Фарли Моуът
И птиците не пееха (3)

III

Смъртта се спусна върху мене като стон дълбок.

Взел облика на червей, той се пъхна във пръстта,

скрил раните си и навън показал

краката си. И много нечии крака.

И нечия отсечена глава. И тя бе мойта.

Уилфред Оуен „Представлението“

Заповедта гласеше: „Първа дивизия да се отправи към възстановителната зона, където войските да получат време за отдих и награда за добре свършената работа.“

Едно адски горещо утро в началото на август се натоварихме на ешелона от открити камиони, за да изминем сто и петдесет километра на юг. Късно вечерта пристигнахме прашни и прежаднели на нашето местоназначение, намиращо се на няколко километра от Граммикеле, където само преди няколко седмици се бе разиграла първата ни военна акция.

Един поглед към възстановителната зона бе достатъчен, за да попритъпи ентусиазма ни. Докато базовите отряди, щабовете, продоволствените служби и всички, които рядко, да не кажем никога, чуваха по някой и друг изстрел, даден в изблик на гняв, биваха разквартирувани в крайбрежните градове Катания и Сиракуза или в курортните хотели на царствена Таормина, войниците от Първа канадска дивизия се намериха след всички битки заточени в опустошената и тъжна вътрешност на острова.

Озовахме се на сухо каменисто плато, от чиито напечени канари с мъка гледахме зелените поля на Катания и далечните сини води на Средиземно море. Тук, под палещото слънце сред кактусите и оскъдните бамбукови шубраци, ни беше съдено да останем до края на месеца и да се наслаждаваме на отдиха и наградата.

Не че можехме да избираме. Под заплаха от дисциплинарно наказание ни бе забранено да напускаме района на бригадата. Не получавахме каквито и да било отпуски. Всички села и градове (включително и прашният малък Граммикеле, който бяхме превзели именно ние) бяха затворени за нас. Нямахме право да общуваме с цивилни италианци. Нямахме право да ползваме продоволствените си дажби било за покупки, било за размяна в натура. Не можехме дори да купуваме вино — смяташе се, че би трябвало да сме доволни с бутилката бира на войник за седмица и бутилката уиски на офицер за месец.

Като че ли това не беше достатъчно, та още щом се настанихме по биваците, които си направихме сами от бамбук, платнища и слама, бяхме връхлетени от орда мъчители.

Вероятно, за да оправдаят своето съществуване, нестроеви офицери с какви ли не чинове започнаха да пристигат с безкрайна върволица от джипове и щабни коли и да ни подлагат на безконечни безсмислени мъчения, включително и на най-старателни огледи на всичко наоколо — като се почне от карбураторите и се стигне до кожичките на ноктите. Щом тези тъй усърдни люде се уморяваха да оглеждат нашите тоалетни, кухни, бельо, пакети за първа помощ и тем подобни, те съобщаваха, че ще ни гостува някоя особено важна персона, след което изискваха церемониални инспекции на войниците, а това означаваше дълги часове на подготовка, последвани от също тъй дълги часове на параден строй под ослепителното слънце.

В продължение само на една седмица преминахме през три такива мъченичества: първия път — заради генерал Монтгомъри, втория — заради нашия дивизионен командир, и третия — заради генерал Макнотън, главнокомандуващия Канадската армия. Всеки използва възможността да ни благодари от името на Краля и Родината за нашите успехи. Но конкретните прояви на тази благодарност се отличаваха най-вече с отсъствието си както в нашето чистилище в Сицилия, така и у дома, в Канада.

Макар че новините, които получавахме, бяха повече от оскъдни, все пак успяхме да научим, че либералното правителство на Маккензи все тъй гледа да не изпраща военни части отвъд океана; за размириците на профашистките елементи, недоволни от съюзническата политика на страната; за стачките на работниците от военната промишленост за по-високи надници; и за жертвите, които гражданското население понасяло, па макар и недотам стоически, заради купоните за захар.

Имахме чувството, че вместо да ни възнаградят за победите, ни караха да търсим покаяние. Не че страдахме от мания за преследване. Дивизията спусна на бригадата, която съответно спусна на нас учебна програма за целия период на почивка без неделите, според чиито изисквания трябваше да сме на крак в шест сутринта. А за неделите се предвиждаше задължителен църковен парад, след който ни се предоставяше време, за да си почистим принадлежностите и оръжието.

Освен изтощително, обучението често бе лишено от всякакъв смисъл. Спомням си с кажи-речи все същия гняв едно учение по патрулиране, което бе задължително за всички войници и офицери в полка и в което ние, които бяхме превзели с бой и катерене половината Сицилия, трябваше цяло едно денонощие да се катерим отново из абсолютно същите планини.

Когато най-сетне доживяхме да получим някакви пари, ни дадоха специално отпечатани военни лири, които всъщност нямаха никаква стойност, тъй като не можехме да ги харчим. Използвахме ги най-вече в потайните си игри на покер, макар че всички хазартни игри бяха също тъй забранени и ние ги играехме само пред началници, достатъчно любезни да си затварят очите.

Висшите офицери от щаба с тяхната престорена срамежливост бяха изнамерили собствени заместители за удоволствията, от които тъй усърдно искаха да ни лишат и които ние, фронтоваците в почивка, справедливо очаквахме да получим. Те ни организираха спортни дни (ах, радостите от бягането на шейсет метра!); два пъти ни заведоха под строга охрана да поплуваме в морето; и като капак на всичко останало имахме незабравимото щастие да бъдем забавлявани в продължение на два часа от военна духова музика.

Самият факт, че тя бе единствената сред фронтоваците в Сицилия, правеше положението ни още по-горчиво. Само в Канадската армия на военнослужещите се гледаше като на питомци на поправително училище. Немската армия насърчаваше войниците си към всякакви удоволствия и дори осигуряваше подвижни вертепи, ако местните удоволствия се окажеха недостатъчни. Английските и американските военнослужещи прекарваха щедро раздавани отпуски в сицилианските градове и крайбрежните курорти, можеха да търсят навсякъде из провинцията храна и пиене и изобщо биваха окуражавани да взимат максималното всеки път, когато временно се откъсваха от окаяната работа да убиват и да бъдат убивани.

При тези обстоятелства беше неизбежно да мразим все повече надутите буквоядци от тиловата бюрокрация, които съществуваха сякаш само за това, да правят живота ни ад.

От тоя тип хора беше един шкембест майор с пепеляво лице от някаква мистериозна финансова част, който се появяваше всеки път, щом се оттеглехме в резерва, но попаднехме ли в обсега на вражеската артилерия, сякаш се изпаряваше. Той близо половин година ни преследваше упорито като куче през цяла Сицилия и Италия и настояваше да възстановим липсата в сметките на офицерския стол, възлизаща на ужасяващата сума от три лири, девет шилинга и шест пенса. Хич и не искаше да ме чуе, когато му обясних (през голяма част от този период бях отговорник за стола), че камионът на моя предшественик е налетял върху мина и той се е взривил заедно с отчетните книжа и всичките фондове на стола.

— Това не оправя нещата, не оправя нещата — чумереше се майорът.

— Може би вместо на мина е трябвало да налети на двутонна бомба? — попитах невинно аз.

Майорът ме зяпна сърдито:

— Трябвало е да се направят копия от сметките на стола, които да се пазят на сигурно място. Или липсващите пари ще бъдат осчетоводени, или лично вие ще отговаряте пред главния счетоводител!

Той настояваше да възбудя цяло следствие, с което да установя къде са липсващите фондове. Вместо това, предпочетох с месеци да го разигравам, докато накрая ми писна да гледам физиономията му и взех, че събрах липсващата сума в немски марки, иззети от пленниците, и му я пратих. В съответния срок получих от него официална разписка в пет екземпляра, които, както се полага, бяха подпечатани и подписани.

 

 

Ние с Пат Амооре се възползвахме от почивката къде-къде по-успешно от повечето си събратя, понеже като офицери от разузнаването разполагахме с повече свобода на действията.

„Ние с Пат си построихме заедно защитена от слънцето бамбукова колиба, на която й липсват само две хубавици, за да се превърне в малък рай. Уви, тъй като само можем да мечтаем за хубавици… трябва да се задоволим с чифт големи гущери с цвят на мед, които май решиха, че колибата си е тяхна. Нощем те ни свирукат и ни пускат в ушите хлебарки… Пат знае перфектно италиански, благодарение на което си караме чудесно. Готвим си сами или, по-точно, с това се занимава Док. Един от многобройните му таланти е да приготвя деликатеси. Закусваме пъпеш, диня, грозде и понякога нар. Гвоздеят на обеда и вечерята са пържените патладжани и доматите, разните торти и козето сирене…

Повечето от тези неща взимаме от италианците, като за тях им даваме консерви, маргарин, сухари и други неедливи неща, които, изглежда, им се харесват, макар че, струва ми се, с тях те хранят мулетата си. Миналата седмица си хапнахме прасенце-сукалче, за което дадохме два чифта от полагащите ни се ботуши и едно доста надупчено одеяло. Срещу пакет от дажбените цигари «Виктъри», от ония «за войската», дето ги правят в Индия от камилски изпражнения, получаваме кошница с кактусови ябълки, зелени смокини и мандарини. Всичко става, разбира се, в пълна нелегалност, от което ни е дваж по-сладко…

Виж, с пиенето имаме повече проблеми. Вчера двамата с Пат тръгнахме с един джип уж да разузнаем за ученията по нощен патрул и на бърза ръка се измъкнахме от територията на Първа дивизия към ливадите на американската армия. По-точно, към град Калтаджироне, който е въшлив от янки, тръгнали на лов за жени и пиене. Пат, който е голям хитрец и наистина знае как да се оправя, ме заведе право при карабинерите (местната полиция). С няколко пакета цигари подкупихме едно униформено ченге, което ни отведе при най-добрите контрабандисти на алкохол. Късно през нощта се върнахме в лагера с тридесет литра вино, малко коняк, мускатотонел и течен динамит, наречен граппа…

Ак Ак Кенеди, нашият шеф, се понамръщи, като разбра къде сме ходили, но щом видя плячката, на бърза ръка омекна. Ония горе сигурно щяха да ни скалпират само ако разберяха какви ги вършим…“

Времето, определено за почивка ми предостави, ако не друго, то поне доста свободни часове, през които да се отдам на едно екзотично природоизследване:

„Тук птиците са малко и са много предпазливи, защото всичко, което хвърчи, отива в тенджерите на италианците, но затова пък гущерите и змиите, както и паяците, скорпионите и разните други незнайни безгръбначни просто нямат чет. Купих си от едно момче от продоволствения взвод стар месингов микроскоп и репутацията ми на леко откачен доста се засили, откакто посетителите на малката ни сламена колиба ме намират захласнат по микробите, пъплещи из водата за пиене. Открих, че дори и миниатюрна порция вино, прибавена в малката им вселена, ги хвърля в щури вакханалии, докато капка граппа ги убива на място…

Единственото, което наистина ни липсва, са жените. Някои от момчетата се оправят с една дама с непредразполагаща външност и неустановима възраст, която се мотае наоколо със стадо кози. Пат твърди, че козите са за предпочитане, но той си има по-особени вкусове…“

Последната вечер от престоя ни във възстановителната зона на нас, офицерите, ни бе разрешено да дадем в столовата вечеря, на която да поканим шест медицински сестри от Пета канадска болница, пристигнали наскоро в Сицилия. Вечерята мина повече от благоразумно и се увенча с импровизиран концерт. Но в осем вечерта, с настъпването на валпургиевия час, сестрите бяха натоварени на джиповете и придружавани от старшата медицинска сестра и нашия полковник, бяха върнати в целомъдрената атмосфера на болницата.

И въпреки това този мъчителен и тъй мимолетен допир с канадски момичета се превърна в паметен венец на суровото ни ежедневие. Едно от момичетата, кестенява, чипоноса девойка на име Бети, поговори няколко минути с мен за Саскъчуон, където на времето бяхме живели и двамата. Някакъв майор бързо ми я отвлече, но аз, естествено, вече се бях влюбил. И заживях с надежда, че пак ще се срещнем с Бети при не дотам възпрепятствуващи обстоятелства. Мечтаех да бъда геройски ранен, след което да съм под нейните нежни грижи в болницата, и съчиних в нейна чест куп доста банални любовни стихотворения.

Краят на август ознаменува и края на нашия отдих и възстановяване. Бяхме в добра физическа форма след трите седмици на повече или по-малко добродетелни лишения, през които научихме една нова и съществена истина за войната: войникът си остава най-важният елемент на всяка армия в боя, когато хвалебствията по негов адрес стигат едва ли не до възбог, но свърши ли битката, той се превръща в пречка, дори в бреме за военната машина — в нещо ненужно, което може да се сложи в кутия до следващото кръвопролитие.

 

 

На 1 септември получихме заповед да се придвижим към зоната за съсредоточаване при пролива Месина, където да се подготвим за нахлуване в континентална Италия. Малко подир изгрев слънце след колоната ни се проточи опашка от прах, стигаща чак до равнините на Катания, за да поеме после на север по крайбрежната магистрала. Полека-лека се развиделяваше и през стесняващия се пролив вече видяхме в далечината лилавите блещукащи планински грамади на Калабрия. Бяхме нощували в лагери в сухо речно корито недалеч от Месина и на заранта започнахме по вече познатия ни ритуал да се разпределяме на десантни групи.

Но този път бяхме в настроение, доста по-различно от онова, когато се готвехме да акостираме в Сицилия. Нямаше и следа от въодушевеното очакване, изпълнило ни на „Дарбишър“. Вечерта преди прехода Ал Парк и Пади Райън се появиха в щаба на батальона, уж за да поделим бутилката уиски, която Док бе измъкнал като по чудо отнякъде. Както пиехме, се шегувахме и смеехме, ала шегите ни бяха неестествени, а смехът — фалшив. Най-накрая Пади си каза защо е дошъл:

— Ти, Фишеко… трябва да имаш най-точна информация от горе… Ще ни дебнат ли „варвари“ на брега? Как мислиш?

Свих рамене с престорено равнодушие, защото не исках дори и да мисля какво ще стане, ако германците решат сериозно да отбиват десанта.

— Знае ли някой? Ония дрисльовци от разузнавателния корпус май нямат и понятие… Отде да знам?

— Какво все пак ни чака? — ме прекъсна Ал почти ядосано. Обикновено прям, сега той беше затворен и потаен. — Какво? Щом като трябва да идем… Щом като, момчето ми, трябва! Я сипи по още една глътка от уискито.

Колко бързо бяхме станали съвсем други! Само преди месец и половина се хвърляхме в боя, радостни и докрай отдадени. Сега отивахме да се бием, просто защото нямахме друг избор.

Тъкмо бяхме пресушили бутилката и пеехме захаросани оркестрови песнички от 1939 година, когато бяхме оглушени от масирания артилерийски огън, с който Осма армия започваше огневия вал през тесния провлак.

Истинският десантен щурм, който започна призори на 3 септември, изобщо не се покриваше с нашите очаквания. Десантните съдове на батальона се плъзгаха безпрепятствено през пролива и срещнаха съпротивата само на ято изтребители „Фиат“, които връхлетяха откъм изток, преметнаха се пъргаво в небето далеч от обсега на нашите противосамолетни оръдия, пуснаха кротко бомбите си в морето и си тръгнаха доволни, че поне с нещо са ни предизвикали.

Слязохме на брега без съпротива, преорганизирахме се и запъплихме към вътрешността по черното лице на извисилия се масив на Аспромонте със заповед да превземем височините и да отбраняваме бреговия плацдарм от възможна контраатака; но наоколо като че нямаше германци, а италианските войници от бреговата охрана вече знаеха за падането на Мусолини и нямаха никакво намерение да умират геройски заради някаква си изгубена кауза.

Докато колоната на полка се изкачваше нагоре досущ като дълга змия със защитен цвят, една друга змия — зеленикавосиня — се спускаше шумно надолу. Италианските войници слизаха по хълмовете не като след пълно поражение, а с празнично настроение — те крачеха без ред и строй, преметнали през рамо личните си вещи, и изпълваха всичко наоколо със смях и песни. За тях войната бе свършила.

Този поток от щастливи воини създаде на мен и отделението ми повече работа, отколкото пословичната котка върху горещия ламаринен покрив, тъй като трябваше да разгадаем кои от многото воински подразделения са склонни да се предадат и кои от тях, ако изобщо имаше такива, все още са готови да се съпротивляват.

По обед на следващия ден бяхме навлезли двадесет и осем километра навътре във високите планини и изкачили се на 1500 метра, се озовахме в един свят, който в сравнение със Сицилия изглеждаше невероятен. Кактусите и голите маслинени дръвчета бяха отстъпили място на гъсти, разлистени горички от кестени, дъбове и буки. Тук нямаше помен от жегата и сушата. През следващите няколко дена непрекъснато валеше пороен дъжд. Беше толкова влажно, че почти не можехме да разпалим огън и сгушени в тънките си тропически дрехи под капещите дървета, нощем треперехме от студ.

Моето отделение, което винаги правеше всичко възможно, за да се самообслужва, откри планински заслон, принадлежащ на военизираните черноризци, и в него големи количества от самите прословути ризи. Те бяха много по-дебели и по-топли от нашите — което обяснява как се случи така, че малко по-късно един патрул на 48-и алпийски съгледа група въоръжени черноризци, промъкваща се през гората. Високопланинците тутакси предадоха да се насочи артилерийски огън върху „проникващата вражеска сила“ и после настана суматоха, която се предаде на цялата бригада и накара всички ни да се спуснем към оръжието. Добре, че 48-и не хвана пленници, така че никой, освен отделението, не разбра за какво става въпрос. Не се чувствувах длъжен да разпространявам клюки, още повече че черноризците се върнаха със специален подарък за мен — портативна пишеща машина, която се превърна и си остана моята радост през военните години.

Докато ние се обграждахме в прогизналата гора на Аспромонте, по други места ставаха големи събития. Късно на 8 септември маршал Бадолио, наследникът на Мусолини, обяви безусловната капитулация на Италия и на следващото утро научихме, че Пета американска армия е започнала да дебаркира на брега на Салерно, малко по на юг от Неапол. Тези две събития сякаш предсказаха бърз край на войната в Италия и породеният от тази перспектива оптимизъм беше такъв, че някои от нас мислеха, че е възможно и Германия да почне да отстъпва.

След като акостира, Пета армия трябваше по план да затвори капана около по-голямата част от единадесетте германски дивизии, намиращи се по това време в долната част на полуострова. Където, както се смяташе, те ще се концентрират, за да предотвратят нахлуването на Осма армия. Пета армия трябваше да пререже „ботуша“ от Салерно до Адриатическия бряг, затваряйки цялата германска сила в капан.

Щом Пета армия слезе на брега, немците обаче веднага я контраатакуваха и скоро се разбра, че ще е по-добре тя да отстоява бреговия си плацдарм, за да не бъде принудена да се върне в морето. Осма армия, чиято първоначална роля бе да бъде примамка за германците — примамката, която врагът отказа да приеме, — сега получи заповед незабавно да потегли на север и да подпомогне обсадената Пета армия. По-късно Осма армия щеше да е сурово критикувана в САЩ, че е извършила твърде бавно спасителната си мисия, но онези от нас, които участвуваха в страховития петстотинкилометров поход по планинския гръбнак на Италия, бяха повече от доволни от представянето си.

Макар че отначало немците не ни се противопоставиха открито, те бяха показали как в една съвременна война всичко по пътя на неприятеля трябва да бъде сринато до основи. По малкото виещи се като змии пътища, магистрали и дори планински пътеки нямаше нито едно мостче, което да е останало неразрушено. Всеки водосток, всяка надвиснала скала бе взривена, за да се превърне в препятствие. И навсякъде — по банкетите, покрай срутените мостове, по кръстовищата, дори по малкото равни поляни, по които можехме да оставим автомобилите или да опънем палатките за войниците — имаше мини, мини, мини.

В края на първия ден от нашето пътешествие на север насочвах колона продоволствени камиони от главния път към обграден със зид стопански двор. Входът беше тесен и един от големите камиони зави остро и насмалко да ме отпрати с предната си броня в зида. Отворих уста, за да изкрещя на шофьора, и задното колело попадна върху мина.

Някаква дива сила ме блъсна в зида и после ме отплесна напред срещу камиона тъй жестоко, че съм изгубил свяст. Когато замаян започнах да идвам на себе си, си рекох, че умирам. Стори ми се, че дочувам далечния, ала могъщ рев на морето, плискащо се в огромна пещера, но не съзирах нищо друго, освен трептяща, матова мъгла, из която се реех. Не усещах болка, само ми беше едно такова леко-леко — сякаш съм безплътен дух, носещ се из някакъв отвъден свят. Крайно заинтригуван от това непознато за мен състояние, в което тъй мълниеносно се бях озовал, аз се устремих към бляскавия ръб на мъглата…

… за да политна в облака от прах и дим и да се просна върху тялото на човек, чиято глава беше отхвръкнала.

Някой ме сграбчи за ръката и ме довлече през пътя в отсрещната канавка. Над мен се наведе Дики Бърд и неистово ми заговори нещо, което аз не чувах. Сетне за секунда изчезна, за да се появи отново с безценна бутилка уиски, която се заизлива в гърлото ми.

— Божичко, Фишеко, ако знаеш какво стана! — ми разказа той след известно време. — Ти изскочи от облака прах, побелял като плъх в чувал брашно, и изглеждаше ужасно глупаво… като девойче, което току-що са целунали за първи път.

Дори и да ме бе целунал някой, то това ще да е била смъртта. При експлозията бяха ранени седем души и убити двама. Ние, оцелелите, имахме невероятен късмет. Камионът караше един тон петсантиметрови минометни снаряди, които по всички закони на вероятностите също е трябвало да избухнат.

Освен че бях доста ожулен и временно оглушен, нямах други сериозни наранявания; но за някакви си три дена от мини с различен калибър изгубихме осем автомобила и дадохме повече от двадесет жертви.

Продължавахме на север, ала взривените мостове спираха всички коли, с изключение на мотоциклетите и на няколкото джипа, които пренасяхме на ръце покрай развалините. Челните пехотни части трябваше да продължат пеш и тъй като най-важното бе да не губим време, те се влачеха капнали от умора часове наред. Отървах се от това ново изпитание благодарение на мотоциклета на I отделение, който деляхме със сержант Ричмънд.

След като преминаха 96 километра за две денонощия, на 10 септември стрелковите роти влязоха в малкото крайбрежно градче Марина ди Катанцаро. Въпреки че хората бяха на края на силите си, само след час Кенеди получи заповед да удари към вътрешността чак до град Катанцаро, разположен във висока седловина между деветстотинметрови върхове на около тридесет километра от пристанището.

Дотук настъпвахме по крайбрежния път безпрепятствено, но във вътрешността на планините много части от италианската армия следяха отвисоко придвижването ни и очакваха изхода от битката при Салерно и последиците от капитулацията на Бадолио, преди да решат, дали да се предадат, или да продължат войната. Според един италиански лейтенант, който се предаде в Марина ди Катанцаро, самият Катанцаро имал голям гарнизон, но лейтенантът не знаеше дали тамошната войска е готова да се бие.

Разказах на Кенеди какво бях научил и той сърдито промърмори, както се бе втренчил в разгънатата пред него карта:

— Без артилерия… без танкове… без транспорт… даже без противотанкови пушки… и войниците са капнали. По дяволите, не можем да се набутаме в тия планини, надявайки се на случайности!

Той се обърна към мен и светлосините му очи заискриха:

— Е, Фишеко, някой трябва да поразузнае и единствената моторизирана част, с която разполагам, си ти и твоят мотор. Вземи някой на задната седалка и виж какво, по дяволите, е положението.

И така ние с Брус Ричмънд възседнахме един измъчен мотоциклет и на бърза ръка станахме авангарда на славната Осма армия. Беше чудесен есенен ден с лазурно небе и слънце, което топлеше, без да припича. Щом запъплихме нагоре към планините по лъкатушния път, Ричмънд ми извика в ухото да не се страхувам от мините, защото нортънът бил прекалено лек, за да ги взриви. Не му повярвах и гледах доста мрачно на онова, което ни чакаше, но ние се изкачвахме все по-нагоре и по-нагоре, без да ни се случи нещо особено, и настроението ми полека-лека се пооправи. Гледката беше великолепна. Йонийско море лежеше под нас притихнало в сапфирено сияние. Обвитият в сенчеста сънливост планински лабиринт отпред сякаш излъчваше сладкия дъх на спокойствието. Беше просто чудно, че сме сами в тая невероятно красива ничия земя.

Изпаднали в някакво щастливо отпуснато състояние на духа, бяхме изминали към петнадесет километра, когато пътят рязко изви край една издадена канара и ни изправи лице в лице срещу седемдесет и пет милиметрово противотанково оръдие, обслужвано от дванадесет италиански войници.

Италианците, които, естествено, ни бяха чули, нервно стискаха карабините и автоматите си. В суматохата изобщо не се сетих за карабината, преметната през гърба ми. Всъщност тъй ненадейно и непреодолимо ми се припика, че не възприемах нищо, докато Ричмънд не изсумтя в ухото ми:

— Карай напред, за бога! Заблуди ги тия копелета!

Аз послушно запалих мотора, а Ричмънд махна властно с ръка по посока на все още далечния Катанцаро, като същевременно изкряска повелително нещо, което така и не разбрах. Леко снишени, профучахме край дулото на оръдието, с благодарност изчезнахме зад следващия завой — за да се озовем ужасени пред колона камиони с войници, която бе блокирала пътя.

— О-о-о, по дяволите! — изръмжа Ричмънд. — Спукана ни е работата!

Но не… с крайчеца на едното око забелязах страничен път, отбиващ се на север. Завих по него, буксувайки с едното колело, и дивото ни препускане продължи. Страх ме беше да спра, страх ме беше да обърна назад, страх ме беше да продължа напред и само се молех час по-скоро да открием някое прикътано местенце, където да се скрием, да си поемем дъх, да успокоим туптящите си сърца и да решим как ще се измъкнем от този пъклен котел от италианци.

За нещастие, сега пътят се изправи и от двете страни се ширнаха поляни… поляни с лагерни палатки, артилерийски и транспортни паркинги и много, много италиански войници, които ни зяпаха в диво подозрение как криволичим чевръсто покрай тях. После се изправихме пред преграда от бодлива тел, зад която вече не можехме да минем. Преградата и часовоят с насочен срещу нас автомат „Бирета“ ни накараха разтреперани да спрем.

В този миг единственото нещо, което се въртеше в ума ми, бе, ако е възможно, да избегнем плена, а ако ли не, да направим така, че да ни задържи някой от висшестоящите. Чувствувах подсъзнателен страх от италианските редници, които, зажаднели за мъст след нанесените им от Осма армия загуби, биха могли да връхлетят връз нас.

Веднъж измамата ни бе отървала, а сега освен нея нямахме друг избор. С моя къде добър, къде лош „вино италиано“ помолих пискливо да ме заведат при „дженерале команданте“.

— Субито! Субито! — прибавих, потупвайки калъфа за картата с надеждата, че постовият ще ни вземе за куриери.

Не зная за какви точно ни взе — може би и за привидения, — но изпрати да извикат от поста старшината, който на свой ред изпрати да извикат един офицер, който малко разбираше английски. Докато чакахме, аз панически съчинявах някаква история. Колкото се може по-високомерно уведомих офицера, че сме специални пратеници на самия генерал Монтгомъри и че носим спешно послание за коменданта на района Катанцаро.

— А-а-а — откликна той с искрено възхищение в гласа. — Дженерале Монта-гомерри? Си. Той много добро дженерале! Аз харесва той много повече! — след което бодро ни придружи до щаба на неговия полк, откъдето една щабна кола ни откара заедно с трима дружелюбни офицери до голяма къща. Там след кратка пауза в преддверието бяхме въведени при закръглен, накичен с ордени генерал, който официално се представи като командир на дивизията от Мантуа, където всъщност и бяхме попаднали.

— Очарован съм, джентълмени — каза той, сърдечно раздрусвайки ръцете и на двама ни. — Седнете, моля ви. Може би чаша вино, преди да започнем? Джовани! — последното беше отправено към един щабен полковник, който се мотаеше отзад. — Донеси от „Сан Северото“, ако обичаш.

Беше любопитна картинка: двама прашни канадци, сърбащи отлично вино в приемната на генерала и не съвсем сигурни дали всичко това е наяве или насън.

За да не се зачуди генералът защо посланиците на Монтгомъри са с толкова ниски чинове, обясних, че само сме пратени напред и че скоро ще ни последва бригадният генерал О’Брайън-Бенет (името просто изникна в съзнанието ми), командир на щаба на Монтгомъри, който ще преговаря за статута на дивизията от Мантуа.

— Отлично, джентълмени — каза генералът любезно и ни наля още вино. — Като изключим няколко презряни фашистки части, убеден съм, че по-голямата част от армията е готова да се придържа към клаузите на примирието. Ще съм щастлив да приема вашия бригаден генерал. Има ли нещо, което да направя лично за вас?

Тъкмо щях да кажа, че не се нуждаем от нищо, освен от разрешение да си вървим и сигурност по пътя, и сержант Ричмънд се намеси:

— Извинете ме, сър — се обърна той към мен с необичайна почит, — какво става с колите, които искаше генерал Монтгомъри?

Благородният Ричмънд, умният Ричмънд, помислих си аз, като разбрах накъде бие.

— А, да, генерале — додадох аз, — има една малка услуга, която бихте могли да ни направите…

 

 

Не ще и дума, един от върховете в армейската ми кариера бе, когато два часа по-късно, ескортиран от нортъна на Ричмънд, аз се возех сам-самичък в алфа-ромеото на щаба, предвождайки надолу по планината тридесет и един грамадни италиански камиона за войници, които спряха в стройна редица пред дългата колона от изтощени Чевръсти пикльовци, берещи душа по прашния път. Скочих от колата и израпортувах бойко на изумения си командир.

— Разрешете да докладвам, сър, генералът, командуващ дивизията на Мантуа, моли да му окажем честта да транспортира до Катанцаро Полка на Хейстингс и принц Едуард. Праща ви много здраве, сър, и пита ще го удостоите ли с вашето присъствие на вечерята довечера в резиденцията му? Всичко в стола ще е наред, тъй като ще присъствуват и дами.

Това беше първият и последен случай през познанството ми с Кенеди, когато той просто нямаше какво да каже. Много се блазнех да добавя: „Да не сте си глътнали езика, сър?“ Но здравият разум надделя.

И до ден днешен помня думите, които изрече Алекс Камбъл, след като полкът приключи пътешествието си, културно превозен с камиони, шофирани от най-смелите водачи на света, които само три дни по-рано ни бяха най-отявлените врагове:

— По дяволите, Фарли, някой ден току виж излезе нещо от тебе, ако не друго, то поне продавач на камиони на старо.

 

 

Следващите няколко дена прекарахме близо до Катанцаро и заобиколени от цяла „вража“ дивизия си почивахме по хладните, обгърнати от величествени борове склонове с чудотворното усещане, че войната почти е свършила, че онова, което остава от нея, е нещо като оперета. Не само че не срещнахме неприязън или враждебност от страна на италианските войници, а тъкмо обратното, чудехме се как да устоим на прочувствената им дружелюбност. Появехме ли се някъде, те се струпваха около нас, като че сме им някакви отдавна изгубени братовчеди. Шофьорите, които ни качиха в планината, настояваха да ги прикрепим към нас за постоянно като почетни Чевръсти пикльовци. Играхме безброй футболни мачове, които италианците, каквито си бяха любезни, се въздържаха да печелят. Направихме си също така и няколко отлични вечеринки, на една от които се сприятелих с млад капитан от Милано, който ми тикаше в ръцете домашния си адрес заедно със снимка на доста пищната си по-малка сестра с настоятелната молба да им погостувам при първа възможност.

Не говореше кой знае как английски, но затова пък не му липсваше ентусиазъм.

— Тя много, много харесва ковбой от твои страни, и тя има голямо желание и щастие, ако ти може да научиш нея заедно да яздите!

Сигурно и аз щях да имам голямото желание, но изобщо не стигнах до Милано, така че възможността пропадна.

Майор Кенеди реагира на доста фантастичната ситуация по начин, с който не ми стана особено симпатичен. Както можеше и да се предполага, той реши, че ще направи по-добре онова, което ние с Ричмънд бяхме успели да направим, и се впусна с джипа си на продължителни набези из още неосвободените територии на север.

Неговата единствена концесия спрямо потенциалните опасности беше да ме накара да кацна по най-рискован начин върху капака на мотора, с крака, провиснали между предните колела, и да го предупреждавам, ако видя мини по пътя. Тъй като той рядко караше с по-малко от осемдесет километра в час, а и моето зрение и рефлексите ми не бяха на супермен, това определено беше най-безполезната функция, която някога са ме карали да изпълнявам. Дълго време след това ми се присънваше кошмарът как с все по-голяма скорост се спускаме с Кенеди, който е на волана, по безкрайните планински пътища, а италианските жители траурно викат подире ни:

— Мината! Мината! Периколо… мината!

 

 

Прекалено скоро отново поехме на път и тъй като немците все ни се изплъзваха, нашият главен неприятел, ако не броим мините и разрушенията, станаха болестите — маларията и дизентерията, към които се прибави и инфекциозният хепатит, за да оформи един триумвират, който ни причини значителни загуби. Вече бяхме доста унили, тъй като единствените ни контакти бяха с нашите продоволствени колони, а връзка с Канада, както си личи от едно от тъжните ми писма, почти липсваше:

„Повече от месец ни едничко писмо. Един от ужасите на войната е начинът, по който писмата се следят или просто не достигат до получателя… Не че на подателите им върви повече. Дават ни по един лист седмично, макар че в базата са натрупали толкова, че си бършат с тях задниците, така че да не очаквате много вести от искрено вашия… В последното ви писмо отпреди два месеца казвате, че всеки месец ми изпращате по 300 цигари. През последните осем месеца съм получил само един кашон! Казаха ни, че останалите били потънали. Глупости! Копелетата от тила направо са ги задигнали…

Струва ми се, че краят на войната комай се вижда. Доста войници и техника му съсипахме на фрица и както русите чукат на западните порти, току виж, Хитлер отстъпил към нас. Във всеки случай хващам се на бас, че в началото на 1944 всички ще сме си по домовете…

Миналата седмица едно от момчетата в моето отделение, Айвън Гюнтер, получи армейски медал за една работа, дето я свърши в Сицилия! Те са страшни! Раниха само четирима от нашите, но и четиримата се върнаха и сега се фукат с белезите си и разправят какви ли не истории за оздравителните лагери в Северна Африка. Колкото до мен, нямам белези за показване, макар че сега съм един от най-“старите" лейтенанти в частта. Ал твърди, че съм бил твърде нищожен, та фрицовете да си губят времето с мен…"

След като освободихме предмостието на Салерно, ние най-сетне излязохме сред просторните поля на Фогия. Към нас отново се присъедини лорд Туийдсмюр, а Ак Ак Кенеди пак стана помощник-командир. Пристигна и малък набор попълнение, сред който беше един мой приятел — Люк Райд, с когото бях учил заедно в Ричмънд Хил. Макар че Люк беше една година по-голям от мен, улових се, че се отнасям към него донякъде бащински, и направих така, че да бъде зачислен към Разузнавателното отделение, където да ми е под око. Вече бях започнал да се мисля за „старо куче“ и вероятно Кенеди е бил на същото мнение, защото малко след завръщането на Туийдсмюр ми предложи да си обуча заместник. Може би Кенеди бе решил, че е крайно време късметът да ме изостави, но е възможно и да е обмислял повишението ми в чин капитан и преместването ми на друга служба.

Когато споделих с Док тези си мисли, той никак не се зарадва:

— Олеле, шефе! Не ти трябва трета звездичка! Ще ни отпратят пак в някоя стрелкова рота и там ще ни изтрепят и двамата!

Оказа се, че Туийдсмюр бе решил за известно време да не прави промени в състава; и така, за радост на Док и — право да си кажа — на мен, ние си останахме в щаба на батальона.

 

 

На 1 октомври, един разкошен есенен ден, ние поехме през равнината на Фогия към вече заснежените върхове на централните Апенини. Бяхме повече от безгрижни, преливахме от оптимизъм и вярвахме, че до края на месеца ще сме в Рим.

Висшето командуване очевидно смяташе, че немците ще окажат съвсем слаба съпротива, докато се изтеглят към отбранителната линия в страховитите планини на около триста и двадесет километра северно от Рим, разсекли на две горния край на Италианския полуостров. И когато при село Мота в подножието на възвишенията, обграждащи от север равнината на Фогия, Кралският канадски полк, този своеобразен авангард на целия дивизионен конвой, неочаквано попадна под силен огън, никой не изтълкува предсказанието както трябва. Мота беше, разбира се, превзета, но чак след продължил едно денонощие кървав бой. А и немците все пак успяха да си запазят височините зад селото.

Когато получихме заповед да ги отблъснем с една от прочутите си флангови атаки, се оказахме позорно приковани върху оголения склон от масирания картечен и минохвъргачен огън. През нощта немците наистина отстъпиха — пък било то и по собствено желание — и когато заехме изоставените им позиции, ние бяхме в доста унило настроение.

Неприятелят бе изоставил труповете на неколцина убити и както обикновено аз трябваше да ги претърся, преди да ги погребем. Оказаха се войници от Първа парашутна дивизия, славеща се като най-страховитата в германската армия. Като че ли това не беше достатъчно, за да ни отчая, та у един от убитите намерихме недовършено писмо, в което той бе написал на свой приятел на Източния фронт следния отрезвяващ абзац:

„Струва ми се, че дълго време няма да има домашни отпуски. Тази година едва ли ще видя Хана и децата. Фюрерът е заповядал да задържим Рим на всяка цена. Това няма да е много трудно, ако имаш представа за тази страна. Тя е направена само за отбрана и «томитата» ще трябва със зъби и нокти да си проправят път сред нас, а и ние ще се постараем да им създадем работа…“

Прецених, че писмото е достатъчно важно, за да го пратя на бригадния началник на разузнаването, който съответно го препрати на своите началници. Но както по-късно ме информира опечаленият бригаден, оптимизмът продължи да господствува сред високопоставените люде:

— Направиха ме на бъзе и коприва, обвиниха ме, че се опитвам да разпространявам паника и отчаяние. Наредиха ми да не се бъркам, където не ми е работа — писмото не било нищо друго, освен войнишко перчене.

Веднага щом напуснахме равнината, времето се развали. Заплиска дъжд. Прекарахме сутринта след схватката с парашутистите в друга прогизнала горичка под студения, трополещ дъжд, от който не можеха да ни защитят нито лекото облекло, нито уж непромокаемите наметала. Потънали в мрачни мисли за бъдещето, треперехме край малките огньове, когато пристигна заповед да поемем успоредно на главното шосе, водещо към вътрешността, която, както височайшите ни умници след дълго и мъдро обмисляне вече бяха заключили, немците биха могли да защищават.

Смрачи се още преди Туийдсмюр да е събрал офицерите на инструктаж. След като свърши с ротните командири, той се обърна към мен с обичайния си прекалено умолителен тон:

— Мисля си, Фишеко, може би ще е малко трудничко да се ориентираш в това противно време, в тая тъмница, по тоя неравен терен. Май ще им дойде множко на твоите скаути, а? Тъй като си главният приятел на картата, май ще е най-добре сам да поемеш водачеството.

Трябваше да му кажа, че никога не съм бил, не съм и няма да бъда сред великите кормчии на човечеството, но вместо това кимнах изпълнително.

Въоръжен с призматичен компас, с прогизнала италианска карта, която дори суха щеше да е почти безполезна, и с джобно фенерче, аз поведох заедно с новопристигналия Люк Райд, който ми беше куриер, колоната от близо петстотин тежко натоварени войници.

Нощта беше дяволски влажна и хлъзгава. Хората се спъваха по оголените скали и се свличаха в деретата. Навъсени, те ругаеха своята орисия, товара си и, без съмнение, самия мен. Бе невъзможно да намерим пътека. Всеки курс, който избирах по компаса, водеше или към отвесна канара, или към бездънна пропаст. Малко след полунощ въведох колоната в трънлив шубрак, след което Ак Ак Кенеди се промъкна разярен напред:

— Моуът! По дяволите, да не си се залутал?

Вкочанясал от студ, измъчван от самосъжаление, аз трябваше да призная, че е така:

— Господи! Можеш ли поне да ни изведеш на шосето? На което и да е шосе?

Смънках, че сигурно ще мога — стига да не ни се изпречи някоя канара.

— Давай тогава!

Заедно с Райд, който предано ме следваше по петите, се насочих на юг и един час по-късно ние излязохме на път, който, изглежда, беше главното шосе. Туийдсмюр беше някъде в края на колоната и тъй като не беше лесно да се свържем с него, Кенеди, който бе останал с мен, предложи:

— Единственият начин да се оправим в тая дяволска бъркотия е да караме по пътя, пък да става каквото ще!

Прокрадвайки се колкото се може по-предпазливо и по-тихо по натрошения асфалт, ние тримата изминахме около половин километър в мастилената тъма, когато, не щеш ли, чух как някой рязко насочи към нас оръжие и миг след това нощта избухна.

Половин дузина картечници, отприщили потоци червени и жълти трасиращи куршуми, откриха огън откъм десния ни фланг. Най-близката беше току до мен и в проблясващата светлина на цевта й успях да видя, че се намираме под крайпътно възвишение, от което стреляха поне две картечници. Залегнах в канавката и не видях какво става с Райд, но затова пък Кенеди тупна право върху мене. Свихме се в калта, а бренките на ротата, напредваща след нас, откриха огън и заобстрелваха наслуки шосето, с което застрашаваха колкото неприятеля, толкова и самите нас. Ала нито една от бренките не се чуваше отблизо и изведнъж аз осъзнах ужасен, че ние тримата се бяхме отдалечили твърде много от колоната.

Немците приведоха в действие минохвъргачките си и нашите побързаха да им отговорят със същото. Макар и ужасен, грохотът не бе дотам силен, че да заглуши крясъците на командира на немците, който се дереше от рътлината, извисила се на не повече от четири метра от мен.

Кенеди прилепи устни към ухото ми:

— Не мърдай… не дишай… че като нищо ще пуснат някоя граната точно върху нас…

Едва ли бе необходимо да ме предупреждава. Никога в живота си не съм искал по-страстно да не ме забележат. „Няма в света нещо — щях да напиша по-късно, — което да е толкова унизително, толкова смазващо и ужасяващо, колкото да лежиш, заврял нос в калта, а немците и твоите да се сражават над претръпналата ти плът.“

За наш късмет сражението се водеше почти слепешката. В тая тъмнина, мъгла и дъжд беше почти невъзможно да се прицелваш при стрелба и дори сигналните ракети, които неприятелят изстрелваше, бяха безполезни. Но дори куршумите и снарядите, които немците изливаха върху пътя, поставяха батальона в доста критична ситуация. Нашите войници все по-рядко и все по-отдалеч отговаряха на вражата стрелба и аз със свито сърце осъзнах, че те се изтеглят.

Кенеди също го разбра:

— Време е да се измитаме… ако останем тук, ще ни хванат… дай да се опитаме да прекосим пътя.

Сетих се, че Райд е някъде зад мен, но не посмях да му извикам с надеждата, че и той като нас с Кенеди ще побегне.

Кенеди ме докосна по ръката и хукна. Надигнах се на колене и скочих в тъмното. След секунда краката ми се подкосиха и аз хлътнах в стръмното дере на буен поток. Чух някой да пляска във водата пред мен и запълзях натам. Пак бяха улучили Кенеди в крака, ранен при Нисория, но ние двамата с него се промъквахме надолу по течението, докато не решихме, че сме в безопасност.

Съмваше, когато отново намерихме полка. Той беше заел отбранителна позиция по някакви хълмове северно от шосето, на около километър и половина от мястото, където ни нападнаха от засада. Никой не знаеше нищо за Райд. Много по-късно щях да науча, че той се хвърлил няколко метра зад мен в канавката, където не е имал прикритие. Райд не посмял да рискува и като нас да избяга и останал там до изгрев слънце, когато немците го намерили и пленили. Но тогава бях сигурен, че са го убили именно в оня, в неговия първи час на сражение.

Туийдсмюр вече смяташе да атакуваме през деня немските позиции, когато един уморен и изкалян офицер-свързочник от бригадата дойде пеш — никакви автомобили не можеха да стигнат нашите позиции — с нова заповед. Трябваше да предприемем нов, още по-дълъг и по-дързък флангов обход през още по-високи планини и да завземем град Челенца на тридесет километра по права линия.

Онзи, който бе замислил операцията, сигурно изобщо нямаше представа за положението. Вече две денонощия водехме в дъжда и мъглата престрелки с немците, бяхме премръзнали и мокри, карахме с оскъдните дажби, които носехме в сухарните торби, привършвахме боеприпасите, спяхме на пресекулки, нямахме радиовръзка с останалите части. Ако командуваше Кенеди, той сигурно нямаше да изпълни заповедта; ала бойната задача беше такава, че много допадаше на неразходвания романтизъм на Туийдсмюр. Той просто не можеше да устои на предизвикателството „жив или мъртъв, но го направи“.

Капнали от умора, ние пак се затътрихме през лабиринтите от скалисти върхове и прогизнали долини. И аз пак бях избран за водач. Може би Туийдсмюр ми даваше възможност да измия срама. Или пък просто не беше претеглил последствията.

През следващите четиридесет и осем часа се лутахме из дивата пустош. През повечето време аз само приблизително знаех къде се намираме и в крайна сметка се оказа невъзможно да стигнем до там, накъдето се бяхме запътили. Отвсякъде ни заобикаляше непроходима местност. Нямаше враг, с когото да се бием — само планини, които да изкачваме, и пороища, под които да треперим. Можехме само да мечтаем за храна, както и за сън. Всички връзки с тила бяха прекъснати и бригадният генерал Греъм отново се тюхкаше, отново се чудеше дали не ни е загубил завинаги.

Имаше и няколко по-ведри момента. Единият беше, когато се натъкнахме всред този иначе безлюден свят на каменна колиба и старият козар, който живееше в нея, сам ни напълни канчетата с мляко и даде на изгладнелите до смърт войници последните остатъци от бедните си запаси от хляб. После срещнахме италиански лекар, избягал от немците, който, кой знае защо, караше цяло стадо мулета. Той не само се погрижи за ранените, но и предложи да натоварим тежките оръжия върху мършавите му добичета.

Призори на 6 октомври вече бяхме на щурмова дистанция от Челенца, от която ни разделяше само връх Мияно, високо шестнадесеткилометрово било, и Туийдсмюр изпрати на разузнаване боен патрул, който донесе неприятната новина, че билото е в ръцете на врага. Това обаче ни най-малко не смути Туийдсмюр, който твърдоглаво бе решил да заобиколим Мияно.

Поехме, но твърде скоро падна непрогледна мъгла и сякаш за капак на всичко аз отново се изгубих и водих доста дълго капналите от умора войници в погрешна посока. Щом се спусна нощта, разбрах, че съм се заблудил, но не посмях да го спомена пред никого освен пред командуващия офицер, та да не би да ме сграбчат и да ме разкъсат на парчета. Туийдсмюр се оказа страшно толерантен. Той тъжно ме изгледа и отбеляза:

— Да, Фишеко, доста слабо се представи, няма що.

Упрекна ме съвсем меко, но аз се чувствувах толкова смазан и изтерзан, че щеше да е по-добре той да ме беше навикал. През цялата тази влажна, кошмарна нощ бях погълнат от тежките си мисли и на заранта бях повече от решен да изкупя грешката си.

Командуващият офицер дремеше и трепереше под жалкия подслон на изоставен навес за кози, когато аз се явих при него с предложението да ми разреши да възглавя патрул, състоящ се от мен самия, от трима от разузнавачите и от лекаря, който да вземе и мулетата, и да намерим с тях пътека през хребета на Мияно. Туийдсмюр се хвана за тази вятърничава идея с такава готовност, че аз си рекох — да, би се съгласил кажи-речи на всичко, само и само за да се отърве от присъствието ми.

Това още повече ме ентусиазира. Този път жив или мъртъв, но ще го направя. И така, Първи ескадрон от възседнати мулета на Моуът запристъпя през сивкавия ръмящ дъжд и вместо да се промъква предпазливо, зацепи направо през плоското плато към снижаващата се грамада на Мияно.

Всички в малката дружина бяха настроени да извършат — или най-малкото да се опитат да извършат — с риск за живота си едно паметно дело; изключение правеше единствен Джордж Лангстаф, моят първи разузнавач. Като пришпорваше мулето, той се лепна до мен и аз видях, че суровото му лице е набраздено с бръчките на тревогата:

— Какво правиш, по дяволите! Искаш всеки фриц по оная планина да ни види как пристигаме ли?

Изгледах го колкото се може по-хладно.

— Да, редник Лангстаф, точно това искам. И те ще си рекат, че сме чисто и просто италиански селяни и няма да ни обърнат внимание. Ясно ли е?

Той ме погледна с нещо като страхопочитание, пък каза:

— По дяволите, ти си се чалнал!

След което обречено сви рамене и се върна отзад в редицата, и ние унило продължихме нататък.

Дон Кихот би се гордял с нас. Гордеех се и аз, когато най-сетне стигнахме подножието на гористата планинска верига, без да са изстреляли по нас и едничък куршум. Забулени от мъглата и ситния дъждец, бяхме успели да минем за група цивилни. Напрегнато се провирахме нагоре покрай прогизналите дървета, когато, не щеш ли, чухме боботене на автомобили, минаващи по шосето, което, ако се вярва на картата, би трябвало да следва хребета.

Оставихме доктора да пази мулетата и бавно се закатерихме, докато най-накрая видяхме пътя. Той сякаш бе изоставен. Довлякохме на бърза ръка едно повалено дърво и го препречихме през средата, след което оставих другите двама разузнавачи, Лайъл Имай и Кийт Клоуз, да прикриват с бренките подстъпите от двете страни. Казах на Лангстаф, че е отговорник на групата, и препуснах към лекаря, за да го помоля да се върне колкото се може по-бързо с едно от мулетата в полка. Дадох му и бележка, върху която бях надраскал следното храбро послание: „Отрязахме на връх Мияно главния път към Челенца. Ще го държим, докато дойде смяната.“

Още чувах в далечината чаткането на мулешките копита, когато нейде от пътя забоботи мотоциклет. Втурнах се нагоре по склона с надеждата, че след миг бренките ще открият огън. Наместо това се чу скърцане на гуми и след минута на напрегната тишина отекна смаян вик:

— Лангстаф! Дърти глупако! Къде сте, по дяволите, копелета такива! И какво сте вирнали тия пушки към мен?

Ще ми се на това място да спусна завесата, ала Истината е капризна любовница и не бива да й се отказва.

Домъкнах се някак си до пътя, за да чуя как моите разузнавачи се мъчат да се обяснят като последните глупаци с един от куриерите от щабната рота. Объркан, аз също се присъединих към тях, след което трябваше да изслушам подробностите от една история, която хич не беше в моя полза.

Преди четири дена щабната рота — групата, отговаряща за продоволствието и поддържането на батальона — бе останала с всичките си автомобили край Мота. Времето минавало, а ротата нямала никаква вест за местоположението ни и затова решила сама да разбере какво ни се е случило. Без да среща препятствия освен няколкото неохранявани развалини, които заобиколила, колоната преспокойно си карала по пътя, докато стигнала връх Мияно.

„Неприятелят“, за когото бе докладвал бойният патрул на Туийдсмюр, всъщност били нашите собствени готвачи, чиновници, шофьори и склададжии, подготвящи лагер за деня, в който батальонът ще се върне от своето отшелничество в гората.

Тоя път май имах основание да смятам, че съдбата жестоко ме е измамила. Ала когато малко по-късно през същия ден се опитах да получа съчувствието на Пади Райън, той не откликна:

— Имаш страхотен късмет, Фишеко. Ако беше останал, сигурно щяхме да те убием. Ако на Мияно е имало фрицове, те щяха да те убият. Трябва да си благодарен на господа бога…

Явно ядосани от закачките на щабната рота, Лайъл Имай и Кийт Клоуз бяха твърдо решени да отстояват честта на разузнавателното отделение; ден след злочестия ни преход до връх Мияно те получиха възможността да го сторят.

Смяташе се, че немците са се окопали покрай река Форторе на около осем километра западно от Челенца. Предполагах, че може би ще атакуваме реката, и изпратих Клоуз и Имай да потърсят брод през нея.

Тъй като реката била плитка и наоколо не се виждали фрицове, двамата младежи прецапали до другия бряг, после предпазливо изкачили отсрещните хълмове с кацналия върху тях град Макия, в който също нямало немци. Там разузнавачите били посрещнати като освободители и населението ги нагостило и напоило тъй добре, че те решили да продължат нататък до следващия град и да освободят и него.

— Не че търсехме удоволствия и веселба — ми обясни Клоуз по-късно. — Все някой трябваше да възвърне честта на разузнавателната рота и ще ме извините, сър, но ми се стори, че това трябва да сме именно ние. Рекохме си, че стига да намерим пролука в отбраната на фрица, дивизията ще може да се промуши през нея, обсипана с рози…

Щом наближили последния хълм преди село Свети Елия, те видели в дъното на някаква пшеничена нива как облечен в защитни цветове човек им маха с ръка. Някой вече ги бил изпреварил. Те се запътили към непознатия, за да разберат дали наоколо няма други градове за освобождаване. Вече били на четиридесет метра от него, когато Клоуз нещо се усъмнил.

— Лайъл — току казал той, — униформата на тоя приятел не ти ли се струва съмнителна?

— Господи, ами да! Май трябва да стреляме!

Хвърлили се по корем, но нямали време нито да се прицелят, нито да стрелят, защото „връз нас сякаш се изсипаха куршумите от милион спандаузери, а пшеницата над главите ни бе покосена досущ като с жътварка“.

— Какво, по дяволите, ще правим сега? — жаловито измънкал Клоуз и прегърнал коравата земя.

— Вдигни калъфа за картите… високо! И го размахай, ама силно!

Немците прекратили огъня и мнимите освободители се понадигнали, за да открият, че вече са военнопленници.

Оставили се да ги пленят без капчица достойнство. Превивайки се от смях, немците, които ги охранявали, ги подкарали към тила с продоволственото муле на предния пост. Търпението на разузнавачите преляло, когато ги наблъскали в коша на един мотор. Снажният шофьор бил с пистолет на колана и с преметната през рамото карабина, а охраната върху задната седалка държал в скута си автомат. От време на време той мушкал дулото в ребрата на Клоуз и се хилел.

Преизпълнени от ярост към немците и с отвращение към самите себе си, разузнавачите не издържали. Те рипнали върху похитителите си, след което и четиримата се търкулнали на шосето.

Шофьорът се опитал да освободи пистолета си, ала Клоуз сграбчил дулото на преметнатата карабина и тъй силно го дръпнал надолу, че прикладът се забил като кол между краката на немеца, който изгубил всякакъв интерес към боя. А Клоуз грабнал пистолета и халосал с него конвоя, който тъкмо се канел да изпразни автомата си в Имай.

В този момент на хоризонта се показала бронирана камионетка и разузнавачите побягнали към хребета на близкия хълм, сподирени от ядосани крясъци и гърмежи. Под тях се простирала долина с виещо се из нея поточе. Бегълците нямали време да се доберат до далечните склонове и затова скочили в поточето, навели се и вече пъплели по течението, когато Клоуз съзрял тъмна сянка под брега. Той дал знак на Имай и двамата се шмугнали в някаква пещера.

Всъщност то не било пещера, ами плитка дупка. В нея разузнавачите били ужасени да се намерят всред наредени в кошове стреснати пилета, които, възмутени, че са им нарушили спокойствието, можели всеки момент да вдигнат страшна патардия. Нашите двама приятели не смеели да се помръднат.

На три пъти те видели немски ботуши пред отвора на дупката и всеки път извръщали с ужас очи към неспокойните, но, слава богу, все още тихи птици.

Свечерило се. Разузнавачите пак чули стъпки, после съзряли в отвора на дупката някакво космато лице. То принадлежало на възрастен селянин, който си бил направил това скривалище, за да потули безценното си ято кокошки от „варварите“. Оная вечер, като отишъл да ги нахрани, той се озовал в плен на двамина диво ококорени канадци.

Отначало Имай и Клоуз не знаели какво да правят с него. Нямали му доверие, за да го използват като водач обратно до Форторе, и по същата причина не смеели да го пуснат. Най-после Имай намерил изход. Той наредил на стареца да тръгне сам към нашите линии и да доведе добре въоръжен канадски патрул. Предупредил го също така, че в случай че не успее или пък ги предаде на немците, скъпоценното му ято ще бъде изклано до последната кокошка. Пред лицето на тази кошмарна заплаха клетият старец тръгнал в нощта с намерението да направи всичко възможно за нашите приятели.

Колкото и странно да звучи, той успял да прекоси линията и да намери канадска част, на която разказал за случилото се, но войниците не му повярвали. Отчаян, старецът се приготвил за най-лошото и се върнал в дупката, за да докладва за своя неуспех. Вече минавало полунощ и Клоуз и Имай били изгубили всякаква надежда и затова рискували и използвали стареца за водач. Чувствувайки се като в кошмар, който никога няма да свърши, италианецът още веднъж се промъкнал покрай немските предни постове до канадската част, която вече била го отпратила.

Когато на следващата сутрин Клоуз и Имай се върнаха, те го доведоха със себе си. Преди да го пуснем да си върви в къщи при своите пилета, ние така го натоварихме с консерви, цигари и шоколад, че той едва пристъпяше.

Колкото до Клоуз и Имай — известно време след това всеки можеше да докара който и да било от двамата в шоково състояние само като го издебнеше в подходящ момент и изкудкудякаше като стресната кокошка.

С настъпването на зимата предсказанието от писмото на убития парашутист се превърна в жестока действителност. Врагът се съпротивляваше все по-ожесточено, местността беше труднопроходима, времето се влошаваше и ние настъпвахме, кажи-речи пълзейки, към Кампобасо, столицата на централния апенински район (и града, от който трябваше да се отклоним на северозапад и да заслизаме по планинските склонове към Рим). Наистина бяхме принудени „със зъби и нокти да си проправяме път“.

В средата на октомври Първа бригада едва беше стигнала до околностите на планинския град Ферацано, който подобно на Асоро бе кацнал на канара на около петнадесет километра от Кампобасо.

Този път ролята на диви кози бе предоставена на 48-и високопланински полк. Той се изкачи на канарата и прогони немците, без обаче да прочиства самия град — предпочете да остави тази задача на нас. И Туийдсмюр изпрати един взвод да превземе града.

Реших да отида и аз заедно с Док за компания, воден не толкова от жажда за силни усещания, колкото от егоистичното желание да прекарам час-два в някоя къща, където при малко късмет да се посгрея край огъня и да опитам хубава топла гозба.

Командир на взвода бе лейтенант Джери Суейл от скоро пристигналото попълнение, сериозен, леко късоглед младеж, който се перчеше с чифт очила с метални рамки и споделяше моите увлечения по птиците и поезията. Макар че се познавахме едва от десетина дена, ние, както често ставаше в ония времена, вече бяхме добри приятели.

Ферацано изглеждаше така, сякаш бе изоставен от неприятеля. Докато вървяхме надолу по кънтящите, безлюдни улици, избрах за временен щаб една наглед прилична къща и изпратих Док да я поразгледа и да види дали има в нея нещо за ядене. След което заедно с Джери Суейл отидохме да проучим порутената крепост при градската стена откъм северните подстъпи, която би могла да ни бъде наблюдателен пост.

Джери вече беше разделил взвода на отделения, които да претърсят останалата част на града, така че бяхме само двамата, когато наближихме крепостта. Вживял се в ролята на ветеран, аз се влачех уж хладнокръвно; докато Джери като новобранец гледаше да се промъква незабелязано, както го бяха учили във военното училище — от врата на врата с готов за стрелба томпсън.

Бяхме на някакви си три-четири метра от отворените порти на крепостта, когато не щеш ли, избуча мотор, чу се трясък на скорости и от вътрешния двор право към нас изскочи открита кола. Видях, че е немска и хукнах да бягам, но рефлексите на пътниците в нея бяха по-бързи от моите. Онзи от предната седалка вдигна шмайзера и в стакато изстреля една серия.

Усетих в гърба си съкрушителен удар, от който се олюлях, и се проснах в мръсната открита канавка, където зачаках следващия изстрел да ме довърши.

Втори изстрел нямаше. Вместо това томпсънът на Джери затрещя гръмотевично. Колата се завъртя, изскърца и забуксува, след което се блъсна странично в предната стена на една къща, за миг се разклати, после бавно се преобърна и изплю двамата пътници върху измитите от дъжда павета, където те останаха да лежат неподвижни.

След миг Джери дотича при мен, сложи ръка на рамото ми и вперил тревожно бухалските си очи в моите, попита:

— Лошо ли те раниха, Фишеко?

— Не знам — пророних аз. — Нищо не усещам.

Той ме претърколи внимателно на една страна и свали малката торба от гърба ми. Все още не усещах болка, така че с помощта на милия Джери успях да седна. Пак нищо. Колкото и да ми беше неприятно, полека-лека осъзнах, че не съм ранен.

Във всяка уж християнска армия се разказват безчет легенди за войници, спасени от библиите, които те носели в предните джобове на куртките и които спрели смъртоносните куршуми. В нашия случай беше спасен най-малкото моят живот, защото бях натъпкал малката си торба с консерви говеждо месо, които възнамерявах да сменя с жителите на Ферацано за по-вкусни нещица; вместо това консервите бяха погълнали или отклонили куршумите от шмайзера. Оттам нататък, разбира се, дължах живота си на Джери Суейл.

Всичко стана така светкавично, че не успях да се изплаша; а радостта, че съм здрав и читав, беше тъй голяма, че невероятният ми късмет ми изглеждаше почти нищожен, почти като шега. Само след няколко дена щях да го възприемам доста по-различно.

Привлечени от изстрелите, няколко от войниците на Суейл ни се притекоха на помощ. Те претърсиха крепостта, но не намериха никой. Вече покойните пътници от колата явно са се измъкнали последни от немския гарнизон. Не разбрахме защо са се забавили, но при обиска на труповете открих, че единият от немците е бил щабен капитан от дивизията „Херман Гьоринг“, който е носел карта с означените по нея диспозиции на немците пред Кампобасо. Освен това намерих в плетена кошница и две бутилки коняк, едната от които още неначената.

Суейл прати един от хората си да занесе означената карта в батальона, в чието разузнаване, тя да бъде изучена, а ние двамата с Джери се върнахме в къщата, където бях оставил Док Макдоналд.

Както винаги Док бе направил чудеса. Намерихме го в топлата кухня да помага на три весели и бъбриви жени, които скубеха две кокошки, докато върху голямата, напалена с въглища печка вече завираха какви ли не тенджери. По всичко си личеше, че надупчените консерви с говеждо, които бях оставил на бездомните кучета, вече не са ни нужни.

Оказа се обаче, че някъде другаде съм бил нужен аз. Докато ние със Суейл и Док сме отдъхвали и плюскали във Ферацано, батальонът бе получил заповед да мине пред 48-и полк и да помогне на Кралския канадски полк да атакува Кампобасо. Туийдсмюр нямал радиовръзка с бригадата и тъй като не можел да се свърже с командира на канадския полк, решил да изпрати офицер, който да свърже двете части. Трябвало този офицер да съм аз, но не ме намерили и вместо мен заминал майор Ак Ак Кенеди.

Докато Кенеди се промъквал към предполагаемите позиции на Кралския канадски полк, почнали да го обстрелват с минохвъргачки. Сторило му се по-разумно да заобиколи и той притичал през откритото поле до една климнала ограда и снишен зад нея, продължил нататък. В същото време откъм другата страна се приближавал немски пехотен взвод. Кенеди налетял право на него и тутакси бил пленен.

След няколко седмици той избягал от влак, пътуващ с пленници към Германия, после дни наред вървял на юг през централните планини, отново преминал фронтовата линия и се присъединил към батальона. Когато ме срещна, изглеждаше малко засегнат, задето без разрешение съм отсъствувал от сцената пред Кампобасо. Но злочестият за него ден излезе за мен щастлив!

 

 

На 14 октомври немците се изтеглиха от Кампобасо и Кралският канадски полк превзе почти неразрушения град, кацнал над дълбоката долина на река Биферно, по чиито стръмни северни склонове врагът се бе оттеглил, за да подготви позиции, които спряха настъплението на Пета и Осма армия и които се превърнаха в част от една нова и неочаквана отбранителна линия, пресичаща италианския „ботуш“ в най-тясната му част, на сто и шестдесет километра южно от Рим.

Сега Първа бригада стана резерв на дивизията и бе изпратена да лагерува в едно посърнало, голо поле, докато административният и щабният персонал на корпуса и дивизията се настаниха в многото изискани уютни съвременни сгради, с които Мусолини бе облагодетелствувал Кампобасо. Но градът все още бе в обсега на част от немската артилерия и от време на време някой досаден снаряд обезпокояваше офицерите от щаба и тиловите подразделения, поради което Първа бригада получи заповед през определеното й за отдих време да „стерилизира“ доста от селцата на другия бряг на Биферно, за които се предполагаше, че са подслонили немски наблюдателни постове.

Тъкмо бяхме разпънали временните си палатки, когато Туийдсмюр получи нареждане да прочисти три от селата в нашия сектор. Той изпрати Първа рота в Монтагано, кацнало върху високата издатина над обърнатия на север лакът на реката; транспортният взвод трябваше да завземе Сан Стефано, селце малко по-надолу в долината. След което сякаш с умисъл ми нареди да огледам с джипа Рипалимосани, разположено на километър и половина от Сан Стефано.

Първа рота прогонила с доста мъки от Монтагано един немски патрул и после трябвало осем часа да отбранява градчето с тежък артилерийски обстрел, през който претърпяла доста загуби.

При подстъпите към Сан Стефано транспортният взвод се натъкнал на мини и минохвъргачен огън, които принудили леко бронираните автомобили да се оттеглят.

Колкото до мен, аз нямах и представа какво става по другите места и придружаван единствено от Док, стигнах безпрепятствено Рипалимосани, където ликуващата тълпа ни посрещна с див камбанен звън като освободители. Кметът, завърнал се от Чикаго емигрант, ни отведе до градската зала за тържества, където ни посрещнаха като герои с реки от алкохол. Чувствувах се толкова добре, че почти не обърнах внимание, когато кметът между другото спомена, че немският взвод, окупирал преди града, се е оттеглил преди по-малко от час. Чак на другия ден осъзнах колко много ми върви през тази война.

Рано сутринта взводът на Джери Суейл получил заповед да превземе Сан Стефано. Предполагаше се, че през нощта задните постове на врага са се изтеглили зад Биферно и че Джери няма да срещне съпротива. Точно преди да потегли, ние с него се видяхме и аз му разказах колко приятно ми е било да освобождавам Рипалимосани.

Поискай си „Спуманти“ — го посъветвах аз, — страшна работа е и май имат от него толкова, че могат да потопят цял кораб.

Той ме погледна с бухалските си очи, засмя се и застана начело на взвода. После поведе войниците по белия чакълест път, лъкатушещ надолу към малкото селце… право към засадата на шест флангови картечници, подсилени с тежки минохвъргачки.

Двете задни отделения на взвода успели да се доберат до крайпътните канавки, където изчакали да се стъмни, за да допълзят обратно. Но Джери, както и останалите от челното поделение били ранени. Късметлиите умрели на място. Другите дълго агонизирали от раните си, преди да издъхнат — бе немислимо някой от полка да отиде и да ги прибере.

Цели пет дена труповете им се въргаляха по шосето, докато най-накрая батальонът превзе с атака Сан Стефано и ние си възвърнахме нашите загинали другари.

Помагах на отчето да ги погребем. Въпреки че бе много студено и влажно, труповете се бяха издули така, че изпъваха докрай мръсните, вонещи и прогизнали дрехи. Те бяха изгубили човешки облик. Бяха се превърнали в отвратителна пародия на хора. Някой ми подаде счупените очила на Джери и за първи път, откакто бе започнала за мен истинската война, аз се просълзих. За първи път наистина разбрах, че мъртвите… са мъртви.

След един или два дена написах на нашите писмо:

„За момчетата на моя възраст е трудно да осъзнаят, че никой не е вечен. Смъртта е само празна дума, докато се сблъскаш с обратното. Колкото и банално да звучи, си е така. В началото, като отървеш няколко пъти кожата, си викаш, че от рождение си безсмъртен. Сетне, ако оцелееш, се изненадваш. После току се оглеждаш, за да се увериш, че късметът ти все още те следва. А накрая, стига да си още здрав и невредим, се питаш кога ли той ще ти изневери… Преди три седмици едно момче на име Суейл пристигна при нас направо от Англия и преди още да е проумяло за какво изобщо става въпрос, се превърна, заедно със седем души от неговите, в купчина надупчено месо. Защо именно него? Защо именно тях? И кога ли ще дойде и твоят ред? Това е въпросът, който ме занимава.“

Някой явно реши, че не е достатъчно през почивката само да прочистваме селата, и през остатъка от времето за отдих трябваше да патрулираме нападателно из немската отбранителна линия оттатък Биферно. Както се изрази щабът, правели сме го, за да изваждаме врага от равновесие. Дали той излизаше от равновесие не знам, но във всеки случай се ядосваше. Патрулирането стана нещо като „танто за танто“. Всеки път, щом навлизахме в неговата зона, той ни отмъщаваше с патрул в нашата. В тази светкавична война нашите войници бяха по-добри и от най-усърдните немци, ала скоро си дадохме сметка, че и най-големите ни майстори отстъпваха на италианските партизани.

Знаех твърде малко за партизаните, ако не се смятат случайните позовавания на тях в разузнавателните доклади, но ето че една сутрин Джордж Лангстаф се прибра от самостоятелна акция зад немската отбрана, придружен от висок мрачен италианец с орлов нос, който беше на около тридесет години и който се представи като Джовани — това беше партизанското му име и той отговаряше само на него.

Джовани беше комунист, който с партизанския си отряд се борил отначало срещу фашистите, а после и срещу немците във високите скалисти Апенини. Фашистите го заловили и дълго го мъчили, както си личеше от моравите му белези.

Няколко дена преди да пристигнем в Кампобасо, неговият отряд се опитал да взриви един от мостовете по Биферно, но бил изненадан от немска бронирана колона. Повечето от партизаните загинали в последвалата битка. Малкото ранени, които искали да се предадат, били застреляни на място от немците. Човек би предположил, че като един от неколцината оцелели Джовани ще иска да си поотдъхне. Така поне си мислех аз, но се оказа, че не зная на кого съм попаднал.

Скромен по душа, но вдъхващ доверие, той вдигаше учтиво рамене, попитаха ли го за подвизите му и трябваше да мине доста време, преди да науча дори тези дребни факти от неговия живот. Миналото слабо го интересуваше. Единственото, което желаеше той, бе да продължи борбата срещу „варварите“ и за това ме помоли да му разреша да работи за нас. Беше строго забранено предните фронтови части да използват италианското гражданско население, тъй като сме можели да попаднем на двойни агенти, но аз реших, че дори Джовани да работи и за двете страни, той не ще ни навреди, напротив, само ще ни помогне. Още повече че той ми харесваше.

Джовани наистина ни помогна страшно много. Като командир на неофициална разузнавателна група, той заедно с един-двама свои другари, които изникваха досущ като привидения, повече от тридесет пъти ходиха да разузнават зад отбранителната линия на немците. Донесената от тях информация беше точна, подробна и толкова обилна, че спечели на разузнаването на Първа бригада (моят приятел, бригадният офицер-разузнавач, беше единственият офицер, посветен в нашата тайна), славата на група от почти „свръх хомо сапиенс“.

Джовани нито веднъж не се върна с празни ръце. Освен с информация той често идваше с по някой избягал пленник — с американски пилот, с англичанин, оцелял при Тобрук, веднъж дори с капитан от Кардиф, пленен, когато търговският му кораб бил потопен при Малта. Ако не можеше да намери някой наш човек за спасяване, той пристигаше с пленен немец. Спомням си добре един оберлейтенант-артилерист, който от радост, че от ръцете на Джовани попада при нас, се разрида. Джовани не си поплюваше с враговете.

От нас не искаше нищо и не приемаше нищо освен храна, повечето от която май раздаваше на прегладнелите селяни зад немската фронтова линия.

В края на октомври нашият „отдих“ изтече и ни бе заповядано да пресечем Биферно и да нахлуем в отбранителната зона на немците. В една тъмна дъждовна нощ запълзяхме и се пързулнахме надолу към бучащата придошла от безкрайните порои река, преградена от порутен бент, над който водата се пенеше така яростно, че немците явно го бяха сметнали за непроходим и нито го отбраняваха, нито го бяха минирали. Но Джовани беше на друго мнение. Наредени след него в колона по един прекосихме реката, балансирайки с риск за живота сред всмукващата, до коленете вода. След това зацепихме през равнината и стигнахме гористите навъсени хълмове на планината Молисе, разположена на двадесетина километра северно от Биферно.

Трябваше отново да показвам пътя, но този път не се изложих, тъй като макар че никой освен разузнавачите не го подозираше, истинският пилот беше Джовани. Запазих го в тайна, не за да пожъна сам плодовете от добре свършената работа, а защото някои от моите колеги офицерите надали щяха да последват един отявлен комунист, на всичкото отгоре италианец, навътре във вражеската територия.

Призори изненадахме гарнизона на Молисе и превзехме града, без да дадем нито една жертва. Но, объркани, немците ни отмъстиха, като подложиха нашите позиции на яростна бомбардировка. Оръдейният им огън беше необяснимо точен и още първите няколко часа дадохме шест убити и четиринадесет ранени… докато Джовани не провери подмолните течения и не откри, че сме попаднали в развъдник на фашисти. В резултат на неговата енергична намеса, отстранила кмета и няколко души от кохортата му, които съобщавали на немците с таен полеви телефон точното ни местоположение, вражият огън, макар и все така силен, стана значително по-неточен.

Една сутрин стояхме с Джовани пред прозореца на къща с изглед към градския площад и видяхме да го пресича един свързочник с послание в ръка. Ненадейно отекна гръмотевично „пу-у“ и един петнадесетсантиметров снаряд се приземи със зашеметяващ трясък в центъра на площада. Когато димът и прахта се разнесоха, ние видяхме свързочника, който стоеше като закован. После бавно-бавно той се запревива в кръста. Червата му безшумно изхвръкнаха и се проточиха по краката му, досущ като кърваво фиде. Парче снаряд го беше прерязало на две и сега двете половини на тялото му се свързваха само от гръбнака и малкото мускули.

Джовани изруга тихо. На следващата сутрин той, както винаги, довтаса един дявол знае отде и ми подаде грижовно нарисувана карта, върху която беше означена всяка оръдейна позиция на батарея немски петнадесетсантиметрови гаубици. Отнесох координатите от картата на нашия артилерийски наблюдател, който на бърза ръка организира дивизионен „удар“ — едновременен обстрел от едно средно и три полеви отделения.

На другия ден Джовани усмихнато доложи, че две от гаубиците са били унищожени, а другите — бързо преместени по-надалечко, а след тях останали шест пресни гроба с шест готически дървени кръстове, увенчани с каски.

— Вашите оръдия ги хвърлиха във въздуха — каза ми той с доволен блясък в очи. — Но виж, ония свине ги избих аз!

Скоро след това дойдоха да ни сменят, а ние бяхме пратени в село на име Кастропиняно, което вече се падаше в тила. Мислех, че Джовани ще дойде с нас, но той учтиво отказа. Войната за нас можеше временно да свърши. За него тя все тъй продължаваше. Събрал ядрото на нов партизански отряд, снабдил себе си и другарите си с пленено немско оръжие, той възнамеряваше отново да предприеме самостоятелни действия.

Раздялата ни беше доста вълнуваща. Той подари на всекиго от разузнавателното отделение по нещо — на мен една филигранна гривна — „за твоето момиче в Канада“, — а после ни прегърна и вдигна тоста, след който пихме граппа.

— Ариведерчи, другари! Да е на късмет! Да е на любов! На пиене!… И на добър лов!

 

 

За първи път, откакто бяхме напуснали Англия, сгънахме платнищата, за да намерим по-сигурен подслон. Взривявани от бомби, разтърсвани от снаряди, къщите на Кастропиняно (наричахме го помежду си Кастровата миша дупка) на северния бряг на Биферно не бяха палати, но все пак донякъде ни защищаваха от хапещия дъжд и от снежните вихрушки, които ни връхлитаха откъм потъналите в преспи планини.

Зимата се случи страшно люта. Реките придойдоха и отнасяйки понтонните мостове, които нашите инженери бяха прехвърлили през Биферно, ни отрязаха от тила. Зимните дрехи закъсняха и ние се увивахме кой с каквото намери. Док осигури на себе си и на мен къси палта, които местният шивач измайстори от войнишки одеяла, вземайки ни по четири консерви с месо или по два килограма брашно.

Твърде скоро ние си заживяхме с италианците чрез взаимноизгодна размяна, въпреки че армейските власти полагаха изключителни усилия да я преустановят. Док, който бе станал неофициален доставчик на Разузнавателното отделение, всеки ден предприемаше далечни експедиции, за да обменя ботуши, захар, брашно, консерви, цигари и стари дрехи срещу яйца, зеленчуци, вино, сладкиши и от време на време някое мършаво пиле.

Не бяхме очаквали, че Италия ще ни поднесе такова противно време. Написах на един приятел в Англия:

„Бързам да те разочаровам с климата, но надали някъде по света има по-гадно време. През лятото ти опича слабините, през зимата ти ги замразява. Междувременно ги разкапва с безкрайните дъждове. Чувствувам се добре само в спалния чувал, навлечен с вълнената куртка и увит с половин дузина одеяла. Това е, разбира се, само при положение, че сме по квартири от типа на мазето, в което живеем двамата с моя ординарец и понякога с някоя и друга свиня, вмъкнала се през бурната нощ. Напоследък все се катерехме по планините, предпазвани от стихиите само с едно целофаново прозрачно наметало. Щом се върна в къщи, първото екскурзионно бюро, което видя да ми рекламира с плакати слънчева Италия, ще получи във витрината някое паве.“

Условията, при които живеехме, бяха почти същите като тези на жителите на Кастропиняно, така че и споделените неволи постепенно размиха и последните ни предубеждения към италианците. Тези хора, които отколе живееха на жестокия ръб на немотията и които през войната едвам свързваха двата края, не хленчеха, не просеха и не се оплакваха от участта си, а се държаха така, че всяваха уважение и възхищение сред канадските войници, много от които още в „цивилно време“ бяха вкусили горчилката на мизерията. Ето какво съм написал:

„Наистина съм изумен от промяната в отношението ни към италианците. Преди войната все ни учеха, че германците били страшно смел, възпитан, трудолюбив, богобоязлив народ, докато италианците са чисто и просто шайка страхливи, мърляви негодяи, които само размахват ръце, вдигат гюрултия и хич не си дават зор. А сега излиза, че тъкмо те са солта на земята. Тъкмо те, простите хорица. Само за да оцелеят, трябва да бъхтат като волове, а ето че вместо да са кисели като зелени лимони, са преизпълнени със смях и веселие.

Упорити са като дяволи, адски са смели. Преди няколко седмици един стар гъсар довтаса в батальонния щаб с голяма плетена кошница. Помислихме, че я е напълнил с яйца, за да ги смени за цигари, но се оказа, че носи детонатори от немски мини «Телер». Дядката издебнал фрицовете, докато те слагали по един планински път близо стотина мини, и щом си заминали, обърнал всяка мина една по една, извадил детонаторите и ни ги донесъл, за да ни докаже, че пътят е чист и че можем да минем по него. В замяна не искаше абсолютно нищо. Всъщност смяташе го за голям майтап. Но тези играчки често са със скрит механизъм и старчето е имало много повече кураж от мен например, за да се залови с тях по собствено желание…

Почти всички войници и повечето от офицерите са се сприятелили с по някое италианско семейство. От нас е яденето, от тях — виното. Мама миа се запретва да готви и ето ти готова веселба. Би трябвало да ни ненавиждат почти колкото фрицовете, но единствените, на които не хващам вяра, са свещениците, адвокатите, едрите търговци, земевладелци и тем подобни. При Мусолини те кажи-речи до един са били фашисти и вероятно още са такива в душите си. Съмнявам се дали много от обикновените хора изобщо някога са били…“

Докато бяхме в Кастропиняно, някои от нас получиха истински отпуски — първите, откакто бяхме напуснали Шотландия. Всеки пехотен полк от дивизията получи разрешение да изпрати по двадесет и осем души от своите деветстотин войници в двудневен отпуск в Кампобасо, сега преименуван доста помпозно от командуването в Канада Таун.

„При нас са останали само дузина от близо четиридесетте офицери, слезли на брега. Другите са избити, ранени, болни, върнати осакатени в Канада или Англия. Тази седмица неколцина от оцелелите, включително и моята особа, получихме отпуск в отплата за продължителна служба. Ние с Ал Парк получихме 48-часов отпуск до Канада Таун. Там имахме възможността да усетим лукса на един хладен душ, да пийнем долнопробно вино, да погледаме концерт на Английската армия, който вероятно щеше да ми се стори забавен, ако още бях в детската градина, да поскитаме нагоре-надолу в компанията на още няколкостотин отегчени войници, а колкото до секса, можахме да поседим в кръг и да попляскаме с ръчички. По дяволите! Всичките тия работи можехме да си ги правим с къде-къде по-голям успех и в Кастро мишата дупка. И съвсем не ни олеква от това, че лъскавите пагони от щаба са се отправили с напълно законни отпуски от Кампобасо към Неапол и Салерно, където е истинската плът. Адски се надявам, че всички до един ще си прикачат някоя голямшка доза!“

Един ден в края на ноември мой приятел ме покани да му правя компания до Трета бригада, която по това време усърдно си проправяше път на север през планините към най-големия приток на река Сангро, където немците бяха закотвили своята така наречена Бернхардова линия.

Джипът подскачаше по планинските пътища, взривени, изровени и изобщо съсипани от експертите по разрушения към Първа парашутна дивизия, когато се сблъскахме с едно ново за мене и особено грозно лице на войната… с бежанците, които мъченически кретаха на юг.

Никога преди или след това не съм виждал човешки същества, които да са по-жалки. Когато ги настигнахме, те се влачеха на групички по забулените от суграшица пътища. Бяха с черни размъкнати и прогизнали от дъжда парцали, мнозина джапаха боси из гъстата кажи-речи вледенена кал. С безформени вързопи по раменете те се тътреха, свели неми, безизразни очи. Направи ни впечатление, че сред тях няма мъже на младежка или средна възраст. Скоро щяхме да разберем причината.

В щаба на Трета бригада един мрачен лейтенант от високопланинците тръгна да ни води още по-навътре във все по-унилата местност и пътьом ни разказа за бежанците:

— Преди да отстъпи, фрицът изкарал всички годни за работа мъже и момчета на укрепленията по течението на Сангро. Неколцина от тях успяха да избягат при нас. Казаха ни, че им давали страшно много ядене, но че ги застрелвали от упор, ако не работят добре или правят опит да бягат. Държат ги, докато капнат от умора, а после ги захвърлят на дъжда и снега да се оправят сами. Това обаче не е всичко! Почти всяко селище по нашия фронт било разрушавано. Фрицовете грабели всичко от рода на храна и добитък, после изхвърляли жителите от къщите, подпалвали каквото може да гори, а другото взривявали. В едно село гадовете хвърлили във въздуха църквата заедно с жените и децата, които се били скрили в нея. После подгонили повечето от живите към нашата фронтова линия, като ги заплашили, че ако се върнат, ще ги разстрелят с картечници. Както виждате, освен джиповете не можем да прекараме дотук друг транспорт, тъй че се налага бежанците да извървят пеш петнадесетте километра до тила. Освен болните и майките с малки деца, които превозваме някак си.

Да си остане между нас, но нашите момчета така са се озлобили, че не вземат никакви пленници. Особено ония гадове от Първа парашутна.

Тъкмо Трета бригада бе превзела едно от разрушените села — и ние тръгнахме към него пеш. Не бе останал камък върху камък. Виждаха се само купища развалини и въпреки студа противното зловоние на смъртта идеше да подскаже, че не всички жители са могли — или са били оставени — да избягат. Гледката беше покъртителна.

А съюзническото командуване, изглежда, почти не се трогваше от тази варварщина. Говореше се, че немците просто следвали своята политика на „обгорената земя“, разработена от тях в Русия, където абсолютно всичко, което би могло да подпомогне съветската армия, било разрушавано. Нашите пълководци явно гледаха на политиката на „обгорената земя“ като на законна военна тактика и затова зверствата, извършени с италианските селяни в планините покрай Сангро, бяха отразени дори в официалните военни истории, написани след войната, с по два-три неангажиращи и неосъдителни абзаца.

Всъщност онези усамотени гроздове от каменни колиби, накацали по негостоприемните си орлови гнезда в затънтената пустош, нямаха и не можеха да имат за когото и да било и най-малкото военно значение. Истината беше, че немците съвсем преднамерено и дивашки сринаха из основи близо дванадесет планински села единствено защото италианските партизани бяха нападнали техни парашутисти.

Най-напред чух тази история от Майк Сакони, когато през 1953 година отново посетих Кампобасо. Майк ми разказа, че партизаните — всичко на всичко пет души — издебнали край планинското село Сан Пиетро немска продоволствена колона. Успели да подпалят един-два камиона, но за беда само след няколко минути на местопроизшествието пристигнала втора колона, превозваща рота парашутисти. Завързал се яростен бой, в който партизаните до един били избити.

На следващия ден немците започнали репресиите по класическия пример на Тевтонския ужас — фурор германикус, от който през Втората световна война си изпатиха почти всички окупирани от Германия народи, но за който днес, когато немците се превърнаха в наши тъй ценни съюзници, гледаме да споменаваме само във връзка с евреите.

Той обаче не ще бъде тъй лесно заличен в паметта на онези, които още обитават суровите планински вериги, отдето извира Сангро. И ако бях в пълчищата богати германски туристи, наводняващи всяко лято Италия, щях да стоя по-надалечко от този район.

След като чух тази история и я сверих с други източници, се помъчих да установя самоличността на партизаните, но никой не бе в състояние да ми помогне. Знае се само, че на малкото площадче в Сан Пиетро били стоварени пет обезобразени трупа, при които немците насила изкарали всичките жители, дори и малките деца. След това фрицовете облели труповете с бензин и ги запалили, така те били заличени от паметта на хората.

Аз обаче помня Джовани и още се питам, дали на площада не е бил и той.