Ивайло Дичев
Културни сцени на политическото (15)

Чужди

Според един културен инвариант своите стоят по-горе от чуждите, а дошлият по-късно трябва да се подчинява на онзи, който е тук по-отдавна. Кое е вътре и какво отдавна разбира се подлежи на вариация.

Чуждият може да идва от съседното село или да е докаран от търговеца на роби от хиляди километри. Чужденец в семейството е жената, която в повечето случаи се премества в дома на съпруга и съответно е поставена в подчинено положение^[1]. Средновековния еснаф подлага пришелеца на изпит, преди да го допусне до месния пазар, а мигрантите в модерната епоха — било дошли от провинцията, било от бившите колонии — са готови с години да вършат тежка работа, която местните не желаят, преди да получат граждански права. В социалистическия вариант тази роля играе системата на жителството, при която селянинът, допуснат в големия град, мете улици, кара трамвай, работи нощни смени, внимавайки да не разсърди с нещо властите и да бъде отпратен.

Предимството на по-първия виждаме в ритуалите на инициация, където младежът трябва да изтърпи болезнени скарификации без да гъкне (например докато му се прави „крокодилска кожа“), прекарва нощта в гората, улавя животни с голи ръце и т.н., за да получи правото да стане част от групата на мъжете. Подобни практики съществуват и днес в затворени корпорации като казармата или елитни училища, където новобранците или „зайците“ са подлагани на унижения от старите (английски hazing, френски bizutage, руски дедовщина). Единственото, което легитимира символното, а понякога и реално насилие е, че едните са там преди другите.

Ритуалните обръщания на този принцип само го потвърждават. Например в елинския ареал на Балканите трябва да почиташ госта, защото може да се окаже преоблечен господ. Предписанието да закриляш странника обаче означава единствено, че го приемаме за по-слаб и уязвим. В древността често за цар да се избира чужденец. Смисълът е, че той ще бъде арбитър между силните на мястото именно защото идва отвън и няма свои хора: т.е. в първоначалната версия царят-чужденец е слаб, не силен. Подобен е принципът, според който чиновниците в древния Египет или Китай са евнуси, а в Отоманската империя — доведени отдалеч християнски деца: липсата на семейни връзки ще ги държи настрана от местните борби. В средновековна Европа до епохата на абсолютизма (17–18 в.) кралете основно посредничат между мощни местни феодали. Подобна незаинтересованост и емоционална отчужденост в модерната епоха виждаме във фигурата на бюрократа, който трябва да се държи към всички по един и същи начин, на учения — чужденец в света, който може да гледа на всичко обективно (Шютц 1999).

Чуждостта обаче е не само пространствена, но и времева характеристика. Най-долу в йерархиите се озовава както дошлият отдалеч, така и дошлият по-късно. Детето идва в света на възрастните след тях и трябва да им се подчинява: това изглежда самоочевидно във всички култури. То буквално идва от другаде, праща го божество, носи го щъркел. Владетелят има винаги повече история от нас, родословното му дърво стига до незапомнени времена, специални институции опазват и възпяват миналото му. Т.е. той притежава символична старост, подобна на буквалната при старейшини, мъдреци, духовни водачи.

Модерната епоха усилва противоречието между реална и символична възраст, доколкото и в политиката, и в икономиката са нужни все по-енергични хора, което днес значи 30-40-годишни. Моисей едва ли би бил назначен за изпълнителен директор. От друга страна принципът на новодошлия продължава да действа — новият служител тръгва отдолу в кариерната стълба, стартовата заплата е най-ниската, а в много страни като България все още има добавки за стаж, т.е. привилегия за това, че си дошъл по-рано. В резултат на това противоречие се налага все по-интензивно да се произвежда „символична старост“, тъй че младият и енергичен кандидат изпревари старите, лоялни, но уморени служители. Това става чрез трупане на дипломи, стажове, опит, престижни препоръки — цяла една технология, която съвременните елити трябва от ранна възраст да овладеят, за да не останат „дупки“ в биографичния им път.

Съответно нараства напрежението между старите, които очакват по право да растат и придобиват позиции и спуснатия отгоре амбициозен началник с блестящото CV. Нестабилността на съвременния свят до голяма степен се дължи на него: меритократичния идеал, според който успешните глобални елити могат да се озоват навсякъде, се сблъсква с усещането за несправедливост на местните, прередени в опашката на естествения ред.

В исторически план пред обществата има два пътя. Единият сякаш спокойно следва „естествения“ ход на природата: по-първите имат права, новодошлите се подчиняват, докато не престоят достатъчно на мястото и получат на свой ред правото да бъдат стари. Другият е свързан със сътресения и тревожност: младите се разбунтуват срещу старите, варвари нахлуват отнякъде и почват да трошат светините, необразовани революционери изхвърлят професорите от университетите. Няма особена причина да възприемаме първия като легитимен, втория като трансгресивен; защото няма биологическа или друга причина новият, младият, силният да се подчинява — това са просто културни конвенции. Във времето на комунистическия преход българските елити са подменени от радикално нови, често много млади лица без дипломи или социално положение; донякъде подобна беше ситуацията в антикомунистическия преход от 90-те, когато отново силно падна средната възраст на елитите, а парламентът се напълни с литератори и „неформали“. Когато обществото се успокои, заработва легитимацията през уважаваните родове, богатството, традицията, компетентността.

Особена ситуация възниква във времето на колониализма и последвалата глобализация, когато чужди елити добиват повече права, отколкото местните. Автохтонният конгоанец няма привилегии пред белгийския бизнесмен, дошъл да купува стоката му — това да си тук отдавна изведнъж е загубило своята ценност. Тъкмо обратното: който успее да емигрира в Брюксел, добива по-голяма важност. Това парадоксално преобръщане е в основата на радикализма в съвременния свят — едните намразват чужденците и почват да хвърлят бомби по тях, другите намразват собствената си родина и се мъчат да я напуснат колкото могат по-бързо.

Новият следвоенен национализъм е свързан с подкопаването на културния архетип, според който старшинството дава предимство пред новодошлите; така или иначе западните чужденци ще са по-важни, ето защо ще мобилизирам сили да им се противопоставям, дори ако това е самоубийствено за народа ми. Ситуацията на източна Европа не е постколониална, но втвърдяването на антизападните настроения се дължи на подобни причини: експатът^[2] инвеститор, евроексперт, турист се оказва по-важен от мен, местния и това води до ирационално отхвърляне на самата глобална мобилност, която му е позволила безпрепятствено да прониква в света ми.

Бежанската вълна от 2014–2015 г. раздели гражданите на Европа. Западни страни с (колониален) опит в отношението с мигранти гледаха на идващите чужденци като хора, които ще се озоват на най-ниското социално стъпало — ще бъдат подритвани, дискриминирани, експлоатирани както обикновено. Оттук и широко споделяното в онези общества съчувствие към тях. За страните от източна Европа мигрантите идваха по международни договори, защитени от конвенции — т.е. изглеждаше така, че те се оказват по-важни от местните. Та нали в страни като България (както в горния пример с Конго) вече три десетилетия да идеш на гурбет в чужбина се смята за особена форма на социален успех? Това обяснява защо крайнодясната пропаганда се оказа така успешна. Ако можеше да се внуши, че идващите така или иначе ще бъдат най-долу в социалната стълбица, както (за жалост) винаги се случва в развитите страни с традиция в приемането на имигранти, вероятно отношението щеше да е друго — може би дори щеше да се зароди някаква солидарност и грижа; но разбира се точно такъв цинизъм либералната интелигенция не можеше да си позволи. И ето как най-нещастните, гонени, бити, изнасилвани човешки същества се възприемат днес в Източна Европа като нашественици, поставени над местните заради своите права и привилегии.

Алфред Шютц (1999) Чужденецът. София: ЛИК.