Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 3 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2022)

Издание:

Автор: Ивайло Дичев

Заглавие: Културни сцени на политическото

Издание: първо

Издател: Издателство „Просвета — София“ АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Националност: българска

Печатница: „Монт“ ООД — София

Редактор: Марин Гинев

Художествен редактор: Вихра Янчева

Технически редактор: Мариана Димитрова

Художник: Веселин Костадинов Праматаров

Коректор: Жана Ганчева

ISBN: 978-954-01-3909-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19295

История

  1. — Добавяне

Смъртта

Човекът се отличава от животното по съзнанието, че има да умира. Това е не само лайтмотив на религии и философии, а установен от биолозите факт: майката шимпанзе държи известно време умрялото си дете без да разбира какво му е станало, после го оставя на земята и продължава. Трупът на мъртвия член на стадото може да бъде избутан встрани наместо да бъде изяден, никога обаче той няма да се превърне в топос на паметта, към който групата да се връща. Животните се боят от болката, борят се до последно за оцеляване; нямаме обаче доказателство, че когато лъвът не е наоколо им се случва да размишляват върху възможното си изяждане някой ден.

Единствен човекът погребва ритуално мъртвите си и продължава да ги помни. Според археолозите това почва във времето на средния палеолит, т.е. преди 100–130 хиляди години. С усядането през неолита териториите се обозначават с гробове, с които групата се идентифицира. В един от най-старите градове в южна Анадола, Чаталхююк, мъртвите се погребват под самия под на къщата, така че хората ядат, спят и правят любов върху останките на починалите си роднини. Градовете на Средновековието обикновено се разполагат около катедралата, в подземията на която се редят хиляди почистени черепи и кости (Щефансдом във Виена, Нотр Дам в Париж). Членовете на съветското и българското политбюро махаха на щастливите труженици, стъпили гордо върху мумията на вожда от съответния мавзолей, а гробовете на националните герои и до днес са сцена на церемониалната политика.

Смъртта — това е най-великото творение на човешкото въображение. То не просто констатира чуждата смърт, което прави и майката-шимпанзе, а изработва парадоксалната идея за това, че самият аз подлежа на умиране. Парадоксална, защото изведнъж хем ще ме няма, хем ще ме има, защото в представата именно аз не съществувам. В опита да преодолее тази апория културата ще изгради цял един друг фантастичен свят, населен с ангели и демони, мъки и блаженства.

В най-стария шумеро-акадски епос героят Гилгамеш осъзнава, че е смъртен, когато умира неговият приятел и сякаш огледален двойник Енкиду. Мъчи се да надхитри смъртта, търси начин да я избегне, за да разбере накрая, че единственият начин да се спаси, е да извърши велики дела, които да увековечат името му. Подобен избор прави Ахил, поставен от пророчеството пред дилемата: дълго, но скучно съществуване или славна, но ранна смърт и живот в паметта. Че още говорим за него показва какво е избрал. Без смъртта животът сякаш губи смисъл.

Още по-мощни образи на смъртта произвеждат религиите. Мъртвият не е физически сред нас, но продължава да съществува в културно конструираната ни памет: това противоречие ражда представата за отвъдното, където по аналогия ще се озовем и ние, когато се преселим в спомена на близките си. За меланезийските анимисти другаде-то е просто съседният остров, където тялото ви се връща в склада от тела на рода, за да се върне отново в корема на майката при ново зачатие. За древните елини след смъртта от нас остава безтелесна сянка, която тъжно броди из Хадес. Будистите вярват в съществуването на безкрайното колело Самсара от раждания и смърти, от което трябва да се освободим, защото не умирането, а живеенето е изпитание. Аврамическите религии измислят Рая и Ада, а по-късно, със зараждането на буржоазното общество, Западът добавя междинния вариант на Чистилището, където чрез индивидуална инициатива и финансови инвестиции от близките, греховете на мъртвия могат да се изкупят и той/тя да продължи към рая. Научният атеизъм слави вечността на материята, съответно безкрайното прегрупиране на атомите, които съставят телата ни. Съвременната фантастика пък даунлоудва психиката ни в компютърната мрежа, където ни очаква дигитално безсмъртие.

Стоикът Епиктет иска да ни направи свободни, когато казва: „Не от смъртта трябва да се боим, а от страха от смъртта“. Защото за живия човек смъртта логически просто не съществува. Според прочутия цитат от ранния Витгенщайн:

Смъртта не е събитие от живота. Ние не сме живи, за да преживеем смъртта. Ако приемем, че вечността не е безкрайно траене, а безвремие, тогава вечният живот принадлежи на онези, които живеят в настоящето. Животът ни е безкраен също така както зрителното ни поле е безгранично. (Витгенщайн 1922: 6.4311)

Как тогава да се направи смъртта част от живота, така че да бъде прогонен човекът от блаженото тук-и-сега? Властта във всички човешки общества се занимава с това да поддържа реалността на смъртта като я инсценира посредством наказания и войни, мултиплицирани в разкази и образи. Да ни управлява има право онзи, който не се бои да застане на границата на света ни и да се изправи срещу хаоса, но и понякога сам да бъде хаоса. Героят, лидерът, алфата. Но за да ни предпази от нещо този управник трябва първо да даде реалност на това нещо и да ни накара да се страхуваме от него.

С горния пример шимпанзето трябва да почне да се страхува от лъва и тогава, когато него го няма. Как става това? Когато лъвът се изобрази — на стената на пещерата, но и с думи, митове, ритуални танци и маски. Всеки алфа-мъжкар плаши конкурентите си за лидерство на стадото с това, че ще ги убие, но това трябва да се жигоса[1] в колективната памет, откъдето ритуалите на публичното наказание — набучване на кол, разпъване на кръст, разкъсване от четири коня, завързване върху бързоникнещ бамбук. Ужасите на войната пък да се възпеят в епопеи, романи, филмови суперпродукции.

В едно от най-цитираните изследвания върху въображението на смъртта в европейската култура френският историк Филип Ариес показва как в различните епохи нейният смисъл се променя. В ранното Средновековие тя е знак за общото в човешката участ, в късното — почва все повече да индивидуализира човека през оценката за жизнения му път. Ренесансът я еротизира и превръща в знак за раздяла; барокът пищно я театрализира. В епохата на националната държава идва с култа към мъртвите бронзови герои, паднали за родината. За да стигнем до двайсети век, който скрива смъртта в болниците, медикализира я и така я лишава от културен смисъл. Във всяка една от тези епохи можем да проследим връзката между морбидния образ и типа социален контрол на обществото.

Смъртта конструира социалното време и превръща живота в задача: трябва да извършим придвижване от една точка до друга в даденото ни време, ако успеем, ще получим въображаема награда, ако не — също така въображаемо наказание. Какво да правим, за да се спасим? Накъде вървим? Кого да завладяваме? Какво ще оставим на поколенията?… В древните общества времето е циклично и властта следи за това ценностната матрица да се възпроизвежда без грешки, тъй че децата да изживеят живота на родителите си. Линейното време на монотеизмите насочва човешкия живот по оста Сътворение на света — Апокалипсис — Страшен съд. Модерните вектори, които движат жизнените потоци, са идеите на еволюцията, научният детерминизъм. Ако щете самата ни наративна форма на изразяване насочва времето от начало към край — изречението върви, примерно, от подлог през сказуемо към пряко допълнение, с което изобразява движение, ставане.

Времето на прогреса, възникнало във въображението на просвещенския разум, също е линейно, но при него няма финал. Човешкият род се усъвършенства безкрайно и за Кондорсе дори смъртта постепенно ще загуби своята фаталност — живели до дълбока старост, изпитали всичко възможно, на хората в един момент просто ще им омръзва и ще заспиват щастливо. Тази темпорална фигура капитализмът ще преинтерпретира; за него човечеството се движи към едно безкрайно натрупване на пари, знание, ресурси. В секуларизиращия се свят неусетно се установява убеждението, че смъртта наистина е неминуема, но някой ден науката ще измисли как да я победи; макар че аз умирам, някой ден други ще бъдат спасени[2]. А може би ще се спася и самият аз, ако прогресът бъде забързан, ако почнем да произвеждаме повече, да трупаме повече? За тази цел трябва разбира се да се сплотим около властта, подсилена днес от учени, макроикономисти.

През 20-ти век представата за непрекъснато възходящото развитие беше заменена от нещо, което можем да наречем времето на квантовата физика и чийто най-радикален вариант е постмодерната историография. В него посоките съ-съществуват, векторите могат да се обръщат, нещата изчезват и възникват на друго място в пространството, но не на причинно-следствен, а на вероятностен принцип. Наред със светлото бъдеще въображението поражда апокалиптични визии на екологични катастрофи, на приближаващи планетата астероиди, изплъзнали се от лабораториите вируси и разбунтували се машини. И това не е по волята на божество, което ни наказва, нито заради някакви природни закони: представата е възможна, затова се случва.

Както всичко останало в пост-линейния свят смъртта се опространствява. Физиците, а веднага след тях и научната фантастика, днес сериозно разсъждават върху хипотезата за поливселена (multiverse), където нашата реалност е само една от безкрайните възможности. В различните паралелни светове между които прескачаме, се разиграват различни сценарии: в единия е прекрасно, в другия — ужасно, в единия — умираме, в другия — се спасяваме.

Метафориката, през която се мисли човешката участ обаче има и популярно обяснение: компютърните игри, които дават на играча набор животи и правото да започва отново и отново. Бързата смяна на пространствата, правилата, задачите сякаш не позволява на човека да консолидира твърда, противостояща на властта идентичност.

Една от най-важните културни фигури на смъртта, това е загубата на смисъла. Краят на живота е крушение на мечтите, анулиране на плановете. Да осмисля живота на поддръжниците си и да обезсмисля този на противниците в този смисъл е едно от най-силните оръжия на властта — бунтовникът добива смелост, ако вярва, че делото му ще бъде помнено от поколенията; обратно, средновековните еретици, на които отказват гроб или пък изчезващите без следа дисиденти в тоталитарните режими са лишени от тази най-важна опора на волята.

Обезсмислянето на живота се случва и ретроспективно обръща: настоящето подкопава устоите на миналото. Налагането на християнството кулминира в заличаването на езическите вярвания, осмиване на старите божества, изпотрошаване на идолите. Победата над комунизма в Източна Европа не беше свързана с военни операции: просто беше лишен от смисъл ретроспективно животът на няколко поколения, на които беше показано, че са вървели в погрешна посока. Откъдето депресия, пасивност. Обратно, всяка съпротива срещу властта започва с преоценката на съществуващите смисли: изведнъж бедният и унизен християнин се оказва по-важен от пируващия патриций, пролетарият — от капиталиста, компютърният гийк — от металурга, солидарният живот в младежката комуна — от консуматорската еуфория.

Умират телата, умират и смислите. Но тайната на културата е в това, че смислите могат да умират не само в сегашно, но и в минало, и в бъдеще време. Това умножава значително морбидния ресурс на властта. Само че смисли могат и да възкръсват, пак така ретроспективно, проспективно. Това пък дава шанс на съпротивата.

 

 

Ludvig Wittgenstein (1922) Tractatus Logico-Philosophicus. London: Paul Kegan.

Plilippe Ariès (1977) L’Homme devant la mort. Paris: Seuil.

Бележки

[1] Жигосването се практикува и буквално — върху тялото се оставя белег, който напомня заплахата от наказание.

[2] Някои не могат да се примирят с това и се подлагат на криогеника, т.е. плащат абонамент да бъдат замразени в течен азот и пазени за един бъдещ момент, когато науката ще може да ги възкреси и направи безсмъртни (съхраняване само на главата е по-евтиния вариант).