Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
1 (× 3 гласа)

Информация

Корекция и форматиране
NomaD (2022)

Издание:

Автор: Ивайло Дичев

Заглавие: Културни сцени на политическото

Издание: първо

Издател: Издателство „Просвета — София“ АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2019

Националност: българска

Печатница: „Монт“ ООД — София

Редактор: Марин Гинев

Художествен редактор: Вихра Янчева

Технически редактор: Мариана Димитрова

Художник: Веселин Костадинов Праматаров

Коректор: Жана Ганчева

ISBN: 978-954-01-3909-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/19295

История

  1. — Добавяне

Враг

За какво ни е нужно да се подчиняваме на властта? Самоочевидният отговор на всички времена е, че тя ни пази от враговете. Но откъде идват тези врагове? Дали те в голяма степен не са създадени от самата тази власт, за да има от кого да ни пази?

Най-примитивната версия на врага, това е съседът, с когото се конкурираме за ресурси: банда ловци-събирачи навлиза в нашата територия, чуждо племе отвлича жените ни, съседната държава завладява колониите ни. Една от първите задачи, която си поставя човешката цивилизация, е да разграничи нас от тях. Ние се гнусим от едни неща, те забраняват яденето на други. Ние имаме славни предци, те произхождат от хтонични чудовища; нашите танци са прекрасни, техните — грозни и смешни.

Изглежда очевидно, че етносите са различни и това сякаш няма как да не поражда конфликти. Този стереотип преобърна в края на 60-те антропологът Фредрик Барт, който показа, че нещата са подредени в обратен ред. Не разликите пораждат граници между групите, а границите и съответно — битката за ресурси — карат групите да подчертават различията си, за да се разграничат от конкурентите (Barth 1969). Така относително хомогенни населения се разбягват в едно изключително разнообразие от вярвания, езици, култури.

Палеолозите твърдят, че от многото хуманоидни видове само нашият е оцелял до днес; според една теория катастрофата, причинена от суперизригването на Тоба в Индонезия преди 75 хиляди години, свежда броя на Хомо сапиенс до десетина хиляди индивида; друга теория твърди, че всички имаме една обща майка — първата жена, у която се е появила мутацията, предизвикала ежемесечната овулация. Съпоставете това с огромното многообразие от човешки групи, възникнали впоследствие; дори днес, след векове на мощна културна хомогенизация, се наброяват поне 5–6 хиляди различни човешки култури. Изглежда очевидно, че политическата воля за разграничаване от конкурентите е самостоятелен фактор, далеч по-важен от биологията и дори от условията на живот.

Но истински страшната заплаха не идва от нашия свят: тя дебне обществата откъм отвъдното. Божествата са не само по-силни от нас, тяхната воля е неразбираема. Понякога нашите богове са в конфликт с боговете на враговете ни, понякога те се разяряват и ни наказват. Най-радикалният вариант е ликвидирането на човешкия народ посредством потопа, разкази за който срещаме от месопотамския епос Гилгамеш до митологията на маите и от древен Китай до Платоновия Тимей. В Апокалипсиса на Новия завет тоталното изтребление е обещано и в бъдеще време, а екстатичните краски, в които то е обрисувано, внушават мистичен трепет у поколения християни. Как да се предпазим от страшните беди, които комбинират стихиите на природата с разбудения тюмос на божествата, които наказват нашето непокорство? От управляващите се очаква да преговарят от наше име с отвъдните сили, да ни предават техните искания и да лобират за нас.

Царят, често отговаря за групата с главата си. Например инцестът, в който са въвлечени Едип цар и крал Артур, донася на царствата им мор, болести, войни — единственото спасение е да се жертва виновникът. Че това е благотворно разбираме, когато се оказва, че гробът на самонаказалия се с избождане на очите Едип добива чудодейни, защитни свойства.

С развитието на политическото устройство се задълбочава специализацията: светската власт брани отсамните граници, духовната — онези, които ни делят от отвъдното. И все пак това разделение е условно, защото в повечето общества двете власти действат в синхрон[1], преди юридическото им разделение във времето на Френската революция. Едните измислят формата на отвъдния враг, другите прилагат необходимото за всяка организирана отбрана насилие.

Отвъдният враг може да атакува и отделния човек във вид на демон, който обладава, сатана, който изкушава. Това прави легитимни всякакви възпитателни мерки — просто фронтът се е преместил вътре в тялото и властта се бори с онази част от нас, която застрашава реда и застрашава да ни погуби. От нас се очаква да застанем на нейна страна, да положим усилие, за да победим врага вътре в себе си — като се почне от „големия джихад“, т.е. войната, която мюсюлманинът трябва да води със злите си предразположения и се стигне до участието на пациента в психиатричното лечение днес.

С модернизирането на обществата се рационализира и фигурата на врага. Той не е само лош, гневен, подъл, застрашителен: света ни застрашават идеите му, изказани уж в логическа, дори научна форма. Врагът проповядва не ерес или неподчинение на реда, а друга идеология. Как да дефинираме това понятие[2]? В основна му стои представата за системност, цялостност, непротиворечивост. Идеология, това е серия от идеи, които съответният политически субект се чувства длъжен да следва — един вид технология на мисленето, която може да бъде относително независима от реалността.

Технологизирането на човешката дейност съпътства развитието на цивилизацията: знаем например как се произвеждат пирони, изтегляш метал, режеш на равни парчета, подостряш… Пренасянето на самодействащия алгоритъм към обществено-политическата реалност ражда идеологическия феномен: каквото и да става национализирай, защото държавната собственост е най-висша; или обратно: приватизирай, защото частното е винаги по-добро от държавното. За разлика от предишните епохи, когато идеите са стихийно групирани около вярвания или просто психологически състояния, идеологиите почиват не на сакрални текстове, а на научни трудове. Около тях в модерната епоха се групират политическите формации: едните правят „пирони“ по метод А, другите категорично отказват това и следват само метод Б. В тази перспектива разбираме и спецификата на новия идеологическият враг: той не само ни застрашава военно или предизвиква емоционално, той поставя под въпрос собствената ни рационалност.

В борбата с чуждата идеология конкретните човешки тела сякаш се оказват жертви по съседство — защото не те, а методът Б ни е бил истинският противник. Врагът се дехуманизира; той вече не е субект със зла воля за наказване или побеждаване, а просто биологически материал, върху който може да се действа. От римското право Джорджо Агамбен взима фигурата на Хомо сацер — „прокълнатия“, „отделения настрани“. Това е човекът, нарушил клетвата си, който е поставен извън закона и може да бъде убит от всеки, който го срещне. Ако в Рим става дума за отделни маргинализирани лица, тоталитарната епоха създава категорията на излишните хора, които ще бъдат отделяни в лагери, а и нерядко избивани. Демаркационната линия между приятели от врагове, основата на политическото според Карл Шмит (Schmitt 2007: 26), вече не е държавната граница — фронтът минава вътре в обществото между тези, които имат място в света и тези, които са в повече.

Впрочем темата с излишните хора съвсем не е останала в миналото. Задаващата се революция на изкуствения интелект рискува да остави без работа милиони хора, при това вече не само шофьори или секретарки, а лекари и юристи. Новата вълна от излишни хора едва ли ще бъде посрещната с лагери и масова мобилизация, както във времето на индустриалния скок от първата половина на 20-ти век. Сред идеите за справяне с новата ситуация е безусловният базов доход — минимална издръжка на всички човешки същества, които вече няма да могат да разчитат, че ще са полезни с нещо на обществото. Говори се за данък „Тобин“ върху финансовите трансакции; влиятелни бизнесмени като Бил Гейтс и Елън Мъск предлагат въвеждането на данък робот, който да се дължи за всяка машина, оставяща без работа човешки същества.

Подобни хуманни идеи обаче съдържат опасната визия за разделение между полезни и безполезни човешки същества. Тези вторите няма да са в концлагери, но в нещо като резервати, където ще бъдат отглеждани по милост като домашни любимци. Истинската битка вероятно трябва да е за това да се даде смисъл и цел на живота им, не просто той да се поддържа.

Накрая, с победата на глобализацията през 80-те се измести фигурата на врага в посока на културата. Старите граници загубиха своето значение, а експлоатацията на ресурсите се оказа по-лесна ако се остави на пазарен принцип. Загубиха своята привлекателност и радикалните идеологии, особено след края на комунистическия блок. Алтернативните политически алгоритми не са изчезнали, но са се умножили и преплели, което вече ги прави неподходящи за еднозначна политическа идентификация. Икономиката неусетно е засенчила политиката; непрекъснато чувате, че няма ляво и дясно, че не е важно дали котката е бяла или черна, а да лови мишки (Дън Сяопин). Да, но за да има политическо поле, трябва да има някой, от когото да бъде бранен народът; без него няма откъде да си набавят легитимност онези, които ни управляват.

Така врагът неусетно почна да се търси по фронтовете на културните войни. Яростно се спори за чистотата на местната култура, врагове са мюсюлманите, хората с тъмен цвят на кожата. Бие се тревога за страшната заплаха, която представляват еднополовите бракове за обществения морал[3]. Удивително яростни битки текат около една или друга интерпретация на миналото — политици поднасят извинения за събития от преди векове.

Някои твърдят, че основната политическа ос се е изместила в англосаксонска посока — към опозицията либерали/консерватори. Но дали сериозни групи в съвременните общества се стремят назад към някакъв вид консерватизъм? Социологическите данни не сочат някакъв бум на традиционни семейства. Не се е завърнало желанието да останеш до гроб в родния край. Или да купуваш само стоки, произведени от сънародниците ти. Традицията е просто фронт, по който се воюва (безопасно!) със символи. Културни войни имат едно безспорно предимство: конструират ясни разделителни линии и непримирими врагове в една епоха на релативизъм и флуидност. Богатството на десния, бунтовността на левия, протекционизма на националиста — това са неща, които се мерят в степени. Когато обаче другият е черен, жена, мюсюлманин, гей — тогава различието е абсолютно, а политическите опозиции безвъпросни.

 

 

Carl Schmitt (2007) The Concept of the Political. The University of the Chicago Press.

Fredrik Barth (1969) Ethnic groups and boundaries. The social organization of culture difference. Oslo: Universitetsforlaget.

Giorgio Agamben (1998) Homo sacer: sovereign power and bare life. Stanford University Press.

Бележки

[1] Във Византия наричат сътрудничеството между двете „симфония“, съзвучие.

[2] Популяризирането на думата дължим на Наполеон, който презрително нарича критиците си „идеолози“ в опозиция празни приказки — действие.

[3] Български пример беше истерията около Истанбулската конвенция за предотвратяване на насилие над жени, представена от културните бойци националисти и социалисти като легитимиране на еднополови бракове и въвеждане на трети пол (2017–8 г.).