Фарли Моуът
И птиците не пееха (4)

IV

Дъждът все още стенеше, оръдия гърмяха,

вонеше на човешка плът сред локвите от кръв

и всичко се стопи във този ад, унищожено,

съсипано, потънало във стон.

Едмънд Блъндън „Третият Ипр“

При условията, в които седмици наред живеехме, болестите казваха тежката си дума. Мнозина се разболяха от епидемичен хепатит. Сред неговите жертви, всичките евакуирани в Северна Африка, бяха Алекс Камбъл и Джон Туийдсмюр. И двамата тръгнаха неохотно (на Алекс даже му заповядаха да постъпи в болница), и двамата ни липсваха много. Щом Туийдсмюр замина, Ак Ак Кенеди отново пое командуването.

На 25 ноември ние с Кенеди бяхме на дивизионен инструктаж в Кампобасо. От сцената на затопления и добре осветен театър един разгорещен бригаден генерал от щаба на Осма армия ни разясни пред огромната карта „плана“:

— Както навярно се досещате, господа, нашата цел си остава Рим. Няма да оставим фрица да изкара зимата на топличко. Дайте набързо да го изритаме. Оттук, от ляво… ей оттук… янките ще се втурнат през Бернхардовата линия, ще се спуснат през Касино по долината и ще нахълтат откъм юг в Рим. Ей оттука нашите момчета… ще се хвърлят през Сангро и ще прекосят на галоп крайбрежието до Пескара, отдето ще завият наляво през планините и изненадващо ще нападнат откъм изток Рим. Ние ще се включим в представлението с мощен удар през устието на река Сангро. След като направим пробива, острие на настъплението ще бъде Първа канадска дивизия. Имаме куп танкове и оръдия, така че плаването ще мине гладко, нали така?

Съществуват няколко фрази, които могат много по-резултатно от всяка полярна виелица да смразят кръвта на войника-ветеран. Една от тях е „острие на настъплението“. Докато се връщахме през лапавицата с разнебитения джип в Кастро мишата дупка, ние с Кенеди нямахме какво да си кажем. Не бях особено въодушевен от онова, което ни чакаше Още по-малко въодушевен се почувствувах, когато след два дена отидох с Кенеди да разузнаем крайбрежието, по което батальонът трябваше да се прехвърли на Адриатическия сектор.

Зимата ни бе изпреварила. Снегът, който непрекъснато се трупаше по върховете из вътрешността, беше не по-малко обилен из сивите крайбрежни долини, но тук веднага се топеше. Сякаш за да оправдаят красноречивото си име, бързеите препускаха и бумтяха към морето. Повлекли купища кафеникави боклуци, те се всмукваха под люлеещите се подпори на готовите дъги тип „Бейли“, с които нашите сапьори бяха заменили разрушените италиански мостове. Славещият се със своята свирепост вятър бора довя от далечния бряг на Югославия черни облаци, за да ги отпрати почти до земята и да обвие прогизналите низини с тъмна мъртвешка мъгла. Всичко, което не бе камък и скала, се втечняваше. Шибани от не една и две зими, редиците маслинени дървета стърчаха свъсени като бесилки по влажните хребети, надвиснали над лозята, които сега приличаха на тресавища. Притиснати под бремето на несекващия дъжд и лапавица, тъжните каменни къщи по селата сякаш още повече се притискаха една към друга.

Това беше време, когато растенията умират, птиците отлитат, дребните животни се заравят дълбоко в земята, а човешките същества се гушат пред огнищата в очакване да се изниже зимата. Не беше нито време, нито място да се води война.

Коментарът, който отвратеният Кенеди направи, докато се връщахме в полка, се оказа пророчески. Ще прекосим на галоп крайбрежието до Пескара ли?! Ще го прекосим по-скоро като охлюви!

През първия ден на декември 1943 година един дълъг-предълъг ешелон от камиони се запъти през планините на изток, за да откара Първа дивизия на една изключително жестока, изключително кървава битка, която продължаваше вече три дена и в която две английски и една индийска дивизия нанасяха „мощния удар“ по линията Бернхард. Те бяха пресекли река Сангро и се бяха укрепили зад нея, само че на твърде висока цена. Един офицер-свързочник от 78-а английска дивизия ми описа прехода със сълзи в очите — сълзи не от мъка, а от ярост:

— Петстотин души загубихме, докато пресичахме тази огнена река! И за кой дявол? Никой ли от ония висшестоящи дръвници не си е погледнал тъпите карти? Ще има още поне половин дузина реки като Сангро, докато стигнем до Пескара… ако изобщо стигнем. Слава богу, че вие ни сменяте, драги канадци. На нас ни стига!

Крайбрежната равнина на север от Сангро представлява тесен риф между морето и извисилата се над него планина Майела. От планината до самия бряг тя е разсечена от стръмни дерета и дълбоки речни корита. През лятото тази нагъната като панделка низина е едно изключително опасно препятствие за всяка атакуваща армия. А придойдат ли през зимата реките, тя става почти непроходима.

Ако нашето висше командуване си затваряше очите за характера на местността и за нейните отбранителни възможности, немският щаб ги виждаше добре. Дори когато линията Бернхард започна да се огъва, немците подготвяха нова отбранителна линия по протежение на река Моро само на петнадесет километра северно от Сангро. Дори я бяха попълнили със свежи сили, между които бе още едно от прочутите им съединения, 90-а лека танково-гренадирска дивизия, също влизаща в армията на Ромел.

На 6 септември сутринта 78-а дивизия на Кралския ирландски полк вече бе стигнала отсамния бряг на Моро. Същия следобед получихме заповед да ги сменим като „острие на настъплението“.

Дъждът барабанеше, когато тръгнах заедно с офицера разузнавач от ирландския полк, за да видя какво може да ми покаже той. Покрай нас се виеха към тила дълги редици от подгизнали и кални войници. С лица, бели като платно, те бяха тъй изтощени, та почти не забелязваха, че крайбрежният път, по който се точеха, е под силен оръдеен обстрел.

Аз обаче го забелязах така, както не бях го забелязвал никога дотогава. Горчивият мирис на барут ми подействува досущ като силно, непознато лекарство. Сърцето ми затупка учестено. Едва си поемах дъх и треперех целият, макар че не ми беше студено. И най-лошото, бях ужасен от порива си да спра, да се обърна и да се присъединя към тези войници с мъртвешки лица, напуснали боя, който тепърва ме чакаше.

Спрях, затърсих цигарите, от които предложих и на ирландския лейтенант, тътрузещ крака до мен: той запали клечка кибрит и ми я протегна в свитите си длани… но аз извърнах лице, защото в този миг осъзнах какво точно става с мене. Бях се поболял от най-опасната, от най-ужасната от всички болести… от страха, от самия страх.

Най-после ние двамата с ирландеца стигнахме края на платото, образуващо южната стена на долината. Легнахме по корем зад влажния храсталак и аз вдигнах пред лицето си бинокъла. Не можех да видя нищо от мъглата и дъжда.

— Опасявам се, че няма да ти покажа кой знае какво. — Гласът на човека до мен беше напрегнат, почти припрян. — Откакто сме тука, мъглата е гъста като мляко, та не сме и видели даже отсрещния бряг, а моите момчета са капнали от умора, за да разузнават. Но все тая, готов съм да се обзаложа, че фрицът не е мръднал оттам и че е в пълна бойна готовност.

— Е — додаде той, така и не дочакал да му отговоря, — няма какво повече да правя тук, нали? Най-добре е да настигна полка. Горе главата… и на слука.

Той едвам се изправи на крака и се шмугна в шибащия дъжд, както ми се стори неприлично бързо. Усетих, че ме оборва желанието да хукна подире му, което някак успях да сподавя. Високо над мен прелитаха снаряди, монотонно тананикащи своята погребална песен, а аз лежах върху мократа земя и се мъчех да дойда на себе си.

Почти се беше стъмнило, когато се върнах в батальонния щаб, който се помещаваше в къща на осемстотин метра южно от устието на реката. Кенеди вече беше изгубил търпение.

— Къде, по дяволите, се пилееш? Трябва веднага да прекосим Моро. Без подготовка. Без прикритие. Научи ли нещо?

— Съжалявам, сър, твърде малко. Ирландците не можаха да ми кажат нищо, а и нищо не се вижда от тая страна на долината.

Той сърдито изръмжа.

— Можеш ли да намериш с разузнавачите брод през реката? И да се върнете тук най-много след час?

— Не зная, сър. Но ще опитам.

— Ще опиташ ли? Не, ще намериш!

Ох, божичко, рекох си. Трябва да отида аз… Трябва да отида… Не! Ще изпратя Лангстаф… Него най го бива за тая работа… ще пратя него…

Разузнавачите си варяха чай в близкия краварник. Те ме наблюдаваха безизразно, докато инструктирах Джордж Лангстаф и още двама. Те знаеха, че аз най-малкото бях хвърлил през деня един поглед към долината и бе логично да водя патрула. Онова, което не знаеха, беше, че изтръпвах целият само от мисълта да стъпя върху тая злокобно забулена долина. Бях убеден, че там ме очаква смърт или адска рана. Бях повече от сигурен. Бе ми го подсказал червеят, който все по-яростно ме гризеше някъде отвътре.

Преди четири месеца щях да съм просто щастлив да тръгна с подобен патрул. Два месеца по-късно щях да го приема като риск, който трябва да се поеме. Но през оня декемврийски ден бих дал всичко на света само и само да се измъкна.

Но това бе невъзможно.

Изведох патрула… и не се случи нищо. Червеят ме бе излъгал. Тъмата бе непрогледна, камшиците на вятъра и дъжда ни прикриваха и ние отидохме и се върнахме незабелязани и необезпокоявани. Пипнешком стигнахме до придошлата река и газихме из залятите й брегове, докато намерим брод. Върнахме се на нашата линия точно навреме, та Лангстаф да поеме водачеството на Първа рота, която тръгваше в атака.

Начело с предишния ми взвод Първа рота прекоси по брода реката и тъкмо се заизкачва по отсрещния бряг, когато двадесетина-тридесет немски картечници затропосваха мрака със злите игли на трасиращите куршуми. Над главите ни избухнаха ракети — зелени и червени, и след тези сигнали за помощ вражеската артилерия моментално се отзова с далечния си грохот. Секунди по-късно върху Първа рота с рев се посипаха залпове оръдейни и минохвъргачни снаряди, чиито експлозии озариха оголената долина с колебливи адски пламъци.

Бяхме заедно с Кенеди на южния склон, когато немците откриха огън, и тази свирепост в техните реакции ни стресна. След броени минути Кенеди крещеше на радиосвързочника да спре атаката на Първа рота.

Пред нас изникнаха оцелелите в този пъкъл и ние разбрахме, че за пръв път виждаме войната в цялото й чудовищно величие. Седми взвод бе претърпял най-големи загуби. Взводният командир, който ме беше наследил, бе тежко ранен, а сержант Бейтс и неколцина други войници, които познавах и бях командувал, сега лежаха убити или агонизиращи.

Чак до края на тази дълга влажна нощ предните отряди непрекъснато попълваха персонала на своите оръдия, а ние, останалите, се мъчехме да не мислим за утрешния ден. Призори научихме, че Втора бригада е атакувала при Сан Леонардо, разположено на шест километра нагоре по течението, и също е била жестоко отблъсната.

Малко по-късно дойде заповед на всяка цена да форсираме реката в нашия участък.

Последвалото сражение започна в два часа след обед на 6 декември и завърши на 15 декември, за да ни донесе някакъв си километър и половина извоювана територия. През десетдневната кървава баня полкът изгуби повече от сто и петдесет души.

Встъпителната атака бе осъществена през деня от Трета рота, подкрепяна от възможно най-мощния артилерийски обстрел на дивизията. Стрелбата бе опустошителна… но врагът отговори не по-малко ожесточено и след броени минути Трета рота бе притисната от титаничния порой от кал и куршуми върху мокрото дъно на долината. Настъпващата Четвърта рота се помъчи да се отърве от този ад и като сви наляво, към димния облак, оставен от собствените ни тежки минохвъргачки, направо изчезна от нашия поглед. Близо час от Четвърта рота нямаше никаква вест и Кенеди стана толкова невнимателен, че нареди на мен и на свързочника на батальонния щаб да го последваме, след което, превит на две, се спусна по склона.

Цялото ми същество се съпротивляваше неистово. На три пъти трябваше да залягаме в калта, докато най-сетне стигнахме реката и преджапахме нейните ледени води. На отсрещния бряг се натъкнахме на плитка яма, в която се бяха скрили оцелелите от единия взвод на Четвърта рота. Опитахме се да разберем от тях какво се е случило, но никой не можа да ни обясни. По това време немският контрабараж така се беше усилил, че взводовете и дори отделенията бяха напълно откъснати, без всякаква връзка помежду си, и лежаха из мръсната кал, изложени на почти непрекъснатите взривове.

Водени от Кенеди, тръгнахме да търсим щаба на Четвърта рота и по някакво чудо го намерихме в малка пещера в подножието на стръмен хребет; но ротният командир го нямаше и уплашеният сержант не можа да ни обясни нищо. Кенеди разбра, че положението е безнадеждно и че ще трябва да се оттеглим, но за да издаде заповедта, трябваше някак да се добере до полевата радиостанция. Така че ни помъкна обратно през долината.

Спомените ми за това завръщане сигурно се доближават до онова, което усеща удавникът, докато бавно потъва безкрайни мъчителни мигове в глъбините. Гръдният ми кош сякаш се схвана и докато стигнем пътя, изкачващ се по южния склон, едвам си поемах дъх. Точно тогава може би стрелбата бе позатихнала или Кенеди просто така се бе устремил към радиостанцията, че хич и не обръщаше внимание на неприятеля, и ни поведе направо по пътя, който беше под носа на немците отсреща. Не бяхме изминали и двадесет метра, когато те ни заобстрелваха и от двете страни.

Нещо ме парна по десния крак и вцепенен и стъписан от удара, аз се озовах по очи в калта. Нейде съвсем наблизо отекна писък и аз се надигнах на колене, за да видя Кенеди, който също бе коленичил насред димящия път и клатеше глава като старо, уморено куче, без обаче да проронва и дума. На три метра зад него свързочникът, младеж, чието име така и не научих, конвулсивно се гърчеше над собствения си прерязан в бедрото крак. В мига, когато го погледнах, той нададе последен клокочещ вик, просна се и милостиво утихна.

Чувах гласа на Кенеди, който долиташе като от далечен планински връх:

— Ставай, Моуът! Ставай, по дяволите!

Стоеше над мене и се клатушкаше, но явно не беше ранен.

— Не мога — казах аз доста спокойно. — Май съм ранен в крака.

Той ме сграбчи за раменете и ме вдигна на крака. Прехвърлихме се, кретайки, през билото и се скрихме в едно дере, тъкмо когато нов залп вражески снаряди избразди пътя зад нас.

Усетих болка в крака и изпаднах в див възторг. Бях ранен. Скоро ще се отправя към някой лазарет в тила, а после може би още по-надалеч, през морето, та към Англия или дори към Канада! Бумтежът и ужасът… и страхът… ще потънат в миналото! Но някъде в дълбочините на душата ми един злобен глас заглуши саркастично радостта ми:

— Страхливец! — каза той. — Не ти стиска, нали!

Намериха ни двама войници от Втора рота, които ни пренесоха в полковия медицински пункт, разположен от военния лекар капитан Чарли Кракауър под съмнителния подслон на порутена колиба, току в началото на долината. Макар да бързаше час по-скоро да се добере до батальонния щаб, Кенеди ми отдели една минута:

— Бива си те, Фишеко. Свърши чудесно работата.

Ухилих му се превзето и си рекох: „Слава богу, че се измъквам от тук.“

Някой ме сложи в мъждивата светлина на носилка, след което Кракауър заразглежда краката ми. Отново го чух как сумти и усетих лека болка, сетне видях над себе си лицето му ширнато в крива усмивка.

— Ах, ти малък късметлия! Снарядът е прерязал от край до край ботуша и само те е одраскал по кожата. Ей сега ще ти сложим левкопласт и веднага ще се върнеш на работа!

Не му повярвах. Вбесен, аз се претърколих и седнах… и изкрещях, сякаш дълбоко в задните ми части се заби огненото острие на истинската агония. Усмивката на Кракауър изчезна и той ме бутна с голямата си ръка върху носилката и пак ме обърна. После пак изсумтя, разряза ловко дъното на панталоните ми… и избухна в дрезгав смях.

Това трябва да е бил последният смях, прозвучал в полковия медицински пункт през този и през доста от следващите дни. Той бе съвсем уместен. Докато не седнах, хич и не забелязах забученото отдясно на задника ми парче от металната обшивка на снаряд, което бе проникнало на близо сантиметър и половина. Чарли бързо го измъкна с пръсти и ми го връчи със замах.

— Задръж го като спомен от мене — каза той.

Тръгнах си, куцукайки, понеже кракът ми още беше изтръпнал, а дъното на панталона висеше, прикрепено с грамадна безопасна игла, връчена ми от един санитар. Пътят ми съвсем не водеше към родината. А към тиловия батальонен щаб, където взех да си търся нов чифт ботуши и недотам покъсани панталони. Същевременно хранех някакви надежди, че ще мога да се скрия за малко поне в сравнително защитеното от снаряди дере, където беше тиловият щаб, но дори и това не се сбъдна.

Срещнах пребледнелия като платно Джими Бърд, който ми каза възбудено, че Кенеди не успял да се свърже по станцията с Четвърта рота и затова решил да възобнови атаката и да се опита да спаси ротата. Повечето от оцелелите войници от Трета рота вече бяха докретали дотук и далеч не бяха във форма за нов тур: така че се наложи да събера останките от Първа рота и да ги поведа заедно с Втора рота на нова атака.

Нямаше време да сменям нито ботуши, нито панталони. Премалял само от мисълта, че ще се върна в долината, аз се запрепъвах надолу по пътя към участъка на Първа рота, където намерих заместника на Алекс, един новопристигнал капитан, когото не познавах и на когото предадох заповедта. Той като че не ме чу.

Ал Парк стоеше наблизо със странен, жесток израз на лицето и затворени очи. Той ме дръпна настрана.

— Загина Пади — каза той с глас, пресипнал я от мъка, я гняв — не знам точно от какво. — Една фосфорна граната избухна в лицето му и го опече на коричка… умрял по пътя в линейката. Ей сега го научихме… от ротата са останали някакви си четиридесет момчета, които още могат да натискат спусъка. Божичко, нима пак искат да ни пратят там, Фишеко!

Да, помислих си тъпо, искат. И ще ни изпратят. Но не казах нищо и Ал премести поглед от лицето ми върху калта по краката ни. Паметта ми се проясни и аз видях Пади коленичил на прашния път в Сицилия край убития италиански офицер. Ирландският рицар бе заминал… завинаги.

Ал отвинти манерката си и ми я подаде. Двамата отпихме, давейки се, от оскъдната дажба ром. Той не ми възвърна куража, но поне попритъпи набъбващия страх.

Кенеди ни очакваше близо до авиопоста, задръстен от линейките, в които товареха ранените от Трета рота. Само след минута ние отново се спуснахме към небитието.

Немците, които се бяха поукротили след оттеглянето на Трета рота, наново започнаха да ни обстрелват, тоя път дваж по-мощно и яростно. По-голямата част от артилерията на отбраняващия крайбрежието немски корпус бе струпана в долината, където бе подсилена със самоходни оръдейни установки и лавина от минохвъргачни бомби и ракетни снаряди. Бомбардировката обаче бе тъй масирана, че вместо да помогне, тя попречи на поставената цел. От нея ние не можехме да се оттеглим. Нямахме друг избор освен панически да бягаме към отбраняваните от неприятеля склонове, където единствено имахме шанс да се прикрием от унищожителните взривове.

Не помня нищо от това второ пресичане през долината до момента, когато съм се озовал в същата малка пещера, където се помещаваше щабът на Трета рота през нейната злочеста атака, за да чуя ругатните на сержанта-свързочник от батальона, който не ме беше познал какъвто бях кален и ме бе помислил за някой от свързочниците. После се появи Кенеди, който зяпаше диво като малоумен.

— Фрицът бяга! — крещеше той. — Но това проклето радио не работи. Моуът! Върни се и доведи каквото е останало от Трета рота!

Виж, от тоя си преход през Моро вече не помня абсолютно нищо. Когато се върнах при Кенеди, вече се бе стъмнило. Неколцина войници от Първа и Втора рота бяха щурмували чак до края северното плато, където немските танкове и свирепата пехотна контраатака ги бяха принудили да се окопаят.

Последната нощ бе тъй ужасна, че войниците я сънуваха години наред, за да се събудят плувнали в студена пот и благодарни, че е било само сън. Гледката беше наистина пъклена. Отрязани на малки групички по цялото протежение на нашата линия, немците истерично стреляха наслуки с автоматите по всяка сянка. Трясъкът на вражеските танкове и самонасочващите се оръдейни установки отекваше по хребета, за да зазвучи като тътена на цяла танкова армия. Сигналните ракети пламтяха в тъмнината с болнавото си сияние. Танковите снаряди с висока начална скорост пробождаха с писък и огън пъкления бумтеж на безкрайната канонада на немската и канадската артилерия. Залповете на стенещата Мини се спускаха като гръмотевици, търсещи нашите набързо изкопани лисичи дупки. Препъвайки се из лозята, войниците и от двете страни стреляха панически безпристрастно във всички посоки. И отново заваля — леден, просмукващ се дъжд.

Утрото на 7 декември се случи навъсено и донесе лоши новини. Река Сангро бе придошла и за броени часове се бе покачила със седем метра, за да отнесе тъй ценните потонни мостове, отрязвайки Първа и Втора бригада от останалата армия. Дори по-лошо, немците бяха унищожили предмостието през Моро край Сан Леонардо, което Втора бригада бе извоювала на твърде висока цена, и сега държахме само някаква си педя земя на северния бряг.

Над димящата долина зашиба леден дъжд, от което положението ни стана още по-тежко. Батальон английски танкове се опита да прекоси реката и да ни се притече на помощ, но затъна безнадеждно и бе изцяло обезвреден от немските самоходни артилерийски установки. После плъзна слухът, че въпреки успеха ни при устието на реката, командирът на дивизията възнамерявал да продължи кървавите опити да направим преход при Сан Леонардо. Така при нас нямало да пристигнат подкрепления и голяма част от артилерията, от която зависеше дали ще оцелеем, щяла да бъде прехвърлена към сектора на Сан Леонардо. Захвърлени на волята на съдбата, ние получихме заповед да „ангажираме противника в близък бой“, та да го отвлечем от атаката на Втора бригада.

Тази заповед беше съвсем ненужна, тъй като немците в момента се бяха заели да ангажират нас колкото се може по-отблизо.

През следващите тридесет и шест часа срещу нас бяха проведени единадесет контраатаки. Все пак някак си издържахме и привличайки върху себе си оръдейния огън на немските части и на попълненията, включително и на един току-що пристигнал полк от Първа парашутна дивизия, помогнахме на братската бригада отново да форсира реката при Сан Леонардо и да заздрави там линията.

Постигнахме го на твърде висока цена. Щом стрелбата над нашия участък позатихна, санитарните и погребалните команди намериха по хлъзгавите склонове и купищата снаряди труповете на сто и седемдесет немци. А колкото до нашите Чевръсти пикльовци, навлезли в долината на сенките, близо две трети от тях бяха ранени или мъртви.

 

 

В моето съзнание Моро завинаги ще остане свързан с Вечно живия червей — и по-точно с един от загиналите. Това беше санитар, малко по-възрастен от нас — сигурно е бил най-много на тридесет и пет години, — който беше в полка от есента на 1939 година.

Санитарите трябваше денем и нощем да прекосяват долината и ако е нужно, да се промъкват до предните позиции на челните взводове. Сигурно някои от тях са изминали десетки пъти този гибелен път. За тях нямаше нито отдих, нито затишие; те не можеха дори да се скрият в окопа от тътена на битката. За тях съществуваше само едно — да напредват, да хлътват в самия пъкъл, после за минута да се оттеглят до временното убежище и отново да поемат към ада.

Тъкмо това бе най-тежкото. Онези, които непрекъснато бяха под неотслабващата стрелба, поне донякъде можеха да се бронират с безразличието на полумъртвите; ала тези, които отиваха и се връщаха, познали обгарящото повторение на краткото бягство, последвано от ново потапяне в кървавата баня — платиха най-скъпо.

През последната нощ на този ад ни жив, ни умрял се спусках по северния склон и както бях онемял, безчувствен и капнал от умора чух, че някой пее! Пее с хриплив, дрезгав, ала мощен глас. Няколко мини избухнаха наблизо и аз залегнах в калта. Първото, което чух, щом се отърсих от вцепенението, беше все същият пеещ глас. Надигнах се предпазливо, точно когато един трасиращ снаряд се взриви над главата ми, и го видях да върви към мен през изровения от бомбите пущинак.

Съвършено гол, той крачеше из барутната смрад с високо вдигната глава и разперени ръце. Бялото му тяло блестеше в ослепителната светлина на ракетите и само една лъскава пурпурна лента се стичаше от рамото му към бедрото и капеше от вдигнатия му крак.

Колкото му глас държи, той пееше „Къща в планината“.

Вечно живият червей го бе завладял.

 

 

Макар че укрепихме предмостието при Моро, това не ни донесе почивка. Продължихме да се бием до 19 декември, като най-напред защищавахме завзетото, а после атакувахме парашутистите, опитвайки се да ги отблъснем към укрепленията на Ортона, които вече се открояваха досущ като инкрустиран сред оловните води на Адриатика зъбер. Под безредния артилерийски обстрел джиповете-линейки непрекъснато сновяха напред и назад по взривените изровени пътеки на долината. Те най-често превозваха войници, които биха могли да послужат за илюстрации в злокобен каталог на осакатяването с неговите безчетни вариации; но за пръв път, откакто войната започна за нас, те пренасяха и жертви, които нямаха видими рани.

Те бяха жертви на онова, което официално наричаха „умора от битката“ или „снаряден шок“, термин, заимствуван от Първата световна война. И двете названия бяха само неточни евфемизми. Военните никога не ще признаят, може би не ще посмеят да признаят, че идва момент, когато всеки сражаващ се войник (ако смъртта или кървавата гибел на плътта не са го споходили по-рано) стига до възмездието на Червея — не на куршума или огъня.

Баща ми ме предупреди за това в писмо, което получих точно преди да напуснем Кастропиняно, за да се отправим към Адриатическия сектор. Това писмо толкова се отличаваше от обичайните му бодряшки и веселяшки домашни баналности, че бях готов да повярвам, че то е продиктувано от ясновидство, качество, което, както той твърдеше, му се е предало по наследство.

„През дните занапред не забравяй, че войната причинява на хората необясними неща и че човек хич и не предполага как ще му се отрази тя, докато не си сръбне до насита от попарата й. Най-нещастните след войната са не ония, които са изгубили по някой крайник; най-нещастни са хората, на които са им простреляли душите. Кръчмите и Гетата и до ден днешен са претъпкани с такива клетници, осакатени още през моята война, и никой не разбира и не иска да разбере какво е станало с тях… Помня два шокиращи инцидента от някогашната ми рота в Четвърти батальон. И двамата бяха чудесни момчета, но и двамата стигнаха до самоубийство на фронтовата линия. Не, не че се застреляха сами — оставиха се да ги убият немците, понеже вече им беше писнало от всичко. Така и не разбраха обаче какво става с тях; че са се превърнали в празни, безсъдържателни черупки, че са били духовно осакатени, че са били изпепелени.“

В деня, когато от предмостието се юрнахме в атака, осъзнах ужасен същността на Червея и неумолимия начин, по който той разтваря и после поглъща най-святото у своите жертви.

Начело на настъплението бе Втора рота, която навлезе по крайбрежното шосе почти на километър и половина по посока към Ортона, но бе спряна от фланговия обстрел от другия край на една канара отляво край пътя. Кенеди ме взе със себе си и ние двамата тръгнахме напред, за да огледаме бойното поле, но за усърдието си бяхме възнаградени със страховит минохвъргачен обстрел. Немците наблюдаваха и контролираха цялата ни предна линия тъй добре, че не можехме да се помръднем, докато не ги принудим да отстъпят. Предполагахме, че частта от Трета бригада, която трябваше да настъпи откъм фланга, ще се заеме с врага и затова се окопахме в очакване на тяхната атака.

Не се наложи да чакаме дълго. Дивизионният командир все още искаше да отклони вниманието на немците от главната атака при Сан Леонардо и без да подсилва крайбрежния сектор, ни заповяда да превземем със собствени сили вражеските позиции. Освен това ни нареди да атакуваме начаса, и то така, че „врагът да остане с впечатлението, че сте острието на главния удар“. Още веднъж трябваше да изиграем ролята на примамка в лова на тигри.

От наблюдателния пост, който направихме на бърза ръка с отделението под доста несигурното прикритие на някакъв климнал навес, виждах морето от кал, из което стърчаха досущ като потопени кораби разрушените от снарядите стопански постройки и се подаваха изпочупени лозарски колове и огънати кълба тел. Пред мен се откриваше умопомрачителната гледка на опустошението, дваж по-зловеща под прихлупеното зимно небе.

Наоколо сякаш нямаше жива душа, но, не щеш ли, видях… как нещо се размърда край купчината развалини насред долината. Нагласих на фокус бинокъла… взрях се и… съжалих, че съм го направил. В кръга на увеличителните стъкла изникнаха две огромни свини, които поглъщаха с наслада издутия труп на едно муле. Знаех, че те все тъй лакомо ще натъпчат търбусите си и с човешко месо, стига да им падне случай… знаех също така, че ще го направят, и то твърде скоро.

Битката, която започвахме, не предвещаваше нищо друго, освен гибел — фронтална атака посред бял ден и по открита местност, по която насъсканите парашутисти с тяхната тежка артилерия и укрепени и добре подготвени позиции следяха всяка наша стъпка. Само една бронирана част с нейната мощ би дала на нашата атакуваща пехота някакъв минимален шанс за успех, а ние разполагахме всичко на всичко с взвод — с три танка. Нещо повече дори, всички, и танкистите, и пехотинците, съзнавахме, че нито колелата, нито танковите гъсенични вериги ще стигнат далеч в калното тресавище по долината.

Малко преди атаката Кенеди взе, че за мой ужас ме прикачи да придружавам пеш танковете, та в случай че походната радиостанция откаже, да осигурявам връзката между танкистите и пехотата.

Началото на настъплението бе обявено за четири след обед. Известно време нашите оръдия обстрелваха отсрещната страна на дерето със снаряди и тежки минохвъргачни бомби и щом тя потъна в гейзери от кал, огън и дим, войниците от Четвърта рота се спуснаха по склона.

Иззад танка на командира на взвода ги наблюдавах ужасен и за тях, и за себе си. От ротата бяха останали най-много петдесет войници, шепа хора, тъй безпомощни и уязвими върху тоя скръбен пущинак от кал и развалини.

Както и бе замислено, немците не се досетиха, че с тази атака искаме само да отклоним вниманието им; те решиха, че с нея сме се насочили към Ортона, опората на новата им отбранителна линия по крайбрежието, и взеха да ни обстрелват с всичко, което им беше под ръка. Скоро Четвърта рота и долината изчезнаха под дима и пушеците на най-масираната бомбардировка, която бях виждал дотогава.

Вражеският артилерийски огън забумка нагоре по склона и аз се притиснах към задната част на шермана на командира, измъчван от непреодолимото желание да се скрия в бронираната му черупка. Тътенът бе тъй оглушителен, че не съм чул кога са включили двигателите, и преди да разбера какво точно става, и трите танка ме зарязаха насред полето.

Шерманите бяха в пълна бойна готовност — всичките с добре затворени и залостени люкове — и затова взводният командир не можа да ми съобщи, че Четвърта рота спешно го е помолила за помощ. Останките от ротата, които някак си се бяха добрали до отсрещния край на долината, бяха притиснати под картечния огън, сипещ се отгоре им от няколкото бункера, напълно неуязвими за всичко, освен за насочения обстрел на танковите оръдия. Съзнаващи, че нямат почти никакви шансове, танкистите все пак мъжествено се мъчеха да помогнат на Четвърта рота.

Както потеглиха ненадейно, те ме бяха оставили насред вихъра от взривове. Заоглеждах се трескаво с надеждата да намеря някакъв подслон: единственото място, където можех да се скрия, беше разрушената къща на стотина метра оттук, от която Кенеди наблюдаваше боя. Не можех да стигна дотам. Като че не ми оставаше нищо друго, освен да хукна подир танковете, воден от първичния подтик да се скрия зад бронираната им маса от апокалиптичния напор на немската артилерия.

Щом стигнаха дъното на склона, шерманите се натъкнаха на лабиринт от отводнителни канали, в който единият от тях веднага затъна, а другите два се завъртяха безпомощно из все по-дълбоката тиня и не посмяха да продължат нататък. Настигнах заседналия танк със спринт, от който насмалко да ми се пръснат дробовете, и в страстното си желание да избягам от катаклизма на бомбардировката и да се скрия вътре заудрях с юмруци по стоманените му страни.

От отекващия барабанен огън на взривяващите се бомби вече не чувах дори собствения си глас. Немците бяха забелязали танковете и сега се мъчеха да ги унищожат. Те съсредоточиха върху тях бомби, снаряди, потоци картечни изстрели. Трясъкът и ужасът вече бяха такива, че не можех да ги опиша… нито да ги понеса.

Изгубих и ума, и дума. Проснах се по корем и без да мисля какво ще ме сполети, ако затъналият танк се опита да се измъкне, се замъчих да се заровя под него, между веригите му. Но той вече бе заседнал тъй дълбоко в тресавището, че не можах да се пъхна отдолу. Нямаше къде да се скрия.

Тогава един бронебоен снаряд улучи шермана. Не чух удара, но усетих как от тласъка огромната машина се разтърси и дробовете ми веднага започнаха да се пълнят с пушека от недоизгорелите газове.

Някъде дълбоко в мене отекна писъкът на агония — вече усещах обгарящата топлина, която щеше да ме погълне, ако танкът пламнеше като сивосинкав факел. Взрив обаче не последва, но аз не го разбрах, защото вече препусках с все сила нагоре по склона, джапайки през калта като безчувствен робот. Край мене прокънтя залп от тежък снаряд и аз се проснах по очи, за да хлътна под живата стена на калта. Но роботът се изправи и закрета.

Не спрях при развалините, където се бе скрил Кенеди. Стигнах над изровения от снарядите път и упорито затичах по него. Единствен господ-бог знае докога щях да тичам — може би докато се строполях от изтощение, добре, че ме спря Франки Хамънд, командир на противотанковия ни взвод, който се опитваше да излезе напред с едно от оръдията. Той ме хвана за ръката, докато препусках бездиханен, покрай спрелия джип, и ме върна при него. После ме раздруса, та да дойда на себе си.

— Пийни! — нареди ми Хамънд и натика в устата ми пълната с ром манерка. И додаде: — Качвай се в джипа! И ми показвай пътя към батальонния ви щаб.

Франки ме отърва от Червея.

Когато няколко минути по-късно докладвах на Кенеди, че съм изгубил връзка с танковете, а и с Четвърта рота, той сякаш бе прекалено зает, за да ми обърне внимание. Разбрал, че командирът на Четвърта рота и цялата щабна група са били заличени от лицето на земята и че двама от тримата взводни командири са убити или тежко ранени, Кенеди веднага поискал по радиото разрешение от Бригадата да прекрати атаката. От Бригадата му отговорили, че по заповед от Дивизията трябва да възобновим боя и да го възобновяваме дотогава, докато ни наредят да го спрем.

Не останах да видя с очите си поражението, през което Първа рота бе вкарана в месомелачката. Кенеди ме изпрати да се върна с джипа на Хамънд през Моро и да изпълня задача, която съм забравил, в тиловия бригаден щаб, по това време извън обсега на немската артилерия. Трябва да съм свършил онова, което ми бяха заръчали, след което нашият интендант Джордж Хепбърн ме намерил да се мотая безцелно и ме вкарал в уютното си убежище — мазето на една оцеляла къща, където ме наливал с ром, докато съм заспал.

Когато на сутринта се събудих, видях Док Макдоналд, който разтревожен се бе надвесил над мен с канче чай в ръка:

— Олеле, шефе, вече те бях отписал. Цяла нощ квичеше и цвилеше като цяло стадо шимпанзета. Я по-кротката с тоя продоволствен спирт.

Касапницата в долината продължи три дена, за да свърши едва когато части от Трета бригада най-сетне прехвърлиха позициите при Сан Леонардо и излязоха на левия ни фланг. Полкът беше изпълнил поставената му задача.

На 19 декември ни изтеглиха след продължилата две седмици битка от крайбрежната издатина и ние всички заживяхме с надеждата, че няма да искат от нас нищо повече поне докато не поотдъхнем и не си поизлекуваме раните. Сигурни, че ще ни оставят на мира, ние се замъкнахме в маслинената горичка край Сан Леонардо, където тутакси се заехме да майсторим временни навеси, под които да се скрием от ледените порои. Хич и не се трогвахме от ужасните условия. Щяхме да сме доволни, дори и да лагерувахме сред скованата от лед сибирска тундра, стига да знаехме, че няма да ни закачат, докато се излекуваме.

Личи си в какво състояние съм бил от писмо, което съм написал през първия ден край Сан Леонардо:

„Напоследък доста пренебрегвах и вас, и другите и сигурно още известно време ще е така, макар че се надявам господ-бог да е милостив към нас. Не че ми липсва време да пиша, просто нямам желание. Пък и какво ли да ви пиша? Бих могъл да ви разкажа колко хубаво съм си изкарал, докато съм стрелял и са ме стреляли, но ще усетите, че ви лъжа. Бих могъл да се опитам да ви опиша колко ми е чоглаво, но от това надали ще ни стане по-добре — нито на вас, нито на мен. Жестоката истина гласи, че ние живеем в различни светове, на съвършено различни плоскости и че аз вече не ви познавам, аз ви познавам само такива, каквито бяхте; ще ми се да можех да ви обясня колко отчайващо самотен се чувствувам, да споделя с вас, че вече не принадлежа на собственото си минало, че се нося по течението, че се лутам из някакво непознато пространство. Това е едно от най-ужасните неща, които трябва да понасяме — това е първичният, разяждащ ни отвътре червей на страха. Нещата се промениха тъй много след Сицилия. Твърде много момчета си отидоха от нас. Твърде много неща избухнаха в нощта. Все по-често усещаме как морето-измамник протяга дълга лапа към нас. Много трудно е да намериш някакъв смисъл във всичко това… Молете се на бога да ни оставят да си починем. Имаме нужда от това много повече, отколкото можете и да си представите…“

Сутринта на 22 декември слънцето слабо прободе облаците, надонесени от поредния щурм на бора, и войниците реагираха на него като растения, разлистващи се след проточилата се нощ. Те се събираха на групи край кухненските камиони за чаша чай. Усетили милувката на мъждивото слънце, почнахме да пускаме шеги от рода на „трите дни стрелба, които ни остават до Коледа“. Обнадеждени, заобсъждахме, че току-виж, сме получили писма и колети от къщи. Беше време да мислим за подаръци.

И наистина ги получихме.

Точно по пладне един-единствен дванайсетсантиметров снаряд от дългобойно немско оръдие изхърка над главите ни, за да се забие насред лагера.

Имахме чувството, че не сме виждали дотогава такъв силен взрив. Бях застанал недалеч от мястото, където избухна снарядът, и както падах, повален от ударната вълна, видях как от размекнатата пръст избликва гигантски, приличен на пуснат от бутилка дух конус от кал. Горещ вятър изпълни ноздрите ми. По детински затворих очи пред тази ужасия и заповядах на тялото си да не мърда.

Когато отново погледнах света, видях, че на мястото, където само преди секунди беше полковата санитарна служба, се извисява поръбен с черно кратер. Из него се въргаляха само никому ненужните отломки от медицинското оборудване, което единствено от военното снаряжение е предназначено да лекува, а не да руши. Чарли Кракауър, медицинският сержант и половината дузина санитари и носачи се бяха превърнали в кървави късове месо.

И все пак този чудовищен подарък беше само прелюдия към Коледата, която тепърва ни чакаше.

 

 

Все още разчистваха касапницата, останала от санитарния пост, когато Кенеди бе повикан на бригаден инструктаж. Както винаги тръгнах с него — но този път със свито сърце. Щом се върнахме в горичката, разузнавателната ни група вече ни чакаше за инструктажа. Ал Парк, сега помощник-командир на остатъка от Първа рота, се приближи и ме хвана за ръката. Дългото му бледо лице се беше изопнало от напрежение, а очите му бяха помътнели от тревога:

— Какво заповядаха, Фишеко? Отиваме ли в резерва?

— Стига си се паникьосвал — му казах аз с преизпълнен от гняв глас. — Пак ще имаме среща с варварите.

Той кимна, после за миг изразът му се посмекчи и аз пак видях юношата, когото познавах в Шотландия.

— Та какво викаш? На кой му се ще да доживее до дълбока старост? Ще се видим във Валхала, приятелю.

Слънцето беше залязло и над полукръга от смълчани офицери, чакащи напрегнато под едно дърво да чуят заповедите, се спускаше студена мъгла. Втора бригада, им съобщи Кенеди, е успяла да се добере до предградията на Ортона, но избухналият между нея и парашутистите кървав уличен бой е спрял атаката. Ето защо Първа бригада отново ще започне сражения и полкът ще поведе останалите и ще блокира отляво Ортона, с което да принуди немците да напуснат града. След това трябва „да се втурнем напред и да подемем“. Тук Кенеди се усмихна криво, „плавен бой, та да разширим фронта“.

Той премълча пред офицерите онова, което ми бе съобщил бригадният офицер-разузнавач: „Снощи Монти връхлетя в Дивизионния щаб. Буквално с пяна на устата нареди в никой случай да не отстъпваме. Генералът му възрази, че дивизията е капнала от умора и трябва да почине. Но оня му изкрещя, че щом няма резерви, няма да има и почивки. Сиреч — напред, момчета, и живи и или мъртви да ми донесете Пескара на окървавен сребърен поднос!“

 

 

На другата сутрин атаката продължи с масирания подвижен артилерийски огън на петте полка. Свит в хамбара, който бе останал без покрив и който служеше за преден батальонен щаб, аз усещах как стотиците избухващи снаряди тътнат в унисон със задъхано тупкащото ми сърце. Мислех за приятелите си от Първа и Втора рота, повели батальона към тази пулсираща пустош, и целият изтръпнах, оборен от нещо средно между ярост и страх.

Известно време нещата вървяха горе-долу добре, но после и двете роти бяха спрени от неуязвимия за техните снаряди картечен огън и контрабаража на врага. Ротните командири докладваха, че са претърпели тежки загуби, и Кенеди по стар навик (навик, от който се страхувах и който ненавиждах) реши да иде и да види какво точно става. Накара ме да тръгна с него.

Буреносните облаци над нас се носеха тъй ниско, че, струваше ми се, стига да поискам, ще ги докосна, а земята тънеше под оловен сумрак без какъвто и да е цвят или форма. Нагазили до глезени във всмукващата тиня, ние се мъкнехме през малките ниви и лозя. Експлозиите на нашите и немските снаряди застрашително отекваха в черепа ми, а Кенеди сякаш изобщо не ги забелязваше. Той нито веднъж не се опита да се скрие и дори не свиваше рамене, когато приближаващите снаряди предупреждаваха със стържещ писък за неминуемата гибел. От блатото, заляло душата ми, бликна безсмислен гняв: „Ах, ти, проклети глупако! — мърдах беззвучно устни. — Какво, по дяволите, се мъчиш да докажеш?“ Яростта набъбваше и ме крепеше.

От мрака изхвръкна залп от среднокалибрени снаряди, които цопнаха в калта току до нас и ме принудиха да залегна. Когато вдигнах глава, видях мътния силует на Кенеди да крачи упорито напред из един размътен свят. С усилие се изправих и изкрещях с все сила, за да надвикам тътена на Страшния съд:

— Ах, ти, щуро копеле!

И въпреки всичко го последвах. Бях безсилен да разкъсам синджира. Нещо повече дори: когато най-сетне открихме онова, което бе останало от Трета рота, и Кенеди ми нареди да ида и да намеря батальона шермани, който, както се предполагаше, ще дойде да подсили десния ни фланг, аз поех, без да му възразявам, макар че вътрешно не можех да си намеря място от яд. Това копеле ме праща на сигурна смърт — ни праща на сигурна смърт. Е, да видим какво ще излезе!

Присторена ярост… ала тя пъдеше от душата ми Червея.

Осевата линия на нашата атака минаваше покрай било, осеяно със стопански постройки и насечено от безброй отводнителни канали. Промъквах се към тила ни вдясно, като притичвах от вада на вада и при всяко кратко спиране отпивах по глътка ром от манерката. Ромът още повече подклаждаше яростта ми.

Докато притичвах така от канал на канал, се озовах край каменна колиба, чиито порутени стени все още можеха да ме прикрият, и дочул пронизителния писък на стенещата Мини, аз побързах да се притисна ужасен към развалините. Стигнах ги точно когато бомбите избухнаха на десетина метра от мене. Взривната вълна ме тласна през отворената врата така силно, че аз се проснах върху опъната по очи човешка фигура, която избълва нещо кошмарно и клокочещо. Тя реагира язно несъзнателно, защото, заедно с двамата или тримата си съседи — облечени в сиво парашутисти, — лежеше мъртва сред мръсотията и козите барабонки по пода. Четвъртата фигура — с размътени в това мътно място очертания — бе седнала в единия ъгъл на останалата без покрив стаичка; очите й срещнаха моите, когато най-сетне аз успях да се повдигна на колене и лакти.

В този миг бях толкова убеден, че това е краят — че оня ще ме застреля от упор както клеча, — че хич и не се опитах да посегна към преметнатата през гърба ми карабина. За миг, който ми се стори безкраен, стоях така като вцепенен, а после, воден от подсъзнателния подтик да измамя смъртта, се претърколих и скочих на крака. Вече бях стигнал, олюлявайки се, вратата, когато изтънелият глас на оня ме настигна:

— Васер… хаф ту… васер?^[1]

Спрях и се притиснах до външната стена, съзнавайки, че вече съм в безопасност, че оня не ме заплашва с нищо. Завладя ме необяснимото чувство, че го познавам, че вече съм чувал гласа му. Предпазливо надникнах през вратата.

С лява длан той стискаше раздробеното чуканче на откъснатата му точно до лакътя дясна ръка. Между пръстите му все още се стичаше тъмна съсирена кръв, която капеше в черната локва край проснатите му крака. Най-кошмарната гледка обаче бе огромната дълбока рана в хълбока му, от която се подаваше лъскава тъмна маса, сигурно черният му дроб. И върху младежкото бледо, почти прозрачно лице на тази развалина блестяха огромни лъчезарни очи.

— Васер… дай ми… васер.

Поклатих неохотно глава:

— Съжалявам, приятелю, Но нямам. Найн васер. Само ром, а той не ще ти помогне.

Очите му, тъй удивително живи над агонизиращото тяло, ме молеха. „Ох — помислих си аз, — той така и така ще умре. Няма кой знае колко да му навреди!“

Поднесох манерката до устните му и той започна да се дави и да пие големи глътки, докато не дръпнах рома и сам не отпих. И така… и така ние двамата с него се напихме. След малко той умря.

Подир някое време намерих танковете и увесен на кулата на единия от тях, се върнах на мястото, където Втора рота се престрояваше, за да се хвърли в нова атака. Спомням си как се плъзнах по туловището на шермана и как краката ми се подкосиха, след което потънах в забрава.

 

 

Събудих се на сутринта преди Коледа. Лежах върху сламеник в ъгъла на осветена от лампа стая със сводест каменен таван. Тя беше претъпкана с измокрени до кости изтощени войници, сред които и неколцина ротни командири с техните радиосвръзки. Имаше инструктаж. Док пак ме дърпаше за рамото.

— Шефе, полковникът казва, че ти е време да ставаш — ми рече той сурово. После широкото му лице се озари. — Ето… виж какво съм ти намерил! Чифт чисти чорапи. Извадих ги от мешката на един умрял фриц.

Той беше страшно доволен от себе си — да си речеш, че ми носи указа за производство в чин капитан — и имаше защо, понеже по онова време и на онова място чистите и сухи чорапи се бяха превърнали за нас в далечен спомен. Аз ги обух и се изненадах колко добре се почувствувах с тях.

Намерих Кенеди в съседната стая, където той показваше на ротните командири нещо върху картата. Слушах доста разсеяно инструктажа му, но затова пък усещах прекрасно новите си чорапи и протягах с изтънчена наслада пръстите си в тях.

Продължила цяла нощ, битката още бушуваше. Стрелковите роти едвам отстояваха дългата километър и половина ивица, през която се бяхме вклинили в немската отбранителна линия; войниците вече недостигаха. От Първа рота беше останало малко повече от взвод, другите роти и те не бяха по-добре. Освен няколкото офицери, от ноември не бяха пристигали каквито и да било попълнения с други чинове.

Кенеди ме погледна с дълбоко хлътналите си очи. Гласът му беше безизразен и вял, и в него вече я нямаше тъй познатата хапливост.

— В Сан Вито е пристигнало попълнение. Предполагам, че ще се присъединят към нас утре. Но на мен ми трябват тук тая вечер. Иди да ги доведеш, Фишеко, и не позволявай никой и нищо да ти се изпречва на пътя.

Гневът му отдавна се бе изпарил… без да бъде заменен с някакво друго чувство. Докато си обличах палто, което бях намерил в Кастропиняно, и излизах навън, мислите ми бяха заети преди всичко с новите ми чорапи. Ала след миг реалността отново ме връхлетя като задушаваща лавина.

Хлътнах във веявицата и лапавицата, връхлетели връз изровената от снарядите околност, чиито обитатели се бяха свили из наводнените окопи и зеещите развалини на порутените сгради, за да се превърнат в неми, издръжливи зверове, примрели в очакване на онова, което тепърва им предстои. Безжалостният дъжд и несекващите бомбардировки бяха превърнали безцветната пустош наоколо в огромна локва, през която не можеха да минат нито механичният транспорт, нито вездесъщите джипове. Движеха се само групичките мулета и войници, които, нарамили храна и боеприпаси, шляпаха по пътеките, наподобяващи по-скоро придошли реки. Малки, неразличими фигурки сред пущинака, войниците и добичетата се хвърляха, полудавейки се, в крайпътните канавки всеки път, щом връз тях се стовареше поредната буря от артилерийски огън.

Бях хлътнал в един свят на сенките, на отколешен мрак, на дивашко насилие. Свят, в който „птиците не пееха“. Нещо проблясна в паметта ми: „О, какво ли те мъчи, рицарю в бой, скитащ, бледен и сам. Тръстиката в езерото изсъхна. И птиците не пеят веч…“^[2] Кратко бягство във времето, след което се вторачих в главозамайващия тунел под мен, където всичко беше мътно и кърваво, където свистеше и виеше страховитият повей на разрухата. Бях сам… безмилостно сам сред свят, който никога не бях виждал.

Тресейки се като в пристъп на малария, аз се домъкнах обратно в сградата, където, новият ни военен лекар, млад сириец на име Омер Ешо, организираше група санитари, които трябваше да пренесат в тила шест тежко ранени войници. Омер ме погледна между другото, после се взря в мен по-отблизо и бързо се приближи. Бутна ми в ръцете канче ром и ме остави да го изгълтам, преди да ме изтика към вратата. Не си разменихме и дума, но и двамата разбрахме.

Излязох от ивицата като безплътен дух. Оръдията сигурно са стреляли, вече не помня. Сетивата ми бяха притъпени, само че не от алкохола, а от някакъв вътрешен бунт — просто душата ми се бе захлопнала за всичко наоколо. Крачех сред тишината в себе си, без да чувам нищо друго, освен ехото на страховития вятър…

Шофьорът на джипа на командуващия ме намери на отсрещния бряг на Моро. По средата на пътя за Сан Вито малката кола изпръска с кал една колона. Това беше нашето попълнение, водено и насърчавано от Алекс Камбъл — вече майор Камбъл, — който се връщаше при нас от болницата в Северна Африка.

Алекс крачеше като някакъв античен колос: огромен, непобедим, неуязвим. Щом ме видя, той нададе мощен, нежен вик и ме издърпа от джипа в мечешката си прегръдка. А аз се притиснах към него тъй отчаяно и безразсъдно, че той сигурно също разбра.

— Фарли! — крещеше той, сложил тежък пестник върху рамото ми. — Още ли си тук? И още не си генерал? Трябва да е заради стихчетата, дето ги драскаш. Не върви за повишение. Виж и аз прописах. Прочети това, когато имаш време, и ми кажи какво мислиш.

Той измъкна от бойната си куртка един плик и ми го подаде. Аз го прибрах, без да го чета, наредих се до Алекс в колоната, която маршируваше напред, и се почувствувах като човек, измъкнал се от дълбока бездна на повърхността, измъкнал се на повърхността, без обаче да съзира бряг.

Алекс ми разказа, че сто и четиридесетте войници, които вървяха зад нас, пристигнали само преди месец от Канада в Англия. Недостатъчно обучени и неподготвени за онова, което ги очакваше, те доста припряно дошли с кораб в Италия, за да влеят свежа кръв на нашия разгромен полк. Те маршируваха отзад в новите си чисти униформи, шегуваха се помежду си, взираха се любопитно в останките от войната и пееха смелите, възглупави песни, които бяха научили в Канада.

Песните им заглъхнаха, когато пресякохме Моро и се заизкачвахме през хаоса от развалини, единственото нещо, останало от някогашния Сан Леонардо. За да утихнат съвсем, когато навлязохме в отвоюваната от немците ивица и минахме покрай тридесет-четиридесет трупа на войници от Трета бригада, стоварени като дърва край изровения път, за да не се изцапат в калта… докато не намерят в нея своя вечен приют.

Първите предупредителни снаряди вече паднаха край нас и Алекс изкрещя разстоянието между войниците да се увеличи на два метра и половина. Но това не бе всичко. След няколко минути бяхме изненадани от кратката, но убийствена бомбардировка на петнайсетсантиметровите гаубици. Докато тя свърши, седмина от новодошлите в нашия ад бяха мъртви или ранени. Колкото до останалите, тяхното обучение вече започна.

Докато съм отсъствувал, Батальонният щаб се бе пренесъл още по-напред и аз рапортувах на Кенеди в голяма и навремето богата селска къща. Освен нас, тя бе приютила и няколко семейства на селяни, чиито скромни домове вече бяха разрушени. Но мястото не достигаше за всички ни, така че следващата ми задача бе да отведа бежанците в тила.

Нарамили своите бебета, бохчи и дори няколко плетени кошници с прогизнали кокошки, те покорно се оставиха да ги изведем в бурята от дъжд и куршуми. Никой не се съпротивляваше с изключение на висок прегърбен старец, който, струва ми се, беше сляп. Той бе седнал в масивен резбован стол от дърво и бе стиснал с ръце богато украсените странични облегалки тъй упорито, че сигурно трябваше да счупим кокалестите му пръсти, за да го отскубнем оттам. Старешкото му тяло трепереше цяло, но нито можехме да го склоним, нито пък да го заставим да тръгне.

— Казва, че бил роден тук, — ми обясни преводачът. — Бащата на неговия баща бил роден тук. Децата му били родени тук. И дъртакът разправя, че няма да се махне оттук, докато не му нареди самият папа!

И така старецът остана на нашата Бъдни вечер.

Оная нощ Кралският канадски полк се прехвърли върху издатината, за да се подготви в наквасената от дъжда тъма за нова атака. Офицерът от разузнаването на полка дойде да му дам някои сведения и ние двамата с него се скрихме под голяма каменна порта, наблюдавайки как пехотинците отминават тежко — като люшкаща се криволичеща лента от нереални фигури, прогизнали от дъжда и черни като самата нощ. Пак започнаха да стрелят и преди да се шмугна в дълбокия зимник на къщата, видях как тези неясни силуети хлътнаха в тинята досущ като земни духове, завръщащи се там, отдето са дошли.

Кралският канадски полк не атакува — не можа да атакува. Не можехме да атакуваме и ние, но не ни беше писано да посрещнем една спокойна Бъдни вечер. Цяла нощ парашутните патрули се опитваха да проникнат в извоюваната от нас ивица, а бесният лай на автоматичните малокалибрени оръжия и тъпият бумтеж на избухващите гранати сякаш се всмукваха в сляпата суматоха на ожесточените единични битки.

Заобажда се и големокалибрената артилерия и на двата лагера; дивата влажна нощ се озаряваше от взривовете и пламъците и препращаше ехото от бумтящите експлозии. От точните попадения върху къщата тежките керемиди се трошаха и се сипеха като градушка, за да изложат горните етажи на ледения пронизващ вятър и дъжд; но масивните по-долни стени не бяха засегнати, както и сводестият зимник, в който сега се бяха подслонили и медицинският пункт, и разузнавателното отделение и в който аз чаках да свърши тази безкрайна нощ.

Свил се до неясните очертания на тумбестите бъчви с вино, старият италиански селянин мълчеше и също седеше и чакаше, вперил нейде пред себе си невиждащ поглед. Не зная какви предчувствия са го терзаели, но виж, колкото до мен, мога да кажа, че живеех с разяждащия страх, че Кенеди ще ме изрови от тази дупка и ще ме прати да предам нещо на някоя от челните роти. Бях сигурен, че ако той ме прати, че ако аз отида (страхът ми беше тъй огромен, че колкото и странно да звучи, ми вдъхна куража да откажа), няма повече да се върна. Бремето на ужаса ставаше непосилно. Знаех, че ще направя онова, дето двамата безименни приятели на баща ми, за които той ми писа, бяха направили в оня тъмен далечен час на предишната война.

Тази синкаво-мъртвешка нощ бе изпълнена единствено с черен отвратителен страх. По едно време се сетих за стихотворението, което Алекс ми даде да прочета; и мъчейки се да се отскубна от бездната, го извадих от наметалото. То беше надраскано с молив върху изцапана салфетка от столова на Армията на спасението и аз едвам разчитах ъгловатия почерк в треперливата светлина на газеничето, която подскачаше и лумваше всеки път, щом нейде наблизо избухваше снаряд.

Когато към врага в тревожен час

със своите войници тръгна аз

и чувствам, че челото ми е бяло

и че потръпва цялото ми тяло —

с усилие над разум и над воля

аз шепнешком в душата си се моля:

— О, Господи, ти, който гледаш нямо

двубоя вечен между дух и тлен,

о, Господи, това те моля само —

ела и прогони страха от мен!

Всели ми сили в битките да мога

да крача гордо със осанка строга

пред строя. А ако ли е дошел

последния ми ден — кураж ти дай ми

да тръгна и към него млад и смел,

та моите войници всеотдайни

ведно със враговете наши

за мен да кажат с глас един и същ:

— Той никъде ни миг не се уплаши.

Дори и пред смъртта. Той беше мъж!

Колко ме е страх! Не знаех… дори не подозирах. Този неуязвим човек-планина… и все пак. Червеят е разял и него!

Ни най-малко не се успокоих от това ужасно откритие. Почти отвратен, натиках в джоба си стихотворението, точно когато ефрейтор Касъл се появи с послание в ръка. Той носеше шифрограма от бригадата, и аз се отдадох с неизразимо облекчение на тъй земната задача да я дешифрирам. После някой донесе консервна кутия с горещ чай. Доведоха двама немски пленници, за да ги претърсят. Някакъв снаряд избухна по горните стаи и прахолякът така се сгъсти и затанцува, че газеничето се превърна в червено огънче, мъждукащо из синкавия сумрак. Опитах се да подремна в мръсната дупка под климналата стълба, ала Червеят се бе промъкнал и там и ме прокуди. Омер Ешо, който откак бе започнал боят, преглеждаше почти непрекъснато ранените, намери няколко свободни минути, за да пийне с мен… Часовете се рушаха бавно като гранати, без обаче да ме позоват в бучащата нощ.

Най-сетне се зазори и дойде Коледа.

В седем сутринта Кенеди заповяда на Първа рота да атакува и да разбие група парашутисти, вклинили се през нощта между Първа и Втора рота. Кенеди също тръгна да инструктира Алекс… но този път не ме взе със себе си.

Опитах се да проследя развитието на действията с радиостанцията, свързваща ни с Първа рота, но радиостанцията на Първа рота бе взривена и аз не знаех какво точно става до момента, когато час и половина по-късно ранените, които можеха да се движат, започнаха да прииждат в зимника.

Сред първите беше един сержант с дълбока рана в бедрото. Треперейки, той взе цигара и ми разказа какво е видял.

Алекс изпратил остатъците от Седми взвод да поведат първоначалната атака и взводът почти се озовал под фланговия обстрел на три картечници, от който неколцина от войниците били убити и ранени. Най-логичното, което би могъл да направи Алекс при тази ситуация, бе да изпрати някой от другите взводове да заобиколят и унищожат картечниците (нещо, което с успех се прилагаше по-късно през същия ден), но той решил да не го прави. Наместо това сторил най-неочакваното и най-необяснимото.

Сграбчил един автомат „Томпсън“, надигнал се в целия си огромен ръст, надал някакъв нечленоразделен рев и тръгнал право срещу врага.

Направил някакви си три-четири крачки и се строполил надупчен от десетки куршуми. Срутил се като повален колос и останал да лежи така с раздирано от спазми тяло, докато смъртта най-после не го умирила. През този безконечен миг и нашите, и немските войници били тъй поразени от действията му, че прекратили стрелбата.

— Това е най-дръзката постъпка, която съм виждал някога… и най-лудешката! — Сержантът смачка цигарата и ме погледна недоумяващо. — Направо откачен! Но затова пък какъв мъж!

Някой дръпна одеялото пред строшената врата на зимника и група санитари влязоха с носилките вътре. Върху една от тях лежеше Ал Парк. Той беше жив, макар че не съвсем… изпаднал в безсъзнание, с куршум в главата.

Погледнах побелялото му безизразно лице под венеца от окървавени бинтове и се разридах.

Сега се питам… дали съм плакал за Алекс и Ал, за всички, които си бяха отишли и които тепърва щяха да си отидат?

Или за самия себе си… и за онези, които щяха да оцелеят?