Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- La scomparsa di Majorana, 1975 (Пълни авторски права)
- Превод от италиански
- Никола Иванов, 1980 (Пълни авторски права)
- Форма
- Повест
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- няма
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Леонардо Шаша
Заглавие: Изчезването на Майорана; Всекиму своето
Преводач: Никола Иванов; Петър Драгоев
Година на превод: 1979
Език, от който е преведено: италиански
Издание: първо
Издател: Издателство на Отечествения фронт
Град на издателя: София
Година на издаване: 1980
Тип: сборник; повест
Печатница: Печатница „Г Димитров“ — База
Излязла от печат: февруари 1980
Редактор: Светозар Златаров; Георги Чакъров
Художествен редактор: П. Мутафчиев
Технически редактор: В. Ставрев
Художник: Ив. Тодоров
Коректор: А. Славова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5853
История
- — Добавяне
III
„Роден съм в Катания на 5 август 1906 г. Завърших класическа гимназия и се дипломирах през 1923 г.; след това следвах инженерство в Рим до началото на последната година.
Тъй като желаех да се занимавам с чиста наука, през 1928 г. подадох молба и ми бе разрешено да се прехвърля във Физическия факултет; през 1929 г. се дипломирах по теоретична физика под ръководството на негово превъзходителство Енрико Ферми със следната дипломна работа: «Квантовата теория на радиоактивните ядра»; завърших с пълно отличие и похвала.
През следващите години посещавах свободно Физическия институт в Рим, като следях развитието на науката и се занимавах с теоретически изследвания от различно естество. Непрекъснато съм ползувал вдъхновеното и умно ръководство на негово превъзходителство професор Енрико Ферми“.
Еторе Майорана е написал тези „бележки за своята квалификация“ през май 1932 г., очевидно по искане на администрацията, твърде вероятно като приложение към молбата за помощ до Националния съвет за научни изследвания във връзка с пътуването му до Германия и Дания, по настояване на Ферми. Прави впечатление небрежността, с която той намеква за своите изследвания („от различно естество“, докато други биха ги изброили най-подробно) — нещо съвсем противопоказно от гледна точка на бюрокрацията — както и наречието „свободно“, което е в известно противоречие с твърдението, че се е ползувал непрекъсната от „вдъхновеното и умно ръководство“ на Ферми. В тези пестеливи редове като че ли долавяме някаква принуда, някакво насилие — необходимостта да отвърне на настояванията и подканванията на приятелите, да прави онова, което правят другите, или онова, което другите са очаквали от него, с една дума необходимостта един непригаждащ се човек да се пригоди.
Всъщност Майорана наистина е посещавал по свое желание Физическия институт, а Ферми не е бил негов ръководител. Амалди пише: „През есента на 1927 г. и в началото на зимата 1927–1928 г. Емилио Сегре, в новата група, която се беше образувала от няколко месеца около Ферми, често говореше за изключителните качества на Еторе Майорана и в същото време се опитваше да убеди Еторе Майорана да последва неговия пример, като му сочеше, че изучаването на физиката отговаря в много по-голяма степен на неговите научни стремежи и способности, отколкото следването на инженерство. Преминаването на Майорана към физиката стана в началото на 1928 г. след един разговор с Ферми; подробностите от този разговор могат да ни подскажат много добре някои черти от характера на Еторе Майорана. Той пристигна във Физическия институт на улица Панисперна и бе въведен в кабинета на Ферми, където се намираше и Разети. Тогава го видях за пръв път. Отдалеч изглеждаше слабичък, походката му беше плаха, почти неуверена; отблизо се виждаше, че косите му са гарвановочерни, кожата — мургава, бузите — леко хлътнали, очите — извънредно живи и блестящи, приличаше на сарацин“ (Ако съдим по снимките, той е приличал на Джузепе Антонио Борджезе[1], за когото също казват, че приличал на сарацин). „Ферми работеше по онова време върху статистическия модел, който по-късно бе наречен модел Томас-Ферми. Разговорът с Майорана се поведе веднага около изследванията, провеждани в Института; Ферми изложи накратко основните особености на модела и показа на Майорана резюметата от последните си трудове по този въпрос както и таблицата, на която бяха отбелязани числените стойности на така нареченото универсално взаимодействие на Ферми. Майорана го изслуша внимателно и след като поиска някои разяснения, си отиде, без да каже какво мисли и какво възнамерява да прави. На следния ден, късно сутринта, той отиде отново в Института, влезе направо в кабинета на Ферми и му поиска веднага да му покаже таблицата, която бе погледнал за малко предния ден. Като я получи, той измъкна от джоба си листче, на което беше нахвърлена подобна таблица, изчислена от него в къщи през изтеклото денонощие, превръщайки, както си спомня Сегре, уравнението от втора нелинейна степен на Томас-Ферми в едно уравнение на Рикати, допълнено с числа. Той сравни двете таблици и след като установи, че са верни, каза, че таблицата на Ферми е добра…“
Следователно той не отива, за да провери дали е вярна изчислената от него таблица през последните двайсет и четири часа (от които е трябвало да отдели и време за сън), а за да провери дали е вярна таблицата, изчислена от Ферми в продължение на кой знае колко дни. Не е известно дали той е преобразувал уравнението Томас-Ферми в уравнение на Рикати ей така непринудено, по хрумване, или пък това е било свързано с определена оценка. Така или иначе, след като Ферми издържа този изпит, Майорана се насочва към физиката и започва да посещава Института на улица Панисперна — редовно, докато се дипломира, а след това — много по-нередовно. Но трябва да допуснем, че неговите отношения с Ферми са останали такива, каквито са се установили още при първата им среща (Сегре по-късно ще каже, че в Рим единствено Майорана е могъл да спори с Ферми) — не само като на равен с равен, но и малко студени, критични, дори конфликтни. У Ферми и неговата група има нещо, което буди у Майорана чувство на отчуждение, ако не и на недоверие, стигащо понякога до антагонизъм. От своя страна Ферми не е могъл да не изпитва известна неловкост пред Майорана. Състезанията помежду им по най-сложни изчисления — Ферми със сметачна линийка, на черната дъска или на лист хартия, а Майорана на ум, обърнат гърбом към него, и когато Ферми се обаждал „готов съм“, Майорана му казвал резултата — тези състезания всъщност са начин за изява на някакъв латентен, несъзнателен антагонизъм. Един почти детински начин (не бива да забравяме, че и двамата по това време са били твърде млади).
Като всички „добри“ сицилианци, като всички най-добри сицилианци, Майорана не е имал склонност към създаването на група, към установяването на някаква солидарност, в която да се вмести (склонността към „групата“, към „мафията“ е присъща на най-лошите сицилианци). А освен това между „момчетата от улица Панисперна“ и него има дълбока разлика: Ферми и неговите момчета търсят, докато той чисто и просто намира. За тях науката е въпрос на воля, за него — въпрос на природна дарба. Първите я обичат, искат да стигнат до нея и да я овладеят; Майорана, може би без да я обича, я носи у себе си. За Ферми и неговата група тя е тайна извън тях, която те трябва да улучат, отворят и разкрият. За Майорана тя е тайна, която той носи дълбоко в себе си; тайна, чието изтичане би означавало изтичане на живота, бягство от живота. При ранно съзрелия гений[2], какъвто именно е бил Майорана, животът има някакво непреодолимо измерение — измерение по време и по дела. Измерение, което сякаш е предопределено, неотменно. Стигне ли работата до определен завършек, до някакво съвършенство, разкрие ли се докрай някаква тайна, даде ли се съвършена форма, или с други думи — разкрие ли се някаква тайна по отношение на познанието, или приблизително казано — по отношение красотата, науката, литературата или изкуството — веднага след това настъпва смъртта. И тъй като е „едно цяло“ с природата, „едно цяло“ с живота, а природата и животът са „едно цяло“ с ума, преждевременно съзрелия гений знае това, без да го съзнава. Всичко, което той върши, е просмукано от това предупреждение, от този страх. Той си играе с времето, със своето време, със своите години, с измами и отлагания. Опитва се да разшири измерението, да отмести границата. Опитва се да се измъкне от работата, от работата, която щом бъде довършена довършва и него. Която довършва живота му.
Да вземем за пример Стендал. Неговият случай е случай на забавено до краен предел ранно съзряване. Но той е и случай на двойно ранно съзряване, защото и неговите книги изпреварват времето, в което са публикувани, изпреварват неговото съвремие. Стендал съзнава това второ ранно съзряване. Но от първото, от което се бои и което предчувствува, той се опитва да се измъкне всячески. Бави се. Преструва се, че има кариеристични и светски амбиции. Крие се. Прикрива се. Крета зад плагиати и псевдоними (които са обратната страна и лицето на същия този страх). Една игра, в която успява до известна степен. Нека приемем, че успява до момента, когато написва „За любовта“. Но след като написва тази книга, става ясно, че той вече няма много шансове да продължи играта. Съпротивлява се още няколко години, после за кратко време бива принуден да напише „всичко“. Не може повече да се бави, не може повече да казва „аз не съм аз“. Продължава да твърди това ей така, някакси по инерция; но Анри Брюлар има точно определената задача да предаде Анри Бейл, да го предаде на смъртта — да го предаде такъв, какъвто е бил от детството до младежките си години, през периода от Гренобъл в годините на революцията до Милано от времето на наполеоновата кампания; с една дума такъв, какъвто е бил през периода, който му е бил отреден за творчество и който той е успял да отложи, да се забави, да се измъкне до крайния възможен предел. Именно от това несъответствие, от това ранно съзряване, отложено до зрялата възраст, от това ядро живот, запазено непокътнато и недокоснато като под стъкленица, от тази възраст, която напира и се устремява в друга, идва очарованието на всяка страница, написана от Стендал. Можем да добавим, че за нас сигурен белег за ранното съзряване на Стендал, за неговото „отместено ранно съзряване“, е естеството на неговия ум (а бихме могли и да обърнем израза: умът на неговата природа) — също като у други подобни нему — Джорджоне, Паскал, Моцарт, за да се ограничим с най-известните случаи. Един математически ум, един музикален ум. Един „изчислителен“ ум.[3]
Противоположен на Стендал, противоположен, но доказващ същата истина, е случаят с Еварист Галоа[4]. Докато Стендал прави всичко, за да отлага, двайсетгодишният Галоа през нощта, предшествуваща дуела, в който той „знае“, че ще загине, се старае да изпревари, и нахвърля трескаво в писмо до приятеля си Шевалие творбата, която му е било отредено да напише, творбата, която не може да не бъде „едно цяло“ с живота му: теорията за групите и полетата.
Без да го знае, без да го съзнава, Майорана, подобно на Стендал, се опитва да не направи онова, което трябва да извърши, онова, което не може да не направи. И ако някой го принуждава пряко или косвено, да направи нещо, това са Ферми и „момчетата“ от улица Панисперна със своите подкани и със своя пример. Но го прави като на шега, като че ли се е хванал на бас. С лекота, с ирония. Като човек, който, прекарвайки една вечер с приятели, изведнъж се превръща във фокусник, в жонгльор, но щом започват да му ръкопляскат, се оттегля и започва да се извинява, че това е лесна работа, че всеки може да я свърши. Във всяко нещо, което открива, във всяко нещо, което разкрива, той предчувствува смътно приближаването към смъртта, че неговото „откритие“, разкриването, което природата му възлага на някоя своя тайна, ще означава смърт. Той е „едно цяло“ с природата също като растение, също като пчела; но за разлика от тях има някаква, макар и малка възможност да играе; възможност да я заобикаля и заобикаля, възможност да търси, макар и напразно, някаква пролука, някакво място, откъдето да се измъкне.
Мнозина от онези, които са го познавали и са били край него, а след това са писали или разказвали за него, си го спомнят като „чудак“. И той наистина е бил такъв: и чудак, и странещ. И особено по отношение на групата от улица Панисперна. Лаура Ферми пише: „Все пак Майорана имаше чудноват характер, беше крайно плах и затворен. Сутрин, докато пътуваше с трамвая към Института, той се намръщваше и започваше да мисли. Хрумваше му някоя нова идея, или решението на някоя трудна задача, или обяснението на някои резултати от изследвания, които на пръв поглед изглеждаха необясними; тогава почваше да рови из джобовете си, изваждаше молив и пакет цигари и нахвърляше върху него сложни формули. Слезнеше ли от трамвая, продължаваше да крачи унесен, с наведена глава, с кичур черни, разрошени коси, паднали над очите му. Стигнеше ли в Института, той търсеше Ферми или Разети, изваждаше пакета цигари и поясняваше мисълта си“. Но щом другите почват да одобряват, да се въодушевляват, да го подканват да публикува, Майорана се затваря в себе си, измърморва, че това е дребна работа, че няма смисъл да се вдига шум; и след като допушва последната си цигара (а за него, страстния пушач, не е било нужно много време да стигне до последната от десетте цигари „Македония“ в пакета), той хвърля пакета заедно с изчисленията и теориите в кошчето. Такъв е краят на теорията за ядрото, състоящо се от протони и неутрони, намислена и изчислена още преди да бъде публикувана от Хайзенберг[5] и взела неговото име.
Не е изключено (и като че ли едно внимателно проучване на записките му ще потвърди това) той да е бил до известна степен и мистификатор със склонност към театралничене — в смисъл че тези теории не са му хрумвали изведнъж, че не е правел единствено в трамвая изчисленията, с които е изумявал своите колеги; а така също и в смисъл че по всяка вероятност той се е забавлявал да разлива и пръска водата на науката пред хора, зажаднели за нея. Но фактът, че той наистина е разливал тази вода, захвърляйки в кошчето с късчетата хартия теории, заслужаващи Нобелова награда, като при това несъмнено е съзнавал, че те са важни и представляват нещо ново, може да ни подтикне да го подозираме в мистификации и театралничене поради начина, по който е постъпвал, но не и поради мотивите. Мотивите са били дълбоки, скрити, „от жизнено значение“. Те са били свързани с инстинкта за самосъхранение. Днес можем да кажем, че те са били двойно свързани с инстинкта за самосъхранение — да запази и себе си, и човешкия род.
Този епизод — за Майорана, който преди Хайзенберг изработва теорията за ядрото, състоящо се от протони и неутрони и не само отказва да я публикува, но и забранява на Ферми да споменава за нея на един конгрес на физици, който е трябвало да се състои в Париж (съгласен е само при едно, при това абсурдно условие: само ако Ферми се съгласи да участвува в една шега и да припише теорията на един италианец, професор по електротехника може би в римския университет, когото Майорана презира дълбоко; те са знаели, че професорът щял да вземе участие в конгреса) — този епизод ни говори за дълбоко „суеверие“, за суеверието, което поражда неврозата; затова и мистификацията, театралниченето, шегата, са неин противовес, както при всяка невроза. И когато теорията на Хайзенберг е приета и приветствувана, Майорана не само не споделя съжалението на другите физици от Римския Институт загдето не я е публикувал своевременно, но се отнася към германския физик с възторг (тук се намесва чувството за самосъхранение) и благодарност (тук се намесва неговият страх). За него Хайзенберг е като непознат приятел, човек, който без да го знае и познава, го е спасил от някаква опасност, избавил го е от саможертва.
Може би именно поради тази причина той лесно се поддава на уговарянията на Ферми и заминава за Германия, в Лайпциг. При Хайзенберг.