Леонардо Шаша
Изчезването на Майорана (7)

VII

Майорана се завръща в Рим от Германия в началото на август.

От разменените между него и майка му писма преди да отпътува от Лайпциг разбираме, че като се прибере у дома, той ще остане сам, защото цялото семейство се готви да замине за Абация. Майка му се безпокои, предлага да се върне в Рим — малко изнудване, за да го принуди да отиде при тях в Абация. Но той е непреклонен: „Ти ще ме огорчиш напразно, ако предприемеш такова дълго и уморително пътуване, което е безсмислено. Но аз нямам намерение да изменя програмата си от боязън, че ти би могла да изпълниш тази неразумна закана“. Очевидно той не е „мамино детенце“ (и би трябвало да го имаме предвид, ако бихме понечили да го психоанализираме по най-елементарния начин). Внимателен, сърдечен, грижлив към всичките си близки и особено към майка си; но вземе ли решение по някакъв въпрос — голям или малък — той е непоклатим.

И така той се завръща от Лайпциг може би с набелязана програма за работа, но сигурно копнее за усамотение. И след като се завръща в Рим, през онзи месец август, в който сигурно е успял да се наложи да остане сам, да се усамоти в града, ще направи всичко, за да живее като „самотен човек“.

В продължение на четири години — от лятото на 1933 г. до лятото на 1937 г. — той излиза рядко от къщи, още по-рядко се обажда във Физическия институт. Дори по едно време престава да се отбива. Амалди, Сегре и Джентиле (Джовани младши, син на философа) понякога се отбиват при него, за да се опитат, както казва Амалди, „да го върнат към нормалния живот“. Обстоятелството, че Ферми не отива с тях означава, че техните отношения никога не са били приятелски, или че вече са престанали да бъдат такива.

Майорана избягва старателно всякакви разговори за физика. Разговаря за флоти, за морски сражения, за медицина, за философия. „Той винаги проявяваше голям интерес към философските въпроси; сега интересът, му се беше засилил още повече“. Но фактът, че не желае да говори за физика доказва не че се е отказал да се занимава с нея, а напротив — че за него тя е станала истински кошмар. „Никой от нас — пише отново Амалди — никога не можа да разбере дали той продължаваше да се занимава с теоретична физика; мисля, че се занимаваше, но нямам никакво доказателство за това“.

Той работи много, „изключително много“. Върху какво е работил, щом от целия този период са останали „Симетрична теория за електрона и позитрона“, публикувана от него през 1937 г. и студията за „Стойността на статистическите закони във физиката и обществените науки“, издадена четири години след като изчезва? Тези, които мислят, че той е престанал да се занимава с физика, може и да са прави, но не по-малко прави са и онези, които са на точно обратното мнение. Той пише в продължение на часове, на много часове — и денем и нощем; дали е писал по въпроси от физиката или философията не знаем — от всичките му трудове са останали само две кратки статии. Несъмнено той е унищожил всичко малко преди да изчезне, като е оставил случайно или нарочно студията, която Джовани Джентиле младши ще публикува в списанието „Scientia“ през 1942 г. в броя от февруари-март. За нас, които разбираме твърде малко от физика, а още по-малко от обществени науки, заключителният пасаж на тази студия е особено впечатляващ: „Разпадането на един радиоактивен атом може да накара един автоматичен броител да го регистрира с механичен ефект с необходимата амплификация. Следователно достатъчни са обикновени лабораторни съоръжения, за да бъде подготвена една голяма и сложна верига от явления, която да бъде «командувана» от случайното разпадане на един радиоактивен атом. От чисто научна гледна точка нищо не може да ни попречи да допуснем, че в основата на някои човешки събития би могъл да се намира един също така прост, невидим и непредвидим жизнен елемент. Ако е така, както ние смятаме, ролята на статистическите закони на обществените науки нараства; тяхната роля е не само да установят по емпиричен път резултата от голям брой неизвестни причини, но най-вече да дадат непосредствен и конкретен документ за действителността. А неговото тълкуване изисква особено умение, едно от важните допълнения на умението да се управлява“. Това тълкуване според нас е особено впечатляващо в смисъл, че буди безпокойство и страх. Някакси машинално в определен момент ние започнахме да го версифицираме, да разполагаме думите на лист хартия в определен ритъм на четене. Необичайна, произволна работа, би казал някой; но факт е, че докато я вършехме, почуствувахме как у нас нарастваха и тревогата, и страхът. Опитайте се и вие, ако желаете — пред вас ще се изпречи една ужасна епиграма (казваме епиграма в смисъл на кратка, съдържателна поетична композиция, а кой знае — може би и иронична, и насмешлива).

Сестрата на Еторе, Мария, си спомня, че по онова време той често казвал: „Физиката е на погрешен път“ или (тя не помни точно) „физиците са на погрешен път“; той сигурно не е имал предвид изследванията сами по себе си, а експерименталните резултати или опитите, вършени във връзка с тези изследвания. Може би той е имал предвид живота и смъртта, може би е искал да изрече думите, приписвани на германския физик Ото Хан в началото на 1939 г., когато започва да се говори за освобождаването на атомната енергия: „Бог не може да иска подобно нещо!“

Но нека се спрем на онова, което ни е известно от сигурни, съвпадащи свидетелства, а именно, че по онова време Еторе Майорана се държи като „изплашен“ човек. Стиховете на Елиот или Монтале биха могли да ни помогнат да определим неговата „уплаха“, а редица герои на Бранкати — да я обосновем психологически. Имаме предвид, разбира се, онези второстепенни герои, като Ерменджилдо Фазанаро от „Красавеца Антонио“, които изпитват страх от онова „разпадане у човека“, от разразяването на енергията на злото у човека, което се извършва (през 1939–1945 г.) пред очите им; имаме предвид най-вече героя от разказа „Дървеницата“, към който ни препраща една подробност, разказана от Амалди, а именно, че Майорана си бил пуснал „ненормално“ дълга коса (за онова време; но днес пускането на дълги коси, нещо обичайно, не е ли свързано с една още по-разпространена и по-всеобща уплаха?), до такава степен, че някакъв негов приятел „му пратил в къщи, въпреки неговите протести, един бръснар“.

Нервно изтощение, заявяват единодушно очевидците (същото твърдят и домашните лекари); някои дори биха били склонни да говорят за лудост, ако нямаха под ръка този деликатен, модерен „евфемизъм“. Но нервното изтощение или лудостта не са отворени врати, през които човек влиза или излиза когато пожелае. А Майорана доказва, че може да се върне когато пожелае към онова, което Амалди нарича „нормален живот“. Според нас, той се връща към този живот поради една съвсем „нормална“ обида, поради пробуждането на онзи латентен антагонизъм по отношение на „момчетата от улица Панисперна“, които вече не са момчета, а редовни или хонорувани професори, с всичко онова, с което е свързано да си професор в Италия, да участвуваш в академичния живот в Италия (пък и не само в Италия), по отношение на вътрешните стратегии и тактики, по отношение на нравите. Трябва да кажем, макар и със съжаление, че академичната версия за възвръщането на Майорана към нормалния живот, или по-точно, че именно Ферми и приятелите му го били убедили да участвува в конкурса за катедрата по теоретична физика, ни се струва като малка мистификация. В действителност сметките за определянето на титулярите на трите катедри, за които е бил обявен конкурса, са били правени без участието, а не с участието на Майорана; според нас на Майорана му е хрумнало да се яви на конкурса заради удоволствието да развали една игра, подготвена без негово знание, за да го изключи от участие. Лаура Ферми най-невинно разкрива заговора, свързан с този епизод и разказва нещата така, както са станали в действителност. Както е прието, тримата победители в конкурса са били определени още преди конкурса, и то по следния ред: първи Джан Карло Вик, втори Джулио Рака, и трети — Джовани Джентиле младши. „Комисията, в която участвуваше и Ферми, се събра, за да разгледа достойнствата на кандидатите. И ето че едно непредвидено събитие обърна, всичко наопаки: изведнъж Майорана реши да участвува в конкурса, без да се допита до никого. Последиците от неговото решение бяха очевидни; той щеше да бъде класиран пръв, а Джовани Джентиле щеше да бъде изключен от тройката“. При тази опасност философът Джовани Джентиле като добър баща започна да действува най-енергично. Издействува от министъра на просветата да анулира конкурса, който бива възобновен след елегантното елиминиране на конкурента Еторе Майорана, удостоен с катедрата по теоретична физика в Неаполитанския университет поради „всепризнати заслуги“ въз основа на един стар закон на министър Казати, възстановен от фашизма през 1935 г. Всичко си идва на мястото. А Майорана наистина трябва да се върне към „нормалния живот“, защото е участвувал в конкурса само за да изиграе лоша шега на своите колеги. А те, по-късно, след като той изчезва, се убеждават, че е избягал от паника, от травмата, породена от необходимостта да общува, да преподава.

Или с други думи — така му се пада.