Патриша Макдоналд
Фатално отклонение (24)

Глава 24

След като в продължение на петдесет минути бе укрепвала мускули и опъвала ръце и крака, следвайки упражненията в един видеофилм, Бренда се награждаваше с чаша кисело мляко, слушайки на уокмена си запис на Кристал Гейл. Седеше на кухненската маса и високо си тананикаше, докато в един момент вдигна очи и видя, че някакъв мъж, залепил лице в плъзгащата се остъклена врата в дъното на къщата, наднича вътре. Бренда изпищя и подскочи, а киселото мляко се разплиска по трикото й. В следващия миг обаче тя позна посетителя и лицето й се отпусна в сърдита гримаса.

Отиде безшумно до вратата и ядосано я отвори.

— Джордан Хил, никога ли не си чувал, че хората имат звънци на вратите си? За малко да умра от страх.

— Опитах със звънеца — каза той. — Ти не отвори, но аз видях колата ти.

— Е, щом си дошъл до тук, влизай — отвърна раздразнено тя. — Какво впрочем правиш тук?

— Търся Лили — отговори той. — У тях няма никой, затова реших да проверя при теб. Виждала ли си я?

— Ясно — каза многозначително Бренда. — Ами, беше тук и си отиде. Не ме питай къде е отишла. Впрочем какво става с вас двамата? Да не се събирате пак? Тя не иска нищо да ми каже.

— Виж какво, Бренда, трябва още сега да говоря с нея — каза той.

— Съжалявам, но не знам къде е. Стана рано тази сутрин и излезе…

— Тук ли е спала? — попита Джордан.

— О, не се прави на толкова невинен — каза Бренда. — Разбира се, че тук. Двамата с Пинк се скарали жестоко. Предполагам, че е било заради теб. — Тя насочи пръст с дълъг тъмночервен нокът към гърдите му.

— Не, сигурен съм, че не е заради мен — измърмори той. Значи Лили сигурно е открила, че Пинк се е обадил на Тайлър, каза си Джордан. Сигурно. За какво друго ще се карат така? Какво, по дяволите, става, зададе си той за стотен път този въпрос, откакто беше тръгнал от училището.

— Ти кога дойде в града? — попита сприхаво Бренда.

— Бренда, не мога да говоря — каза той. — Имаш ли някаква представа…

— На мен никой нищо не ми казва — оплака се Бренда. — Не, нямам представа. Дойде тук снощи, обикаляше като звяр в клетка и каза, че трябва да отиде някъде, където може да бъде сама, за да мисли. Това е всичко, което знам.

— Не каза ли къде?

— Не. Но е разстроена. Това мога да ти кажа.

Джордан се намръщи, сякаш се опитваше да събере мислите си.

— Благодаря.

— Няма за какво. Слушай, Джордан. Недей да се месиш в тази работа, ако ще й причиняваш само страдания с това. Тя няма нужда да страда повече.

— Благодаря, Бренда. Ще го имам предвид — отговори ядно той.

 

 

Още като стигна при езерото и отиде до края на кея, Лили забеляза семейството, разположило се сред поляната на около петстотин метра надолу по брега. Дойде тук, както беше идвала толкова често преди, за да се опита да осмисли положението си; но от мига, в който седна, все едно че всичко престана да съществува освен летовниците на поляната. Вниманието й отказваше да се отклони от групичката, сгушена край огъня до брега на езерото.

Беше вече късно за къмпинг. Повечето хора бяха приключили с летуването още преди месеци. Но това семейство сякаш не забелязваше студения ден. Бяха си запалили огън, бащата и синът бяха ловили риба цял следобед, а майката, облечена с яке и дебел пуловер, шиеше нещо, седнала на сгъваем градински стол, откъдето следеше с поглед малките близнаци, които разиграваха на поляната някаква въображаема сценка. Сега всички се бяха събрали около огъня, готвеха рибата, а гласовете им кънтяха като звънчета в простора. При миризмата на храна празният стомах на Лили се разбунтува. Тя си помисли, че димът от запалените дърва дразни очите й, макар че лагерният огън беше далеч от нея. Но очите й действително се наляха със сълзи, докато наблюдаваше семейството. Гледаше ги като насън. Думите им бяха неразбираеми, а движенията им я караха да се чувства угнетена, макар че нещата, които вършеха, в никакъв случай не изглеждаха странни или тъжни. Почувства, че изтощителната умора от предишния ден я връхлита и прониква в нея, а клепачите й започват да се затварят.

Не, каза си тя, клатейки глава. Трябва да мисля. Трябва да взема решение. Но това не помагаше. Усети, че се отпуска, легна по гръб на кея и слабото немощно слънце затопли лицето й. Обзе я сънливост и след малко заспа. Спеше леко, а неудобните дъски под гърба й и все по-захладяващият въздух правеха съня й неспокоен и накъсан. Сънуваше, че курортистите си отиват, събират си нещата и заминават. Огънят е угасен с вода и от мократа пепел се извиват само няколко лентички дим. Те се качват в колата, която вече е запалена, но едно от близначетата го няма, а Лили иска да извика на майката и да я предупреди, защото тя изглежда не е забелязала това. В съня си Лили не може да разбере защо си тръгват така внезапно, след като по всичко личи, че се чувстват толкова добре. Тя отива на мястото, където хората са лагерували, и вижда, за свой страх и тревога, че са оставили много от нещата си, но тези най-различни лични вещи и битови предмети, които намира захвърлени след краткото им пребиваване, не й дават никакво обяснение.

В просъница Лили смени една неудобна поза с друга. Водите на Кристал Лейк, които се плискаха под нея, й създаваха измамно чувство за покой. Когато кеят се заклати, тя не се събуди, а прие в съня си движението и приближаващите тежки стъпки. Беше сама, кой знае как лодката се бе преобърнала и тя се държеше здраво за някаква греда сред бурното езеро. Ето защо са си тръгнали, осъзна тя в съня си. Разбрали са, че идва буря.

Една ръка я сграбчи за рамото и тя стреснато се събуди и извика. Изправи се и видя сериозните очи на Джордан Хил.

— Джордан — извика тя. — Боже мой, как ме изплаши.

Джордан приклекна до нея на кея, а Лили започна да проверява дали всичките й копчета са закопчани и да приглажда непослушната си коса. Погледна машинално езерото. Семейството си беше все още там, разположило се край огъня.

— Кога се върна? — попита тя и бавно се изправи. — Как ме намери? — Сърцето й силно заби. Още не беше готова за Джордан. Още не бе решила какво да му каже. В интерес на истината почти беше забравила за него и за опасността, която той представляваше.

Джордан също се изправи.

— Отбих се у Бренда и тя ми каза, че си искала да отидеш някъде, където да мислиш и да бъдеш сама. Разбрах къде трябва да търся.

— О! — възкликна Лили. Въпреки че беше уплашена и неориентирана, изпита странно вълнение, че той помни къде тя обича да се усамотява. — Колко е часът? — попита и погледна часовника си. — Трябва да вървя.

Джордан я хвана за китката и я задържа. На тесния кей нямаше място за отстъпление. Лили погледна водата и усети, че паника стиска гърлото й.

— Няма значение колко е часът — каза той. — Трябва да поговорим. Какво става, Лили? — Той изведнъж забеляза синината на лицето й и се намръщи. — Пинк е направил това. — Просто го заяви, а не зададе въпрос.

— Защо всички така смятат? — попита отбранително Лили.

Джордан протегна ръка и внимателно повдигна косата й от грозната синина, сякаш кичурът можеше да дразни кожата й, да й причинява болка. Лили потръпна от горещия му допир по бузата й, но се остави, без да се възпротивява, да я огледа, позволявайки му да я докосва така, като че ли щеше да се счупи, макар че вътрешно се беше мобилизирала — срещу него, срещу въпросите му.

— Намери ли Тайлър? — попита спокойно тя.

— Не, когато пристигнах, Тайлър отдавна вече го нямаше. Подозирам, че вече сигурно наближава Ню Йорк, а може би и Канада.

Лили се престори на изненадана, все едно че сега чуваше за това. А в действителност, още преди да си тръгне от дома на Ройс, от училището се обадиха, за да съобщят, че Тайлър е изчезнал.

— Значи изобщо не си го видял — каза внимателно тя.

— Не — отвърна той.

Лили се опита да прикрие облекчението си. Той все още не знаеше нищо. Сега тя можеше да каже, че вероятно са сбъркали. Че Джордан трябва да се върне у дома си, че тя ще го държи в течение на всичко. Спомни си колко признателна беше, когато той дойде да й помогне. Сега единственото, за което съжаляваше, беше, че го е въвлякла във всичко това.

— Значи, странно съвпадение.

— Не съвсем — каза той. — Пинк го е предупредил достатъчно рано.

— Пинк! — възрази тя, но когато очите им се срещнаха, погледът му я прониза. Тя извърна глава и усети, че лицето й пламва, но този път от срам. И от страх. Той знаеше.

— Лили, не се опитвай да ме лъжеш. Не те бива за това. Ти вече знаеш. Затова я имаш тази синина, нали? — попита Джордан, сочейки с поглед лицето й. — Защо Пинк го прикрива?

Лили упорито заби поглед в езерото.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Зададох ти въпрос. Защо Пинк прикрива убиеца на нашата дъщеря?

— Нашата дъщеря? — настръхна Лили. — Боже, какво чувство за собственост изведнъж проявяваш. Не си спомням да си бил тук, когато тя имаше нужда от теб.

— Остави това — каза Джордан. — Този номер за вината няма да мине. Виж какво ще ти кажа. Аз съм убеден, че си права за Тайлър. Не знам как Пинк е замесен във всичко това. Можеш да ми кажеш или да не ми кажеш. Но ако смяташ, че понеже Тайлър се е изпарил, слагаме край на всичко, много се лъжеш. Аз ще се разправям с Ройс Ансли. Това момче не може да избяга чак толкова далеч.

Тя извърна очи от него с натежало сърце и мрачно каза:

— Толкова е просто за теб. Сигурно се чувстваш прекрасно.

Джордан я погледна ядосано.

— Лили, знам, че искаш просто да изчезна. Но аз съм тук, независимо дали това ти харесва, или не. И независимо дали вярваш или не, искам да ти помогна.

— Да ми помогнеш! — изсмя се горчиво тя.

— Вчера прие с радост помощта ми — напомни й той.

Лили се обърна и го изгледа. Да, каза си тя. Но днес съм хваната в капан. Ако не му кажа, той ще отиде в редакциите на вестниците или при окръжния прокурор и всичко ще излезе наяве. А ако му кажа…

— Не съм те молила да идваш — възпротиви се плахо тя.

— Боже мой, да не би и ти да го прикриваш сега? Какво става? Има ли Ройс Ансли някакъв коз срещу Пинк? Защо на неговия син, който е извършил убийство, да е позволено да се измъкне? Не мислиш ли, че трябва да бъде наказан? Забрави ли какво се случи на Мишел?

— Не, разбира се, че не съм — каза троснато Лили.

— Нужно ли е тогава да ти казвам всичко това? — попита настоятелно той.

Тя въздъхна и поклати глава, вперила поглед в ръцете си.

— Не е нужно.

— Добре тогава, какво има? Какво? — повтори умолително той. — Моля ти се, довери ми се.

Тя загледа лицето му, на което бе изписана неподправена загриженост. Той виждаше цялата история в черно и бяло, докато нейният свят беше станал целият сив. Тя наистина нямаше друг избор, освен да му каже. Неволно го бе въвлякла в това. И сега той щеше да рови надълбоко, независимо дали на нея й се искаше, или не. Единственото, което тя можеше да направи в този момент, беше да моли за снизхождение. Погледна очите му, които отразяваха тревогата и отминалите години, и си спомни как някога вярваше в него с цялата си душа. Беше млада и мислеше, че ако обичаш някого и ако той те обича, значи можеш да му се довериш. Толкова години бяха изминали, а тя продължаваше да се учи от грешките си, че е глупаво да се мисли така. Знаеше, че ще му каже. Но не защото му имаше доверие. А защото нямаше друг избор.

Той търпеливо срещна погледа й и зачака.

Най-накрая тя каза:

— Ти си прав. Тайлър я е убил.

Макар че беше уверен в това, Джордан трепна при тези думи. Кимна, когато стигнаха до съзнанието му. После погледна Лили и каза:

— Трепериш. Нека да седнем. — Тя направи каквото й каза. Седна послушно до него. — Как разбра? — попита той. — Какво общо има Пинк с всичко това?

Лили пое дълбоко дъх. Непоносимо й беше да изрече думите. Сякаш трябваше да признае някаква ужасна грешка, някаква своя вина.

— Грейсън е бил там.

— Грейсън! — извика той. Лицето му пребледня и тя видя как се опитва да се контролира. Ръцете му стиснаха ръба на кея сякаш бяха две менгемета. — Не мога да повярвам. Боже мой… затова и ти…

— Не, чакай — прекъсна го тя. — Нека да ти кажа — побърза да обясни всичко, всичко, което знаеше за убийството и за заговора между бащи и синове, за разправията с Пинк и за разговора с Ройс.

Джордан слушаше мълчаливо, без да я прекъсва, но мускулите на лицето му гневно потръпваха. Когато тя свърши, той заклати глава, сякаш се опитваше да излее думите от устата си. Най-накрая каза през стиснати зъби:

— Как може да я остави така? Собствената си сестра?

Лили силно се изчерви, сякаш вината бе нейна, но се впусна да защитава сина си.

— Казах ти — започна тя. — Били са пийнали. А тя си съблякла блузата. Той смятал, че по този начин брани честта й…

— Как? Като я е оставил да лежи с лице в калта? Стига, Лили. А и Мишел не би направила такова нещо.

— Но го е направила. Той ми каза! — извика Лили. — Сигурно е изпаднал в паника!

— Глупости, лъже — каза Джордан. — За да се покаже в добра светлина.

— Не може да лъже за такова нещо — извика гневно Лили.

— Но може да лъже за всичко друго — каза Джордан.

— Да не си посмял да говориш така за сина ми — извика Лили. — Да не си посмял. Направил е ужасна грешка, която ще го преследва цял живот. Трябвало е да я спаси. Не е трябвало изобщо да я оставя. Да не мислиш, че не знам това? Да не мислиш, че той не го знае?

— Надявам се, че го знае — извика Джордан. — Надявам се, че не му дава нощем да спи.

— Ами Тайлър? Той какво? Той я е убил. Защо си се захванал с Грейсън? — Тя трепереше от гняв.

Джордан се помъчи да се овладее. Знаеше, че трябва да насочи яростта си срещу Тайлър. Но мисълта, че Грейсън е изоставил Мишел в момент, когато тя е имала най-голяма нужда от него, му действаше като сол върху люта рана. В момент, когато не е могла да извика на помощ баща си, никой от двамата си бащи. Мисълта, че е направил това и го е скрил от майка си, като я е оставил да се чуди и да страда… Недей да й причиняваш още по-голяма мъка… Не й припомняй всичко това, каза си той. Потисна гнева си и се опита да насочи вниманието си към Лили.

— Съжалявам — каза Джордан, но не можа да прикрие горчивината в гласа си. — Минала си през ада.

— Все още съм там — отвърна тя.

Джордан я изгледа, изпитвайки болка от крехкия й вид. Чудеше се колко ли още може да издържи. Достатъчно беше човек да загуби детето си. Но Лили трябваше да приеме и факта, че нейният собствен син е замесен в това, че съпругът и синът й са я лъгали през цялото време. А той я познаваше достатъчно добре, за да знае, че тя по някакъв начин щеше да поеме вината върху себе си. Собственият му гняв сега му се стори като проява на слабост, давайки си сметка за положението, в което се намираше Лили. Тя искаше да отмъсти на убиеца на дъщеря си. Коя майка не би искала? Но ако Тайлър бъде изправен на съд, това означава Пинк и Грейсън да бъдат публично заклеймени, а може би и изпратени в затвора. Това означава животът й да бъде окончателно опропастен. Колкото и да се опитваше, не можеше да се постави на нейно място. Според него всички, замесени в убийството на дъщеря му, с жалките си опити да се измъкнат, заслужаваха най-тежкото наказание. Но разбираше по очите на Лили, че това я разпъва на кръст. Искаше му се да протегне ръце, да я прегърне и да й предложи закрила, но вместо това само тихо попита:

— Какво ще правиш сега?

Лили го погледна изненадано:

— Какво искаш да кажеш? — попита тя. — По-скоро ти какво ще правиш, не е ли така? Искам да кажа, че това е въпросът. Смятах да те помоля да ми дадеш още малко време.

— Ще се съобразя с желанието ти — каза той.

Лили изумена го погледна.

— Защо? — попита тя. — Защо оставяш на мен да взема решението?

Джордан въздъхна.

— Лили, няма да те лъжа. Искам Тайлър да бъде хванат, хвърлен зад решетките и здраво заключен. А ако бъде убит в някой затвор, много се съмнявам, че това ще се отрази зле на съня ми. Само защото е син на шерифа, не означава, че към него трябва да се проявява специално отношение. Ако беше така, в затворите щеше да има нова категория престъпници — деца на служители на закона. Може и да съм жестокосърдечен, но така се чувствам. Той е убил дъщеря ми. И аз искам да бъде наказан. Това е важното за мен.

Лили слушаше, без да възразява, с изопнато, бледо лице.

— Но — продължи той, — знам също, че ако Тайлър бъде изправен на съд, същото ще сполети Пинк и Грейсън. Цялата история ще се разкрие и те също може да влязат в затвора. Най-малкото което са направили, е, че са прикрили углавно престъпление. Затова ако ти кажа, че съм загрижен за тях, значи да те излъжа. Според мен и двамата си го заслужават.

Тя слушаше и разумът й говореше, че Джордан не е несправедлив. Но сърцето й не издържаше и тя го мразеше за тези му думи, затова че я кара да се чувства и тя виновна.

Джордан хвана ръката й и здраво я стисна.

— Лили — каза той, — ако зависеше от мен, щях да ти кажа да ги зарежеш. Те не те заслужават. Ела с мен. Не че аз те заслужавам.

Той я погледна право в очите, доволен, че е изрекъл тези думи. Лили отвърна на погледа му и в очите й се прочете изумление и предпазливост.

— Но наистина не зависи от мен — продължи той. — Това е твоят живот. Твоето семейство. Само ти можеш да решиш. Аз ще приема решението ти.

За минута между тях настъпи мълчание, през което Джордан се надяваше да стане чудо, после нейните очи се наляха със сълзи и тя каза точно онова, което той се страхуваше, че ще чуе:

— Благодаря ти, Джордан. Никога няма да мога да ти благодаря достатъчно.

Той сковано потупа ръката й, после я пусна. Лили разсеяно взе да я разтрива, сякаш от неговия допир кръвообращението й там бе спряло.

— Това е пълен кошмар — каза тя и бързо избърса очи. — Ако искаш ми вярвай, но една част от мен иска да направи същото, за което ти говориш. Тайлър да бъде хванат и наказан. Въобще не ме интересува какви ще бъдат последиците за всички нас. Вярвай ми, толкова гняв се е натрупал в мен. Понякога, като си мисля за всички лъжи и тайни, които Пинк и Грейсън… просто едва си поемам дъх. Но, от друга страна, това е моето семейство. Това е всичко, което имам на този свят — съпругът ми, синът ми. Откакто се помня, само те са ме интересували. Те. И Мишел. Знам, че това сигурно ти звучи егоистично, но те са моят живот. Искам да кажа, че милиони мои спомени са свързани с тях. Сякаш беше вчера, когато Грейсън прохождаше, а Пинк, зад него, му даваше кураж. Мисля си за това и за всички случаи, когато съм ги изоставяла. Искам да кажа, че бях толкова ангажирана с боледуването на Мишел. Знам, че толкова пъти съм ги пренебрегвала и двамата. А после започнах работа с Бренда, макар че Пинк не беше съгласен. И аз го знаех. Но просто започнах. Не им бях на разположение така, както би трябвало. И все си мисля, че след като не са ми се доверили да ми кажат истината, може би са имали основание за това. Може би са заслужавали нещо повече, отколкото са получавали от мен. Може би аз съм тази, която трябва да иска да й дадат още един шанс.

Съмнявам се, мислеше гневно Джордан. Но успя да сдържи гнева си.

— Ужасно бреме ще бъде да се живее с такава тайна — каза накрая той.

— Знам — кимна Лили. — И не е справедливо ти да трябва да живееш с нея заради нас. Знам това, Джордан. Никого не бих помолила за такова нещо. Нямаш представа колко съм ти благодарна.

— Е, аз се връщам в Ню Йорк — каза той. — За разлика от теб няма да трябва да ги гледам всеки ден, та непрекъснато да ми напомнят. — Студените му думи изразяваха точно онова, което изпитваше в момента.

Лили не възрази.

— Никога няма да забравя това, Джордан.

— Няма нищо — отвърна той уж небрежно. — Дължах ти го.

Известно време седяха в неловко мълчание и накрая Джордан заговори.

— Ще ти кажа нещо странно, което научих за Тайлър, докато бях в училището.

— Какво е то? — попита Лили.

— Ами, онази нощ нашата дъщеря — каза той, но този път Лили не трепна при думите му „нашата дъщеря“ — може и да е искала да бъде по-близо до Тайлър, но Тайлър е бил там заради Грейсън.

— Какво искаш да кажеш? — попита Лили.

Джордан бръкна в джоба на сакото си и извади снимката, която бе намерил в бюрото на Тайлър.

— Изглежда, че Тайлър е бил лудо влюбен в Грейсън. Снимката на Тайлър беше залепена отвътре на куфара му, а тази я намерих в бюрото му. — Той й подаде снимката. — Съквартирантът му ми каза, че по цели часове е бленувал над тази снимка.

Лили загледа изумено смачканата снимка.

— Боже мой. Сигурна съм, че Грейсън не е имал представа.

Джордан кимна. Но не беше съвсем сигурен. Съмняваше се, че Грейсън ще пропусне да улови такива сигнали, но нямаше да го каже на Лили. Неприязънта му към момчето вече граничеше с омраза и беше завинаги заседнала в него, но не можеше да очаква от Лили да види нещата по този начин. Тя му беше майка.

Джордан не спираше да мисли за Мишел. Нито за миг не вярваше, че Грейсън се е опитал да й помогне или че й е облякъл блузата. Избягал е като последен страхливец и я е оставил. Точка. Но Лили вярваше на приказките му, защото имаше нужда от това. Ако Джордан се опиташе да й отвори очите, за да види какъв самовлюбен мръсник е той, тя щеше да го намрази.

Лили потръпна и за пръв път забеляза как светлината чезне от небето.

— Най-добре е да се прибирам у дома — каза тя.

Джордан възненавидя тези думи, но само кимна. Изправи се и протегна ръка. Тя я пое и стъпи на краката си.

— Какво ще правиш? — попита тя.

— Ще се отбия да видя майка си — отговори той. — После се връщам обратно. Може би ще хвана някой полет от Нашвил довечера. Утре сутринта имам записи.

Лили кимна. Трепеше — сигурно от студа, помисли си той и понечи да я прегърне, но се възпря. Нямаше смисъл да се залъгва, че тя все още има нужда от него. Връзките между тях щяха да прекъснат след днешния ден. Отсега нататък той щеше само да й напомня по неприятен начин за нещо, което тя щеше да се опитва да прогони в миналото и от мислите си.

— Ще те изпратя до колата — каза той.

— Джордан — започна тя, но стисна устни и отмести поглед от него към езерото. — Недей да ме мразиш за това.

— Никога — отговори той. — Ти недей да мразиш себе си. Хайде да вървим.