Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (3)

Място

Обикновено противопоставяме място и пространство. Мястото има човешки смисъл; то е телесното усещане за сигурност и опасност, за близо и далеч, за познато и непознато. Върху този сетивен пласт се надграждат културните му измерения, паметта и въображението. Място е домът, храмът, любимото кафене. Главното е не размерът, а субективното преживяване, защото място може да е държавата ни, та дори планетата Земя.

Що се отнася до пространството, то е нещо абстрактно, т.е. по-еднакво за всички. Ако мястото има субективен смисъл, пространството поставя предметите в отношение към един абстрактен индивид. Такава е например картата: тя помага на всеки турист, попаднал в непознатия град, да предприеме едни и същи действия, за да стигне до спирката на метрото.

Пространството, пише архитектът И-Фу Туанг, е откритост, движение, риск, докато мястото е защитена спирка; „всяка пауза в движението може да направи от пространството място“ (Tuan 1977: 6). Прословутите „не-места“ на антрополога Марк Оже неслучайно са свързани именно с движение — гари, летища, аутобани.

Човекът живее като си прави места — завоюва ги, огражда ги, именува ги, присвоява ги. Обживявайки местата той създава навици, обвива точките в пространството с разкази и спомени. Има нещо кичозно в умилението по местата. Вероятно се подсмивате, когато дядо ви разказва за любимото си кресло до прозореца, където понякога гълъби чукат с клюнове по стъклото. Ето как бившият премиер Джон Осборн описва Британия: за него това е мястото с „дълги сенки върху игрища за крикет, бледа бира, тийнейджърски предградия, любители на кучета и стари прислужници, които пътуват с велосипеди към светата литургия през утринната мъгла“ (по Cresswell, 2004: 72). Песенният образ на нашата родина с „небето като от коприна“ е друго такова умиление. Разбира се големият талант може да превърне подобни картини и във висока поезия: „помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия дом в белоцветните вишни…“ (Дебелянов).

И така мястото е защитено, обживяно, застинало — пространството от своя страна свързваме с движение, завоевание и риск. Към тази типология можем да добавим още едно понятие: пейзажа. Той съдържа емоционалната натовареност на мястото, но с една важна разлика: възприемаме го не отвътре, а отвън, където е разположено окото на наблюдателя. Пейзажът, това е мястото на другите, тъй както си го представяме. Или както другите си представят, че ние си представяме, че те си го представят — каквато е стратегията на туристическата индустрия.

Какво общо има всичко това с политическото?

Пространственото измерение е най-старата характеристика на властта. И при животинските групи социалната организация се основава върху контрол на определена територия, в която не се допускат чужди. Номадските банди от ловци-събирачи, макар и подвижни, все пак имат свои райони, които обхождат и бранят от конкуренти. Във времето на усядането през неолита групата едновременно почва да трасира граници и дори да строи градски стени (легендарният Йерихон), от друга страна създават политическия център на обитаването си, белязан със светилище, замък, или пазар. Върху територията се разпростира политическият суверенитет на управниците, който предполага закони, паричен еквивалент и ритуални практики, задължителни за всички. Много по-късно се появяват темпорални характеристики на властта: легитимирането й чрез митична история, хералдика, сакрални текстове… Едва през Новото време възникват идеи за бъдещето като построяването на комунизма или постигането на растеж от 3,6% за следващия мандат.

Ако територията е причина за възникването на политическата власт, то тя се отплаща като става основно средство за нейното легитимиране, защото тя се захваща да я защитава, а и природните ресурси по определение са ограничени и колкото повече нараства човешкия род, толкова по-ограничени стават * (а междувременно растат и очакванията). Самото териториализиране на света е средство за укрепване на властта: дотук е мое, оттам — твое, дотук важи моят закон, оттам — твоят. И впрочем от това къде ще прокараш границата, кого ще поставиш вътре и кого вън пряко зависят шансовете ти да овладееш групата: при отделянето на Косово от Сърбия управляващите тази нова страна се оказаха 100% албанци, а ако Каталуния се отдели от Испания, местните националисти най-вероятно ще постигнат подобен тип представителство. Битката за геометрията на вота в САЩ, известна като „джеримандъринг“, прави същото, макар по-невидимо — променяйки границите на избирателните райони законодателят може да даде по-голям шанс на един или друг кандидат.

Властта конструира места, които хората да обживяват; това й позволява да прониква много по-дълбоко в психиката им, отколкото би могла да направи с насилие или преразпределение на ресурси. Вземете строежа на градове. Как се избира местоположението им? В средновековието най-често замъкът се строи на възвишение, откъдето владетелят да има стратегически поглед над територията, а къщите на селяните се разполагат в подножието; внушението за сила, защита, наказание се оказва вписано в самия природен релеф. В прединдустриална Америка градове се строят според правилото на десетте мили, които трябва да отделят едно градче от друго. Внушението тук е съвсем друго: обществото е изградено от самоуправляващи се общности, чиито членове трябва да стигат пеш до съседното пазарище.

Търговските центрове от много векове се разполагат до реки или морета. В индустриалната епоха чисто нови градове се строят до природни ресурси като Магнитогорск в СССР (желязна руда) или Димитровград (въглища). Понякога изборът е политически. Защо столица на новото българско княжество става един незначителен град като София с 20 хиляди жители, половината — турци, които побягват пред генерал Гурко? Няма голяма река като при Русе или море като при Варна, не е в центъра на територията като Търново или Пловдив, няма градска история като всичките тези накуп. Изборът е направен от руските окупационни части със стратегически замисъл: София се пада в южна България, а в хипотезата за присъединяване на Македония тя се оказва почти в центъра на територията, която императорът си представя, че ще зависи от неговата воля. Политически мотиви стоят зад преместването на столицата в Санкт Петербург от Петър Първи (ще европеизира Русия); зад избора на Вашингтон за столица (не е част от нито един щат); на Страсбург за седалище на Европарламента (оспорват си го французи и немци), зад нарочно построената за столица Бразилия (скъсва се с колониалното наследство).

Удивително е обаче как подобни икономически и политически мотиви времето преработва и превръща в интимни емоции на обитателите — как кулата на замъка става топос, чрез който разпознавам „моя град“, търговското пристанище — маршрут за любовни разходки, площадът, където властта организира своите паради — място, където се показваме с новите си дрехи. Паузата на И-Фу Туанг, която превръща пространството в място, е самото живеене.

Градовете имат своя хардуер; строят се храмове, паметници, представителни сгради. Софтуерът, това са ритуалите, празниците, културните ивенти. Целта е да почувстваме политическото пространство като наше, част от нашата идентичност. Ако тръгнем да анализираме това, ще стигнем до същината на властта: за да я приемаме, трябва да я възприемаме поне малко като наша, част от нашето аз. Искаме да ни управляват хора с нашата религия, които говорят като нас, които имат нашия цвят на кожата…

Но още по-силно въздейства усещането, че всичко е наред ако си на своето собствено място. Така всякакви неправди изглеждат по-поносими. Обратно, прогоненият — от жилището, от града, от родината си — се чувства отчужден и онеправдан, дори когато печели много пари. Оттук самото раздвижване на света през модерната епоха — от селото към града, от метрополиите към новия свят, от една социална прослойка към друга — може би е причина за постепенното разомагьосване на властта.

Производството на места, които да закрепват емоционално мобилните модерни хора, невинаги успява. Понякога то си остава на ниво пейзаж, т.е. всичко изглежда както трябва, но външните маркери не са интериоризирани от обитателите. Особено проблемна е тази продукция на идентичност при нацията, където едно обширно и по същество абстрактно икономико-политическо пространство, трябва да се насити със субективна емоция. Тук случаите са най-разнообразни. Вагнер успешно населява вековния германски лес с джуджета, феи и герои; Шишкин превръща в емблема руските брези, сред които се борят мечета; от пиесата на Шилер швейцарците взимат легендата за самородния планински демократ Вилхелм Тел. В някои случаи обаче новите идентичности не пускат дълбоки корени. Реформата на Мустафа Кемал цели да превърне Турция в светска модерна страна, но свалянето на шалварите и забрадките, смяната на арабската азбука с латиница, маргинализирането на исляма — всичко това оставя дълбок белег, който не успява да зарасне, ето защо през последните десетина години страната като че ли ревизира кемализма и мястото-държава все повече се реислямизира. Модерна страна като България пък уж се връща назад към изконните традиции, но нестинарските танци, цървулите и розовото масло, с които опитва да обозначи това, за много от гражданите си остават медийно-туристически пейзаж, който ги отчуждава, наместо да ги приобщи.

Абстрактни пространства властта конструира, когато й е нужно да улеснява движението и особено когато целта й е експанзия. Компасът и географските карти са инструменти за завладяването на света в колониалната епоха, по-важни от пушките и оръдията. Военните операции се замислят върху пространства, разчертани от генералните щабове, а днес — дигитални симулации. За да експанзираш трябва да намериш начин да съизмерваш местата, а това разбира се унищожава тяхната уникалност и субективност. С пример от сферата на икономиката: за да осъществи сделката, брокерът на недвижимости трябва да унищожи уникалността на дядовото кресло до прозореца и уникалността на детската ми стая, като ги преведе едно на друго с помощта на абстрактния паричен еквивалент.

В експанзията на капитализма и особено в неговата последна глобализирана фаза леви мислители като Дейвид Харви виждат атака срещу местата, които обитаваме. За капитала няма уникални неща — той съизмерва и обективира, като привежда субективното място в обективно пространство за печалба; в този смисъл можем да тълкуваме Марксовата интуиция, че ускоряването на времето е унищожило пространството (Harvey 1996: 302). Основната политическа задача на прогонения от мястото си в света пролетариат Харви определя не като битка за доходи: гражданите трябва да консолидират своите места на живот, да ресакрализират мястото. Той обаче добре разбира, че проектът за това гражданите да си върнат местата, е свързан с измисляне на предполагаема автентичност и изконна същност, което си е пак една пропагандна манипулация. Местата на съпротивата са също толкова конструкция, колкото пейзажите, измислени от туристическия бизнес и интернационалното разделение на труда. Въпросът на кого принадлежи глобалният символ Акропол или националният Банско — на властта или на съпротивата срещу нея — просто е безсмислен. Сериозното питане е коя общност ще се консолидира около тях, кой за какво ще се бори чрез тях.

David Harvey (1996). Justice Nat/lre and Politics of difference. Oxford: Blackwell.

Tim Cresswell (2004). Place. A short introduction, Blackwell.

Yi-Fu Tuan (1977). Space and place. The perspective of experience. Minneapolis: University of Minnesota press.