Патриша Макдоналд
Фатално отклонение (28)

Глава 28

Лили обиколи къщата, палейки една след друга всички лампи, сякаш светлината по някакъв начин щеше да прогони студа, който усещаше в тихите стаи. Нали си у дома, каза си тя. Всичко е същото. Но чувстваше, че вече нищо не е същото. Последния път, когато седеше в тези стаи, не подозираше нищо, нямаше никаква представа. Пинк и Грейсън пазеха тайната за смъртта на Мишел и я бяха оставили да се лута като слепец в своята мъка.

Стига, каза си тя. Не трябва да мисля по този начин. Трябва да се държа нормално. Да приготвя вечерята. Вечерята на семейството, което отново се е събрало. Началото на нов живот.

Знаеше, че тази мисъл трябва да я накара да се почувства по-добре, но не беше така. Всички около нея изглежда смятаха, че времето за скръб е изтекло и че са настъпили по-добри дни. Но Лили чувстваше загубата на Мишел по-остро от всякога. Кой знае дали това чувство изобщо някога ще изчезне, мислеше тя. Кой знае дали изобщо някога ще изживея един нормален ден.

Движеше се из тихата кухня и вадеше чинии, тенджери, изпълнявайки машинално познатия ритуал по приготвяне на вечерята. Извади от хладилника варено пилешко месо, направи салата и сложи вода да свари ориз. И през цялото време чувстваше, че някаква тежест все по-силно притиска сърцето й. Помисли си да пусне радиото, но музиката я изнервяше. Предпочиташе тишината.

Като направи салатата, излезе в коридора и извика Грейсън. След малко той се появи на вратата.

— Какво? — каза той.

— Няма ли да сложиш масата? — попита тя.

— Разбира се — каза весело той и се огледа. — Къде са подложките за чиниите?

— Ама ти наистина не можеш да се оправиш в тази къща — каза Лили с намерението да се пошегува. — Мишел винаги твърдеше, че й помагаш.

Усмивката на лицето на Грейсън сякаш и думите на Лили увиснаха във въздуха между двамата. Той сякаш изобщо не искаше да му се напомня за сестра му.

— Лявото чекмедже — каза Лили.

Грейсън тръгна натам.

При друг случай Лили не би продължила разговора, но вече беше решила да бъде по-пряма и да сложи край на неловкото мълчание в къщата. Все някак трябваше да започне.

— Грейсън — каза тя. — Безпокои ме нещо. Искам да кажа… струва ми се, че ти… и баща ти… не искате дори да споменавам за Мишел. Това така ли е? Неприятно ли ти става само като чуеш името й?

Грейсън сложи подложките на масата и оправи краищата им. Замисли се и накрая каза:

— Не. Не ми е неприятно да споменаваш за нея. Сега, след като знаеш какво се е случило. Сигурно е просто навик от преди. Имам предвид нежеланието да говорим.

Лили въздъхна облекчено. Изпита чувството, че току-що са постигнали малък напредък.

— Добре — каза тя. — Не искам, щом се спомене името й, всички да се стряскат. Искам да кажа, че тя винаги ще ни напомня за себе си в тази къща, по всякакъв начин. — Гласът й потрепери при последните думи и тя се изкашля.

Грейсън огледа масата.

— Трябват ли ни лъжици? — попита той и тя видя непреклонния поглед в очите му.

— Разбираш ли какво ти казвам, Грейсън?

— Да — отговори той леко раздразнен. — Искаш да говориш за Мишел понякога. Нямам нищо против.

— Не само аз, а и ти, и баща ти може да искате да говорите за нея — обясни натъртено Лили.

— Точно така — кимна Грейсън. — Какво каза за лъжиците?

Сърцето на Лили се сви. Няма защо да се учудвам, помисли си тя. Той е също като баща си — избягва да говори. Не дава израз на чувствата си. Просто следва примера на баща си. Грейсън, недей да бъдеш такъв, искаше да извика тя. Разкрий мъката си пред мен. Но знаеше, че това няма да стане. Щеше само още повече да го отблъсне.

— Да, трябват ни лъжици — каза тя. — Има бананов пудинг.

— А, добре. Обичам бананов пудинг — отговори той.

Лили си наля чаша вино, докато Грейсън привършваше с нареждането на масата. Наблюдаваше го с крайчеца на окото си. Може би искам прекалено много от него, мислеше тя, искам постоянно да се връща към онзи ужасен миг. През последните няколко месеца той се опитва да приеме всичко това и да го отдалечи колкото се може повече от себе си, а сега тази история с Тайлър връща всичко с пълна сила. Докато наблюдаваше с каква лекота се движи красивият й син, си представяше картината, която Джордан бе нарисувал в съзнанието й за Тайлър, който мечтае за Грейсън и носи снимката му след всичко случило се. Чудеше се как е възможно Тайлър да продължава да си мисли, че обича Грейсън, след като е убил сестра му. Знаеше, че това, което иска да каже, е като чоплене на незаздравяла рана, но не можеше да се сдържи.

— Чух днес нещо странно за Тайлър — каза тя.

Грейсън се сепна, но не я погледна.

— Знам — отговори той. — Избягал е. Вече ми го каза.

— Не е това — продължи Лили, отпи от виното и сложи чашата на кухненския плот. — Чувал ли си някой да разправя, че Тайлър може би… се интересува повече от момчета, отколкото от момичета?

Грейсън спокойно я погледна.

— Разбира се. Той си е чист педераст. Всички го подозират. Разправят, че плащал на едно момче в училище, за да прави секс с него. И плащал много добре. Крадял пари от баща си.

Лили изумено го изгледа.

— Ти си знаел?

— Така се говори — каза той. — Какво толкова има?

— Ами, никога не си споменавал. Мишел не го е знаела.

— Не — каза сериозно той. — Тя беше малко наивна по отношение на Тайлър.

— Сигурна съм, че и Ройс не е знаел това. Сега си спомням как ми казваше, че Тайлър крадял от него. Но не знаел какво прави с парите.

— Мамо — прекъсна я рязко Грейсън. — Трябва ли да чакаме татко? Вече съм много гладен.

— Ами, мислех, че ще вечеряме заедно. Нещо като семейно събиране — каза тя.

— Нали знаеш какъв е той, като се хване с нещо. Сума време може да отиде. Никак не ми се чака.

Лили усети, че стомахът й се свива. Нямаше да има семейно събиране.

— Добре, щом си толкова гладен — каза тя.

— Може ли да си занеса вечерята в стаята? — попита той.

— Не може, Грейсън — отговори рязко тя, засегната, че той иска да се махне от нея. — Ще ядеш тук, на масата. Няма да разнасяш храна из цялата къща.

Грейсън сви рамене, взе една чиния и отиде да си сервира на печката.

— Аз ще изчакам баща ти — каза Лили.

Момчето седна срещу нея и започна да яде.

Лили разклати виното в чашата си и го загледа. След малко каза някак заядливо:

— Щом си знаел, че Тайлър е такъв, защо си отишъл онази нощ при Арките?

Грейсън вдигна очи към тавана, после отправи към майка си търпелив, многострадален поглед.

— Той имаше уиски. Знаеш всичко това. Отидохме да го опитаме.

— Но кой извика Мишел да дойде? Ти или той?

Грейсън продължи да яде.

— Никой. Тя просто тръгна с нас — каза той с пълна уста.

— Но преподобният Дейвис я е видял да върви сама.

— Преподобният Дейвис — каза насмешливо той. — Виж какво, трябваше да се срещнем там. Не помня кой кога се появи.

— Грейсън, не се дръж предизвикателно. Искам да кажа, че за теб всичко това може и да е стара история, но не забравяй, че аз я научих само преди един ден. И все още имам много въпроси в главата си — каза настоятелно Лили.

На лицето на Грейсън се появи странен израз, докато гледаше в чинията си. За миг тя си помисли, че е докоснала някакво болно място и че той ще се нахвърли върху нея. След малко Грейсън изведнъж вдигна очи и каза:

— Мамо, в тази салата има краставици. Нали знаеш, че не обичам краставици. — Вдигна резенче омекнала краставица и го погледна с отвращение. — Колко пъти съм ти казвал, че не ги обичам — заяви той.

Лили стана от масата. Загледа през прозореца, застанала с гръб към Грейсън, докато той отстраняваше противните резенчета краставица и ги изхвърляше от чинията. Когато се увери, че салатата е изчистена от нежеланите краставици, я погледна.

— Всичко друго е хубаво — каза окуражително той.

Лили се обърна и замислено го загледа. Беше чела достатъчно статии, гледала достатъчно телевизионни предавания и преживяла достатъчно много в живота си, за да знае, че хората често не признават чувствата си и се опитват да ги скрият зад една нормална фасада и че понякога само намесата на психиатър може да им помогне. Замисли се дали точно това не е нужно на сина й. Външно той изглеждаше съвсем добре, но тя му беше майка и не можеше по никакъв начин да рискува здравето и живота му. Дори тук, в окръг Крес, имаше хора, които биха могли да му помогнат. Може да попита за това Мери Дийн в болницата.

— Мамо, стига си ме зяпала — скара й се той. — Опитвам се да ям.

— Грейсън — започна тя, — просто си мисля, че може би трябва да намерим някого, с когото да поговориш — насаме, нали разбираш. Професионалист… който да ти помогне да се справиш с всичко това.

Грейсън присви очи.

— Какво искаш да кажеш? Психиатър?

— Скъпи, преживял си нещо ужасно…

Грейсън стисна вилицата в юмрука си.

— Нищо ми няма — каза равнодушно той. — Нямам нужда с никого да говоря. Ти създаваш проблем, без той да съществува.

Лили отново седна на масата.

— Грейсън, това, което си преживял… да видиш как е убита собствената ти сестра, а после да трябва да живееш с това… и да го пазиш в тайна. Това е ужасно. — Очите й се наляха със сълзи, докато говореше. — Този празник, Денят на основателите, е най-лошият ден в живота ти. В живота на всички нас…

Грейсън се усмихна и я потупа по ръката.

— Е, не всичко беше чак толкова лошо. Спечелих мача, нали?

Лили дръпна ръката си като опарена.

— Мамо, само се шегувам — каза той, виждайки потресеното й лице. — Недей да се стряскаш така.

В този момент телефонът иззвъня. Лили стана и тръгна към коридора, изпитвайки смътно желание да го изключи, да спре звънтенето в главата си. Усети, че отново се вцепенява, че й става лошо, сякаш бе отворила някакво чекмедже и бе видяла, че отвътре втренчено я гледа плъх. Всеки миг той можеше да се обърне и да изчезне, тя можеше да затвори чекмеджето и да си каже, че плъхът никога вече няма да се върне, но не можеше да се преструва, че не го е видяла.

— Стига, мамо, не исках да кажа това — извика той.

— Защо тогава го казваш? — попита тя с треперещ глас. Не му даде възможност да отговори. Вдигна слушалката, доволна, че се откъсва от разговора с Грейсън.

Пинк беше като обезумял на телефона. Лили го позна по гласа, но не разбра какво й казва.

— Какво има, Пинк? — каза тя. — Не те чувам.

— Тайлър — изрева Пинк. — Мъртъв е. Току-що го намериха.

— Тайлър Ансли? — Краката на Лили се подкосиха и тя се отпусна на стола до масичката с телефона. — Не е възможно. Какво ми говориш? Какво се е случило?

Цялото й тяло трепереше от шокиращата новина. Смътно долови, че Грейсън е влязъл във всекидневната и стои на вратата, крайно заинтригуван.

Лили го погледна и гневът й изведнъж се стопи. Изпита инстинктивна благодарност, че той е здрав и читав, тук при нея. Че мъртъв е не нейният син.

— Във фермата на Милрейни — извика Пинк. — Развеждах хората. Бил е убит, Лили. Някой му е смазал главата с чук.

— О, боже мой! — възкликна Лили. — О, боже мой. Ройс знае ли? Във фермата на Милрейни? Какво е правил там? Джордан каза, че е избягал.

— Ройс беше тук. Той го намери. Лили, не мога да говоря повече. Исках само да знаете с Грейсън. Той е при теб, нали?

Лили погледна сина си, застанал на вратата. Очите му бяха тревожни и питащи. Видя й се малък и уязвим, изправил се да чуе какво ще му каже тя.

— Да, тук е — отговори тихо тя. — О, господи. Това е толкова ужасно. Кой мислят, че…

— Че го е убил? — довърши въпроса й Пинк. — Не е ли ясно?

— Какво искаш да кажеш? — попита Лили.

— Джордан Хил. Кой друг? Той тръгва да преследва Тайлър и изведнъж Тайлър изчезва, а после го намират мъртъв. Той си е отмъстил, Лили.

— Стига, Пинк, това е абсурдно — извика Лили. — Джордан никога…

— Виж, Лили, не мога повече да задържам телефона.

— Не, Пинк, това е невъзможно. Трябва да кажеш на Ройс.

Пинк се изсмя.

— Нищо няма да казвам на Ройс. Него и без друго го няма. Тръгна преди малко оттук с налети с кръв очи.

— Той не е… — Лили чу как телефонът прекъсна. — Не е Джордан.

Остана на стола със слушалката в ръка. След малко я пусна в скута си. Сърцето й силно биеше. Тайлър е мъртъв. Убит. Не е възможно. Ръцете й бяха леденостудени. Затърси слушалката, за да я остави на мястото.

— Какво има? — попита Грейсън. — Какво става?

Лили го погледна, замаяна и уплашена.

— Тайлър Ансли. Мъртъв е. Убит. — Говореше, без да може да повярва.

— Това го разбрах.

Лили изгледа сина си.

— Опасявам се, че Ройс смята, че Джордан го е направил.

— Какво от това, ако го е направил? — сви рамене Грейсън. — Добре се е отървал от него, ако питаш мене. Заслужаваше си го.

— Грейсън! — възкликна Лили.

— Виж какво, той уби Мишел, недей да забравяш. Защо някой трябва да се учудва толкова много, че Тайлър се е докарал дотам, че да бъде убит? Той винаги имаше неприятности. Винаги беше пиян, винаги се мотаеше с разни мръсни типове. Всеки може да го е убил. Може да е вземал наркотици или нещо такова.

Лили кимна, поуспокоена.

— Така е — каза тя. — Нелепо е да набеждават Джордан. Ройс просто е разстроен. Загубил е детето си. — Отиде при предния прозорец и погледна навън. Нямаше никой. Чуваха се само вечерните звуци на шумолящи дървета, свирката на понесъл се в далечината влак, бръмченето на случайно минаваща кола. — Горкият Ройс.

— Нещата обаче може и да се объркат — продължи Грейсън. — Искам да кажа, че ако той почне да притиска Джордан, Джордан може и да реши да проговори. Око за око, зъб за зъб.

— Той ми обеща — каза неопределено Лили.

— Да, но ако иска да ни създаде неприятности, може да го направи.

— Щом е казал, че няма, значи няма. Ти само за себе си ли можеш да мислиш? — каза раздразнено Лили, все още загледана в нощта. — Тайлър е мъртъв. Просто не мога да повярвам. Джордан не го е направил, значи няма как да го арестуват. Ройс сигурно изпитва нужда веднага да обвини някого. — Говореше спокойно, но всъщност знаеше колко отчаян се чувства Ройс. Молеше се само да не срещне Джордан, докато е в такова състояние. — Какъв шок е да намериш така детето си — каза Лили.

— Къде са го намерили? — попита безцеремонно Грейсън. — Чух, че спомена нещо за фермата на Милрейни.

— Да — каза Лили. — Баща ти развеждал там някакви клиенти и те го открили.

— Татко все такива ще ги свърши — каза Грейсън.

— Най-малко баща ти е виновен за това.

— Знам. Само че не му стига да им покаже къщата и толкова. Трябва да им покаже и кладенеца. Като че ли заради него ще купят мястото.

Лили се обърна и се втренчи в сина си.

Грейсън я погледна въпросително с вдигнати вежди.

Лицето на Лили побеля като платно. Тя присви очи срещу Грейсън, сякаш погледът й се замъгли. Устата й увисна, зейнала като дълбока рана.

— Какво? — извика Грейсън. — Искаш да се преструвам, че съжалявам? Не съжалявам. Той беше гадняр. Заслужава си го.

— Какво значи това за кладенеца? — каза тя.

Погледите им се срещнаха, неговите очи се разшириха, той извърна глава, мълчаливо шарейки с очи из стаята, и изведнъж победоносно каза:

— Телефонът. Ти спомена, когато говореше с татко. Сигурно не си спомняш.

— Не, не си спомням — каза бавно тя. — Той не спомена нищо за никакъв кладенец. Аз не знаех, че там има кладенец.

— Не знам — каза раздразнено Грейсън. — Може просто да ми се е причуло. Но съм сигурен, че ти го каза.

Стаята се завъртя пред очите й. Тя се опита да прогони всичко от съзнанието си, но не можа да спре една мисъл, която нарастваше в главата й като гъба. Вледеняващо чувство на страх сграбчи сърцето й и го стисна.

— Грейсън — прошепна тя. — Трябва да ми кажеш истината. Нали нямаш нищо общо с това?

Грейсън я погледна безсилно, сякаш пред него стоеше бавноразвиващо се дете.

— Разбира се, че нямам. Сега за това ли ще почнеш да ме обвиняваш?

— Ако имаш, трябва да ми кажеш.

— Казах ти. Нямам. По колко начина трябва да ти го кажа?

— Виж, мойто момче, аз… аз искам да ти повярвам. Но защо каза това за кладенеца?

Грейсън студено я изгледа.

— Не знам за какво говориш. Не съм казал нищо за кладенеца. Това се върти само в твоята глава.

Лили понечи шумно да възрази, но се възпря.

— Добре — каза тя с треперещ глас. — Ще установим това. Просто ще се обадя в кабинета на шерифа и ще попитам къде са намерили тялото.

— Не, няма да се обаждаш — изръмжа Грейсън и застана пред нея. — Върни се.

Препречи й пътя към телефона и за първи път Лили внезапно осъзна колко голям и силен е той. Не беше дете. А мъж. Сърдит мъж. Ако поискаше, можеше да й направи нещо лошо. Но изтласка тази ужасна мисъл от главата си. Това беше нейният син.

— Няма ти да ми казваш какво да правя. Махни се от пътя ми — каза тя.

Грейсън за миг се поколеба и после, като че ли за нейна изненада, отстъпи и я пусна да мине. Втренчи поглед в празното пространство, сякаш погълнат от нещо.

Лили го погледна и тръгна неуверено към телефона. Вътрешно цялата се тресеше, но се опитваше да изглежда спокойна и решителна. Грейсън се бе отдръпнал от нея и блъскаше с юмрук по дланта си.

— Добре — каза нетърпеливо той. — Добре. Остави телефона. Не е нужно да се обаждаш.

Лили стисна слушалката.

— Защо? — попита тихо тя, без да го гледа.

— Защото… са го намерили в кладенеца.

Главата й забуча.

— Откъде знаеш? — попита тя.

— Ти как мислиш? — попита той.

— О, боже мой.

— Нали искаше да ти кажа. Ето, казвам ти — заяви ядосано той.

— О, господи, не — пое си въздух Лили.

Грейсън се завъртя пред нея, принуждавайки я да го погледне.

— Чакай малко, мамо. Не се дръж така, сякаш е станало нещо трагично. Става дума за Тайлър. Ти това искаше от мен да направя. Не е ли така? — Той я погледна умолително. — Не е ли така, мамо?

Тя го изгледа, сърцето й заби лудо в гърдите, а лицето й пламна, сякаш бе минало през огън.

— Отмъщение за Мишел — извика той. — Ти това искаше. Всъщност ме обвини, че не съм го направил досега. Това е, което ти искаше. Не отричай. Ако съм го направил, направил съм го за теб. И за татко.

Краката на Лили се подкосиха и тя се хвана за облегалката на креслото на Пинк. Господ да ми е на помощ, повтаряше си тя. Аз ли съм направила това? Аз ли съм го накарала да повярва в това? Сълзи замъглиха очите й и тя заклати глава.

— Не, скъпи, не.

Грейсън закрачи из стаята.

— Тази сутрин, след като татко излезе, Тайлър ми се обади — каза той. — Искаше да се срещнем. Отначало не исках да го виждам, но после си казах, че може би трябва. Това ми е шансът. Ще го направя. Ще направя каквото те искат. За да могат пак да се гордеят с мен. За да има някаква справедливост за Мишел.

— Ти го уби? — прошепна Лили.

— Той уби Мишел — извика Грейсън.

— О, мойто момче, знам, че казах, че той трябва да бъде наказан — изстена Лили. — Но нямах предвид… да бъде лишен от живот. Никога не съм имала предвид такова нещо.

— Чакай малко — възрази Грейсън. — Сега вече е късно да казваш това. Ти беше тази, която искаше око за око. Ти ми крещеше и разправяше, че съм страхливец. Затова, като дойде, реших, че той трябва да си плати, веднъж завинаги.

Главата на Лили щеше да се пръсне. Устата й беше толкова пресъхнала, че думите едва излизаха от нея.

— Скъпи, о, господи, бях ядосана и ти крещях. И в яда си съм казала някои неща… но никога… никога не съм искала да убиваш друго човешко същество. По никаква причина, боже мой. — Помъчи се да не си представя как Грейсън нанася ударите.

— Недей да се отмяташ сега, мамо — каза той. — Много е късно вече за това. Направих каквото ти каза.

Лили поклати безпомощно глава и протегна ръка към него, но той се дръпна.

— Грейсън — каза тя. — Ти си прав. Чувствам се виновна, все едно че аз съм го убила. Не се опитвам да отрека това, мойто момче. Повярвай ми. — Не й достигаше въздух и сърцето толкова я болеше, че за миг си помисли, че получава сърдечна криза.

— Добре — каза той.

— Няма значение какво съм казала. Ти си разбрал, че аз съм искала от теб да направиш това.

— Точно така — възкликна той.

— Аз ще им кажа това, Грейсън. И двамата с баща ти сме направили грешка. Единственото, което мога да ти кажа, е, че хората ще разберат. След всичко, което преживяхме, сигурна съм, че те ще разберат какво се е случило. — Ще се моля да разберат, каза си тя. Макар че вече се съмняваше дали Господ изобщо чува молитвите й.

Грейсън я изгледа учудено, със стоманен блясък в очите.

— Чакай малко — извика той. — На никого няма да казваш за това. Не съм ти го казал, за да ме хвърляш на вълците. Ти си отговорна за това. Ти трябва да ме прикриеш.

— О, мойто момче — каза умолително Лили със сподавен глас. — Трябва да повярваш, че те обичам и бих направила всичко за теб. Но не можем да прикрием това. Нещата са отишли много далеч. Трябва да кажем истината. Тук са замесени и други хора.

— Кой например? Джордан Хил ли? Прикрихме историята с Мишел — изкрещя той. — За нея не възрази.

— Това беше различно — каза Лили, макар че в първия момент не можа да си отговори защо е различно. — Мишел е наше дете. Ние сме жертвите — успя най-накрая да каже тя. — Но въпросът не е в това. Сега нямаме избор.

— Въпросът е, че аз го направих заради теб и ти трябва да ме защитиш — изкрещя той.

— Не разбираш ли? — каза тя. — Точно това се опитвам да правя. Кое е следващото, Грейсън? Кое е следващото? Нещата отидоха твърде далеч. Мислиш ли, че рано или късно Ройс Ансли няма да разбере, че си ти? И тогава какво? Връщаш се един ден от училище и те блъска кола? И никой никога няма да бъде арестуван за това? И Ройс си отмъщава. И после какво? Къде свършва всичко това? Опитвам се да те защитя по единствения възможен за мен начин. Трябва да сложа край на това. — Сълзи заслепиха очите й.

— Добре, мамо, виж сега. Ти съвсем се обърка, не говориш смислено — каза Грейсън. — Татко след малко ще се върне. Той ще знае какво да правим. Ще му кажем и той ще реши.

Лили тъжно поклати глава.

— О, знам — каза тя. — Знам какво ще реши баща ти. За него отговорът е да продължим да лъжем. Затова няма да чакам да се върне. Не можем да живеем така. На теб сега това ти изглежда по-лесно, но трябва да ми повярваш. Тези лъжи ще ни унищожат. Няма друг начин.

Тя се обърна и тръгна към гардероба. Отвори вратата, протегна ръка и извади палтото си.

— Какво си мислиш, че правиш? — извика Грейсън.

— Отивам в полицията — отговори спокойно тя. — И искам да дойдеш с мен.

— Да не си полудяла? — извика той. — Няма да ходя там. Защо постъпваш така с мен? Нали каза, че ме обичаш. — Гласът му прозвуча саркастично.

— Наистина те обичам — каза тя. — Затова трябва да отидем. Това е единственият начин, по който мога да ти осигуря безопасност. — Тя пак се обърна и извади от гардероба сакото му. — Облечи това. Тази вечер ще ти трябва. Навън е хладно.

— Не, няма — каза той.

Тя се обърна, държейки сакото, и го видя срещу себе си, гледайки я с очи, искрящи от омраза. В ръката си държеше пистолета на Бренда, насочен право срещу нея.

— На никого няма да кажеш — заяви той.

Тя не можа да повярва на очите си и прошепна:

— Грейсън, моля ти се.

Той вдигна предпазителя. Втренчените му в нея очи бяха студени, убийствени. Очите на нейното дете. Тя искаше да изпищи, но от гърлото й не излезе никакъв звук. В съзнанието й се оформиха думите „много късно“.

— Махни се от вратата — заповяда той. — Сега ще правиш каквото аз кажа. Иначе ще убия и тебе.