Леонардо Шаша
Изчезването на Майорана (10)

X

Подготвяйки се за „една“ смърт или за „смъртта“, подготвяйки се за една обстановка, в която да забрави себе си и да бъде забравен (присъща на същинската смърт, но която може да е присъща и на смъртта, отбелязана в регистъра, ако човек има предвидливостта или призванието да не се връща и смесва с „другите“, да гледа на техния живот и чувства с очите на един ентомолог — предвидливост или призвание, от които е лишен напълно Матия Паскал, но каквито проявява двайсет години по-късно Витанджело Москарда; ние припомняме тези двамина герои на Пирандело и затова, защото в печата и по телевизията се е изтъквало, че Еторе Майорана прилича в известна степен на Матия Паскал, докато според нас героят от „Един, никой, сто хиляди“^[1] приляга повече на неговите стремежи), докато Майорана подготвя своето изчезване, докато го организира и обмисля, според нас в съзнанието му — като противовес, като контрапункт — проблясва мисълта, че данните за краткия му живот, свързани с неговото изчезване, биха могли да се превърнат в мит. Изборът — предполагаем или действителен — за „смърт чрез удавяне“ насочва към повтарянето на един друг мит — на мита за Дантевия Одисей. А да се направи така, че трупът да не бъде намерен, или да накара да повярват, че е изчезнал в морето, е равносилно да се подчертае митическата насоченост. В самото изчезване като такова вече има нещо митическо. Трупът, който не е намерен и чиято смърт, след като не може да бъде опята, не е „истинска“ смърт, или другата самоличност и другият живот — не „истинска“ самоличност, не „истински“ живот — които изчезналият поддържа и води другаде, като с това навлиза в сферата на невидимостта, която пък е същност на мита, задължават да бъдат запомнени, освен в административните и съдебни актове („предполагаемата“ смърт се оповестява официално пет години след изчезването) и заради незадоволеното състрадание, и заради нестихналото негодувание. Ако мъртвите, както казва Пирандело, са „пенсионерите“ на смъртта, то изчезналите са нейни служители, възнаграждавани с по-голямо и по-продължително тачене на паметта им. Така е за всеки отделен случай. Но особено при случай като този с Еторе Майорана, в чието митическо изчезване младостта, забележителният ум, науката, придобиват митическо звучене. Според нас Майорана е имал предвид това, въпреки абсолютното и категорично желание да стане „самотен човек“ или да „престане да съществува“; или с други думи със своето изчезване той е предначертал, осъзнал е, че предначертава един мит — мита за отхвърляне на науката.

Роден в тази Сицилия, която в продължение на повече от две хилядолетия не е дала нито един учен, където липсата, а не отхвърлянето на науката, се е превърнала във форма на живот, фактът, че той е учен, звучи вече като дисонанс^[2]. А това, че „носи“ науката в себе си, като жизнена функция, като мярка за живота, сигурно е било за него мъчително бреме, още по-мъчително, след като е виждал как това смъртоносно бреме, което е усещал, че носи, се материализира в изследването и разкриването на една тайна на природата, която се наслоява, разраства и разпространява в живота на хората като смъртоносен прах. „С шепа прах ще ти покажа какво е ужас“, казва поетът. Според нас Майорана е видял този ужас в шепа атоми.

Дали е видял именно атомната бомба? Компетентните учени и особено онези компетентни учени, създали атомната бомба, изключват това най-категорично. Ние можем само да изброяваме факти и данни, които се отнасят до Майорана и историята на разцепването на ядрото; в резултат на всичко това се получава една обезпокоителна картина. За нас, некомпетентните, за нас, профаните.

През 1931 г. Ирен Кюри и Фредерик Жолио тълкуват резултатите от някои свои опити „като един ефект Комптон върху протоните“. След като се запознава с това тяхно тълкуване, Майорана, според думите на Сегре и Амалди, казва веднага същото, което Чадуик^[3] пише на 17 февруари 1932 г. в писмо до списание „Нейчър“. Само че Чадуик, ако заглавието на писмото не ни лъже, предлага своето тълкуване като възможно (Possible existence of a neutron), докато Майорана заявява веднага, уверено и иронично: „Ама че глупаци, открили са неутралния протон и не са го забелязали“.

През 1932 г., шест месеца преди Хайзенберг да публикува своята теория за „обменните сили“ Майорана, както вече видяхме, формулира същата теория пред колегите си от Института в Рим и не се съгласява с техните настоявания да я публикува. Когато Хайзенберг я отпечатва, неговият коментар, че той е казал всичко, каквото може да се каже по този въпрос и „вероятно дори твърде много“. „Твърде много“ от научна гледна точка или от морална гледна точка?

През 1937 г. Майорана публикува една „Симетрична теория за електрона и позитрона“, която, както ни се струва, влиза в обръщение едва двадесет години по-късно, след като Лий и Янг откриват „елементарните частици и слабото взаимодействие“.

Тези три факти показват една дълбока интуиция и съобразителност, една сигурност в метода, огромни възможности и способност за селекция, които не биха могли да му попречат да разбере онова, което другите не са разбирали, да види онова, което другите не са виждали — с една дума да изпревари, ако не в изследванията и резултатите, то поне в интуицията, прозрението, предсказанието. Амалди пише: „Някои от третираните от него проблеми, прилаганите при тяхното третиране методи, и общо взето, изборът на математическите средства за тяхното решение, показват един естествен стремеж да изпреварва времето, който в някои случаи звучи почти пророчески“. А Ферми, в разговор с Джузепе Кокони през 1938 г., след изчезването, заявява: „Виждате ли, на този свят има различни категории учени. Второстепенни и третостепенни личности, които се стараят, но не отиват много далеч. Първостепенни личности, които стигат до открития с голямо значение, които са важни за развитието на науката. Но има и гении като Галилей и Нютон. Е добре, Еторе Майорана беше един от тях. Майорана притежаваше онова, което не притежава никой друг в света; за нещастие, липсваше му онова, което е обичайно за другите хора: обикновен здрав разум“.

Ако преценката на Ферми е предадена точно, то в него трябва да отбележим един очевиден пропуск: по онова време в света има един гений от рода на Галилей и Нютон; това е Айнщайн. Така или иначе, според Ферми Майорана е гений. Щом е така, защо той да не е бил в състояние да види или долови интуитивно онова, което третостепенните, второстепенните и първостепенни учени все още не са могли да видят или доловят? При това, още през 1921 г., говорейки за научните изследвания в областта на атома на Ръдърфърд^[4], един германски физик предупреждава: „Живеем върху остров от пироксилин“; ала добавя, че слава богу, все още не са намерили кибрита, за да го подпалят (очевидно, на него не му е минавало през ума, след като бъде намерен кибрита, изобщо да не го палят). Защо петнадесет години по-късно един гений в областта на физиката, след като си дава сметка за постигнатото на практика, макар и непризнато разцепване на ядрото, да не разбере, че е намерен и кибрита, и да се отдръпне — защото е лишен от здрав разум — обзет от уплаха и ужас?

Отдавна е известно, че още през 1934 г. Ферми и неговите сътрудници успяват да осъществят разцепването на ядрото на урания без да си дадат сметка за това. Ида Нодак се усъмнява, но Ферми и другите физици поглеждат сериозно на нейните твърдения чак четири години по-късно, към края на 1938 г. Възможно е Еторе Майора на да се е отнесъл съвсем сериозно към тях, като е видял онова, което физиците от Института в Рим не са могли да видят. Още повече, че Сегре говори за „слепота“. „И днес все още не е ясно защо проявихме такава слепота“, казва той. И може би е склонен да я смята като рожба на провидението, щом тази тяхна слепота е попречила на Хитлер и на Мусолини да притежават атомната бомба.

Не така — както винаги, когато става дума за намеса на провидението — биха погледнали на тази слепота жителите на Хирошима и Нагазаки.