Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (43)

42

Следвайки ритъма, установил се с годините, през пролетта кралят замина за Фландрия при войската. Жан реши да прекара седмиците на отсъствието му в двореца „Креси“.

Преустройството на сградите и изграждането на новия парк беше в пълен ход. Веднага след като пристигна в Креси с Александрин, Жан обиколи имението с Абел, който бе дошъл да я види, и остана очарована от просторния парк, огрян от пролетното слънце.

Двамата спряха край канала и се загледаха към високия склон. Терасирането му бе почти приключено и гледката беше впечатляваща. Жан обичаше мирната, идилична атмосфера на „Креси“.

— Струва ми се, успяхме.

— Да — кимна Абел. — В началото си мислех, че този планински склон ще разваля цялата гледка.

Жан се усмихна, стисна ръката му и размаха розовия слънчобран.

— Искам веднага да ми кажеш има ли жена в живота ти — заповяда с усмивка тя.

Радваше се да има Абел само за себе си — във „Версай“ двамата се срещаха редовно на вечеря и в театъра, но твърде рядко им се удаваше възможност да останат насаме.

Брат й сведе глава.

— Жена ли? Не, няма жена.

Жан не му повярва, защото Абел беше красив мъж и жените направо се биеха за него.

— Кажи ми коя е. Обещавам да не се разсърдя. Сигурно е от Париж…

Абел поклати глава.

— Повярвай, Жан, в живота ми няма жена.

— Е, ще се примиря с този отговор — тя го хвана подръка. — Знаеш ли, сега си добра партия.

В гласа й прозвуча искрена радост. Малко преди да замине за Фландрия, Луи даде благородническа титла на баща й. Франсоа Поасон получи имението „Вандиер“ и стана „синьор“. Така Абел се сдоби с правото да носи същата титла.

— И защо смяташ така? — засмя се Абел. — Сигурно защото един ден вероятно ще стана маркиз?

Жан разбра колко по-важна е титлата за нея, отколкото за него. Тя искаше да е сигурна, че Абел ще заеме полагащата му се позиция в Двора.

— Според мен това е голямо отличие за нашето семейство, братко. — Гласът й прозвуча строго.

— Несъмнено, но то не ми е нужно.

Тя въздъхна примирено. Брат й беше невероятен, но имаше труден характер. Изобщо не се интересуваше от мястото си в обществото. Неговата страст бяха изкуството и архитектурата. Часове, даже дни наред говореше за известни художници и архитекти и му беше все едно дали е синьор или маркиз, дали живее в Двора, или не. Жан му завиждаше за младежкото безгрижие, защото самата тя вече знаеше колко важни са титлата и мястото в обществото.

— Според мен трябва да се ожениш.

— Стига, Жан! — простена театрално Абел.

— Говоря сериозно — остана твърда тя. — И съвсем честно ще ти кажа, че някои дами вече проявяват интерес към обвързване с теб.

Абел я погледна смаяно.

— Да не би да твърдиш, че са идвали да те молят за ръката ми?

— Не, разбира се! — засмя се Жан. — Тези работи не стават така. Започва се с леки намеци, които постепенно стават по-ясни. Впрочем, дамите са очарователни. Интересуваш ли се за кого става дума? Дъщерята на маршал Дьо Лаувандал, младата мадмоазел Дьо Лавалиер, принцеса Дьо Шиме…

— Жан!

Абел се отдръпна от нея, ала тя не се отказваше толкова лесно.

— Рано или късно ще се наложи да се ожениш. Защо да не избереш най-добрата партия сега, когато имаш отлични възможности?

— Няма да се оженя! — извика решително Абел.

„Положението е абсурдно“, рече си развеселено Жан. Някога, когато й заповядаха да се ожени за Шарл, тя много искаше да е на мястото на брат си… да има неговите възможности. Мислите й продължиха нататък. Всъщност тя и днес нямаше избор. Да, беше официална метреса, но какво ще стане, ако един ден кралят престане да я обича? Изпитваше известно успокоение, че семейството й е получило титла и имение и баща й има право да предава тази титла на бъдещите поколения. Тя не разполагаше с никакви привилегии… освен ако не роди дете на Луи. Лицето й потъмня. След два спонтанни аборта едва ли ще успее… Но да не мисли повече за себе си.

— Ако един ден все пак размислиш, братко… — гласът й изразяваше надежда.

Абел избухна в смях.

— Ако размисля, ще дойда при най-страхотната сватовница във Франция — при теб.

* * *

Пари дьо Монмартел излезе от срещата с чуждестранните банкери много доволен и се качи в каретата. Разговорите минаха добре. Вече беше сигурен, че кралят ще получи необходимите му пари, за да продължи войната.

Слънчевият майски ден още повече повдигна настроението му. Недалеч от площад „Вандом“ каретата спря и банкерът слезе, за да отиде в магазина на бижутера Берже. Бе поръчал скъпо колие за младата си съпруга и искаше да види напредва ли изработката му. Колието се състоеше от редица розови и бели диаманти и се отличаваше със съвършена красота. Пари дьо Монмартел си представи как ще реагира съпругата му и се засмя. Изпитваше потребност да й прави скъпи подаръци. Мари-Ан дьо Бетюн произхождаше от достопочтеното благородническо семейство Сюли и той се стремеше да отговори на очакванията й. Още не можеше да повярва, че преди две години младата жена се съгласи да стане съпруга на един от най-богатите финансисти в страната.

— Отлична работа — отбеляза Пари дьо Монмартел, нареди на секретаря си да плати и излезе навън, размахвайки бастунчето си.

* * *

Множеството, изпълнило площада, зарева. Уличният певец Феро се метна върху паметника на Франсоа I, накриви шапка, зае удобна поза и запя.

Слушаха го не само бедни хора, но и богати граждани. Всички харесваха песните му. Феро винаги заставаше нависоко, за да вижда надалеч. Знаеше, че всеки миг може да се появи полиция, но се стараеше да не мисли какво го очаква, ако го заловят. Уличният хлапак Пиер, който раздаваше листчетата с текста на слушателите, също бе получил строго нареждане да се оглежда за полицаи и тайни агенти, Феро задрънка с лютнята и запя най-новата си песен:

Тя е буржоазка малка,

ала живее като курва жалка.

Нали жена е, харесва я Луи,

а тя пък се продава за пари, пари, пари…

Зрителите избухнаха в смях. Феро прокара ръка по лютнята.

Пари, пари, пари…

— Тя е курва! — изкрещя гневно дрипава жена с мазни коси. — Има се за нещо голямо, ама не е! Ние гладуваме, а тя купува дворци и прахосва парите на краля!

Феро вече знаеше как реагират хората. Преди две седмици получи поръчка да обикаля града и да изпълнява новата песен. Моментът беше избран умело — парижани прекараха дълга, сурова зима, продължителната война повиши цената на хляба, много хора гладуваха.

Феро си спомни, че вчера сред навалицата видя човек с отрязана дясна ръка. В последно време по улиците просеха все повече осакатени войници на краля. Лицето на мъжа пламтеше от възмущение. „Оная Помпадур даже си е построила театър, а тия пари щяха да стигнат цял Париж да се снабди с хляб“ — развика се гневно той и хората му повярваха.

Възможно ли беше един театър да струва толкова скъпо? Феро нямаше представа как изглеждат сцената и зрителната зала и какво правят актьорите. Но сигурно беше вярно. Разправяше се още, че мадам Помпадур имала баня от чисто злато и огледала с диамантени рамки.

Ала докато наблюдаваше жената с мазните коси, Феро за пореден път се запита дали пък сакатият войник и тази жалка кресла не са получили богато възнаграждение за услугите си — като него. Всъщност, какво го интересуваше? По-добре да си изпее песента и да се маха.

Вижте жалката мръсница,

станала е кат старица,

по зъбите — петна жълтеят.

Парцал е тя мръсен, парцал, парцал,

с дух от тялото отдавна отлетял…

Преди да завърши куплета, Феро забеляза как Пиер сваля шапка и започва да му маха възбудено. Уличният певец завърши изпълнението си с шумен акорд, поклони се пред публиката, скочи от паметника и се скри в тълпата.

Двама полицейски агенти крачеха с извадени саби към множеството. Хората захвърлиха листчетата с текста на песента и се разбягаха.

* * *

Пари дьо Монмартел стоеше пред бижутерския магазин и се наслаждаваше на върволицата от карети, носилки и пешеходци по улицата. Скоро обаче се появиха първите бягащи хора и той проследи с учудване как двама полицаи разпръснаха тълпата край паметника. Паважът се покри със захвърлени листове хартия. Банкерът набучи един на бастуна си и го вдигна, любопитен да разбере какво пише.

Парцал е тя мръсен, парцал, парцал,

с дух от тялото отдавна отлетял…

Продажна, гнила и дребна е душата,

простотии само й сипят устата.

Да, долна е тая пуста Поасон, сон, сон.

Пари дьо Монмартел се вцепени. Прибра листа в джоба на жакета и забърза към каретата си. Доброто му настроение отлетя в миг.

* * *

Щом се прибра у дома, той се заключи в кабинета си и отново прочете текста на песента. След кратък размисъл реши да говори с мосю Бериер, а после да уведоми маркизата. Бериер беше новият главен полицейски лейтенант на Париж. Наскоро замени оттеглилия се Фейдо дьо Марвил и се ползваше с благоволението на дворцовия банкер.

Главният полицейски лейтенант пристигна само след няколко часа. Прочете текста на песента и се намръщи.

— Това не е само оклеветяване на маркизата, а и обида на Негово Величество — заяви сериозно той.

— И аз съм на това мнение, мосю Бериер — подкрепи го Пари дьо Монмартел.

— Не смятате ли за редно да уведомим краля?

Банкерът замислено поклати глава.

— Не. Първо трябва да открием нещо конкретно. Вижте, проблемът е, че случаят попада в сферата на отговорност на мосю Морпа.

— Точно така — потвърди Бериер. Службата му беше подчинена на министъра.

— А както вероятно знаете, отношенията между маркизата и графа са доста трудни. Убеден съм, че мосю Морпа или няма да проведе разследване, или ако го проведе, то няма да е в интерес на маркизата — добави след кратка пауза банкерът.

— Разбирам. Вие бихте желали засега мосю Дьо Морпа да не узнава нищо за случващото се — заключи спокойно Бериер.

— Точно така — отвърна Пари дьо Монмартел. Новият главен полицейски лейтенант очевидно схващаше бързо.

— Ще видя какво мога да направя. Никак не е просто да пазим делата в тайна от министъра.

— Разбирам ви напълно, ала маркизата ще ви бъде много задължена, ако се постараете, мосю Бериер.

Зарадван, шефът на парижката полиция се усмихна.

— Ще направя всичко по силите си, мосю.

* * *

Събуди я чуруликането на птичките. Слънцето влизаше в спалнята през тесния отвор между завесите. Жан се протегна сънено и отвори очи. Погледът към златния часовник на камината показваше вече десет. Спокойствието в Креси се отразяваше благотворно на съня й. Във „Версай“ човек никога не можеше да се наспи. През последните седмици се чувстваше отпочинала и изпълнена с нови сили. Посегна към сребърното звънче и повика камериерката.

Скоро се чуха стъпки. Появи се Валери, скрила буйната си коса под чисто бяло боне.

— Добро утро, мадам, добре ли спахте? — попита тя и сложи пантофите пред леглото.

— Да, благодаря, Валери — Жан изпита топло чувство към младото момиче, което й прислужваше така предано след уволнението на Софи. Сръчна и пъргава, Валери вдигна завесите и й подаде тънкия копринен халат.

— Моля те, Валери, кажи на мадам Дю Осе, че искам да се изкъпя.

— Разбира се, мадам. — Валери излезе и след малко отново се появи с чаша шоколад.

Жан пийна малко от горещата напитка и отиде в банята, където я посрещна благотворна топлина.

— Благодаря, това е всичко — каза тя на Валери, която проверяваше температурата на водата.

Изчака камериерката да излезе и тогава се съблече. За разлика от другите благородни дами тя се чувстваше неловко в присъствието на прислужниците и никога не се показваше пред тях гола.

Застана пред голямото огледало, поставено върху кафявочервен мрамор, какъвто покриваше стените и пода на банята, и съсредоточено огледа тялото си. Опънатата й кожа блестеше перлена сред изпаренията, гърдите й изглеждаха пълни и стегнати, хълбоците й бяха приятно закръглени, а талията й си оставаше все така тънка и грациозна. Лицето й, обрамчено от дългата кестенява коса, не бе загубило красотата си. През последните години скулите й се бяха очертали малко по-ясно, а очите и пълните устни изпъкваха по-силно. Беше вече на 25 години — не младо момиче, а зряла жена. Опита се да се види с очите на Луи и се засмя. Беше убедена, че е красива, но понякога се питаше дали кралят ще продължи да я намира привлекателна, когато остарее. Както винаги, когато мислеше за това, я обзе безпокойство. Луи беше мъж с горещ темперамент, с буйни страсти, а Дворът гъмжеше от красиви жени, жадуващи да му се отдадат. Замислена, тя се отвърна от огледалото и влезе в голямата вана. Топлата вода, ароматизирана с портокалови цветове, санталово дърво и рози, я отпусна и успокои. Дали някой ден Луи ще се откаже от нея заради някоя по-млада? Връзката между тях беше толкова силна, че в момента това й се струваше невъзможно. Жан се облегна назад и затвори очи.

Луи й липсваше — дрезгавият му глас, начинът, по който я гледаше с тъмните си очи, усещането на топлото му тяло, притиснато нощем към нейното, миризмата на кожата му, ласките, които продължаваха да я вълнуват като през първите им дни.

Радваше се, че той ще се върне скоро. През юли френската армия завладя Лафелд и се подготвяше да атакува Берхен-оп-Зом. Луи разчиташе военните успехи да му осигурят добра стартова позиция при започване на мирните преговори.

Жан въздъхна тихо. Отдалечаването от изнервящия Версайски двор й се отразяваше добре. В последно време не само се чувстваше по-силна физически, но и имаше достатъчно време за размисъл. Сега, от разстояние, проблемите с придворните й се струваха дребни, маловажни и беше безсмислено да ги превръща в драма. Вече беше в състояние да се смее на страха и вълнението си от анонимните писма. Как позволи на наглия граф Дьо Морпа да я извади от равновесие? Учудваше се на самата себе си. Графът просто ревнуваше, това бе съвсем ясно.

Все пак успя да покаже на Морпа къде му е мястото. След началото на театралния сезон той не участваше често в личния живот на краля. Досега Луи не бе възразил срещу отсъствието му.

Жан излезе от ваната и се уви в приготвената хавлия. Изсуши се набързо, облече отново халата, обу пантофите и позвъни за камериерката, за да й помогне да се облече. В „Креси“ не идваха посетители за утринния тоалет и всичко ставаше много бързо. Мадам Дю Осе стегна корсета, после върза двете фусти. Жан отказа кринолин и избра бяла дневна рокля, чиято пола се отваряше в триъгълник върху фуста от дантели и волани, а нагоре образуваше същата форма, само че там триъгълникът бе украсен с панделки.

Александрин вече я чакаше с нетърпение. Тригодишното момиченце се хвърли в прегръдките на майка си, сякаш не се бяха виждали дни наред. Руси къдрици обрамчваха прелестната главичка.

— Маман, маман, сънувах фея!

— Сънувала си фея? — повтори с усмивка Жан, вдигна я на ръце и я целуна.

Малката кимна възбудено.

— Пожела ли си нещо, ангелчето ми?

— О, да! — И Александрин се зае да описва подробно красивия си сън.

Денят беше слънчев и топъл. Жан остави работата за следобед и да излезе навън с малката. Придружени от мадам Дю Осе и бавачката, двете разгледаха новите градини със зеленчуци, с подправки и с млади овощни дръвчета.

— Виж, съкровище, малините вече са узрели — Жан откъсна няколко червени плодчета. Александрин умираше за малини. Веднага ги глътна и засия.

— Сладки са — заяви доволно тя и размаза малко сок по бузките си.

— Да, скъпа, също като теб — засмя се Жан, пое кърпичката, която й подаде бавачката, и избърса лицето на дъщеря си.

Двете се запътиха бавно към двореца. Откъм входната алея долетя тропот на коне и скърцане на колела. Явно им идваха гости. Появи се златножълта карета с двама лакеи, облечени в същия цвят. Със спирането й притичалите слуги отвориха вратичката и спуснаха подвижната стълбичка. Слезе достолепен господин с позлатен бастун в ръка.

Жан го позна отдалеч. Пари дьо Монмартел. Ходеше изправен и горд както винаги, но за пръв път й направи впечатление, че се движи бавно и леко сковано. Сребърносивият жакет му стоеше безупречно. Носеше обичайната си дълга, напудрена перука, защото не се водеше по новата мода в Двора и защото не криеше възрастта си — наскоро бе навършил 57 години. Въпреки дългия път от Париж дотук по облеклото му не се виждаше нито една гънчица, а по лъскавите обувки нямаше дори една прашинка.

Жан остави Александрин при бавачката и изтича да го посрещна.

— Мосю Пари дьо Монмартел!

Мъжът се поклони тържествено.

— Маркизо. Извинете ме, че се появявам без предизвестие.

— Да ви извиня? Но моля ви! — засмя се тя. — Знаете, че винаги се радвам да ви видя. Честно казано, през последните седмици се наслаждавах на твърде много спокойствие.

Двамата влязоха в салона и лакеят веднага поднесе разхладителни напитки. Отскоро готвачът приготвяше много приятна смес от охладена вода, мента, лимон и гренадин. Банкерът огледа одобрително издържания в бяло и жълто салон и отпи голяма глътка от освежителното питие.

— Боя се, че не само копнежът да ме видите ви е накарал да изминете дългия път от Париж до „Креси“ — подхвана Жан.

— Не искам да ви притеснявам, маркизо, но е точно така. — Пари дьо Монмартел остави чашата. Лицето му изведнъж бе станало сериозно. — Откровено казано, тревожа се. Наскоро по случайност станах свидетел как уличен певец изпълняваше песен, посветена на вас, а един хлапак раздаваше листове с текста…

Извади от джоба си лист хартия и го подаде на Жан.

— Парцал е тя мръсен, парцал, парцал, с дух от тялото отдавна отлетял… — Жан не дочете стиховете до края. Изкриви презрително устни и вдигна рамене. — Да, тъжно е, но вече свикнах да ме очернят по всякакви начини. Ако питате мен, хората, написали това, трябва да бъдат затворени в Бастилията. Те обиждат не само мен, а и своя господар, краля!

— Права сте, маркизо, но това не е анонимно писмо, а текст на песен и се разпространява целенасочено из Париж.

— Целенасочено?

— Точно така. Песента не само се пее; тя е напечатана, за да я прочетат възможно повече хора. Хартията е скъпа. Никой уличен певец няма толкова пари.

Жан разбра накъде бие гостът й и потръпна.

— Значи някой от Двора се опитва да разпространява тези мръсни лъжи по мой адрес и в Париж?

— Това е истината. — Банкерът я гледаше сериозно с кафявите си очи. — Вече уведомих мосю Бериер, новия главен полицейски лейтенант на Париж, и го помолих за помощ. Вчера получих потвърждение, че песента е била изпълнена на други два площада в града и пак са раздавали текста.

След кратко мълчание Жан поклати глава.

— Не знам… — трудно й беше да повярва, че някой я мрази толкова силно. И без това не се ползваше с добро име, защо искат да й навредят още повече? — Благодарна съм на мосю Бериер, задето се е заел лично с моя случай — продължи след малко тя. — Трябва да решим как ще постъпим. Защото онези очернят не само мен, но и Негово Величество краля. Същевременно си мисля, че не бива да надценяваме тази улична песничка…

Пари дьо Монмартел решително поклати глава. Очевидно не споделяше мнението й.

— Вижте, мосю, понякога придаваме твърде голямо значение на дреболии. В Париж открай време се пеят мръсни песнички за кого ли не, а вие самият още в самото начало ме предупредихте, че като метреса ще бъда заобиколена от завистници.

— Права сте, но…

Жан стана и се усмихна.

— Хайде да разгледаме двореца, за да престанете да мислите за лоши неща. Надявам се да останете за вечеря.

Докато му показваше библиотеката и стаите за гости, двамата водеха учтив разговор, но банкерът си остана все така замислен. Жан бе решила да не позволява някакви си жалки памфлети да я извадят от равновесие. За съжаление не подозираше колко голяма грешка прави.

* * *

Само няколко дни след посещението на Пари дьо Монмартел пристигна радостната новина, че френската армия е влязла в град Берхен-оп-Зом. Падна още един бастион на нидерландците и Луи реши да се върне във Франция още в края на септември. Писа й за намерението си да спре за кратко в двореца Компиен — надявал се тя да го чака там, за да удовлетвори на спокойствие копнежа си по нея, преди да се върне във „Версай“. Писмото беше нежно и я развълнува дълбоко. Прекрасно щеше да е да прекара няколко дни сама с Луи, преди дворът да се премести във „Фонтенбло“ както всяка есен.

На път за Компиен Жан смяташе да остане няколко дни в Париж, да се види със старите си приятели и с Абел. Отиде на представленията в „Комеди Франсез“ и Парижката опера, вечеря в градския дворец на херцог Дьо Лавалиер, излезе на покупки. Веднага й направи впечатление колко се е променил градът. Някогашната жизнерадост бе изчезнала, цареше потискаща атмосфера. Хората явно страдаха от войната. По улиците просеха стотици осакатени в сраженията войници.

Жан потегли към Компиен дълбоко замислена.

* * *

Срещата й с Луи беше бурна и страстна. Двамата бяха копнели един за друг и физически, и душевно.

Месеците, прекарани на бойното поле, бяха изваяли тялото му. Жан милваше възхитено мускулестите му ръце и крака, огрени от матовата светлина на свещите. Отдавна бе минало полунощ. Луи пристигна в Компиен вечерта и двамата най-сетне бяха сами.

След малко кралят се отдели от нея и стана, за да налее вино в две чаши. Жан се взираше в гърба му, все още замаяна от бурния любовен акт. Познаваше всяка подробност от тялото му и още по-силно й се искаше да го нарисува без никаква дреха.

Явно усетил, че тя го наблюдава, Луи се обърна и й подаде чашата с иронична усмивка.

— Харесва ли ви това, което виждате, мадам?

Жан бе обзета от смущение — пронизващият му поглед все още извикваше червенина на бузите й.

— Харесване е слаба дума за възхищението ми, сир — отвърна тихо тя и отпи глътка вино.

Кралят отново се отпусна в леглото до нея.

— Е, аз мога само да ви върна комплимента. — Помилва голото й тяло и я погледна строго. — Седмиците, които сте прекарали без мен, са ви се отразили толкова добре, че започвам да се изпълвам с подозрения. Да не сте удостоили с благосклонността си друг мъж? — попита с привидна небрежност той и също отпи глътка вино.

— Друг мъж? — повтори неразбиращо Жан.

Пръстите му се преплетоха с нейните.

— Ами да. Мосю Дьо Ришельо ми е споменавал, че някога в Париж господата се биели за благоволението ви. Разбирам ги напълно.

Жан се смая. Шеги ли си правеше кралят, или наистина ревнуваше?

— Мосю Дьо Ришельо допуска голяма грешка, правейки заключения за живота на другите от собствения си живот — отговори язвително тя.

Луи се наведе над нея.

— Вие сте възхитителна, скъпа. Обиждате се от нещо, което всяка друга дама в Двора би приела като комплимент. Сега разбирам колко много ми липсвахте — въздъхна той и я целуна.

Жан беше щастлива, защото кралят очевидно се чувстваше добре. Победите бяха повдигнали духа му. Завоеванията в Нидерландия му осигуриха желаната позиция за началото на мирните преговори и края на войната.

— Маршал Дьо Сакс и английският лорд Къмбърленд вече се срещнаха, за да уточнят условията за преговорите. Маркиз Дьо Пюизиол и лорд Сендуич разговарят в Лиеж — разказа й Луи на следващата сутрин, докато закусваха.

— Вярвате ли, че всички ще се съгласят да преговарят за мир? — попита с надежда Жан.

— Да. Ще се срещнат на неутрална територия. В Аахен. Датата е определена за следващата година.

Жан се замисли.

— Европа жадува за мир. Смятате ли обаче, че прусаците и англичаните са готови на отстъпки?

Луи кимна и си отчупи парче хляб.

— Длъжни са да го направят. Войната погълна огромни средства, всички държави задлъжняха за години напред. Ако най-сетне не спрем да се избиваме, ще полетим в пропастта.

Жан кимна. Знаеше, че дори братя Пари са в затруднено положение и с нетърпение очакват края на войната. Години наред бяха печелили от военните действия, но в последно време им ставаше все по-трудно да намират исканите от краля и министрите средства. Факт беше, че Европа е изложена на опасност от икономически и финансов колапс.

* * *

Жан и Луи прекараха в Компиен само няколко дни. Скоро се върнаха в Париж и заминаха заедно с целия Двор за „Фонтенбло“.

Кралят обичаше да ходи на лов, но тази есен се отдаде предимно на политически дискусии. Жан също му говореше за политика. Състоянието на страната се влошаваше. Непрекъснатите сражения между кораби почти спряха морската търговия, на която Франция дължеше голяма част от благосъстоянието си. Стопанството беше отслабено, а реколтата — толкова лоша, че през зимата ги чакаше глад. Бедняците в Париж вече гладуваха и сред народа тлееше недоволство. Жан разказа на краля за многото просяци по улиците и той помрачня още повече. Той самият усещаше, че поданиците му вече не го посрещат с предишното ликуване.

— Народът се нуждае от мир. Тази война продължи прекалено дълго.

Жан се уплаши. Луи очевидно реагираше чувствително на всички промени в страната. Тя си спомни подигравателните песнички по неин адрес и се зарадва, че кралят не знае нищо за тях. Наивно си затвори очите пред реалността и повярва, че мирът и стопанското оживление ще повдигнат духа на народа и парижани ще престанат да я очернят.