Патриша Макдоналд
Фатално отклонение (25)

Глава 25

Когато Лили спря на алеята пред къщи, стомахът й се сви. Остана в колата, опитвайки се да се успокои, и загледа дома си. Като купиха къщата, не я харесваше много, но тогава беше толкова притеснена за здравето на Мишел, а и Пинк твърдеше, че могат да я купят изгодно, затова тя се съгласи, без много да мисли. Не разполагаше с време да търси къщата на своите мечти. Просто я прие. Но с течение на времето се постара да я направи удобна и привлекателна. Където и да погледнеше, виждаше доказателства за усилията си, за живота си. Храстите, които засади, очертаваха пътеката към вратата, люлеещият се стол на баба й стоеше на предната веранда. Пердетата, които уши, красяха прозорците. С течение на годините бе създала дом.

Лили слезе от колата, пристъпи към входната врата и се поколеба. Чувстваше, че влезе ли веднъж вътре, връщане назад няма. Щеше да се включи в предателството към малката си дъщеря, за да опази онова, което беше останало от живота на семейството си. Никога друг път не беше изпитвала такова желание да се обърне и да избяга. Не можеше да се прави, че не е чула или разбрала какво й каза Джордан. След толкова години, след всичко случило се той все още имаше чувства към нея. В случая иронията на съдбата беше просто болезнена. Колко пъти само си беше представяла как той й казва точно тези думи и как тя презрително ги отхвърля. А след това нощем сънищата й я опровергаваха — сънуваше същата сцена и вместо да му се подиграе, го приемаше с цялото си сърце. Но сега всичко това изглеждаше толкова маловажно. Когато най-накрая той разкри чувствата си към нея, тя мислеше само за семейството си и за това колко признателна ще бъде, ако получи още един шанс. Не можеше да очаква от Джордан да разбере това. Той беше оставил семейството си, без да му мигне окото, и това сигурно му изглеждаше просто. Докато се опитваше да му обясни, знаеше, че той никога няма да може да го проумее. Но сега, след като му отказа и направи избора си, се чувстваше по-самотна от всякога. Хайде, върви, каза си тя. И не се обръщай назад. Протегна ръка към дръжката на вратата, пое дълбоко дъх, отвори и влезе вътре.

Пинк седеше в креслото с чаша в ръка. Гледаше втренчено телевизора, макар че не беше включен. Лили веднага разбра, че е пийнал, но не беше пиян. Когато вратата се отвори, рязко обърна глава към нея и я загледа. Очите му бяха кървясали, но тя не знаеше дали от уиски, или от сълзи. Червендалестото му лице беше силно зачервено и за миг тя си помисли за кръвното му налягане, тревожейки се по стар навик за него.

— Лили, върна ли се? — попита той с дрезгав глас.

Лили затвори вратата зад себе си.

— Здравей, Пинк. — Закачи сакото си в коридора и прекоси стаята. Пинк я дебнеше с поглед. — Грейсън тук ли е?

— Не.

— Къде е?

Пинк вдигна чашата си и каза:

— Не знам. Аз отидох в службата сутринта, след като те видях. Трябваше просто да върша нещо. Да не отклонявам мислите си от работата. Когато се върнах, го нямаше. Не съм го виждал цял следобед.

— Искам да говоря и с двама ви — каза тя.

— Ще трябва да се задоволиш с мен — отговори Пинк. — Няма да ти е трудно. И друг път си го правила. — И вдигна чашата с уиски към нея.

Лили подмина хапливата забележка. Седна на стола срещу него и каза:

— Говорих с Ройс.

— Разбрах — каза Пинк.

— И видях Джордан. Върнал се е от Военното училище.

Пинк внезапно пребледня.

— Чудесно — каза той. — И предполагам, че всичко си му разказала.

— Той знаеше вече, Пинк. Знаеше, че ти си предупредил Тайлър. Беше се досетил, почти за всичко.

Пинк шумно сложи чашата си на масичката за кафе и прокара ръце през лицето си.

— Това е, значи — каза той. — Всички сме свършени. Ти и твоят любовник ще ни разпънете на кръст. — Скочи от креслото, при което разклати масичката и чашата му се преобърна. — Трябваше да се досетя. Това ти е извинението, от което се нуждаеше.

— Пинк — извика Лили. — Млъкни. Слушай какво ще ти кажа. Никой няма да разпъва никого на кръст.

— Хайде, хайде! — Пинк се наклони към нея и тя усети миризмата на бърбън. — За толкова глупав ли ме смяташ? Да не мислиш, че съм вчерашен? Какво сте наумили да правите? За вас двамата това е идеалното положение. Сигурно се радвате. Сега можете да разкажете на целия свят колко съм загубен. Как се опитвам да опазя сина си. О, мога да си представя колко добродетелни ще се изкарате. Отмъщението на Лили. Затова че ме е търпяла толкова години. След като всички знаят, че се омъжи за мен само заради парите ми и за да има твоята пикла покрив над главата!

Лили изпита отвращение от него, от злобата му. Цялата се разтрепери. Насили се да говори спокойно. Но гласът й прозвуча рязко и непримиримо.

— Съжалявам, че се чувстваш така, Пинк. И двамата преживяхме разочарования.

Лицето на Пинк се изкриви, срам, примесен с разкаяние, се четеше в очите му. Отпусна се тежко в креслото и закри лицето си с ръка.

— Не си мисля това за Мишел — каза отчаяно той. — Тя беше най-сладкото дете в целия свят. Моето малко момиченце. Тя мислеше, че нейният татко е най-прекрасният човек. Единственото, което исках, беше и ти да мислиш така.

Лили чу мъката, умолителния въпрос в гласа му, но продължи:

— Пинк, можеш да се успокоиш. Не съм дошла тук да те преследвам. Опитвам се да ти кажа, че разбирам какво си направил. Поради някакви причини си смятал, че не можеш да ми се довериш, като ми кажеш истината…

— Не е така — изплака Пинк. — Исках да те пощадя, Лили. И трябваше да мисля за Грейсън. За неговото бъдеще.

— Ако искаш, вярвай, но аз също обичам сина си. Не искам да му причинявам нищо лошо. Нито на него, нито на теб.

Пинк издаде звук, който наподобяваше едновременно смях и ридание.

— Но… — продължи той, сякаш й подаваше следващата реплика.

— Няма „но“ — каза тихо тя. — Никакво „но“. Върнах се тук, у дома, за да остане всичко между нас. Джордан ми обеща, че няма да се меси. Няма да казва на никого.

Пинк я изгледа изумено, после присви очи.

— Не го вярвам, Лили. Защо ще си мълчи? Той е готов на всичко, само и само да ме хване натясно.

Лили го погледна втренчено.

— Защото го помолих и защото той смята, че ми го дължи. Заради миналите неволи, така да се каже.

Пинк я погледна скептично, но тя видя, че започва да й вярва.

— Връща се в Ню Йорк — продължи тя и се смути от нотката на съжаление в гласа си. Но добави, колкото се може по-убедително: — Вероятно вече е тръгнал.

— Как да сме сигурни, че може да му се доверим? — попита Пинк.

Лили го погледна, вдигнала вежди, сякаш леко учудена на въпроса му.

— Как да сме сигурни, че може изобщо да се доверим на някого? Просто ще трябва да го приемем.

— О, господи, Лили — поклати глава Пинк. — Не знам какво да мисля.

— Какво друго можем да направим? — каза Лили. — Освен да продължим така.

Пинк я погледна и за пръв път на лицето му се прокрадна надежда.

— Нали няма да промениш решението си по този въпрос?

— Вече ти казах — отговори тя.

— Знам. Знам, че ми каза — побърза да я увери Пинк. — Съжалявам, че от самото начало не ти казах всичко. Ако ти бях казал, Джордан нямаше да бъде замесен в цялата тази история. — Той се постара да не допусне в гласа си някоя саркастична нотка, когато изговаря името на Джордан.

— Да-а — въздъхна Лили. — Мисля, че отсега нататък трябва да положим усилия да си казваме истината. Лъжите, които трябваше да чуя, ми стигат за цял живот.

— Ще положим — каза енергично Пинк. — Отсега нататък. — Пристъпи към нея и приклекна тромаво до стола, като сложи подпухналата си ръка на коляното й. — Съжалявам, че направих това — продължи той, сочейки с поглед насиненото й лице. — Никога вече няма да се повтори. Кълна ти се. Животът ни ще се оправи. На всички нас, отсега нататък.

Лили загледа тъжно сериозното му лице. После чу, че входната врата се отваря и обърна глава. Грейсън влезе с порозовели бузи, с почти трескаво блеснали очи. Като видя родителите си, отстъпи настръхнал като котка в ъгъла. Пинк се изправи на крака и широко му се усмихна.

— Грейсън — извика той. — Виж кой се е върнал у дома!

— Мамо — каза Грейсън, едновременно изненадано и малко предпазливо.

— Майка ти най-накрая е разбрала, че сме постъпили правилно, мойто момче. За Тайлър и така нататък, нали разбираш. И затова се връща при нас. Разбрали сме се за всичко.

— Чудесно — каза Грейсън.

Лили вътрешно потръпна от начина, по който Пинк изложи нещата, но не се намеси да го поправи. Беше радостен и много обнадежден.

— А Джордан Хил? — попита Грейсън.

— Той няма да се меси повече в живота ни — отговори възторжено Пинк. После, вече по-трезво, добави: — Разбрал е, че това не му влиза в работата и ще си мълчи. Всъщност, заминал си е за Ню Йорк.

— По-добре късно, отколкото никога — каза развеселено Грейсън и раменете му, опънати от напрежение, се отпуснаха след думите на Пинк. — Добре си се справила, мамо.

Лили се опита да се усмихне, но вътрешно беше огорчена от тяхното задоволство и одобрение.

— Мисля, че това не е никакъв повод за радост — каза сдържано тя. — Джордан не искаше да остави нещата така, но просто смята, че нашето семейство е страдало достатъчно.

— Ами, много благородно от негова страна, като се има предвид колко страдания е причинил той самият на нашето семейство — изсумтя Пинк.

— Пинк, ако пак почнеш, кълна се, че… — започна Лили.

— О, спрете, и двамата — каза весело Грейсън. — Трябва просто да сме доволни, че си е отишъл.

— Дай боже — каза Пинк. — Важно е, че мама си е у дома и всичко вече ще бъде наред.

— Да — съгласи се Грей. — Може просто да забравим, че всичко това се е случило.

Лили щеше да възрази, но телефонът иззвъня и тримата се сепнаха. Грейсън, който стоеше най-близко до масичката с телефона, пристъпи и вдигна слушалката. После я подаде на Пинк.

— За теб е. Мис Нънли се обажда.

— Какво иска, боже мой? — каза Пинк. Пое слушалката от Грейсън и поведе разговор с Рийба.

Грейсън изгледа спокойно Лили, а тя му отправи мрачен поглед. Той извърна очи.

— Е, добре — каза ядосано Пинк. — Но дано да са сериозни. Да ме карат да излизам толкова късно в неделя… Цяла сутрин съм бил там. Трябваше тогава да дойдат. Добре. Добре.

Пинк затвори шумно телефона и отиде в коридора. Извади от гардероба спортното си сако и го наметна върху кадифената риза, с която бе облечен.

— Какво има? — попита Лили.

— Ами, това семейство, на което преди време предлагах един имот. Сега отишли в офиса и искат пак да го разгледат. Навън вече е тъмно. Не знам как си въобразяват, че ще видят нещо. Изобщо не бих си направил труда да отида, но обикновено, когато искат да видят нещо втори път, значи са сериозни. А на нас ще ни трябват пари, за да изпратим това дете в Харвард, нали така? Няма да се бавя.

— Остани колкото трябва — каза Лили.

— Не ми е приятно точно сега, когато пак сме се събрали — отговори Пинк.

— Аз ще бъда тук, като се върнеш — отвърна Лили.

— Така те искам, мойто момиче — каза Пинк. — Грейсън, помогни на майка си за вечерята. Веднага се връщам.

Вратата хлопна зад гърба му и Лили чу как Пинк, подсвирквайки си, тръгна към колата. Тя се обърна към Грейсън и рязко заяви:

— Трябва да ти кажа нещо.

Грейсън я погледна и на лицето му се изписа хлапашки, объркан израз. Лили не отричаше, че изпитва желание да го накаже. Не може човек цял живот само да хленчи, помисли си тя. Но се чудеше колко ли време трябва да мине, та като го погледне, да не изпитва спотаена омраза към него.

— Виж какво, Грейсън — започна спокойно тя, — много неща се случиха. Още не мога да осмисля всичко.

Грейсън разглеждаше маншетата на ризата си, а после започна внимателно да навива ръкава си.

— Знам — каза сериозно той.

— Това, че реших тази история да не излиза извън нашето семейство, не означава, че всичко ще бъде забравено и погребано. Разбираш ли ме?

Грейсън се намръщи и я погледна скептично.

— Нали казахте, че сте се разбрали по този въпрос.

— Да. Мисля, че може така да се каже… официално сме се разбрали. Имам предвид… доколкото става дума дали да се намеси законът. Но фактът, че сестра ти беше убита, остава непроменен. Това не е нещо, което може да се приеме бързо и леко. Нашето семейство никога вече няма да бъде същото.

Грейсън вирна брадичка и отметна русата коса от челото си.

— Знам това — каза той.

— Грейсън, ела тук и седни. Искам да говоря с теб.

Лили седна на дивана, а Грейсън, след кратко колебание, приседна на края на възглавницата на дивана. Лили го потупа по коляното, после сплете ръце.

— Знаеш ли, че Тайлър е избягал от военното училище? — попита тя.

Грейсън прокара пръсти през косата си.

— Да — каза той. — Шерифът се обади тази сутрин.

— Това безпокои ли те? — попита тя.

Грейсън я погледна безизразно.

— Не. Защо трябва да ме безпокои?

Лили се опита да подбере внимателно думите си.

— Знам, че последните няколко месеца бяха трудни за теб, мойто момче. Може би в известен смисъл по-трудни, отколкото за когото и да е друг. Трябвало е да таиш в себе си много неща. Мисля си, че сигурно си натрупал много мъка. Много мъка за това, което се случи. Съвсем нормално е. И няма смисъл да се правиш, че изобщо не те интересува. Човек не може просто да подмине такова нещо. Никой от нас не може. Защото иначе след известно време то просто започва да те яде отвътре.

Грейсън се намести и се загледа замислено пред себе си. Лили изучаваше лицето му и се чудеше какво става зад очите му. Изумяваше се понякога колко малко го познава.

— Ами… сякаш се е случило много отдавна — каза най-накрая той. — Опитвам се да не мисля много за това.

— Точно това искам да кажа, Грей. На мен ми се струва, че е по-добре наистина да мислим за това. И да говорим. Искам да кажа, тук, у дома.

Грейсън я погледна малко подозрително.

— Всички знаем какво се случи. Нищо няма да се промени, като продължаваме да се връщаме към него. Аз мислех, че започваме всичко отначало.

— Започваме — каза уморено Лили. — Точно така.

— Мамо, нямам нищо против да говорим, щом искаш — каза примирително той. — Но имам да пиша домашни. Може ли да…?

Лили кимна и извърна глава от него.

— Върви — каза тя.

Когато той излезе от стаята, тя се отпусна на възглавниците на канапето. Отново я връхлетя чувството, че е сама. Стига, скара се сама на себе си. Спри да се самосъжаляваш. Имаш още един шанс. Възползвай се от него по най-добрия начин. Нещата няма да се променят за една нощ. Ще трябва да бъдеш търпелива и да предразположиш Грейсън. Да спечелиш доверието му. Да го накараш след време да ти разкаже. Преживял е голяма травма, а не е свикнал да споделя с теб.

Но в момента Лили чувстваше, че й липсва сила или решителност. Сякаш кожата й бе смъкната и всичко я смъдеше. И виновно си помисли отново за Джордан, за сивите му очи, които я изучаваха, за сухата му ръка, която горещо я докосваше. Забрави миналото, каза си тя. Само бъдещето е важно. Но докато седеше, няколко сълзи се търкулнаха от уморените й очи. Тя ги остави да потекат по лицето й и накрая, когато една сълза се плъзна по шията й под яката, тя протегна ръка към чантата си на пода и затърси в нея книжна кърпичка.

Ровейки на дъното на кожената торба, пръстите й докоснаха нещо студено, метално и непознато. Лили го хвана и извади отвътре малък пистолет.

Отначало го загледа втренчено, напълно слисана как е попаднал в чантата й. След това изведнъж си спомни. Бренда разправяше, че й трябвало оръжие. Това беше вчера. А й се струваше, че е било преди година.

Лили избърса сълзите си с ръка и мрачно се усмихна. Нямаше нужда от това. Пинк наистина се разкайваше. Такова нещо можеше да му се случи веднъж в живота. И все пак за миг се почувства по-добре, по-малко самотна, като си помисли как Бренда твърдоглаво слага пистолета в чантата й, решена да бди над нея отдалеч. Може би това, че скръбта й помогна да намери пистолета, беше малък знак, че някой се грижи за нея, че тя все пак означава нещо за онези, които я обичат.

Изправи се с въздишка и остави пистолета на камината сред снимките в рамки. Сякаш искаше да го държи далеч от деца, макар че тук нямаше малчугани, които да са изложени на опасност от него. Утре ще й го занеса, каза си Лили. И знам как хубаво ще ми се накара, че го връщам. Усмихна се. Но нали за това са приятелите?