Фарли Моуът
И птиците не пееха (5)

Антиепилог

Казаха ми, че книгата трябвало да има епилог — че свършвала твърде ненадейно и че е необходимо да обясня защо съм я написал. Моят издател е твърдо убеден в това — но аз се съмнявам.

Струва ми се, че един епилог би осквернил паметта на загиналите, чийто край бе несъмнено смъртта. Има ли някакво значение, че в началото на януари 1944 година напуснах полка, за да се прехвърля на една презирана по-рано служба в Щаба на бригадата? Че оттам нататък войната бе за мен в най-добрия случай антикулминация и в най-лошия — кошмарна шега?

И все пак необходимо ли е надълго и нашироко да обяснявам причината, поради която реших да напиша спомените си за събития, станали преди тридесет и пет години? Може би.

Нека да кажа тогава, че написах тази книга с твърдото убеждение, че никога не е имало и не може да има „добра“ война. Моята беше от сравнително добрите (стига, разбира се, подобни бедствия да могат да са добри) и въпреки това бе ужасна, кошмарна. Толкова ужасна, че през тези три десетилетия пазех ужасния спомен за нея, грижливо обвит в защитната пелена на забравата, и щях да съм много доволен да го бях оставил заровен там… но не издържах, защото Прастарата лъжа — временно поставена под съмнение от разгрома във Виетнам, пак печели поддръжници; шепот, който скоро току-виж се превърнал в пронизителен вик, тласкащ ни отново към кървава касапница.

Dulce et decorum est pro patria mori^[1].

Пръкнала се в Ада, много преди Омир да я освети, и оттогава отпратила толкова хора към лудост и разруха, тази Прастара лъжа трябва да бъде низвергната.

И ако книги като моята трябва да имат специална цел… то нека тази цел бъде такава.