Леонардо Шаша
Изчезването на Майорана (6)

VI

В Германия, по настояване на Хайзенберг, той публикува в „Цайтшрифт фюр Физик“ труда си за ядрената теория, за който споменава в едно от писмата си. И нищо друго. Пък и няма какво друго да научава освен немския език.

Той е привидно безразличен наблюдател на тогавашните събития в Германия — завземането на властта от Хитлер, расистките и антисемитски закони, катастрофалното икономическо положение, безразличието на хората, което улеснява нацистите. А когато си позволява да даде някаква оценка, тя е израз на общо възхищение от Германия, от нейната ефективност. Разбира се, като имаме предвид, че по онова време той е само на двайсет и шест години, че е израснал в условията и с илюзиите на фашизма, всичко онова, което се говори и пише за Италия от Хитлер и немските вестници — възхищение от фашизма, от Мусолини, от успехите на страната — не може да не му направи впечатление. Но оттук до твърдението, както искат да го изкарат, че е бил възхитен от нацизма, има разлика. Всичко това става през 1933 г. В Италия човек може да срещне антифашисти само в затворите. Четири години преди това става „помирението“ между държавата и църквата; католиците са прекратили резервираното си отношение към фашизма, епископите благославят щандартите на фашистите и провъзгласяват Мусолини за „човек на провидението“. Предната година и Пирандело застава на почетна стража на изложбата, уредена по случай десетгодишнината от „фашистката революция“. Маркони е председател на Италианската кралска академия, учредена по волята на Мусолини. Ферми, който е академик, е негово превъзходителство Ферми. Д’Анунцио (в цялата тази жалка атмосфера той е единственият, който се забавлява, единственият, който си позволява да дава израз на някакво неопределено презрение) продължава да праща на Мусолини приветствени послания. Писатели, в чието присъединяване към антифашистите по-късно — след загубването на войната и края на фашизма — никой не се осмели да се усъмни, по това време пишат хвалебствия за фашизма и дуче (а по време на испанската гражданска война някои от тях ще пишат, че да присъствуваш на разстрели на републикански милиционери от страна на франкистите е укрепващо духа удоволствие). Най-скъпият на младото поколение поет посвещава всяка своя сбирка на Бенито Мусолини — човекът, който през 1919 г. е влязъл в сърцето му. Никой не се съмнява, че Италия е на първо място във въоръжаването, във футбола и във физиката. Цял свят се възхищава от постиженията на италианската авиация. Критици — академици и членове на фашистката партия — възхваляват прозата на Мусолини. При всяка реч на Мусолини на площад Венеция в Рим отеква подкрепа, която намира отклик и в богаташките домове, и в бордеите… Нима би трябвало да искаме именно от Еторе Майорана, странещ, вглъбен в мислите си, откъснат от политиката толкова, колкото е могъл да бъде откъснат от нея човек по онова време, да отрече категорично фашизма, да осъди строго зараждащия се нацизъм?

Трябва също така да имаме предвид, че по онова време писмата от чужбина често — ако не и редовно — биват отваряни и прочитани; ако в тях има нещо против фашизма или нещо, което би могло да бъде изтълкувано в този смисъл, те биват задържани или преписвани, и ако не водят веднага към неприятности, остават в досиетата на политическата полиция, която ги запазва за по-сгоден случай — тоест за един добре скроен капан. По онова време в Италия няма нито един що-годе съобразителен и досетлив човек, който да не знае това и да не се съобразява с него; повечето дори не се възмущават, сякаш става дума за норма, чието беззаконие се компенсира от бдителната защита на националната сигурност, на социалния мир, и така нататък. А що се отнася до семейство Майорана, можем да допуснем, че поради току-що преживените неприятности (в които политиката все пак сигурно е играла известна роля — подсказва ни го обстоятелството, че полицията и съдебните власти са били уверени, че няма да направят нещо неприятно за режима, занимавайки се с това объркано следствие; оттук и взетата противомярка, взетия антидот — включването на Фариначи в защитната колегия) те са били особено нащрек, особено предпазливи, допускали са, че са следени, наблюдавани. С една дума, дори Еторе да е изпитвал известна неприязън към фашизма, дори нацизмът да е будел у него известно негодувание, в писмата си той просто разказва фактите, а това вече е елементарна мярка за предпазливост. Ето например как пояснява на майка си нацистката „революция“: „Лайпциг, чиито жители в мнозинството си са социалдемократи, прие революцията без особени усилия. По централните улици и из покрайнините минават често националистически шествия — мълчаливо, но с достатъчно войнствен вид. Рядко се срещат кафяви униформи, но навсякъде се развява пречупеният кръст. Преследването на евреите изпълва със задоволство арийското мнозинство. Много голям е броят на онези, които ще постъпят на работа в администрацията и частните предприятия след изгонването на евреите; това обяснява популярността на антисемитизма. В Берлин над 50 процента от прокуристите са били евреи. От тях са отстранени една трета; другите остават, защото са били на служба още през 1914 г. и са участвували във войната. Чистката в университетите ще приключи до края на октомври. Немският национализъм се дължи предимно на расова гордост. Всички преподаватели са получили нареждане да възхваляват в училищата приносът на северната раса за цивилизацията, а и еврейският конфликт се оправдава повече с расовите различия, отколкото с необходимостта да бъде репресиран един социално опасен манталитет. Всъщност не само евреите, но и комунистите и изобщо противниците на режима биват отстранявани масово от обществения живот. Общо взето делото на режима отговаря на една историческа необходимост: да се даде път на младото поколение, което е изправено пред опасността да бъде задушено от икономическия застой“^[1].

В описанието на тази картина не забелязваме ни най-малко възхищение. Напротив, безпристрастието, което сме склонни да тълкуваме като преднамерено, придава на това описание един зловещ дух, който напразно бихме търсили в други документи от този период (с изключение, разбира се, на писаното от противници на нацизма). А що се отнася до признаването на историческата необходимост, на която отговарял нацизмът, това може да означава или предпазливост, или убеждение. Но дори и да е било убеждение, ние не бихме се възмутили; като оставим настрана обстоятелството, че не подлежи на морална оценка, то се подчинява на един обичаен за тогавашното време, пък и днес историцизъм, който приема подкрепата на масите като оправдание на дадена политика. Днешните млади революционери твърдят: масите не се оставят да бъдат водени; има за какво да се чудим, загдето мислят така днес, когато за тях нацизмът и фашизмът са скъпо платен и осъден исторически опит; но няма за какво да се чудим, загдето през 1933 г. така е могъл да мисли един двайсет и шест годишен младеж.

Ние се спряхме доста произволно на тази подробност — за впечатленията на Майорана от нацизма. За човек, какъвто е бил Майорана, няма кой знае какво значение дали се е поддал или не на нацистката пропаганда. И едното и другото биха означавали измама. Но той не се оставил да бъде измамен — или поне не до степента, до която други, много по-опитни, по-зрели от него са се оставили да бъдат измамени (стига да приемем, че са искрени).