Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (16)

15

Огледалната зала бързо се пълнеше с придворни. Слънцето едва бе изгряло, ала lever — церемонията по кралското ставане — беше назначена за девет и целият Двор беше на крак от часове. Облаци парфюм се носеха по галерията, токчета тракаха по паркета, шумоляха утринни роби. Придворните си шепнеха възбудено. Никой не поглеждаше към ясното утро навън. Занимаваше ги един-единствен въпрос: кой ще има честта да бъде допуснат до церемонията по ставането на краля? Присъствието или неприсъствието в кралската спалня беше най-сигурният знак чия звезда изгрява или залязва, с кого е добре да се поддържа приятелство или поне близко познанство и чия близост е уместно да се избягва. Допускането до утринната церемония представляваше най-висока привилегия. Доказателство за благосклонността на Негово Величество, което показваше кой има власт и влияние в Двора. И обратно — дори най-високият ранг и многото титли не осигуряваха желаната позиция, ако кралят не канеше дадена особа при обличането си.

В момента единствено граф Дьо Морпа не се измъчваше от подобни тревоги. Докато вървеше по галерията с бързи стъпки и наближаваше кралските покои, мислеше за друго, финото лице с остро изсечени черти изглеждаше необикновено вглъбено. Рано сутринта при него се яви полицейският началник на град Париж за ежедневния си доклад. И донесе повече от любопитна вест: кралят присъствал инкогнито на бала в Парижкото кметство, охраняван единствено от Д’Айен и Дьо Ришельо. Дотук нищо необичайно — Луи имаше навика да се маскира и да излиза сред народа. Много по-интересно беше друго: кралят бил придружен от млада дама, която със сигурност не била от Двора. Негово Величество танцувал с нея цяла нощ, накрая си тръгнали заедно. За огромно съжаление на Морпа агентите не бяха успели да установят самоличността на тайнствената непозната. Графът забави крачка. Пред кралския салон се тълпяха десетки придворни. Един от помощниците на церемониалмайстора застана на прага със списък в ръце.

— Мосю Дьо Брогли, мосю Дьо Машо д’Арнувил, мосю Дьо Крои… Негово Величество ви кани на seconde entree… Мосю Дьо Сенвил, мосю Дьо Таван, Негово Величество желае да присъствате на troisieme entree^[1].

Завистливи погледи проследиха избраните, които влязоха в преддверието към кралските покои. Граф Дьо Морпа си проби път през навалицата и влезе след тях.

Придворните страхливо се разстъпиха, за да пропуснат министъра. Макар да беше само граф, той работеше отдавна в Държавния съвет на краля и имаше много по-висок ранг от повечето високопоставени люде в Двора. Стражите мигом го пропуснаха да влезе. За разлика от придворните граф Дьо Морпа никога не показваше пропуска си.

Преддверието беше пълно с хора. Друг помощник на церемониалмайстора подреждаше присъстващите според ранга им.

Морпа поздрави с кратко кимване. Докато чакаше началото на церемонията, нощното приключение на краля не му излизаше от ума. Зяпаше с привидно равнодушие златните украси по белите стени и се питаше дали снощният излет е просто поредното забавление с простолюдието, каквото Негово Величество си позволяваше от време на време. Иначе надали би се срещнал с тази жена точно на бала в кметството. Въпреки това Морпа настоя пред началника на полицията да разбере коя е непознатата. Отдавна беше на служба при краля и от опит знаеше колко е важно да се информира навреме и за най-дребните детайли от живота на монарха.

Морпа въздъхна и извади часовника си. Девет и четвърт! Тази сутрин Негово Величество не бързаше.

Точно в този час в кралските покои се отвори странична врата, скрита зад завеса в пурпурно и златно. Кралят влезе забързано в помещението, все още в костюма на домино.

Льо Бел се втурна да го посрещне.

— Ваше Величество! Слава на бога! — извика той и направи дълбок поклон.

— Спокойно, спокойно — махна небрежно кралят. Нямаха време за обичайните учтивости.

Луи събу обувките си и се мушна под завивките. Льо Бел незабавно спусна избродираните със злато завеси на леглото.

Кралят хвърли на пода карнавалния костюм и Льо Бел побърза да го вдигне заедно с обувките. Притичалият паж изнесе дрехите в съседната стая.

— Да започваме — нареди кралят иззад завесите.

— Разбира се, Ваше Величество.

Кралят се отпусна на възглавниците. Льо Бел огледа изпитателно разкошната спалня с позлатени пиластри и великолепна щукатура, за да се убеди, че всичко е в ред. После пое дълбоко дъх, подръпна жакета си, изпъна рамене и отвори двукрилата врата, пред която се тълпяха придворните. Гвардейците отстъпиха настрана.

Луи чуваше от леглото си как поканените на церемонията влизат един след друг. Познаваше всяка стъпка, защото утринната церемония се разиграваше по строг протокол, установен още по времето на прадядо му, Краля Слънце. Луи бе прекарал детството си в „Тюйлери“ и когато заживя във „Версай“ като млад крал, не промени нищо в правилата.

Както всяка сутрин край леглото му застанаха дофинът, главният лекар, главният хирург и няколко избрани придворни. Всеки спазваше церемониала и зае полагащото му се място зад високата до колене позлатена балюстрада.

Луи отново чу стъпки. Първият камердинер се приближи до леглото и издърпа тежките завеси.

— Добро утро, Ваше Величество — поздрави херцог Дьо Ришельо с дълбок поклон.

Луи кимна величествено. Нищо не загатваше, че двамата са се върнали в Париж само преди няколко минути.

Ришельо се върна заднешком зад балюстрадата и зае мястото си сред присъстващите, които се поклониха дълбоко. Церемонията започна.

Първият лекар излезе напред.

— Добре ли си отпочина Ваше Величество?

Кралят кимна в най-добро разположение на духа.

— Отлично, отлично, господа! — отвърна той и се прозя изкусно, макар да беше очевидно, че не се е събудил току-що.

Само новаците в Двора не знаеха, че кралят не спи тук. Откакто преди няколко години се разболя от тежък грип в студеното, мрачно помещение, Луи реши да прекарва нощите в друга, много по-удобна и добре отоплена стая. Ала lever е coucher^[2] все така се провеждаха в официалната кралска спалня.

Кардинал Дьо Роан прочете кратка молитва и отслужи меса. После се появи млад паж и с дълбок поклон остави пред леглото златните пантофи на краля. Луи стана и обу пантофите. Мислите му се върнаха към изминалата нощ и той отново видя възхитителната мадам Д’Етиол, която на разсъмване лежеше гола в обятията му. Лицето му светна в усмивка.

Междувременно церемониалмайсторът отвори вратите за seconde entrde. В спалнята влязоха още придворни. Помещението бавно се пълнеше.

Двама лакей донесоха малка маса и поставиха върху нея леген с топла парфюмирана вода. Появи се и бръснарят.

Луи се протегна доволно и всички погледи се насочиха към него. Беше свикнал с това и не се притесняваше. Обърна се към придворните и те побързаха да сведат глави. Погледът му падна върху първия камерхер и капитана на кралските гвардейци. Бедничките, изглеждаха доста уморени!

— О, мосю Дьо Ришельо и мосю Д’Айен! Прекарали сте приятна вечер, надявам се?

Всички придворни се обърнаха към двамата. Ришельо и Д’Айен се усмихнаха и наклониха глави в знак на съгласие.

— Твърде приятна, Ваше Величество — отговори херцог Д’Айен, а Ришельо допълни: — Даже забавна.

Луи кимна и се ухили едва забележимо. Първият гардеробиер и първият камериер му помогнаха да свали нощницата.

Един лакей му подаде влажна кърпа. Луи обърна голите си гърди към златния леген и придворните видяха по гърба му няколко червени драскотини.

В продължение на секунди в спалнята цареше пълна тишина. Много скоро обаче придворните се овладяха. Само един малък паж продължи да зяпа с отворена уста гърба на краля. Льо Бел го смушка сърдито в ребрата и момчето засрамено сведе глава. Липсата на самообладание говореше за лошо възпитание!

Луи се престори, че не е забелязал реакцията на придворните. Дофинът побърза да му подаде чиста риза и церемонията продължи.

След около час кралят влезе в Огледалната зала, обкръжен от четирима гвардейци и следван от участвалите в церемонията придворни. За всички беше ясно, че е в чудесно настроение. След няколко крачки Луи повика със знак херцог Д’Айен.

— Ваше Величество?

— Мосю Д’Айен, позволявам ви да не присъствате на месата, но в замяна искам да изпълните малка поръчка. — Докато кимаше дружелюбно на кланящите се придворни в залата, кралят пошепна в ухото на своя капитан: — Искам да отидете в Париж и да я доведете тук.

Херцог Д’Айен веднага схвана за кого говори кралят и се вцепени от изненада.

— Но, Ваше Величество, не можете да… Ще стане чудовищен скандал!

Кралят го погледна строго. Дори на капитана на гвардейците не бе позволил подобна дръзка реплика.

— Нима смеете да ме поучавате, мосю Д’Айен?

Младият мъж бързо поклати глава.

— Не, разбира се, Ваше Величество. Простете ми! — поклони се дълбоко и понечи да отстъпи назад.

— Тогава направете, каквото ви казах. Хайде, вървете, какво чакате!