Злокобна смрад се разнесе във вечерния въздух. Мазирян се запромъква предпазливо. Дори и от разстояние усещаше магичната мощ на Транг — страшния мечковампир, чието леговище бе нейде наблизо. Внезапно дочу гласове — гърленото ръмжене на Транг и викове на ужас. Насочи се към тях.

Леговището бе плитко издълбана пещера. Нахвърляни в безпорядък изпомачкани треви и изтъркани кожи му служеха за легло. Зад решетките на грубо скована клетка надничаха три жени с измъчени лица, а телата им бяха покрити с множество рани. Те следяха с ужас как Транг се опитва да плени прекрасна девойка. Масивното му човешко лице бе изкривено в страшна гримаса, докато се мъчеше да докопа дрехите й. Но тя с изумителна ловкост продължаваше да се изплъзва от хватката му. Мазирян присви очи. Магия, и то каква!

Замисли се как да унищожи Транг, без да нарани девойката. Но тя вече го бе забелязала.

— Виж! Мазирян е дошъл да те убие — извика пресипнало.

Транг се извърна, видя го и се втурна към него, надавайки яростни викове. Мазирян усети, че умът му се парализира от ужас, но бързо се съвзе и произнесе поредното заклинание. Долината се озари в дъжд от блестящи стрели, литнали от всички страни към устремения в бясна атака Транг. Това беше Чудният призматичен фонтан — порой от многоцветни пронизващи линии. Чудовището издъхна още преди да се строполи на земята, облян в оранжева кръв от безбройните рани на стрелите.

Девойката отново бе изчезнала. Мазирян съзря бялата й фигура да се носи покрай брега на реката и се втурна след нея, без да обръща внимание на жалостивите викове на трите затворени жени.

Езерото се ширна пред него — огромна водна площ, чийто далечен край едва се виждаше. Мазирян се спусна по песъчливия бряг и спря, вперил поглед в тъмната повърхност на Езерото на сънищата, в която се отразяваха звездите. Водата не помръдваше, забравила що е прилив и отлив, откакто Луната бе напуснала завинаги земната орбита.

На отвъдния бряг белееше фигурата на девойката.

— Хей, момиче! — извика той с повелителен глас, а вечерният бриз развяваше плаща му. — Това съм аз, Мазирян, който те спаси от Транг. Ела по-близо, искам да ти кажа нещо!

— И оттук те чувам добре, магьоснико — отвърна тя. — Само че, колкото повече се приближаваш към мен, толкова по-надалеч трябва да избягам аз.

— Но защо? Ела с мен, ще получиш власт и ще научиш много тайни.

Девойката се разсмя.

— Ако исках това, щях ли да бягам, Мазиряне?

— Коя си ти тогава, че не жадуваш за тайните на магията?

— За теб аз нямам име, за да не можеш да го прокълнеш. А сега отивам там, където ти не можеш да ме последваш.

Тя затича по брега, нагази във водата и се гмурна. Мазирян спря нерешително. Какво ли го чакаше под повърхността на езерото? Усещаше лекото присъствие на магия и, макар да не бе във вражда с Господаря на езерото, другите обитатели биха могли да сметнат присъствието му за нежелано. Ала нетърпението надделя, той произнесе Вълшебството за непресъхващата жизненост и нагази в хладните води.

Гмурна се към дъното на езерото без да се задъхва, благодарение на вълшебството. Вместо мрак — обкръжи го зелено сияние, а водата бе почти прозрачна. Огромни разноцветни растения се полюшваха от подводното течение и край тях се кокореха риби с най-различни форми.

Дъното се спускаше към просторна равнина, в която се поклащаха стройните стъбла на придънните дръвчета, обкичени с оранжеви водни плодове. Той зърна девойката — бледа водна нимфа, да се носи в полубяг-полуплуване над песъчливото дъно. Мазирян я последва с развян във водата плащ.

Той напрегна сили, за да скъси дистанцията. Жадуваше да я накаже за това, че го бе довела чак дотук — седмица или две, прекарани в мрачните подземия на неговия замък, щяха да пречупят ината й. Или да я смали колкото пръста си и да я държи в малка стъкленица в компанията на чифт досадни мухи…

Някъде отпред изплуваха руините на разрушен храм. Навсякъде се виждаха колони, някои още изправени, други — прекатурени в безпорядък. Девойката се скри в сянката на огромна арка и бързо изчезна в края на полуразрушен коридор.

Мазирян я последва, напрягайки сили. Той се взря в мрака около него. Редица разкривени и напукани колони от двете му страни крепяха надвиснала над главата му плоча. Нещо проблесна горе, внезапно го завладя злокобно предчувствие, а заедно с него дойде и съмнението, че е изигран. Изведнъж колоните от двете му страни се залюляха и върху него се срина лавина от каменни блокове. Той се хвърли като обезумял назад.

Грохотът отшумя, водата разнесе по дъното мътилката. Девойката се надигна от постамента на главния храм да провери дали е убила Мазирян.

Видя, че е още жив. Две от падащите колони като по чудо се бяха подпрели непосредствено над него, придържайки под наклон тежката плоча. Магьосникът се размърда в образуваната ниша. През една от пукнатините видя жената да се надвесва над него. Възможно ли е — да го погуби една жена? Него, Мазирян, който бе живял по-дълго, отколкото можеше да си спомни? Той призова на помощ Заклинанието за Всемогъщата сфера. Силов слой обви тялото му и започна да се разширява, помитайки всичко по пътя си. Затрупалите го отломки отхвърчаха настрана. Едва тогава магьосникът разруши сферата, изправи се на крака и потърси с очи жената. Тя тъкмо се скриваше от погледа му, упътена нагоре по склона към повърхността на езерото. Мазирян напрегна последни сили и се втурна подире й.

* * *

Т’Сейн изпълзя на брега. Някъде зад нея идваше Мазирян Магьосника, чиято неимоверна сила бе провалила всичките й усилия. Тя си припомни лицето му и потръпна. Не биваше да попадна в ръцете му.

Умора и отчаяние сковаха краката й. Вече бе използвала две заклинания от неголемия си запас — Вълшебството за Непресъхваща жизненост и Магията на силните ръце — с едното бе удържала Транг, а с помощта на другото бе срутила храма върху Мазирян. Сега и двете заклинания бяха изчерпани. А той… още колко заклинания имаше?

Дали знаеше за кръвосмучещите плевели? Тя се затича по склона и спря недалеч от едно място, покрито с бледа, полегнала трева. Мазирян се измъкна от езерото — тъмна фигура на фона на проблясващата водна повърхност.

Т’Сейн заобиколи предпазливо на пръв поглед невинния участък с леко полюшваща се трева. Ако и сега не успее да го спре… — девойката потрепери при тази мисъл.

Той нагази в тревата. Островърхите листа мигом се превърнаха в пръсти със закривени нокти, които се вкопчиха в плътта на краката му.

Така Мазирян бе принуден да употреби последното си заклинание — чародейството за парализа. Кръвосмучещите плевели се смъкнаха безжизнено на земята. Надеждата в очите на Т’Сейн угасна. Той вече бе близо, с победно веещ се зад гърба плащ. Нима нямаше слабо място? Не го ли боляха жилите от напрягане, не секваше ли дъхът му от изтощение? Тя се обърна и затича към горичката от черни дървета. Шумът от стъпките на Мазирян я следваше. Т’Сейн се скри в тъмната сянка на гората. На всяка цена трябваше да я пресече, преди да се пробудят обитателите й.

Шляп! — изви се над нея растение, подобно на камшик. Девойката продължи без да спира. Още един, и още един — тя падна, но растенията продължиха бясно да я шибат. Изправи се и продължи под сипещите се удари, като се мъчеше да прикрие лицето си с ръце. Шляп! Шляп! Камшиците цепеха въздуха със свистене и последният я завъртя. В този момент видя Мазирян.

Бореше се. Върху него от всички страни се сипеха удари, а той се опитваше да хване растенията и да ги разкъса. Но те бяха гъвкави и пъргави, измъкваха се от ръцете му и продължаваха да го шибат. Разярени от съпротивата му, камшиците съсредоточиха вниманието си върху злощастния магьосник и така Т’Сейн успя да изпълзи почти невредима до края на гората.

Мазирян продължаваше да се защитава отчаяно. Той се олюля, почти скрит в облак от камшици. Усети, че губи сили, напрегна мишци да се измъкне, но изведнъж се строполи. Камшиците продължаваха да късат месата му. Магьосникът направи опит да се изправи, ала отново се свлече.

Т’Сейн притвори очи. Алена кръв се стичаше по тялото й. Но тепърва идеше най-важното. Тя се надигна и продължи през гората, като лъкатушеше, изтощена до краен предел. Дълго още до ушите й достигаха ударите на камшиците.

През нощта градината на Мазирян бе изумително красива. Звездните цветя бяха разгърнали своите вълшебни цветове, тук-там прелитаха тичинките на растенията-пеперуди. Фосфоресциращи водни лилии плуваха в малкото езеро, а от храсталаците, които Мазирян бе пренесъл чак от далечната Алмерия, се разнасяше сладникавото ухание на парфюм.

Т’Сейн тичаше през градината, задъхана от умора. Някои от цветята се събудиха и я проследиха, завладени от любопитство. Разбуди се и хибридът и като помисли, че идва Мазирян, забърбори щастливо.

Нейде от дъното на градината се разнесе и тихият припев на цветята със сини чашки, които пееха за древните времена, когато сребриста луна е плувала в небето, а облаци и бури са ознаменували смяната на сезоните.

Т’Сейн продължи без да спира. Тя влезе в къщата и се отправи към работилницата, озарена от неугасващия жълт светилник. Златокосото създание на Мазирян седеше във ваната и я гледаше с красивите си празни очи.

Девойката откри ключовете на магьосника в едно от многобройните чекмеджета и не без усилие успя да отключи капака на подземния вход. Свлече се по стълбите и замря в подножието им. В съзнанието й изплуваха различни картини: Мазирян, висок и надменен, готов да убие Транг; странните растения от дъното на езерото; и отново Мазирян — пропилял магическата си сила, в предсмъртна борба с храстите-камшици… Някой погали косите й с ръка и тя се събуди от своя полутранс. Над нея се бе надвесило създанието от ваната.

Т’Сейн разтърси глава и продължи по коридора. Отключи тройно залостената врата и с последно усилие на изтощеното си тяло я разтвори широко. Приближи се към пиедестала със стъкления похлупак, в който Тюрджан продължаваше отчаяната си игра с дракона. Девойката запрати стъкления похлупак на пода, наведе се и внимателно извади човечето.

С едно докосване на руническия знак върху китката си тя го освободи от заклинанието и Тюрджан отново се превърна в нормален човек. Той се взря в познатото лице на изтощената до неузнаваемост Т’Сейн.

Тя се опита да му отвърне с усмивка.

— Тюрджане… ти си свободен…

— А Мазирян?

— Той мъртъв е. — Каза и се свлече върху каменния под и повече не помръдна. Тюрджан я загледа със странно вълнение.

— Т’Сейн, скъпо създание на моя ум — прошепна той, — ти си по-благородна от мен, защото заради моята свобода те лиших от краткия живот, който си познала.

Той я вдигна на ръце.

— Но аз отново ще ти даря живота. — Ще вдъхна твоята душа в една друга Т’Сейн — красива като теб. Да вървим.

И я понесе нагоре по каменните стълби.