Фарли Моуът
И птиците не пееха (1)

I

Приятелю, но кой сега с тържествен жест

ще вземе пред децата да повтори

прастарата лъжа: Dulce et decorum est

pro patria mori.^[1]

Уилфред Оуен, „Dulce et decorum est“

На втория ден от септември 1939 година боядисвах верандата на обкованата ни с дъски къща в Ричмънд хил — град в провинция Онтарио, когато моят баща връхлетя във входната алея, почти залегнал върху кормилото на открития червен автомобил. Изглеждаше така сякаш беше обърнал едно-две питиета — поруменял и весел.

— Фарли, момчето ми, страхотни новини! Войната започна! Още нищо официално, но има заповед за мобилизация на полка и аз се връщам с чин майор, оръжие и всичко останало. Ще има място и за тебе. Ще трябва малко да се поизпотиш, разбира се, но ако не се разцивриш и ако работиш като дявол, офицерският чин ти е в кърпа вързан.

Той приказваше така, като че ли ми предлагаше благородническа титла или най-малкото членство в някакъв изключително недостъпен орден.

Тънък, жилав и определено красив, баща ми все още се държеше като младия войник, заминал през 1915 година да се бие във Великата война — Войник на Краля, — едни от онези весели млади мъже, чието чувство за справедливост и рицарство ги бе подмамило в най-затънтените предели на ада. Макар че се беше върнал от пъкъла с дясна ръка, която немските куршуми бяха направили безполезна, той все тъй си бе страстен поддръжник на мирновременната доброволческа милиция и особено на своята собствена военна част — Полка на Хейстингс и принц Едуард, пехотна единица, съставена от селяни и граждани от югоизточно Онтарио, която сред „посветените“ беше известна под недотам изисканото име Чевръстите пикльовци.

Новините на баща ми ужасно ме развълнуваха, тъй като аз от доста време бях запален от неговата ярост срещу френските, британските и американските политици и индустриалци русофоби, които мълчаливо насърчаваха засилването и разпространението на фашизма, скривайки пред обществеността своето възхищение от него зад обяснението, че той бил единствената надеждна „защита срещу комунизма“. Споделях убеждението на баща ми, че тези хора са изменили на демокрацията, и смятах, че Мюнхенското поражение и продажбата на Чехословакия го доказват. Вярвах, че дългът повелява на всеки здрав млад мъж в свободните страни да се вдигне на оръжие срещу фашистката чума и най-вече срещу нейната зверска германска разновидност.

При все това не бях особено склонен да последвам баща си в стегнатите, дисциплинирани редици на пехотата. Мислех си, че ще намеря онази независима, отчаяна храброст, която най ми допадаше, в изтребителските ескадрили на Военновъздушните сили.

В началото на октомври се явих в наборната служба на Кралските канадски военновъздушни сили в Торонто… заедно с кажи-речи половината мъжко население на града. Когато най-сетне застанах пред някакъв отегчен сержант от наборната комисия, той на бърза ръка ми видя сметката.

 

 

— Военновъздушните сили нямат нужда от хлапаци с лица като прасковки — ми рече презрително той. — Изчезвай! Пречкаш се!

Право да си кажа, изглеждах доста млад и крехък за възрастта си. Годината, когато навърших десет и имах вид на нежно шестгодишно момченце, майка ми се разтревожи достатъчно, за да ме заведе при прочут педиатър — кисело старче, което ме прегледа най-старателно и донякъде раздразнено изсумтя на майка ми:

— Щом си искала син футболист, да се беше оплодила от борец… и оженила за шофьор на камион.

В началното училище ми викаха Скаридата, в гимназията Бебока. Неспособен да се меря физически с връстниците си, израстнах като крайно самотен младеж, който подобно на Киплинговия Котарак предпочиташе да се разхожда сам. През по-голямата част от свободното си време скитах из гори и поля, тъй като бях и ненаситен природолюбител.

В Саскъчуон, където живеехме по онова време, изминавах със снегоходките, още преди да съм навършил тринадесет години, по петдесетина километра из замръзналите равнини и спях на двадесет градуса под нулата из копите сено само и само да зърна някой белоснежен бухал или ято глухари. Може и с лице на прасковка, но обратно на външния си вид, не бях болнаво дете.

Сержантът нетърпеливо ме чакаше да си изляза; вместо това аз измъкнах свидетелството си за раждане. Той се вторачи в него подозрително.

— Осемнайсет, е-е? Хмммм. И все пак не си още за въздушен екипаж. Твърде млад си, пък и списъкът на кандидатите е дълъг шестнадесет километра. Можеш пак да дойдеш след около половин година.

На 12 май 1940, един ден след деветнадесетия ми рожден ден, аз се появих отново в наборния пункт, където неохотно ми бе разрешено да взема медицинско. Лекарите от авиацията не откриха нищо нередно у мен, с изключение на това, че тежах килограм и осемстотин грама по-малко от официалния минимум. Това стигаше, за да се проваля. И аз се провалих: „Всичко хубаво, господин Моуът, благодарим, че опитахте.“

Докато се връщах с влака в Ричмънд хил, просто не можех да си намеря място от яд.

— За какво са им притрябвали пилоти с телосложение на Кинг-Конг? — горчиво разпитвах баща си през онази нощ. — Въобразяват си, че току виж съм цапардосал лично Хитлер по муцуната.

Той ме утеши с пренебрежителните си забележки за елитарните претенции към „новобранеца“, след което лукаво ми припомни, че все още има свободни места за кандидат-офицери във Втори батальон (милиционерския батальон) на Чевръстите пикльовци.

Сега вече нямах избор и склоних да си извадя медицинско за армията. Преди да ме претегли, възрастният лекар, който ме преглеждаше — добър приятел на баща ми, ме изпрати да се нагълтам с колкото се може повече вода. Така се набумках, че забълбуках като преливаща вана, след което минах прегледа с развети знамена и съответно бях зачислен като редник, предопределен да прекара следващите месеци като ординарец (офицерски слуга) на неколцина новопроизведени лейтенанти, горе-долу на моя възраст.

Тази интермедия беше скроена от моя баща, който беше най-дълбоко убеден, че ако не е служил известно време като редови, офицерът ще е неспособен да предвожда сражаващи се мъже. А той бе непоколебим в решението си, че аз трябва да стана точно такъв.

Моето военно бъдеще се разведри, когато един есенен ден официално ми връчиха Кралската грамота — лист пергаментова хартия, изографисан със застрашително леещ се надпис:

От Джордж Шести, по милост божия крал на Великобритания, Ирландия и Британските отвъдморски територии, защитник и император на Индия, до нашия тъй верен и многообичан Фарли Моуът, поздрави. Уповавайки се на особеното доверие във Вашата лоялност, смелост и добро поведение, чрез настоящото Ви обявяваме и назначаваме за офицер в нашата действуваща милиция на нашия доминион Канада с чин на мл. лейтенант…

Вторият батальон на Чевръстите пикльовци, към който бях прикрепен, беше попътна гара, откъдето се надявах скоро да ме прехвърлят на действуваща служба в Първи батальон, който от Коледа 1939 беше част от канадската армия в Англия. Но нито моите опити, нито опитите на баща ми да ме прехвърлят се увенчаха с успех. На пътя ни се препречваше моят все още твърде младежки облик, което личи от долуцитираното писмо до командира на моята част.

Относно: Ф. М. Моуът, Мл. л-т, Временно действуваща милиция

 

1. Чрез настоящото се взема отношение по повод заявлението на гореспоменатия офицер за прехвърляне на действуваща служба.

2. Смята се, че засега службата на въпросния офицер в Н. Д. М. не бива да се прекъсва.

(подпис): Л. Е. Грант. полк. Трети на Негово величество военен окръг.

И надраскано с мастило в долния край на страницата:

Съжалявам, но просто не можем да го направим. Той изглежда тъй ужасно малък, че в парламента неминуемо ще повдигнат въпроса, защо армията посяга на бебетата!

Милиционерската рота, към която бях прикрепен, се състоеше от седемдесет-осемдесет войници на непостоянен режим — мъже, които бяха под или над нужната възраст, имаха лоши медицински данни или работеха в жизненоважни за военното производство области. След двадесетте години правителствено забвение милицията не разполагаше нито с униформи, нито с модерни оръжия, нито с каквото и да било от военно естество. Трябваше да си изобретателен, какъвто и станах. От парчета водопроводни тръби измайсторих „седем и половина сантиметрови минохвъргачки“, които изстрелваха снаряди от празни тенекиени кутии от кондензирано мляко, възпламенявани чрез гигантски фишеци. Докопах и снимка на една бренка — новата стандартна лека картечница, от която, струва ми се, имаше най-много шест броя в цяла Канада. По нея направих в местната мебелна фабрика дузина дървени имитации. С тях, както и с няколкото дузини бракувани винтовки „Рос“ от реколтата на Първата световна война, се ограничаваше цялото ни въоръжение.

Бях прекарал доста от детството си в скитания из дивата природа и затова ме направиха полеви инструктор — щом снегът стана достатъчно дълбок, формирах скиорски взвод и организирах строеви учения и маневри, нещо, което дотогава не бе познато в редовната армия и благодарение на което си спечелих препоръка от Районния щаб, но не и прехвърляне.

Едва през пролетта на 1941 година ме включиха в списъка на действуващите и ме изпратиха във Форт Фрънтинак „за хвърляне“, както доста злокобно гласеше заповедта.

Форт Фрънтинак принадлежеше на едно древно военно минало. Зад каменните му стени прошарени майори и беловласи полковници пиеха уиски от кристални гарафи в накичената с антично сребро и избелели бойни знамена офицерска трапезария. Неоперените като мен офицери на изпитателен срок бяха много впечатлени от тая внушителна и обвеяна с традиции обстановка. Всичко във Форт Фрънтинак бе подчинено на церемониите. Спомням си колко горд, колко вдъхновен и дълбоко развълнуван бях през деня, когато предвождах взвод подходящо въоръжени униформени войници от редовната армия зад военния духов оркестър с неговия порив и великолепие. Това беше армията от сънищата на моя баща и тя ставаше и моя.

Десет дни преди да стигна магическата възраст на двадесетте, ме изпратиха на квалификационен курс в офицерски тренировъчен лагер, след което се озовах в лагера Бордън, където сред нажежената лятна пустош на еловите храсталаци и пясъчните дюни за пръв път се запознах със сравнително модерни оръжия и тактика.

В края на лятото потвърдиха повишаването ми в чин лейтенант. Противно на очакванията ми обаче аз не получих веднага отвъдморско назначение. Вместо това ме преведоха в офицерския инструкторски персонал на Бордън. Вбесен, аз се представих пред командуващия, един възкресен покойник от 1918, и настоях да ми разреши да се присъединя към някоя част, заминаваща за Англия. Той обаче беше непреклонен.

— Хич не си прави илюзии, момчето ми. За инструктор ставаш, но не си готов да поемеш бойна част. Аз ще ти кажа, когато станеш.

Това бе за мен ужасна зима, през която вярата ми в армията бе позамъглена от подозрението, че част от нея се командува от шайка тъпи дъртаци, които не различават задника си от дупка в земята. В резултат на това, според стария войнишки израз, започнах леко да се огъвам.

Баща ми, който си имаше свои собствени канали за информация, надлежно бе предизвестен за моето ново отношение и в средата на май писа на майка ми:

„Длъжен съм да проведа един бащински разговор с Фарли, който като че е тръгнал по «погрешен» път. Той не може да се помири с глупаците — нещо, което в армейския живот трябва да се върши, ако не с радост, то поне с такт. Щом узрее достатъчно, за да го разбере, бързо ще напредне. Препоръчали са го за щаб-офицерски курс, но въпреки че досега се е представял добре във всички курсове, не бих казал, че искам да мине и този. В края на краищата ще замине отвъд океана като капитан в някой висш щаб, но така ще изгуби неоценимото преживяване да предвожда мъжете в бой…“

Споделях все по-голямото си разочарование с други младши офицери, особено с Джери Остин, който тогава беше най-добрият ми приятел. Както мрачно написах на баща си:

„Униние и смут изпълват всички младши чинове. За кой ли дявол се записахме, щом през цялото време ще ни държат като проклетите редници тук, в Канада. Всички сме тежко болни от борденитис и от надутите сметки в стола. Така ни е писнало, че миналата седмица ние с Джери Остин решихме да се откажем от званията и да се прехвърлим отвъд океана като редници. Преоблечени като цивилни, отидохме на автостоп до Торонто за уикенда, но ония идиоти от щаба решиха, че това е чисто и просто остроумна шега! Види се, не можем да ги накараме дори да ни изритат.“

Но всичко си има край.

В началото на юли 1942 неколцина от нас бяха най-сетне предупредени да се готвят за попълненията отвъд океана и аз трескаво надрасках една бележка до родителите си:

„Слава богу, най-после! Струваше си да чакам две години. Два-три месеца учения с полка и после, дай боже, ще имаме възможността да си проявим способностите… Като изключим вас двамата, хич не съжалявам, че напускам Канада, въпреки че е твърде вероятно да не я видя повече. Ако хвърлим един хубав тупаник на фрица, ще си струва…“

На 18 юли нашият военен ешелон потегли от гарата в Бордън и четиридесет и осем часа по-късно ни изсипа на пристанището Сейнт Джон в Ню Брънзуик. Заедно с няколко младши офицери колеги се качих на голям кораб, който навремето ще да е бил луксозен и който сега прекарваше войскови подразделения, и към полунощ вече бяхме в открито море.

 

 

Една мека лятна утрин съзряхме тучните зелени хълмове на Северна Ирландия, а след ден по заник слънце нашият конвой бавно пуфкаше нагоре по река Клайд, за да пусне котва в Грийнох.

И двата бряга на широкото устие сякаш хлътваха под огромните, вездесъщи корабостроителници, чиито докове бяха задръстени със скелетите на новите съдове, които, за да запълнят празнотите, причинявани от немските подводници, биваха сглобявани набързо. Небето беше набраздено от мръсни кълба пушек, които бълваха свързаните с доковете ръмжащи фабрики. Отгоре преградните балони се влачеха подир въжетата си като някакви слепи, подути зверове, мъчещи се да избягат от душещия дим.

Ние, младшите офицери, имахме малко време да се наслаждаваме на това пленително зрелище, тъй като ни наблъскаха със суетня в миниатюрния вагон на един ешелон. Локомотивите бухаха като демонични кукумявки. Щорите за затъмнение във вагона бяха пуснати и една мъждива жълта крушка осветяваше нашите пребледнели и удивително детински лица, вторачени едно в друго сред въглищнодимния сумрак.

Зората ни отведе в ширнала се чак до хоризонта индустриална област, където „мрачните сатанински мелници“ на Блейк вече бълваха в бледото небе прах и пушек. Друсахме се бавно покрай безкрайни редици от жилищни блокове, от чиито прозорци се бяха надвесили десетки мъже, жени и деца, които ни махаха, кискаха се и се деряха: „Браво, Канада!… Да живеят ка-на-а-адци-и-те!… Дайте им на фрицовете!“

Последния ден на юли наближихме село Уитли в края на Солсбърийската равнина, доста по на юг от Лондон. Стадо двойни лондонски автобуси ни чакаше, за да ни дотъркаля по последните няколко километра до Първа канадска пехотна дивизия — част за подкрепления, където ни посрещна майор Стен Кечъсън, разпуснат и пооплешивял млад мъж от Чевръстите пикльовци:

— Радвам се да ви видя, млади рогачи, макар че щеше да е по-добре да си седите в къщи. Полковете ви не се нуждаят от вас. Натъпкани са с офицери и дават жертви единствено от сифилис. Затова си стойте тук докато ви повикат и ние ще ви научим що е служба. — Неговият остър, пронизващ поглед ни оглеждаше един по един и се спря на мен. — Ей, ти, Моуът! Как по дяволите се промъкна в армията? Не си и ден по-голям от шестнадесет и като те гледам, още си ми девствен. За бога, ще я оправим тая работа!

Кечъсън ни предаде на капитан Уилямс, мазен и циничен мъж, който бе по-възрастен от нас и който започна да ни запознава с Англия, като ни заведе на поход из кръчмите на Гилдфорд, най-близкия голям град, където бързо разбрахме по какво се различават кръчмата, пивницата, обществените и частните барове и опитахме джина, нему подобните и разнообразните женски услуги!

В последната от кръчмите Уилямс настойчиво заобсъжда нещо с едно момиче от сухопътната войска на име Филипа. Подир малко тази яка лейди в оплескани с тор бричове ме покани на разходка покрай близката река, където с най-неромантичното прелъстяване на модерните времена ме подмами под надвисналия над водата храсталак и доста непохватно ми отне девствеността, от която аз напразно се мъчех да се отърва още от деня, когато постъпих в армията.

— Готово, миличък — рече тя ведро, докато аз се пипках с копчетата на панталона си. — Капитан Уили каза, че си се нуждаел… а аз съм готова на всичко за един канадец.

Би трябвало да ликувам, но, честно казано, бях стъписан и възмутен от начина, по който бе уредено дългоочакваното ми посвещение в мъжествеността. На другия ден се помъчих да втълпя на капитан Уилямс, че ако се наложи още някое „оправяне“, бих предпочел да си го направя сам. При което той прихна да се смее и публично взе да се позовава на мен като Моуът Направи-си-сам.

Майор Кечъсън се зае не по-малко прямо да ни учи „що е служба“, изпращайки ни на школа за полево обучение, където заедно с двайсетина-трийсет други офицери-младоци се включихме в курс, който трябваше да ни закали и физически, и психически.

Той се провеждаше на пустинно обветрено поле, обрасло с трънлив прещип. Денят ни продължаваше от тъмно до тъмно, и ние вършехме всичко, с изключение на голямата нужда, на бегом, превити под тежестта на пълното бойно снаряжение.

Марширувахме или тичахме най-малко по шестнадесет километра на ден и по тридесет и два — през неделите. Пълзяхме, гърчехме се като червеи и се провирахме часове наред през гъстия прещип, а инструкторите стреляха с истински боеприпаси под, над и около нас, мятаха зашеметяващи гранати между проснатите ни крака и газови шрапнели (от които повръщахме) под носовете ни. За разнообразие се впускахме в ръкопашен бой с почернели от слънцето убийци, които ни удряха по гръкляна, ритаха ни в слабините, прехвърляха ни над раменете си и ни блъскаха в бъбреците с прикладите на винтовките.

Макар че в съвременната война щикът бе демодиран точно толкова, колкото и конят, ние все пак се нареждахме пред редици напълнени със слама чучела на немци, люлеещи се на дървени бесилки, навеждахме пушки и мушкахме щикове в сламените човеци под съпровода на молитвата, която крещеше английски сержант с хриплив глас:

— Вътре… Вън… Мушни го в скапаните му черва… Вътре… Вън… Прережи му гадния гръклян… Вътре… Вън… Наръгай го в слабините… Вътре… Вън…

Учебната полоса представляваше осемстотинметрово трасе с препятствия, повечето от бодлива тел, които трябваше да преодолеем или пропълзим точно за четири минути. Веднъж нашият демон-инструктор реши, че това не е достатъчно, и прибави нов щрих. Както преодолявахме, залитайки, последното препятствие от бодлива тел, той ни заповяда да свърнем надясно, да прехвърлим на бегом хълма и да преплуваме езерото зад него.

Справихме се някак си с хълма и по отсрещния му склон по-скоро се запремятахме, отколкото да тичаме. Ето го и езерото — огромна, открита гнусна яма, в която се стичаха отпадъчните води от почти всички военни лагери в района на Уитли.

Водачите на запъхтяната ни тълпа се спряха стъписани на ръба на вонящата яма, ала демонът дебнеше току зад нас, мятайки гранати под самите ни опашки, така че предпочетохме да се гмурнем…

Преди да е изтекла първата седмица, загубихме осем-девет души, трима от които бяха ранени по време на стрелбата. Останалите бяха върнати в Депот като „незадоволителен боен материал“, а и аз самият бях само на косъм от същата участ. И все пак се крепях до сутринта, когато се събудих със симптомите на трипер, откритие, което ме стъписа, отврати и уплаши.

Военният лекар на лагера ме прегледа небрежно, измърмори нещо недотам ласкаво за хората, дето получавали каквото са си заслужили, и ме изпрати да си събера мешката. Промъкнах се незабелязано в офицерската спалня, за да си събера багажа, след което се измъкнах все тъй незабелязано, като с шапка невидимка. Подир няколко кошмарни часа постъпих в болницата, където ми казаха, че диагнозата ще бъде поставена на следващата сутрин. Медицинската сестра, която ме заведе до леглото, беше мила жена и аз се чувствувах толкова засрамен пред нея, че не смеех да я погледна в лицето. Изкарах една адска нощ. Но на сутринта сестрата се втурна в стаята, дръпна широко пердетата и отново вдъхна надежда на една съсипана душа:

— Е, лейтенанте, лабораторният анализ е отрицателен. Само лек уретрит. Нещо като инфекция на синусите… само че не на носа. Ще мине за ден-два. А сега искате ли пушена риба за закуска? Или ще предпочетете няколко чудесни бъркани яйца на прах?

По-късно главният военен лекар ме разпита с мрачна шеговитост какво съм правил със себе си. Премълчах за случката край реката, но затова пък му разказах за отпадъчната яма, при което той се намръщи и „предположи“, че сигурно там съм хванал инфекцията. Може и да е било така, но и до ден днешен не ми е особено приятно в компанията на всяка жена, която се казва Филипа.

Преди да мръкне, имах още главоболия. И двете ми колена взеха да се подуват и скоро така ме заболяха, че не можех да се изправя на крака. Бях си натъртил ставите, докато съм тичал натоварен като муле през запустелите равнини. Лекарите предписаха да остана в болницата, докато почна да се придвижвам, без да куцукам като някакъв геронтологичен случай. Това не ми беше кой знае колко неприятно, защото болницата се помещаваше в семейното имение на Астор Кливдън на брега на Темза — може би най-прелестното кътче в провинциална Англия.

Имах привилегията да излизам навън, но нали не можех много да ходя, прекарах по-голямата част от трите чудесни летни седмици все по Темза, като карах лодка, наблюдавах птиците и се отбивах в по-отдалечените кръчми. Единствената муха в меда беше, че повечето от пациентите офицери бяха къде-къде по-вишестоящи от мен по възраст и чин и бяха склонни да се държат с мен като с новобранец. И за кой ли път съжалих, че нямам гъста черна брада.

 

 

Когато се върнах в Уитли, повечето от предишните ми колеги бяха заминали за частите си „на бойното поле“, нещо, което бе за мен като благословия, понеже изтръпвах от ужас при мисълта за онова, което ме чакаше заради моето „капещо чучурче“. От друга страна, тяхното заминаване и фактът, че още не ме викаха в моя полк, ме караха да се чувствувам ненужен и отхвърлен. Започвах да мисля, че може би съм твърде кух, за да стана някога истински войник. Покрусата ми сигурно е била очевидна, понеже майор Кечъсън се зае по свой си начин да ми повдига самочувствието.

Едно от нещата, които той предприе, бе да ме изпрати в Лондон с някакви много секретни документи за Канадския военен щаб. Страшно важен, аз взех влака до Виктория, където дебаркирах сред море от униформи в светлосин, тъмносин и защитен цвят. Кечъсън ми беше казал да си запазя за през нощта стая, която ще е добре да е близо до Трафалгарския площад. След няколко скромни запитвания се натиках в метрото, което в края на краищата ме отпрати в земните недра под площада. Безкрайните ескалатори ме отнесоха на повърхността, за да ме избълват в тъмницата, която онази нощ беше подсилена и от гъста мъгла. Щом излязох от станцията на метрото, тутакси разбрах какво ще рече изведнъж да ослепееш.

Вървях съвсем напосоки, препъвайки се о канавките, отскачах от минувачите и ужасен се изплъзвах от ръмжащите невидими автомобили. Вече ни най-малко не се чувствувах като безстрашен пратеник, непоколебимо преследващ своята съдбоносна мисия. Обзе ме самота и отчаяние. По едно време се хвърлих срещу едър, невидим човек, който ще да беше австралиец, защото отговори на моите жални молби да ми помогне да намеря хотел със страховита поредица от ругатни:

— Ако знаех къде тия гадни, подли, лицемерни дяволи, затлъстели тъпанари и зализани въшливи лондонски мазници си крият мръсните хотели, сигурно щях да съм в някой от тях, приятелче! — След което ме изблъска и изчезна.

Най-сетне налетях на онзи бастион на английския здрав разум и сигурност — полицая. Съзрях го в тъмата, защото носеше джобно фенерче, в чиято призрачна синкава светлина различих няколко блещукащи медни копчета.

— О-о-х, господин полицай! — извиках с искрено облекчение. — Моля ви, бихте ли ми помогнали да намеря хотел?

Златни момчета са тия лондонски полицаи! Моят човек измърмори нещо, сграбчи ме за ръката с едрата си длан и ме поведе в пъклената нощ. След пет минути ме тикна през затъмнените летящи врати в бляскаво, ярко осветено и невероятно пищно хотелско фоайе. Щом очите ми посвикнаха с всичкия този блясък, се обърнах да му благодаря… и съгледах върху морскосиния му ръкав една дебела и две по-тънки златни нашивки на вицеадмирал от флотата.

— Доволен ли си, канадецо? — попита той с широка усмивка върху червендалестото лице. — Най-свястната странноприемница в града. Е, хайде. Ще трябва да продължа стражарския си обход.

 

 

Майор Кечъсън ми направи и други услуги. Така например ме надари с прякор. Той се възхищаваше и уважаваше моя баща, при когото бе служил в мирновременната милиция, и може би беше естествено да ми лепне прякора на баща ми от Първата световна война. Името беше Фишека — не знам неговия произход. Макар че отначало хич не ми беше приятно да ми налагат по този начин калъпа на баща ми, скоро свикнах с името и дори бях благодарен — нали още помнех ужасните прякори, които поради твърде хлапашкия ми вид ме бяха преследвали през ученическите ми години и които по същата причина много лесно биха могли да ме стигнат и в армията.

Другото нещо, което направи Кечъсън, бе да ми намери ординарец.

На пръв поглед Док Макдоналд беше доста невзрачен — свенлив, недодялан, очевидно вързан дребен човечец, от онзи тип, комуто е съдено да бъде жертва на системата, била тя военна или цивилна. Но тази невдъхваща доверие външна обвивка всъщност прикриваше един надарен и вечно печелещ хитрец. Наумеше ли си Док да направи или да си вземе нещо, той го правеше и си го вземаше — и най-добре беше да не задаваш въпроси, особено ако си облагодетелствуван от мистериозните му умения.

Между мен и Док се зароди приятелство, което трая до края на войната. Повечето хора, като ни виждаха заедно, оставаха с впечатлението, че добричкият Фарли е взел Док под крилото си и се грижи за него. Само неколцина близки приятели разбираха, че всъщност е точно обратното.

 

 

През септември най-сетне се появи и едно вакантно място за младши офицер при Чевръстите пикльовци. Кечъсън ми даде благословията си и на следващата сутрин ние с Док бяхме във влака, пътуващ на югоизток, за да се присъединим към полка в полеви условия.

„Полевите“ условия се оказаха красивата хълмиста провинция Съсекс в долината на река Уол. Взводовете бяха разквартирувани из селата, а батальонният щаб се бе настанил в разхвърляно винарство в селцето Уолдрън. Когато рапортувах на адютанта, той ми поднесе изненада. Противно на очакванията ми, вместо да стана командир на стрелкови взвод, трябваше да започна службата като офицер от разузнаването в частта.

Имах само бегла представа какво трябва да бъде или да прави един офицер от разузнаването и въпреки това ми хареса и титлата, и перспективата да живея в батальонния щаб, където щях да съм в центъра на събитията. Моята част се състоеше от отделение разузнавачи и отделение снайперисти — общо двадесетина мъже. За щастие, те бяха стари бойци и можеха да ме носят на гърба си, докато влезех във форма.

Моята нова служба не беше само труд без отдих. Оставаше ми достатъчно време да изследвам областта, нейните кръчмици и селца и по-специално пернатите й обитатели. С помощта на пътеводителя, който побързах да си купя, успях да регистрирам много непознати за мен видове. В крайна сметка в английския ми списък се озоваха знаменитости като брадатото синигерче, гаргата, папунякът, цвъркалото, пойната птичка, кълвачът, дъждосвирецът. Британската орнитологична номенклатура може да е всякаква, но не и отегчителна.

В средата на ноември съответните власти ни преместиха от удобните квартири в претъпкан лагер с неприветливи бараки, които бавно потъваха в тресавище от лепкава кал. Щом заваляха истинските зимни дъждове — тези мрачни металически тунели, от чиито вълнообразни покриви вечно капеше, — започна да става все по-влажно и тягостно.

За да влошат още повече нещата, началствата от щаба на Първи канадски корпус решиха, че дисциплината в полка не е достатъчно добра, и ни довършиха, като ни изпратиха нов заместник-командир, един груб майор с остър език и англо-ирландско име с тире. Майор О’Брайън-Бенет побърза да ни покаже, че сред нас се е появил същински тигър. В кал и в дъжд целият полк удряше крак на плаца: часове наред се блъскахме при обучението за сбит строй — безсмислен ритуал, който уж трябва да прави от мъжете войници, а твърде често ги превръща в автомати.

Да не се мяркаш пред О’Брайън-Бенет беше равносилно на това да оцелееш; не беше кой знае каква философия за младшите офицери от стрелковите роти да му се изплъзват, аз обаче трябваше да живея и работя под ледения му поглед. Той явно не одобряваше онова, което виждаше. „Стегни се, Моуът!“, „По дяволите, що не идеш на някоя танцова забава!“ — бяха от най-дружеските му забележки към мен.

Щом пристигнах в частта, реших да си пускам мустаци. Макар че не бяха много за хвалба — няколко бледожълти косъмчета, които си личаха само на силна светлина, — те бяха твърде съществени за самочувствието ми и аз се грижех за тях най-усърдно. Един дъждовен следобед новият заместник-командир ни извика всички за церемониална инспекция. Когато стигна до разузнавателната част, той се поспря пред мен и с глас, който проехтя над целия параден плац, изкрещя:

— Господин Моуът!

— Да, сър.

— Какво по дяволите е това над горната ви устна?

— Мустаци… сър.

— Господи Исусе Христе! Това не са мустаци… това е позор! Едно бебе ще си отгледа на дупето по-добра реколта! Да се обръснат!

Макар че вътрешно се тресях, не се оставих да бъда уплашен. Целият полк слушаше и знаех, че ако сега не устоя, никога не ще го преживея. Отчаянието ми вдъхна сили:

— Съжалявам… сър. Не мога да го сторя… сър. Част 56, параграф 8 на кралския устав и разпоредби постановяват, че веднъж пуснати, мустаците не могат да бъдат премахвани без писменото разрешение на командуващия офицер… сър.

Хванах го натясно и той го знаеше. Подполковник Сътклиф, нашият командуващ офицер, беше джентълмен, благороден човек и никога не би дал необходимото разрешение. Дори го бяха чули да мъмри заместник-командира, че „гонел Моуът прекалено много“. Отговорът на О’Брайън-Бенет съвсем не ме накара да го обикна:

— На тоя малък пикльо му трябва тормоз! Да се стегне! Господи Исусе Христе, сър, все някой трябва да го направи мъж!

Възможно е той да е имал точно такива намерения спрямо мен, но, от друга страна, сигурно се бе досетил кой е използвал собствения му преувеличен неприличен израз, за да го щампоса с прякора, чрез който стана известен във и извън полка. Господин Исусе тире Христе.

 

 

Истинското бойно обучение особено ни липсваше през първите месеци, които прекарах в частта, но от средата на декември ни изпратиха на север, в Тренировъчния център за комбинирани действия на обединените сили край шотландското езеро Файн. Тук ни посветиха в тайните на атаката срещу бряг, окупиран от неприятеля.

През двете изтощителни, ала тъй вдъхновяващи седмици сновяхме нагоре-надолу над ледените води по люлеещите се въжени стълби покрай военните кораби, товарехме се и се разтоварвахме от малките катери, вдигащи и пускащи котва в пристанището. Нощем, под шибащия зимен дъжд, тренирахме онова, което бяхме научили — клатехме се през развълнуваното море и носени от прибоя, се забивахме, ужасени, в бледо осветените от ракетите плажове, които трещяха от картечния огън на ученията.

Убедени, че това е прелюдия към битката, ние безропотно понасяхме неудобствата и поддържахме високия градус на ентусиазма… до Коледа. Малко след полунощ на 24 декември се спуснахме в ревящата зимна нощ по въжените стълби, за да щурмуваме урва, която, ако се беше изпречила в Квебек, щеше да възпре и самия генерал Улф. Тъкмо се бяхме изкачили някак си на урвата, и ето че получихме заповед да атакуваме сушата през близо тридесет и двата километра заснежени блата и планини и да превземем „окупирания от германците“ град Оубън.

Това беше нощ на пълен ужас и сляпа бъркотия. Групи полузамръзнали войници се пръснаха на километри разстояние по всички посоки. В сивия ръмеж, точно преди зазоряване, се окопитих и видях, че заедно с командуващия офицер и двама свързочници лежим прогизнали до мозъка на костите на върха на хълм, извисил се над езерото. Ние със свързочниците бяхме единствените от полка, с които подполковник Сътклиф все още имаше връзка, а гледката беше единственото нещо, което той все още командуваше. Тъкмо се вслушвахме смръщени в радиостанцията за позивните на някои от нашите липсващи войски, когато се обади мощната базова станция:

— Добро утро, приятели! — прокънтя един непоносимо бодър глас. — Говори лагерният комендант. Искам да пожелая на всички войници приятна Коледа. Продължавайте, и да се представите добре!

Подполковник Сътклиф смъкна слушалките от главата си и се вторачи в мен като осенен:

— Боже мой, Моуът! Ти чу ли?

Още преди да съм отговорил, един от сигналчиците се намеси:

— От езерото корабът на морския щаб изпраща до всички светлинни сигнали, сър… Весела Коледа… До всички бъхтащи пешеходци… от военноморския флот… Да потвърдя ли, сър?

Сътклиф сякаш бе изгубил и ума и дума и затова се видях принуден да се намеся:

— Да! — изкрещях с треперещ от ярост глас. — Предавай: Що не се пръждосвате!

Лицето на Сътклиф полека-лека се отпусна и той се усмихна.

— Добре, добре — меко каза той. — В крайна сметка току-виж от тебе излязъл войник…

 

 

През първите седмици на 1943 година полкът ни се завърна, изтерзан до кости в Съсекс, но все пак настроението ни беше добро, както си личи и от дневника ми:

„6 януари. Отново в тресавището на стария лагер, от което ти се повдига, добре поне, че не сме за дълго тук. Тренировките за атака идат да подскажат, че скоро ще преминем към действия. Норвегия изглежда най-вероятният залог. Господ ми е свидетел, едва ли някога ще сме по-готови за бой…“

Но времето си минаваше, без да ни се случи нещо интересно. Мокри, поохладени и унили, духовете ни ден из ден ни напускаха, а ние затъвахме в безсмислените ритуали на казармения живот. Истинската война все повече се превръщаше в химера… нещо, за което четяхме или слушахме по Би Би Си.

Най-многото, което можахме да разберем от нея, бяха самолетите на Луфтвафе, които през февруари току нападаха и бомбардираха Лондон. Повечето биваха пресрещани и на бърза ръка изхвърляха товара си и се разпръсваха. Тъй като лагерът ни лежеше под един от предпочитаните им маршрути, и ние получихме своя дял от неочаквани подаръци.

Една нощ върху нашата зона се изсипаха стотици запалителни бомбички. Падайки в пръхкавите, просмукани с вода поля, повечето от тях не се възпламеняваха. Тъй като службата ме задължаваше да познавам вражето оръжие, аз се заех да разглобявам една от бомбичките върху циментовия под в бараката, която делях с римокатолическия свещеник. Отчето, флегматично старче, малко или повече привикнало с моите ексцентричности, изгуби самообладание, когато, без да искам, задействувах механизма на бомбата и тя избълва нагорещен до бяло гейзер разтопен термит, който мяташе ослепителни огнени езици през крехката преграда, разделяща неговата и моята част от помещението.

— Проклет протестант! — крещеше той, препъвайки се из гъстия дим към вратата. — Не аз ще бъда този, който ще се пържи в ада, а дръвници и езичници като тебе!

Оная зима да си играя с бомби и други гърмящи механизми се превърна за мен в нещо като наркотик. Колкото и да ми беше неприятно, след четирите месеца в полка някои кръгове все още ме имаха повече за талисман, отколкото за боец. Част от началниците ми проявяваха склонност да са твърде внимателни, част от връстниците ми — твърде снизходителни, и част от подчинените ми — твърде покровителствуващи. Трябваше с разумен риск да се отлича като воин и аз реших, че флиртувайки с неща, които тряскат нощем, бих могъл да си спечеля воинска чест и уважението на моите другари.

Из полетата и горите край нас бяха пръснати доста временни полеви оръжейни складове на кралските инженерни части, от които аз си „взех назаем“ сандъци с пироксилин, плочи гелигнит, кутии с детонатори и макари фитил. Използвах ги в неофициалния рушителски курс, предназначен за моите скаути и снайпери, и скоро ние станахме самоуки експерти в производството на горе-долу прилични гръмотевици. Но аз надминах себе си, когато реших да видя как ще се отразят трите каси пироксилин върху бента от ронлива пръст в близката зона за учения.

Бентът се разпадна в средата на голяма буца от мръсотия и пушек и рукналият поток издълба яма от километър и половина, заливайки паркинга на някаква британска противовъздушна батарея. На бърза ръка напуснах местопроизшествието, но едва успял да се върна в прикритието на моята канцелария, получих заповед от дивизията, гласяща, че именно аз трябва да разследвам инцидента. Надлежно доложих, че по всяка вероятност щетите са причинени от бомба, хвърлена от ниско летящ немски самолет; и впоследствие проявявах повечко благоразумие в приключенията си с експлозивите.

 

 

С наближаването на пролетта небето все по-често се проясняваше, птиците започнаха да се връщат на ята в Англия, а навлезлите в любовния си период зайци подскачаха и кръстосваха тромаво наоколо. Макар да осени с щастлива лудост повечето същества, смяната на годишните времена донесе умопомрачение от по-друго естество на загадъчните създания, направляващи нашия живот от олимпийските висоти на армейския щаб. Те реагираха на ускорения си пулс, като ни засипаха с умопомрачителен порой от учения и схеми, според които трябваше седмица след седмица да атакуваме и контраатакуваме, преследвайки, капнали от умора, из южната половина на Англия въображаеми врагове.

Седмиците се нижеха една подир друга, а ние ставахме все по-нервни с тази наша роля на униформени наблюдатели на война, в която други мъже се сражаваха на други места. Беше ни дошло до гуша от учения и бях много благодарен, когато в края на април адютантът ми съобщи, че ме отчисляват от частта поради специална мисия.

— Нещо, което наричат въздушна свръзка — ми каза той. — Нямам представа за какво става въпрос, но трябва да отидеш за един месец в английско летище и ако се справиш, може и да получиш възможността да се биеш. На някои хора страшно им върви!

Един напудрен водач на ескадрила от кралските военновъздушни сили ме инструктира за новата ми служба.

— Въздушната свръзка, драги, ще рече връзката между шимпанзета като тебе на земята и нашите соколи горе в синевата. Като офицер за въздушна свръзка ще придружаваш окаляните си приятели и ако им потрябва подкрепа, бомбардиране, обстрел, въздушно разузнаване и тем подобни, ще ни се обадиш чрез твоята подвижна радиосвръзка и ние ще се отзовем. Един път работа.

Няколко ескадрили летяха с оперативни задачи и за първи път, откакто бях постъпил във войската, се почувствувах в досег с истинското воюване. Атмосферата ме изпълваше с напрежение и аз нямах мира ни денем, ни нощем, докато не усетих, че съм наясно с всичко. Водачът на ескадрилата трябва да е бил на същото мнение, защото в края на втората седмица ме извика в кабинета си.

— Горе са замислили нещо страшно — ми каза той — и аз ще те взема като офицер за свръзка. Ще имаш на разположение цяла ескадрила. Постарай се обаче шимпанзетата наистина да са доволни, нали? Те са толкова досадни, щом почнат да недоволствуват.

После ми обясни, че ще трябва да играя по две свирки. Освен за британските „нападащи сили“ ще трябва да осигурявам въздушна подкрепа и по-специално въздушен обстрел, или както го наричаха бумтежи, и за отбраняващите се, като използвам безпристрастно моите барутни играчки и атакувам онази страна, която намеря за по-уязвима.

И така, потеглих заедно с двама свързочници в удобен покрит камион, оборудван с няколко радиостанции, и за пръв път в моята военна кариера открих, че представлявам нещо. Загрижени полковници, бригадни генерали и дори един генерал-майор се промъкваха до камиона ми, за да видят дали бих могъл да помогна на техните заседнали по пътя войски, или да ме молят да си прибирам въздушните „кучета“, ако „вражеските“ самолети ги принуждават да отстъпват. Работата си беше главоболна за един нищо и никакъв лейтенант.

Един чудесен слънчев ден в средата на май бяхме оставили камиона на висок хълм, откъдето се виждаше виеща се долина, през която минаваше магистралата от Лондон. Този ден не се бях постарал да отида на сутрешния инструктаж. Ако им потрябвам, нахално бях решил, знаят къде да ме търсят. Вследствие на което бях пропуснал да чуя новината, че „фронтът“ щял да бъде посетен от много важна персона.

Подусетих, че става нещо необичайно, когато долу на пътя се появи колона от тузарски служебни коли, които се движеха бавно почти опрени една в друга, явно пренебрегвайки разпореждането всички автомобили да се движат в районите на фронтовата линия на известна дистанция. Бях доста изненадан да видя как колоната спря край гъстия храсталак при кръстопътя. През бинокъла видях как щабните офицери в стегнати униформи слизат нехайно и се мотаят наоколо с благородническо хладнокръвие, а по-дребните птици разопаковат кошниците и редят върху сгъваеми масички храна и бутилки. Те бяха идеална мишена и подир броени секунди аз вече бях предал светкавична радиограма, и скоро след това получих потвърждение, че цялата ескадрила бомбардировачи се е събрала.

Онези от колите тъкмо започваха обеда, когато от юг се появиха подредени един зад друг дванадесетте бомбардировача, чиято гръмотевична какофония отекна над хълмовете наоколо. Надолу и все по-надолу те пикираха с рев над ятото автомобили с петстотинте си километра в час и нулева височина, при което щабните офицери се юрнаха към канавките с пъргавината на мишки, спасяващи се от връхлитащ ястреб. И аз, и водачът на ескадрилата бяхме омаяни от гладката. Неговият глас триумфиращо цвъртеше от моя високоговорител:

— Страшен удар, момчета! Абсолютно върхово попадение! Сега завийте надясно, заобиколете и им дайте още веднъж.

Бомбардировачите направиха широк кръг над долината и тъкмо да се подредят за следващата атака, когато, не щеш ли, малки облачета черен дим започнаха да се пукат в чистия въздух около тях. И сред трясъка на дванадесетте носещи се с пълна скорост самолета, съвсем ясно различих БОП-БОП-БОП-БОП-БОП на бофоровите противовъздушни оръдия.

— Отбой! Отбой! — гласът от високоговорителя изведнъж стана забързан и вбесен. — Противовъздушната! Мръсните шимпанзета се разтракаха! Казвам ви, момчета, тая няма да я бъде! Обратно! Обратно!

Самолетите рязко завиха над земята и след секунди се скриха от погледа. Макар долината да си възвърна спокойствието, в него се долавяше нещо злокобно.

Двадесет и четири часа по-късно стоях мирно в кабинета на командира на ескадрилата. Летецът — притежател на не едно и две отличия — известно време ме гледа вторачено, като да се чудеше що за звяр съм. Когато най-сетне проговори, изглеждаше съвсем изумен:

— Да ви кажа, просто не мога да повярвам. И никой не може. Нищо и никакъв младши офицер пехотинец… организира всеобща атака над Самия него! Това вече е адски много!

Много важната персона, пристигнала заедно с каймака на британския генералитет да наблюдава как напредва планът, беше не някой друг, а самият титулярен командир на всички нас — Негово величество крал Джордж VI.

Докато кралят посещаваше войските на позициите, всякакви полети над тях биваха забранявани със заповед, тъй като германците биха могли да се опитат да извършат покушение чрез пленени британски самолети. Нещо повече, противовъздушните части се разполагаха около местата, където той и антуражът му трябваше да спрат, и артилеристите получаваха заповед да се занимаят с всеки самолет, появил се на хоризонта.

Това бяха все неща, които аз не знаех през първите си седмици като офицер за въздушна свръзка. Щях да ги знам, ако онзи фатален ден бях отишъл на сутрешния инструктаж. Добре ги понаучих в кабинета и вцепенен се питах, така ли се чувствуват обречените, когато съдията произнася смъртните им присъди.

Както и да е, летецът се оказа прав в преценката си, че никой от властите не би повярвал, че нещо толкова нискостоящо като мене би могло да е отговорно за подобен ужасяващ пропуск. Впоследствие, макар и скалпът ми да бе спасен, нищо не можа да спаси бъдещето ми като офицер за въздушна свръзка.

— Ти си достатъчно енергичен, приятелю — ми обясни на изпроводяк напудреният ескадрилен командир. — Не можем обаче да рискуваме и да те държим тук. Следващия път току-виж си обстрелвал и Уини… Но ти не се тревожи. В края на краищата кой друг е бомбардирал царуващ крал на Англия и е оцелял, за да си разказва историята?

 

 

Вместо да ме върнат в полка, получих заповед да се явя в лагера за подкрепления в Уитли. А това не предвещаваше нищо добро. Аз стигнах до доста мрачното заключение, че след лошия ми късмет с Негово величество частта за нищо на света не би ме приела отново. Но щом пристигнах в частта за попълнения при Първа канадска пехотна дивизия, бях изненадан да чуя страхотната новина, че Първа канадска дивизия не е вече на южния бряг и че в най-голяма секретност се е придвижила в Шотландия, където се преоборудва и скоро ще е в пълна бойна готовност. Това несъмнено предсказваше едно — балонът най-сетне излиташе. И не биваше аз да оставам отвън. Седмица след пристигането ми в Уитли поех на север.

Намерих частта разквартирувана в градчето Дарвъл в провинция Лоуланд. Бяха я доста щедро снабдили с нови оръжия, с нови джипове, камиони и бронетранспортьори. Във въздуха се носеше вълнение и празничност, които се предаваха на всички подчинени на командуващия офицер. Обкръжението беше толкова опияняващо, че почти не обърнах внимание на адютанта, който доста извинително ми каза, че в разузнаването имало нов офицер — английски капитан, изпратен при нас от Британския разузнавателен корпус. Не бях дори особено разтревожен от туй, че господин Исус тире Христос все още изпълнява ролята на повелител на манежа.

Той ме извика в кабинета си, час след като си бях пристигнал „у дома“.

— Е, Моуът. Ей, богу, крайно време е да престанеш с щуротиите и да се заемеш с работа! Да се явиш при капитан Камбъл от Първа рота. Кажи му, че поемаш Седми взвод, и — той направи пауза, за да ме дари с една от вълчите си усмивки — дано се справиш.

Алекс Камбъл беше едър като слон, червендалест, с гъсти вежди, свиреп поглед и нелепи Хитлерови мустачки. Беше обладан от кръвожадната решимост да избие колкото се може повече германци, тъй като в една от войните те бяха убили баща му, а в друга — по-големия му брат. Единственият добър германец, обичаше да казва той, е онзи, който е престоял седем дена мъртъв под палещото слънце. Извън тази си фикс идея Камбъл беше мил човек и също като мен си падаше малко поет.

— Седми взвод, а? — размишляваше той, след като ме прие в своята рота. — Трябва много яко да си настъпил по мазола заместник-командира. Това е наказателният взвод. В него полкът вече години наред изхвърля всичките си некадърници, тежки случаи, нескопосници и прочие. Пращал съм там възможно най-печените си офицери, за да ги опитомят. Безрезултатно… те направо се самоизяждат в тая проклета безизходица.

Той замълча и се вгледа в мен с бледо-сините си очи, а масивното му лице се сгърчи в нещо като усмивка.

— Виж го ти, да изпрати там теб… агне сред вълци… Хич и не се опитвай да им се изпречваш. Остави се на тяхната милост, ако ме разбираш какво искам да кажа. — Той се усмихна под мустак. — Те са си стадо проклети кръвожадни зверове, но могат, вместо да те изядат за обед, да те вземат за питомно животинче.

Право да си кажа, краката ми се подкосиха, когато излязох на плаца, за да поема новата си военна част. С тресяща се ръка отговорих на ехидния поздрав на сержанта и дадох на взвода първата си заповед:

— Седми взво-о-о-д!… Своо-ободно!

Не беше чак толкова зле, само дето повиших, вместо да снижа глас.

Сержант Бейтс заведе войниците в единия край на плаца, където те излязоха от редиците и се скупчиха около мен, за да чуят встъпителната ми реч.

— Слушайте, приятели — подех хрисимо, — всъщност не съм много наясно как се командува взвод. Но мога да ви уверя, че страшно искам да се науча. Надявам се, че ще ме изтърпите, докато посвикна… и, стане ли нужда, ще ми подадете ръка. Ъ-ъ-ъ, предполагам, че честичко ще се налага. Ъ-ъ, добре, ъ-ъ, това като че е всичко, което искам да ви кажа.

Думите ми ги слисаха. Привикнали към предизвикателствата за неотстъпна битка, които им отправяха заядливите новопоявили се офицери, те просто се чудеха какво да предприемат срещу този подвил опашка младок с тънък мустак, фалцетни тонове и повици за снизхождение.

През остатъка от престоя ни в Дарвъл аз ги виждах твърде малко. Докато непроизведените офицери създаваха работа на бойците, ние, взводните командири, прекарвахме по-голямата част от времето в опреснителни курсове по комбинирани операции и щурмово дебаркиране. Когато не се занимавахме с това, се борехме с административни проблеми. Посветих цели два дена да търся в някакъв далечен склад тридесет и един сгъваеми велосипеда за артилерийското и техническото снабдяване и още два дена — да издирвам гумите, с които те трябваше да пристигнат.

От усърдието, с което тренирахме атака срещу завзет от противника бряг, подусещахме, че ще правим десант при съпротива откъм брега — само че къде ли? Още веднъж ни отпуснаха ризи в защитен цвят и памучни шорти, от което за известно време си мислехме, че ще ни пращат в Бирма. После ни заповядаха да пребоядисаме автомобилите в пясъчно жълто, от което си извадихме заключението, че заминаваме за Близкия изток. Броят и разнообразието на слуховете относно крайното ни назначение като че ли нямаха край, но ние всъщност не се тревожехме кой знае колко. Достатъчно ни беше да знаем, че най-сетне отиваме на бой.

Написах на едно момиче в Канада:

„Аз съм като детето, което години наред предусеща рождения си ден и най-сетне вижда майка си да пали свещичките. Вече сме на път да свършим със спектаклите и наистина да изживеем онова, за което хвърлихме толкова труд и подготовка. Мисля, че ще направим страхотно представление, което, току-виж, продължило и повечко, отколкото им се ще на търговците на пропаганда… Странно нещо, изобщо не ме е страх. Може би ще се изплаша по-късно, но сега-засега изгарям от нетърпение представлението да започне…“

В ония времена човек за едно денонощие намираше нови и верни приятели. Един от взводните командири в ротата ни се казваше Ал Парк, висок, небрежен младеж на моя възраст. Бяхме разквартирувани в една и съща къща и преди да е минала седмица, станахме като братя. За известно време поделяхме услугите на Док Макдоналд, който, докато отсъствувах като офицер за въздушна свръзка, беше служил в щабната рота като ординарец-шофьор.

Док беше доволен, че е отново при мене:

— О-о, шефе, не можах да ги изтрая. Нямат капчица чувство за хумор.

Каза го по повод на пуйката — безценен деликатес, — която бе осигурил за офицерския стол на щабната рота. Но за беда се разбрало, че всъщност става дума за великолепен паун, собственост на богат местен земевладелец; офицерите от щабната рота се показали като отявлени неблагодарници, лишавайки Док от заплата за десет дена.

Това, че отново съм с Док, беше за мен голямо щастие, което биде последвано от още по-голямо. Една сутрин господин Исус тире Христос се обърнал, както карал мотоциклета си твърде бързо по някакъв криволичещ път. Някои от нас имаха основание да подозират, че спирачките на мотора са били поразхлабени; във всеки случай нашето приятелче се озова в болница достатъчно наранено, за да бъде известно време извън строя. Заместникът му беше последният човек, който можехме да очакваме ние, полкът от провинция Онтарио: майор лорд Джон Туийдсмюр, един съвсем истински лорд, чийто баща, някогашният губернатор на Канада Джон Бюкан, беше едновременно и прославен автор на приключенски романи. За разлика от лорд Тире, лорд Джон беше една приятна и милостива душа, която ние започнахме да тачим и уважаваме.

 

 

През първата седмица на юни частта беше възнаградена с четиридневен отпуск. Казаха ни, че това не е прощална отпуска, а просто така, с което не заблудиха никого. От Дарвъл мъжете поемаха към всички точки на британските острови, съзнавайки добре, че това е последната им възможност да пийнат в английска кръчма, да полюбят английските момичета и „да живеем, да се смеем и се веселим, че утре тръгваме на бой“.

Повечето от приятелите ми се отправиха на юг, към Лондон, но аз реших, че ще е глупаво да пропилея половината от и без това краткия отпуск в пътуване из претъпканите влакове. Освен това беше и пролет и природата ме зовеше. Намерих карта на Шотландия и направих онова, което често вършех като дете — затворих очи и боднах наслуки по картата с върха на молив. Щях да отида там, където се бе забил моливът. Този път съдбата ми избра място, наречено Тросакс, което беше само на няколко часа път с влак от Дарвъл. Стегнах си сухарната торба, взех бинокъла и наръчника за птици и се отправих на път.

Криволичещата мотриса ме стовари на нещо като запустяла гара в долина от мъгливи, проблясващи езера, подхранвани от искрящи планински потоци, които се спускаха по склоновете на обрасли със зелен мъх върхове. Под трепкащия дъжд всичко изглеждаше някак размито, а аз стоях на празния перон и се чудех какво да предприема. Не се виждаше дори началник-гарата, който да ми каже къде да отседна. Загърнах се с мушамата и тъкмо да тръгна да търся подслон, към мен с ръмжене приближи раздрънкано такси. Шофьорът беше изумен, че някой е слязъл от влака, но щом го попитах, ще ми помогне ли да намеря къде да отседна, ми кимна към мястото до него. Той подкара мълчешката нагоре по все по-тясната долина по чакълест път, който се изкачваше над последните гъсталаци от навъсени борове, за да ни отведе пред входната алея на богато украсен замък от деветнадесети век, сгушен под масивната извивка на голите хълмове.

На времето лятна резиденция на богат маркиз, тази пирамида в стил рококо била запечатена с избухването на войната, та сега да заживее нов живот като хотел. И въпреки това гостите се брояха на пръсти. Освен мен, тук бяха отседнали две медицински сестри от Канада и две от Нова Зеландия, един морски капитан в оставка от Франция и един млад лейтенант от Южноафриканския въоръжен корпус — ято от наистина твърде разнородни прелетни птици, събрани по волята на съдбата в тая затънтена клисура.

Прислугата, която надминаваше по брой гостите в съотношение три към едно, се състоеше предимно от някогашните слуги на маркиза, които проявяваха почти патетично старание, за да ни накарат да се чувствуваме добре. Възрастният иконом, действуващ сега като домоуправител, ни предлагаше най-избраните храни, които имението можеше да осигури — еленово филе, сьомга, яребици, пресни гъши яйца, масло, мляко от крави порода „Джърси“, разбит каймак, — и току ни канеше да се възползваме от остатъците от винарската изба на маркиза. Спяхме в огромни, ехтящи апартаменти, с техния дворцов, па макар и донякъде помръкнал разкош, вечеряхме, както бяхме шепа хора, в блестящ салон под полилеи и свещници. Вечер под музика от 20-те години, която свиреше старовремският грамофон, танцувахме в богато украсената трофейна зала пред огромната камина, изригваща червени пламъци в осветените от лунния зрак нощи.

Денем под мекото, галещо було на юнския дъжд или под влажната топлина на обвитото със саван слънце се катерехме по върховете и гледахме стадата сърни по високите ветровити била; съзирахме глухари из благоуханната пустош на долините, закусвахме с банички и еленово филе и пиехме от хапещо студената планинска езерна вода, смесена с чисто малцово уиски.

Настроението, което споделяхме, сякаш идеше от едно време извън времето. Бяхме като братя и сестри, които тъй са се приобщили един към друг, че вече няма делене на двойки — в отношенията ни нямаше и следа от запъхтяното, трескаво полово влечение, което твърде често преобладава в отпуските на мъжете и жените на военна служба. Живеехме в един свят отвъд действителността, свят, който тъй бързо опознахме заедно.

Другият свят обаче ни чакаше. В Грийнох Роудс рано след обед на 13 юни Първа рота от Полка на Хейстингс и принц Едуард се качи на кораба „Дарбишър“ на Негово величество.