Клаудия Циглер
Мадам дьо Помпадур (20)

19

Малката се затича към нея на още несигурните си крачета и захълца от радост. Огромните сини очи огряха сърцевидното личице. Жан коленичи на пода и щастливо протегна ръце към дъщеря си. Момиченцето се хвърли в прегръдката й и тя притисна малката Александрин до гърдите си. Целуна я нежно и помилва светлорусата косица.

— Отлично се справяш, миличка, браво на теб! — похвали я и момиченцето се сгуши в нея.

— Възхитително дете — отбеляза с усмивка Абел, който се бе разположил на дивана и четеше.

— Прав си — съгласи се с майчинска гордост Жан, вдигна дъщеря си и я завъртя в кръг. След като изтанцува сложна фигура с Александрин на ръце, спря задъхана. — Време е да поспиш малко, скъпа. После отново ще си играем. — Целуна Александрин по нослето и я предаде в ръцете на бавачката, застанала вече на прага.

Жан изчака бавачката да излезе и се обърна към брат си със сериозно изражение. Направи няколко крачки и застана до прозореца. Небето навън беше сиво, отрупано с ниско надвиснали облаци. Бяха минали почти два месеца след завръщането й в „Етиол“. През първите седмици често получаваше писма от Луи, но от почти месец не беше дошло нито едно. Дните минаваха и страхът й растеше. Сигурно желанието му да я повика отново в Двора се бе изпарило. Сигурно е срещнал друга…

Абел забеляза измъченото й изражение.

— Не се притеснявай излишно, скъпа. Виновни са куриерите. Трудно се минава през области, където се водят военни действия.

— Минаха повече от три седмици, откакто не съм получавала писмо!

Абел остави книгата и я изгледа развеселено.

— Какво ти става, сестричке? Нима си влюбена?

Жан се обърна рязко към него. Като видя изражението й, Абел примигна стъписано.

— Мили боже, Жан! — пошепна разтърсено той. — Луи е крал на Франция! Знаеш ли колко метреси е имал преди теб?

— Знам, разбира се — отговори отчаяно тя.

* * *

Небето почерня и надвечер се изля проливен дъжд. Вечеряха в тесен кръг. Жан оглеждаше равнодушно красиво наредената маса.

— О, Жан, скъпа, сигурно ще е прекрасно да живееш в Двора — рече майка й.

Очите на Луиз Поасон блестяха неестествено над бледите бузи. Тя седеше във високо кресло, подпряна с възглавници. През последните месеци отслабна много. Болестта вече я бе белязала. Жан се усмихна насила.

— Нека не се радваме предварително, маман — отвърна тя, отряза си парченце месо, но веднага остави вилицата. — Отдавна не съм получавала вести от Негово Величество.

— Не се безпокойте, скъпа, войната ще засили копнежа му по вас — обади се мосю Льо Норман дьо Турнем, обзет от най-добро настроение. — Обзалагам се, че мисли за вас ден и нощ.

Жан не каза нищо. Пастрокът й и братя Пари сигурно бяха пресметнали съвсем точно каква ще е изгодата им, ако тя стане новата кралска метреса. Пресметливата лоялност и подкрепа на Льо Норман дьо Турнем не преставаха да я учудват. Когато през май се върна в „Етиол“ и подаде молба до съда за раздяла с Шарл и подялба на имуществото, той подкрепи действията й съвсем спокойно — сякаш не беше същият човек, който я принуди да се омъжи за племенника му.

Силен гръм стресна вечерящите. Бурята не преставаше. Жан нервно бутна чинията си.

— Много си бледа, миличка — в погледа на Льо Норман дьо Турнем светна искрена загриженост.

В този миг се разнесе силно чукане по входната врата. Скоро се чуха и стъпки. На прага застана една от слугините и направи реверанс.

— Пратеник за вас, мадам… от краля — съобщи задъхано тя.

Всички млъкнаха. Жан скочи. В салона с големи крачки влезе едър мускетар с мокра наметка и свали шапката с дълго перо. Спря пред Жан и попита:

— Мадам Д’Етиол?

Тя кимна безмълвно. Мускетарят коленичи пред нея и в гърлото й заседна буца. Все пак тя успя да запази самообладание, докато в сърцето й се бореха страх и надежда. Какво послание й пращаше кралят?

— Мадам Д’Етиол, оказана ми е високата чест да ви предам лично послание от Негово Величество Луи XV, крал на Франция.

Мускетарят отвори наметката си и извади от джоба на жакета плик, запечатан с Бурбонската лилия. Подаде й го и се изправи.

— Благодаря ви — промълви задавено Жан.

— Мадам.

Мускетарят отново направи дълбок поклон, обърна се рязко и напусна салона с големи крачки. Жан го изчака да излезе и сведе поглед към плика в ръцете си. Счупи печата с треперещи пръсти и разгъна писмото. Льо Норман дьо Турнем, майка й и Абел я наблюдаваха напрегнато.

Минаха секунди, докато Жан проумее съдържанието на краткото писмо. Буквите се размиха пред очите й. Отпусна ръка и разтърси глава, за да се отърве от неочаквания шок.

— За бога, Жан! — възкликна Льо Норман дьо Турнем. — Кажи ни най-после какво ти пише кралят! — И понеже Жан не се помръдваше, той отиде при нея и изтръгна писмото от безсилната й ръка. — „Мадам, имаме честта да ви съобщим… — зачете високо и ясно Льо Норман дьо Турнем, но гласът му изведнъж секна. За миг погледна слисано Жан, после в очите му светна триумф. — … че като лично отличие от нас, Луи XV, крал на Франция, от този момент нататък сте маркиза Дьо Помпадур заедно с всички съпровождащи това име титли и земи.“