Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (33)

32

Мосю Жанел внимателно притисна клещите с живачното топче върху тъмночервения печат на писмото и гербът се отпечата във всички подробности. По-късно отново щеше да запечата писмото с помощта на топчето живак. Отдавна бе минало полунощ. Десетки свещи осветяваха ниското помещение без прозорци, наричано от малкото посветени в съществуването му „черния кабинет“. Обикновено в черния кабинет работеха седем — осем души и по тайна заповед на краля копираха писма, но тази вечер тук седяха само мосю Жанел и най-добрият му копист. Беше им възложено да изпълнят много специална задача.

Генералният отговорник за кралските пощи нахлузи тънки копринени ръкавици, посегна отново към писмото и го подържа известно време над съд с гореща вода, от която се вдигаше пара. Най-важното беше подходящата температура. При много гореща вода печатът не само се топеше, а и се размазваше, при много студена не се отделяше лесно и повреждаше хартията.

Жанел изчака търпеливо восъкът да започне да се топи и отвори плика. Прегледа писмото с опитен поглед и само след няколко изречения разбра, че си струва да го копира.

Без да бърза, той се обърна към другия край на помещението, където седемнайсетгодишно момче седеше зад пулт за писане и усърдно стържеше с перото по лист хартия.

— Направи копие и на това писмо, Жан-Батист. Цялата втора страница. Докъде стигна?

Жан-Батист посочи купчината листове край пулта и раздвижи устни, но от тях не излезе нито звук. Лявата половина на лицето му беше изкривена. Момчето беше нямо, но въпреки това Жанел го назначи за свой личен копист, защото умееше да пише с невероятна бързина. Освен това Жан-Батист никога нямаше да се изкуши да разкаже на някого какви писма преписва. Момчето служеше вярно и предано на своя началник, защото преди две години Жанел го откри в едно село северно от Париж и го спаси от подигравките и ударите на връстниците му. Сега Жан-Батист живееше и работеше във „Версай“.

Жанел кимна одобрително. Повечето писма бяха вече копирани. Оставаше му да прочете още само две и щяха да приключат.

Жанел знаеше какво рискува, ако го разкрият.

* * *

Жан застана пред графиня Д’Естрад и херцогиня Дьо Бранка и бавно се завъртя. Шивачката, коленичила на пода, сръчно забождаше карфици, за да фиксира подгъва на новата рокля. Блестящият златен атлаз падаше на меки дипли до пода. Мария Тереза Рафаела роди преди три дни, но Дворът все още страдаше, защото дофината не даде живот на така желания престолонаследник.

Херцогинята отпи глътка бавароаз^[1].

— Много ми е мъчно за краля. Момичета и пак момичета! — възкликна тя и въздъхна театрално.

Херцогинята намекваше за многото дъщери на краля и Жан си спомни за притесненията на някогашния премиер-министър кардинал Дьо Фльори, единствения довереник на младия крал. Дъщерите на френските крале открай време се омъжваха трудно, защото нямаха кой знае какъв избор: за тях бяха достойни само короновани глави на католически династии, освен това всяка принцеса имаше право да поддържа свой Двор, а това представляваше сериозен финансов проблем за държавата. Докато момичетата бяха малки, кардинал Фльори ги даваше в манастир — с изключение на двете най-големи близначки и на малката Аделаида, която се хвърли, плачейки, в краката на баща си и трогнатият Луи й разреши да остане в Двора.

С помощта на Валери Жан съблече новата рокля и се обърна към дамите:

— Кралят толкова очакваше да се роди наследник… Е, дофината е още млада и сигурно ще има и други деца. Да се надяваме поне едно от тях да е момче.

Графиня Д’Естрад, която похапваше бонбони, избърса уста и въздъхна тежко.

— Ориенталците са го измислили по-добре — всеки мъж има по много жени. Аз, разбира се, не бих искала да се сменя с никоя от тях, ала там поне не се тревожат за наследниците от мъжки пол.

— Права сте скъпа, но на ориенталците често им се налага да прибягват до отрова, за да намалят броя на възможните престолонаследници — отвърна сухо херцогинята.

В този миг вратата на салона се отвори с трясък. Камериерката Софи влезе, без да почука, и развълнувано се обърна към господарката си:

— Божичко, мадам, да знаете само какво е станало! Дофината… вдигнала е температура!

Трите жени се спогледаха. Всяка от тях знаеше какво означава този симптом толкова скоро след раждането. По гърба на Жан полазиха студени тръпки.

* * *

На молбата му се отзоваха не само кардинал Дьо Роан и монсиньор Бойе, а и самият крал, и доктор Буйак се успокои. Дофинът продължаваше да го зяпа, без да разбира какво му говори. По очите на принца личеше, че той не проумява вероятно защото не иска да схване какво го очаква.

— Това не е вярно — прошепна дрезгаво Луи Станислас.

— Много съжалявам, Ваше Височество.

— Вие лъжете! Пуснете ме при нея! — изкрещя дофинът.

Буйак решително застана на пътя му.

— Съжалявам, Ваше Височество.

— Не, не е вярно! — Отчаяният вик на дофина отекна из коридорите. Вбесен, младият мъж се опита да изблъска лекаря.

Буйак, неподготвен за такава атака, политна назад и се удари в рамката на вратата. Вторият лекар и монсиньор Бойе проявиха съобразителност и успяха да задържат дофина. Принцът се бореше с всички сили, но изведнъж се отказа, избухна в плач и падна на близкия стол. Раменете му се затресоха.

— Защо? Защо, за бога? — захълца той.

Покъртен от болката на сина си, Луи сложи ръка на рамото му.

— Божиите пътища са неведоми за смъртните, сине — промълви съчувствено той.

Луи Станислас спря да хълца. Надигна се и с рязко движение блъсна ръката на баща си.

— Господ? Точно вие ли ще ми говорите за Господ?

Зачервеното кръгло лице доби обвинително изражение.

Кралят отстъпи крачка назад. Синът му никога не се бе осмелявал да му говори с този тон. Дори мъката, която го лишаваше от разум, не позволяваше подобна липса на респект.

— Какво искате да ми кажете, сине мой?

В салона се възцари тишина. Луи и синът му се погледнаха в очите. Дофинът сведе глава и избухна в отчаян плач.