Антон Медведев
Враг на Империята (6)

Глава 6

Известието за това, че е убит съдия Ковач, застигна Чалми по пътя му към работата. Той изключи линкома и небрежно кимна на шофьора, с което потвърждаваше, че маршрутът си остава същият, и се замисли.

Ситуацията всъщност беше доста неприятна. Чалми се познаваше лично с Ковач, той беше прекрасен специалист, произнесъл стотици смъртни присъди. Сега ще се вдигне шум, съдиите ще изискат засилена охрана, ще припомнят и за заплатите. Освен всичко друго престъпникът трябваше да бъде намерен задължително, сега това е въпрос на престиж. Впрочем със сигурност Ковач е бил убит от някой негов бивш клиент, или от останалите на свобода апапи — сто на сто е така. Значи като начало трябва да се провери точно този контингент. Той даде разпореждане по линкома да подготвят необходимите документи, докато пристигне. Чалми въздъхна уморено. Жалко за Ковач. Беше добър работник.

Когато Чалми влезе в кабинета, папката с книжата вече беше на бюрото му. Тук имаше стотици страници. Чалми поразмисли и започна да изучава документите отзад напред. Възможно е да е някой от последните клиенти на Ковач.

Буквално на втората страница той се натъкна на нещо много странно. Не вярвайки на очите си, го прочете отново. Така е, грешка няма.

Чалми присви устни, взе слушалката на служебния линком и набра номера на заместника си.

— Морис, ела при мен, трябваш ми… Да, да, веднага… — Чалми затвори телефона, въздъхна уморено и отново се зачете.

Морис дойде след няколко минути — похвална оперативност. Дори се беше задъхал горкият… Чалми мрачно се усмихна при вида на запотеното лице на Морис.

— Седни, Себастиян… — Чалми кимна към креслото и Морис седна, пъхтейки.

— Случило ли се е нещо? — попита той, бършейки потта от голото си теме.

— Я прочети това… — Чалми му подаде един лист от папката. Морис взе документа и се зачете. Прочете го още веднъж с огромно учудване.

— Как ти се струва? — попита язвително Чалми. — Интересно, нали?

— И как така е станало? — Морис обърна листа, сякаш се надяваше, че там ще намери отговора.

— Точно това исках да те питам… — Чалми извади пура, без да бърза, и запали. Морис мълчеше. — Казвай, Себастиян, казвай… — Чалми го гледаше в упор.

— Ами, какво да кажа — вдигна рамене Морис. — Ковач го е съчинил.

— Откога съдиите пускат държавни престъпници? Хубаво, някой е гръмнал този идиот, но ако не беше се случило? Колко още престъпника щеше да пусне той?

— Ковач беше добър съдия, никога не сме имали проблеми с него. — Морис вдигна рамене. — Освен това, не е пускал Ким, а го е пратил при смъртниците. Можем веднага да го върнем, няма да отнеме много време.

— Мислиш ли? — Чалми пусна облаче дим в лицето на Морис. — Току-що разбрах, че „Сарацин“ се е отправил в полет.

— Да, но ще се върне — възрази Морис. — Какво толкова те вълнува това хлапе?

— Това хлапе, както го наричаш, само на Лота уби четирима. Единият от тях, впрочем, беше обявен за междупланетно издирване. Подценяват го, Себастиян. Спомни си ментограмата му — ако попадне в ръцете на сериозни хора, от него ще излезе достоен противник.

— Според мене преувеличаваш. Ако сега е на „Сарацин“, няма голям избор: или ще свърши там, или пак ще попадне в нашите ръце.

— Дай боже… — въздъхна Чалми и отправи поглед към Морис. — Струва ми се, че смъртта на Ковач косвено е свързана с Ким.

— От къде на къде? — изсумтя Морис. — Какво общо има Ким?

— Не знам. Но съм сигурен, че е така. Нали знаеш, че никога не греша. Така че, провери обстойно този вариант…

* * *

На кораба имаше над сто и петдесет смъртника, главно това бяха закоравели криминално проявени престъпници. Ким вече разбра защо е така — политическите веднага ги разстрелваха, това спестяваше на правителството много неприятности. Що се отнася до разните там убийци и насилници, от гледна точка на същото това правителство, техните престъпления не бяха толкова сериозни, поради което тези хора можеха да заслужат помилване. При това, тук те работеха, така да се каже, „по специалността си“ — да убиват, да убиват и пак да убиват.

Когато тръгнаха на обяд, Ким вървеше до Барона, което го предпазваше от нежелани обрати. Чевръстия ситнеше най-отпред, Стратега малко изоставаше. Явно го боляха краката.

Столовата се оказа просторна, което беше нормално за огромните размери на кораба. Дългите маси и пейките бяха занитени за пода.

Този ден на обяда присъстваше прекият им началник, полковник Войков — онази гадина, както се изрази Барона. Полковникът обичаше неочакваните визити и щом засечеше някакъв пропуск, провинилия се го чакаше карцер. Впрочем днес той беше в добро настроение, което по думите на Барона беше рядкост. Той крачеше напред-назад из столовата и си тананикаше някаква песничка.

Колкото и да беше чудно, храната се оказа обилна и дори доста вкусна. Нормално, гладна мечка хоро не играе. Менюто беше стандартно за всички, яденето се слагаше в специални подноси с щамповани вдлъбнатини. Доколкото Ким можа да се ориентира, първото блюдо беше супа с месо, второто — голяма порция пържени картофки с две кюфтета. На подноса имаше салата от домати и нещо зелено плюс чаша евтина бира. С една дума, Ким си похапна добре, още повече че това му беше първото ядене за днес. По тялото му се разнесе приятна нега. Ким малко се учуди — уж бирата не беше толкова силна, а му замая главата.

Старшият надзирател даде команда за приключване на обяда. Той си имаше и помощници, които, както успя да схване Ким, не се числяха към смъртниците. Имаха си оръжие — електрическа палка. Днес те бяха особено стриктни заради присъствието на полковника.

Ким стана заедно с всички. След десетминутната почивка, по време на която се разрешаваше да изпушат по цигара и да отидат до тоалетната, всички се отправиха в Арсенала. Така се наричаше помещението, където се съхраняваше личното оръжие на бойците. Тази нощ „Сарацин“ щеше да поеме към поредната си експедиция и оръжието трябваше да бъде в изправност.

Началникът на Арсенала, висок човек с протеза на мястото на десния му крак, показа на Ким касетката на Хитреца, където имаше различни видове оръжия. Началникът му обясни, че това е стандартният комплект. Попита Ким дали може да борави с оръжие и когато получи утвърдителен отговор, го потупа по рамото и си тръгна.

Най-мощното оръжие, което значително превъзхождаше по своята ефективност обикновената пушка, се оказа едрокалибрената ръчна картечница, която стреляше с отдавна излезли от употреба взривни патрони. Магазинът за хиляда патрона се разполагаше на гърба в специална касета, патроните се подаваха на картечницата през гъвкав пластмасов преходник. За точност при стрелбата се използваха специални бойни очила, точката на прицела се отбелязваше от плаващо в полезрението кръстче. Ким беше виждал такова оръжие на кино, а сега го държеше в ръцете си. Доколкото можа да се ориентира, бойците най-високо оценяваха картечниците. Имаха основание, тъй като дори мощната лазерна пушка не можеше да се сравни с това древно варварско оръжие. Откосът с такава картечница с лекота може да пробие каменна стена — по-точно, да я пръсне на парчета. А ако такъв куршум попадне в човек, от него не оставаше нищо, мощният взрив го превръщаше в купчина месо.

Естествено имаше и съвременно оръжие — обикновена лазерна пушка, лазерни пистолети, гранати с регулиране на времето и силата на взрива, „умни“ мини, които реагират само на човешко тяло. След като внимателно огледа арсенала, Ким се убеди, че тук са представени почти всички постижения на цивилизацията.

Към него се приближи Барона.

— „Трошачката“ я носи винаги със себе си. — Той посочи картечницата. — Също и няколко гранати. Останалото е по твой избор. Недей да се товариш много, тежички са. Ако нещо ти липсва, патрони и други работи, ще си ги набавиш от Терминатора, началника на Арсенала.

— Ясно — кимна Ким. — А тук има ли тир или някакво място за тренировки? Никога не съм стрелял с картечница.

— Тир ли? — подсмихна се Барона, като хвърли презрителен поглед към Ким. — Тир ще имаш след два дни… — И тръгна към Чевръстия. Той клечеше до картечницата и яростно удряше по нея с юмруци, опитваше се да свали капачката на кутията на дулото. Ким се отказа да проследи края на тази история. Извади доста тежката картечница от касетата, постави я върху металния под и започна да изучава устройството й.

Оказа се сложна работа, Ким дори се уплаши да не би да гръмне, без да иска. Но се размина и след около час вече беше разгадал това страховито оръжие. Или поне знаеше какво и къде да натиска.

Останаха в Арсенала до вечеря и Ким успя изцяло да комплектува снаряжението си. Дори пробно се екипира, за да не изглежда по-късно смешен. Не беше лошо, само малко тесничко. И все пак беше доволен — службата в Департамента му беше от полза, придобитите навици му послужиха и тук. Дори Барона го забеляза.

— Участвал ли си във военни действия? — попита той.

— Не. Двумесечен курс в батальона за огнева подкрепа — излъга Ким. Не беше ходил даже войник, веднага се озова в Департамента.

— Справяш се. Пък аз мислех, че ще берем ядове с теб… — потупа го той по рамото и излезе. Ким си отдъхна. Ако се разчуеше, че е служил в Департамента, а и че е бил Изпълнител, щеше да му се види черен светът. Тези хора мразят Департамента и всичко, свързано с него.

Тръгна на вечеря, изпълнен с радост и с мисълта за това, че всичко ще се оправи. Разбира се, че ще се оправи, къде ще ходи?

Вечерята също беше обилна. Ким си хапваше с апетит — изглежда, работата с оръжието му се отрази добре. Този път имаше пържена риба с някаква каша и бира. Едва сега обърна внимание, че бойците се хранеха мълчешката — нямаше никакви разговори, сто и петдесет челюсти старателно дъвчеха. И чак когато всичко беше изядено и изпито, започна някакво общуване. Чуха се гласове, смях, някой дори запя със затворени очи, поклащайки се наляво-надясно.

Ким също се чувстваше много добре, дори престъпниците около него сега му се струваха съвсем нормални момчета. Дори този отвратителен тип, Чевръстия, го гледаше с усмивка и нещо му намигаше. Ким в отговор се усмихна и Чевръстия радостно се засмя.

Надзирателят погледна часовника и подаде сигнал за приключване на вечерята, смъртниците станаха от масите и се отправиха към каютите си. Чевръстия вървеше до Ким, прегърнал го през рамо, и си спомняше на висок глас колко весело си е прекарвал с момичетата от енорията „Свети Йов“. Ким го слушаше, от време на време кимаше с глава и все не можеше да дочака онзи да млъкне — той много искаше да разкаже как веднъж се запознал с едни близначки. Чак в каютата успя да вземе инициативата в свои ръце, при това всички го слушаха с интерес. Историята наистина беше смешна и когато Ким разправяше как сестрите са го лъгали, представяйки се за едно момиче, се смя даже винаги сериозният Стратег.

След това взе думата Барона. Той разказа в подробности как е ограбил къщата на един богат идиот и случайно се натъкнал на жена му, която трябвало да замине някъде, но си останала вкъщи. Барона описа подробно как се е забавлявал с нея, как се е къпал с нея в басейна и как я е удавил в същия този басейн. Когато стигна до мястото как нещастната жена се е мъчила да изплува, а той я е бутал с крак обратно, всички се смяха, включително и Ким. Барона разказваше много артистично, жестикулирайки и с мимики.

Веселбата продължи повече от час и Ким се почувства така, сякаш се познаваше с тези момчета цял живот. Чевръстия дори му показа списанията си с лиги на устата, като му сочеше с пръст снимките на най-симпатичните девици. Една от тях, разголена цицеста дама, яхнала бял кон, той даже нарече своя жена.

— Истина ви казвам — добави той тихо, — тя още не знае за това, но щом се измъкна оттук, задължително ще я издиря и ще се оженим.

След известно време светлината започна да отслабва, което беше сигнал за отбой. И докато още все пак се виждаше, трябваше да успеят да се съблекат и да си легнат. Ким се зави с одеялото и още дълго наблюдаваше намаляващата светлина на лампата, а на устните му играеше усмивка.

През нощта го събуди някакъв шум. Без да схваща къде се намира, седна на леглото и си удари главата в металния таван. Разтърка очи и се огледа.

В каютата беше тъмно, единствената лампичка едва мъждукаше. Долу Стратега яко къртеше, Чевръстия мънкаше нещо насън, обърнат към стената и завит презглава с одеялото. Ким се вслуша в шума, предизвикан от разтърсването на кораба, и разбра — излитат.

Оправи си възглавницата, отново си легна, но нещо му беше гадно на душата. Да не беше пил нещо вчера? — опита се да си спомни предишната вечер. Не, само чаша бира.

Взе да се усеща някак тежък. Изчака да му премине, но тежестта нарастваше. Стратега престана да хърка, долу Барона тихо псуваше. Само Чевръстия продължаваше да спи, само че спря да дърдори и сега също простенваше.

Претоварванията стигнаха своя максимум, после почнаха бавно да намаляват. Ким разбираше, че корабът е военен, много мощен, но беше ли нужно да излитат с такава скорост? Може просто пилотите и командирът на кораба да се наслаждават на неговата мощ.

Минаха още петнадесетина минути, през цялото това време Ким лежеше и се вслушваше в тръскането на кораба. След това имаше едно последно раздрусване и настъпи тишина. Това също си имаше своето обяснение — включиха маршовите двигатели, зад борда на крайцера изкривеното и свито пространство се лашкаше сега в невидими силови вихри.

Барона беше казал, че отиват да потушат бунта на някакви метежници. Щом се сети за това, Ким се почувства още по-зле. Значи това е наказателна експедиция. Да не би да отиват при Седрик? Говореше се, че принцът навсякъде има свои бази.

Ким въздъхна. Излиза, че сега е не само смъртник, затвори очи и се опита да заспи. Но не можа веднага, понеже натрапчивите мисли не го напускаха. Отчаян, започна да мисли за Шийла и неусетно накрая заспа.

Събуди се от немного силния, но извънредно противен писък, който идваше от високоговорителя на стената. Часовникът над вратата показваше седем сутринта, лампите ярко светеха.

Пискливият глас притихна, Ким уморено се привдигна от леглото. На съседния нар се размърда Чевръстия. Прозина се, погледна сънено Ким и промърмори нещо. След това се смъкна отгоре, пъхна краката в обувките си и излезе от каютата.

В устата си усещаше някакъв неприятен привкус. Ким слезе от нара, облече се, оправи си леглото и отиде да се мие. Стратега и Барона все още лежаха.

Когато се върна, Барона и Стратега се обличаха, Чевръстия тъкмо беше оправил леглото си. Любимите му списания лежаха върху леглото на Ким. Той ги премести на леглото на Чевръстия и в същия момент се срина на пода от страхотен удар в челюстта.

— Казах ли ти да не ги пипаш?! — разкрещя се Чевръстия, застанал разярен над него. — Казах ли ти?!

Малко му се проясни пред очите и макар че все още му пищяха ушите, Ким се вкопчи в кревата на Стратега и бавно се привдигна.

Успя да избегне втория удар на Чевръстия — наведе се и му удари един в корема. Чевръстия се присви, при което Ким го сграбчи за главата и го удари с коляно в лицето. Чевръстия падна, залят в кръв.

— Ако още веднъж ме пипнеш, ще те убия — изхриптя Ким, приближи се до мивката и пусна крана. Отпи няколко глътки, опита с език зъбите си — бяха на мястото си, и се изми.

Барона не промълви нито дума. Прекрачи лежащия на пода, извади цигара от джоба си и излезе от каютата. Всички забелязаха мрачния му вид.

За сметка на това Стратега оцени кратката битка.

— Добре се биеш — изкоментира той и стана от леглото. Прозина се с досада и също излезе от каютата.

На Ким не му се щеше да остане насаме с Чевръстия. Отправи поглед към вчерашното приятелче, поклати неразбиращо глава и излезе след Стратега.

Колкото и да беше странно за Ким, Чевръстия все пак дойде на закуската. Всъщност, физиономията му не беше чак толкова пострадала — Ким намали силата на удара си, случаят не беше такъв, че да удря с все сила. Чевръстия хвърли бърз поглед към Ким, седна и се залови с яденето.

Ким беше много изгладнял, никога не си спомняше да е изпитвал такъв вълчи глад. Сигурно им сипваха нещо в храната, някакви стимулатори. Беше напълно обяснимо, подобни добавки помагаха за натрупване на мускулна маса. При това Ким знаеше, че след закуска почват тренировките. Боецът трябва да бъде във форма, иначе не може да бъде победител в съвременната война.

Апетитът му наистина си го биваше. Ким се хранеше и чувстваше как по тялото му се разлива приятна нега. Странно — смяташе, че причината е в бирата, но той още не я беше докоснал.

Когато Ким изпи сутрешната си бира, му стана съвсем добре, светът вече не му изглеждаше толкова мрачен. Даже Чевръстия не му се виждаше толкова противен. С всеки може да се случи. Сутринта се чувстваше толкова отвратително, че можеше човек да убие, дето се казва.

Веднага след закуската се разпределиха по залите за тренировки. На тяхната и на още две такива четворки им се падна залата, в която се тренираха действия на тъмно. Новият, все още непознат на бойците инструктор висок мустакат капитан, започна да им обяснява темата на днешното занятие. По-точно, как да се скрият от лъчите на прожектора. На Ким това не му беше известно и затова внимателно слушаше инструктора.

Тренировките започнаха. Загасиха лампите, включиха четири прожектора, чиито тесни лъчи започнаха да шарят из залата в търсене на бойците. Ким добросъвестно се прикриваше — отскачаше от лъча напред или назад, в зависимост от това, как се приближаваше към него светлинното петно. По-лесно беше да се отскача след лъча, понеже можеше да се тича в цял ръст, без да се притесняваш, че ще те забележат. Очите на наблюдаващия следят светлинното петно, те са „осветени“, поради което трудно може да забележи каквото и да било извън петното. По-сложно беше да се отскача под самия лъч в посока към прожектора, освен това беше и по-неефективно, този начин ставаше само в случаите, когато вече няма как да се избяга на другата страна. Тогава трябваше да се навеждаш или дори да правиш кълбо, да пълзиш, за да не попаднеш в обсега на шарещия над главата лъч.

Като цяло тренировката хареса на Ким, доста бързо схвана какво може да прави и какво не. По-точно беше грешка да се мъчиш да избягаш от лъча, все едно ще те застигне, а вече ще си загубил скъпоценните секунди. Ако все пак си попаднал в обсега на лъча, най-добре да се проснеш на земята и да замреш, надявайки се, че няма да те забележат.

В края на тренировките Ким събра осем наказателни точки, което беше по-малко, отколкото при опитните бойци, и това го изпълни със задоволство.

След първата тренировка се даваше половинчасов отдих. Някои от тях бойците отидоха в пушалнята, но повечето от тях, в това число и Ким, просто лежаха върху пясъка на залата.

Вглеждайки се в железните конструкции на прожекторите, Ким си мислеше, че трябваше едно време да помоли чичо си да го прати в някое от подразделенията със специално предназначение. Не в такова като това на смъртниците, а в истинско. Тук му харесваше — в смисъл, харесваше му оръжието, тренировките. Ким не искаше да мисли, че съвсем скоро ще му се наложи да убива, опитваше се да се съсредоточи върху добрите страни. Грешка беше, че отиде в Департамента. Можеше да помоли чичо си, наистина можеше. Сега щеше да бъде инструктор или просто боец в някой елитен отряд. Щеше да има приятели — истински, верни, щяха заедно да вършат работата си…

А вместо това се намира тук… Ким сбърчи нос, когато чу инструкторът да се обръща към тях, и бавно се изправи. Колко бързо мина този половин час…

Следващата тренировка беше посветена на начините за спасяване от огневата линия. Повечето бойци се отнесоха към нея с насмешка. Високият як смъртник по прякор Слона каза, че не възнамерява да се занимава с подобни глупости — тъпо е да се мисли за такива неща, когато в ръцете си държиш „трошачка“. По-скоро враговете трябва да треперят и да се крият. Инструкторът погледна Слона, излезе от залата, без да продума, и след минута се върна с „трошачка“ в ръце.

— Вземи — подаде картечницата на Слона. Той спря да се хили и предпазливо взе в ръце оръжието.

— Ама защо? — попита смъртникът.

— За да докажем, че инструкторът не ти е нужен. Ще отида в дъното на залата, а ти се опитай да ме убиеш. Можеш да стреляш на откоси, ти си пръв.

— Но патроните не са халосни… — Боецът изумено погледна картечницата.

— Точно така. Аз ще стрелям с пистолет. — Инструкторът потупа с ръка кобура си. — Ако ти не ме убиеш, ще те убия аз. Чиста работа… — Той се обърна и тръгна към другия край на залата.

— Но аз се пошегувах! — извика Слона, но инструкторът не го слушаше.

— Хайде Слоне — каза някой. — Залепи го на стената.

Бойците бавно се отдръпнаха, оставяйки Слона сам. Инструкторът, който беше се отдалечил на стотина метра, се обърна и погледна пребледнелия боец.

— Почвай! — Той разкопча кобура си и без да изважда пистолета, бавно тръгна към Слона. Той се озърна, все още недоумявайки какво става, след това бързо надяна бойните очила, щракна предпазителя и притисна картечницата към бедрото си. Ким си помисли, че в момента не би искал да е на мястото на инструктора.

Звънкият откос разкъса тишината в залата. Ким видя как инструкторът майсторски се плъзна встрани, падна на земята, направи кълбо, в ръцете му изненадващо се появи пистолетът. Стената зад гърба му се озари от взрива на куршумите. Веднага след това стана тихо. Слона спря да стреля, олюля се и зарови нос в пясъка. Дрехата му на гърба беше прорязана от лазерния лъч и леко пушеше.

Инструкторът се приближи до смъртника и го обърна по гръб с крак. Слона още беше жив, от устата му се стичаше струйка кръв. Инструкторът прибра пистолета в кобура и обгърна с поглед заобиколилите го бойци.

— Не е толкова важно какво оръжие държиш в ръцете си — тихо каза той. — Важното е да можете да си служите с него! Имам заповед да направя от вас бойци и ще го направя. Колкото повече ме слушате, толкова по-дълго ще живеете. Вие двамата — инструкторът посочи Чевръстия и още един боец, — занесете този глупак в лазарета. Ако има късмет, ще оживее. Да продължим занятието…

Този инцидент много впечатли бойците. Те изпълняваха указанията на инструктора стриктно и безпрекословно. Както по-късно разбра Ким, инструкторът се наричаше Мирон и само преди седмица беше служил в някакъв специален отряд в Петербург. Носеха се слухове, че нещо не се разбирал с началството, дори, че е разбил мутрата на някого от ръководството. Решили да не се стига до съд и предложили на Мирон алтернативата или да се извини на началника и инцидентът ще бъде забравен, или да отиде като инструктор на „Сарацин“. Мирон избрал второто.

Някъде към обяд Ким стана вир-вода, тренировките наистина бяха доста интензивни. Оказа се, че и избягването на изстрела също си има своите тънкости. Нещата зависят от това, кой стреля в тебе, с какво, от какво разстояние и, разбира се, имаш ли ти самият оръжие. Ако имаш, положението не е толкова лошо — трябва да избегнеш само първия изстрел, като често пъти избягването на изстрела се придружаваше от приклякване или преобръщане на кълбо или пък едновременно и от двете. Ако се целят в тебе с пистолет, трябва да бягаш наляво и надолу, което осигуряваше защита на целта, тоест на теб от оръжието и ръката на стрелеца. Ако бягаш надясно, противникът те виждаше много добре и му беше достатъчно малко да мръдне дулото и да стреля. И затова Мирон ги обучаваше рефлекторно да бягат наляво, това движение беше придружено от едновременна смяна на нивото, тоест с приклякване и изваждане на пистолета от кобура. Като цяло всичко това траеше по-малко от секунда. Рязко мятане наляво — надолу, коляно напред, изстрел, или по-добре два — три изстрела поред. Мирон придаваше огромно значение на рефлекторността, подчертавайки, че в сложна ситуация няма време за мислене, тялото трябва да работи само.

Тренировките свършиха точно в два часа следобед. Мирон си отиде в каютата на горната палуба, където пребиваваше офицерският състав, бойците също се прибраха по каютите си. Впрочем много от тях, включително и Ким, предпочетоха първо да си вземат душ. По думите на Барона, никога досега не са имали такива тренировки, общо взето учили ги как да си служат с оръжието и каква тактика на взаимодействие да имат на бойното поле.

Следваше обядът. Както обикновено, Ким не страдаше от липса на апетит. След като изпи традиционната напоследък чаша бира, почувства се щастлив, толкова му стана хубаво. Погледна Чевръстия и той, като улови погледа му, виновно се усмихна. Ами така е, с всеки може да се случи…

Ким също му се усмихна в отговор и въздъхна с облекчение — май всичко си идва на мястото. Всъщност горе-долу за това беше си мечтал винаги: далечни полети, рисковани рейдове. И хората наоколо не са толкова лоши…

Днес следобедните занятия бяха отменени, тъй като корабът наближаваше крайната цел на своето пътешествие. Предстоеше им битка, бойците се нуждаеха от почивка. Но на Ким въпреки обилния обяд, не му се спеше. Заедно с новите си приятели прекара времето си в приятни разговори, изпълнен с усещането за удовлетворение от факта, че всичко е наред. В изблик на радост Чевръстия дори искаше да му подари едно от списанията си, но Ким великодушно отказа.

Привечер от тази атмосфера нямаше и следа. Всички мълчаливо лежаха на койките, Ким мислеше как да се измъкне от кораба на смъртниците. Нищо не го свързваше с тези престъпници.

Изведнъж го хвана страх. Ким осъзна, че нещо много бързо му се мени настроението. Само преди час се прегръщаха с Чевръстия, той приятелски го потупваше по рамото. А сега е готов да му разбие мутрата. Какво става?

Дойде му на ум една интересна мисъл. Ким се обърна към Барона.

— Бароне, чуваш ли ме?

— Не… — отвърна той и отвори очи. — Какво искаш?

— Дали не ни слагат нещо в яденето?

— Че ти не знаеш ли? — криво се усмихна Барона. — Дават ни какви ли не боклуци — за да сме по-силни, по-издръжливи. Плюс еуфорин за готино настроение.

— Еуфорин? Това не е ли наркотик?

— Да. Имат го само военните. Навън не можеш да го намериш. Затова няма смисъл да се махаш оттук, ако два дни след това не си го набавиш, ще луднеш.

— Ама това е незаконно! — възмути се Ким. — Нямат право да ни тровят по този начин.

— За какви права дрънкаш… — Барона уморено се прозя. — Ще видиш утре преди боя как ще ти вкарат „коктейл“…

— Какъв „коктейл“?

— Нали ти казвам, ще видиш… — Барона се обърна към стената и млъкна.

И така, истина е… Ким си намести възглавницата и впери поглед в тавана. Значи наистина ги помпат с наркотици. И доброто им настроение след ядене се дължи на еуфорина. Правилно, бойците трябва да са в добро настроение, в противен случай просто ще се избият помежду си. А така непрекъснато са като на градус. Лошото е, че сутрин въздействието на вечерната доза е изчерпано. Затова и апетитът им е такъв. Ким със страх осъзна, че с нетърпение чака вечерята. Тоест, вече е пристрастен.

Никога в живота си не беше пробвал наркотици, затова го хвана страх — ами сега, какво ще стане с него? В Департамента се гледаше много строго на тези неща. Ким си спомни как им изнасяха лекции за недопустимостта от употребата на каквато и да е „трева“ и всичко подобно. Основният акцент в лекциите се поставяше не върху здравето, а върху това, че ако е във властта на наркотиците, офицерът няма да може да изпълнява както трябва преките си задължения. Умът винаги трябва да бъде чист — това беше заседнало дълбоко в съзнанието на Ким, затова сега се чувстваше твърде неуютно. Наркотиците са смърт и най-често — много бърза.

Спомни си за споменатия от Барона „коктейл“ и му стана още по-мъчно. Трябва да се бяга оттук час по-скоро. Да, но къде и как?

Затрещя радиоговорителят — беше време за вечеря. Ким машинално седна на кревата и провеси крака. И изведнъж се хвана, че няма търпение. Какво да прави сега? Да не яде ли?

Той скочи от леглото и погледна Барона.

— Я ми кажи, бързо ли се привиква към еуфорина?

— Вече си привикнал. Така че, изхвърли от главата си тези празни мисли и да идем да кльопаме. Без кльопачка ще предадеш богу дух по-бързо. Нали така, Стратег?

— Да — потвърди винаги мълчаливият Стратег. — В началото аз гладувах една седмица, но после все едно почнах да ям. Тук съм от шест месеца. Още толкова и ще ме прехвърлят към онези, които нямат право вече да излизат. Там не дават еуфорин и те лекуват от пристрастяването към него, имат си лекарства. Затова единственото, от което се нуждаеш, е да оцелееш.

— А това не е лесно — добави Барона. — И така — яж, за да си силен. Слабите загиват.

Тази нощ Ким не можа да мигне. Знаеше, че на разсъмване ще пристигнат на Артела, крайната цел на техния рейд. Нападението им ще бъде изненадващо за метежниците. Предишната вечер ръководителят на операцията генерал Бигс направи инструктаж, като подробно описа поставената им задача. Метежниците, Бигс не уточни кои са те, са построили укрепена база на тази планета и са около хиляда на брой. На базата има стотина къщи, завод за хранителни концентрати, енерговъзел, шестнадесет зенитни установки. Всички, близо триста мъже, са добре подготвени и въоръжени, затова Бигс препоръча да не се вземат пленници, а да ги унищожават на място. Препоръките му имаха силата на заповед.

По време на инструктажа Ким не се сдържа и зададе въпрос:

— Може ли да ми кажете, сър — каза той, когато генералът благосклонно кимна с глава, когато видя вдигнатата му ръка. — По вашите думи мъжете са около триста. А кои са останалите?

— Жени и деца — студено отвърна генералът, явно въпросът му беше неприятен.

— А с тях какво да правим?

Генералът се намръщи и сви устни.

— Детето ще порасне и ще стане войник. Жената на метежника може да роди само метежник. Получих заповед да унищожа селището и ще го направя. След като си тръгнем, там не трябва да остане жива душа. Ясен ли съм?

— Да, сър… — Ким седна, мислейки с ужас, че е възможно да му се наложи да стреля в деца.

— Още веднъж повтарям — каза генералът. — Основната ви задача е да унищожите зенитните установки, останалото ще довършат десантчиците. И не жалете патроните… — Той се обърна и излезе от залата за инструктаж, като остави на помощниците си да сведат до знанието на бойците конкретните задачи.

И ето че сега Ким лежеше на тъмно и се страхуваше да заспи. Защото знаеше: затвори ли очи — и ще настъпи утрото. А на сутринта отново ще му се наложи да убива. Най-лошото беше, че това можеха да бъдат жени и деца. Ами ако му заповядат? Какво ще прави?

Той не искаше да си отговаря на този въпрос. Но, разбира се, че на разсъмване ще намери отговора.

* * *

Когато корабът се разтърси, оказвайки се отново в привичната координатна система, Ким и останалите бойци вече повече от час се намираха на десантната палуба. Изцяло екипирани и въоръжени, чакаха команда за кацане в глайдерите. Имаше повече от двадесетина машини, пилотите десантчици бяха вече заели местата си — смъртниците нямаха право да управляват глайдерите. Край всяка от колите крачеше по един човек в униформа на офицер от медицинската служба. Ким се сети, че точно тези хора ще им бият инжекция с прословутия „коктейл“. Именно това плашеше Ким най-много от всичко.

— Качвайте се в машините! — извика ръководителят на смъртниците Войков. Бойците станаха и се запътиха към глайдерите си. — По-живо, копелета! — пришпори ги полковникът. — Размърдайте си задниците!

Пръв в глайдера влезе Чевръстия. Преди да се напъха вътре, спря за секунда, медикът притисна към ръката му наконечника на инжектора и направо през ръкава му вкара дозата от „коктейла“. Чевръстия се намръщи и влезе в колата.

Идваше ред на Стратега, след него беше Ким.

— Не може ли без това? — тихо попита той. Впрочем медикът изобщо не обърна внимание на думите му. Ким усети съприкосновението с инжектора, потръпна при проникването на иглата в ръката му. След това влезе в машината, „вслушвайки се“ в усещанията си.

Колкото и да беше чудно, не се чувстваше никак зле — може препаратът все още да не беше подействал. В колата влезе Барона и вратата се затвори.

— Е, какво, пътници за оня свят, ще се трудим ли? — ги погледна с усмивка един от пилотите, другият се ухили. Моторът забръмча, глайдерът потръпна, но остана неподвижен за известно време.

Ким седеше, стиснал в ръце картечницата; корабът, а заедно с него и глайдерът яко се разтърсиха. Той си представи какво става сега на базата на метежниците — паника, всички тичат напред-назад. Майките грабват децата си, опитват се да ги скрият от надвисналата опасност. Но къде можеш да се скриеш от десантчиците на Империята? Никъде. Те са като богове, слезли от небето.

Беше опияняващо — вкопчен в картечницата, Ким чакаше кацането с нетърпение. Погледна Чевръстия, който седеше срещу него и закачливо му намигна. Трай си, след малко ще видят къде зимуват раците!

Претоварването намаляваше, след малко изчезна напълно и в този момент се отвориха броневите „крила“ на хангара. В очите ги удари светлината от чуждото слънце. Ким зажумя. Корабът направи лек завой и заслони светлината. Глайдерът се залюля, освобождавайки се от задържащите го скоби, и с устрем се издигна в синия квадрат на небето.

Ким тръпнеше в очакване на боя. Но това е забележително! Даже ахна от възторг, когато глайдерът направи два-три зигзага в изпълнение на противозенитната маневра. Май стрелят по тях! Ким дръпна предпазителя, но съжали, че не може да отвърне веднага на огъня. Обърна поглед към Барона — от лицето му беше паднала разумната маска, в очите му играеха злобни пламъчета. Ангелът на отмъщението — му мина през ума и дори се разсмя от това сравнение. То си е така — те са ангели. И сега ще слязат на черната земя…

Вдясно от тях нещо пламна. Ким погледна през бронираното прозорче и видя един глайдер да гори. Той се разпадаше на парчета и оставяше след себе си опашка от дим.

Очите на Ким потъмняха — това никога нямаше да им прости. Никога…

Един след друг се приземяваха, долу вече се водеше битка. Дойде и техният ред — след ефектен вираж глайдерът намали скоростта и „увисна“ на десетина метра от изригващата огън зенитна установка.

Вратата на глайдера се вдигна и Ким скочи на земята след Барона.

Дулата на зенитката бяха насочени към небето, пред очите на Ким още един глайдер направи салтомортале и се заби в земята. Ким с вик взе на мушката зенитчика и натисна спусъка. Неговият откос се сля с този на Барона.

Оръжието им наистина си го биваше. Вишката на зенитката се покри с пламъци, разхвърчаха се парчета. Пламъкът, който изригваха дулата, потръпна за последен път и угасна.

Ким радостно се засмя — пада ви се, недоносчета! Отвори се една врата в долната част на вишката, оттам изскочи някаква човешка фигура и хукна да бяга, като едновременно стреляше. Ким завъртя дулото и стреля, после си обърна главата — нямаше време да гледа кървавите остатъци от човека. По-бързо, по-бързо, враговете са все още твърде много.

Наблизо Чевръстия крещеше нещо — с широко разкрачени крака той заливаше с огън съседната къщичка, откъдето някой беше дръзнал да стреля в тях. Изведнъж тя пламна, стените й се разклатиха, после рухнаха и посипаха стрелящия с парчета.

Техният глайдер беше успял малко да кривне встрани и сега набираше височина — след известно време щеше да ги вземе. А те имаха още доста работа. Ким се разкрещя в яростта си, когато видя един човек да стреля в него. Тъкмо се готвеше да стреля, но Стратега го изпревари. Той беше клекнал и даваше безпогрешни къси откоси.

— Напред! — изкрещя Барона — Бий копелетата!

Никога преди това Ким не беше изпитвал подобно опиянение от боя. Те тичаха по тесните улички на градчето, от всички страни се носеха звънките трели на „трошачките“ — другите подразделения също не стояха със скръстени ръце. За миг Ким зърна в небето сивия търбух на техния кораб, който се снижаваше. Това показваше, че всички зенитни установки са разрушени и че е време да се приземят десантчиците. За какво са им десантчици, те и сами щяха да се справят. Ким забеляза някакво движение на втория етаж и стреля с картечницата, като за един миг преди изстрела успя да различи изплашено детско лице. Отличен изстрел, така и трябваше да бъде. Плъхчето винаги се превръща в плъх. А плъховете трябва да бъдат стъпкани…

След това усети болка и с известно учудване установи, че е ранен в ръката. Беше стрелял висок възрастен мъж, който стоеше на вратата на своя дом и въобще не се криеше. Глупак… Ким го взе на мушка и с единичен изстрел го разкъса на парчета. После размърда ръката си — няма нищо, ще мине.

Близо до него беше Чевръстия, той не се отделяше нито крачка. Между тях двамата се получи добър синхрон. Ако Ким не забележеше някого, с него се справяше партньорът му, и обратното. Беше страхотно. И тъкмо Ким си помисли, че Чевръстия е много способно момче, когато някак подскочи, сякаш се препъна в нещо и наоколо се разлетяха кървави пръски. Той изпусна картечницата, падна по очи и гърдите му се превърнаха в кървава пихтия.

Стрелбата идваше от горния етаж на голяма къща. Ким видя огънчетата на изстрелите, схвана, че оръжието е едрокалибрена картечница и в същия момент осъзна, че се целят в него. Той отскочи наляво, коленичи — там, където стоеше само допреди малко, асфалтът се „разруши“ от взривовете на куршумите. Ким хвана омразния прозорец на мушка, натисна спусъка и държеше пръста си върху него, докато вместо стената с прозореца не остана огромна димяща дупка.

Това, което се случи после, му се губеше. Помнеше, че стреля, стреля много, до момента, в който се свършиха боеприпасите. След това хвърля гранати в ръждясалия корпус на стар космически кораб, където се криеше някаква жена. Май не беше сама, но това дори беше добре, защото все някой трябваше да отговаря за смъртта на Чевръстия. След това щурмуваха един завод. Ким запомни, че на пода бяха разхвърляни опаковки от хранителни концентрати. Никой от работниците не успя да се скрие, последните четирима ги разстреля непознат за Ким десантчик.

След това ги извозиха с глайдерите до кораба. Стратега му помогна да смени бинта на ранената си ръка. От очите на Ким се лееха сълзи, но не от болка, а от осъзнаването на факта, че Чевръстия вече го няма, че смъртта на тези твари можеше да плати гибелта му.

В лазарета, докато докторът обработваше ръката на Ким, го завладя някаква апатия. До него седяха още двама бойци, потънали в мрачни мисли. Впрочем на Ким му беше все тази за всичко, включително за него самия. Най-много от всичко му се щеше да легне и да заспи. Което и направи, щом се върна до каютата си.

* * *

Събуди се от болка в ръката. Размърда се и с почуда забеляза, че ръката му е бинтована. Смръщи чело, напрягайки се да си спомни кога и къде е успял да се нарани. Нищо не изплуваше в паметта му — все едно, че от нея е изрязан цял един пласт от спомени. Нещо не беше наред и Ким се опита да разбере какво точно.

И така, сега е нощ, съдейки по мъждукащата лампа на тавана. И те определено не са в полет, нямаше го познатото усещане за полет, което не можеше да се сбърка с друго. Значи някъде са се приземили.

Ким се обърна на лявата си страна и едва сега забеляза, че койката на Чевръстия е празна. Стратега спеше, Барона също си беше на мястото. Ким чуваше тихото му похъркване, но нарочно погледна надолу, за да се убеди. Да, всички са на мястото си с изключение на Чевръстия. Къде ли се е запилял?

И изведнъж в съзнанието му изплува картината на лежащия на земята негов партньор. Разкъсаните му гърди са залети с кръв, до него се търкаля картечницата. От прозорците на къщата отсреща някой стреля.

Целеха се в него. Спомни си го съвсем точно. Да, тогава отскочи наляво, както го беше учил Мирон предната вечер. След това стреля.

Оказва се, че е убил стрелящия. И не само него… Съзнанието на Ким започна постепенно да се прояснява.

Не можеше да бъде. За първи път в живота си не вярваше на собствената си памет. Спомни си как хвърли през счупения илюминатор граната в един кораб — по-точно, в ръждивите остатъци от някога величествения покорител на Вселената. В каютата имаше жена, заедно с нея се криеше още някой — тогава му беше все едно кой. Сигурно бяха деца.

Не можеше да бъде… Ким не искаше да повярва. Не можеше да е хвърлил гранатата, не беше възможно.

Но беше я хвърлил… Осъзнаването на факта, че беше извършил това, изпълни душата му с ужас. Спомни си, че е убил още едно дете — онова, което се показа в прозореца на къщата.

Скърцайки със зъби, Ким се смъкна от кревата, отиде до мивката и пусна крана. Пъхна главата си под студената струя, дълго стоя така и по лицето му се стичаха ледените струи, после жадно пи вода. Господи, какво става с него? Как е могъл?

— Гадно ли ти е? — донесе се до слуха му съчувственият глас на Барона. — Това е от „коктейла“. Няма нищо, ще хапнеш на закуска, ще ти поолекне…

— Не мисля така… — Ким затвори крана. После отново се качи на кревата.

„Коктейлът“… Ами да, тогава ги боцкаха, вкарваха им някаква гадост. Но нима това е оправдание за извършеното от него…

В очите му се появиха сълзи. Защо, защо става така? Защо смъртта, която го преследва, всеки път взема някой друг? Защо улучи Чевръстия, а не него? Така онази жена и децата й щяха да са живи.

Но нямаше… Ким разбираше, че те все едно нямаше да оцелеят. С него, без него, при всички случаи щяха да загинат. Да, но ги уби точно той…

Това странно го измъчваше — ако имаше пистолет в ръцете си, без никакво колебание щеше да сложи край на живота си. И наистина щеше да го направи. Смъртта отдавна не го плашеше. Нещо повече, от известно време беше станала привлекателна. Би било прекрасно — да си отиде завинаги, там, където е вечен покой и тишина, откъдето никой никога не се е връщал. Може би защото там е толкова хубаво?

Ким се замисли. Да, Арсеналът сега е затворен. Нищо, ще почака. След закуска сигурно ще чистят оръжието си и тогава ще се позабавлява както си знае. Тези хора нямат право на живот. Така, както и той…

После заспа и беше радостен, че не сънуваше кошмари.

Събуди се от протяжен сигнал. Ким отвори очи и погледна тавана. Дали да стане? Има ли смисъл? Да, снощи искаше да избие всички, по-точно онези, които може да убие. Сега не искаше нищо. Точка, стига е сеел смърт. Стига. Колкото него самия… И така, и така ще го разстрелят — за неподчинение и нарушение на устава. Плюс неуважение към началството.

Времето течеше. Барона и Стратега вече се измиха.

— Ей, Ким… — Барона го побутна. — Ставай, ще проспиш кльопачката.

— Не ми се яде — отвърна Ким.

— Да не си мръднал? Не се излагай, така ще ти призлее, че откачаш.

— Не искам — повтори Ким. — Вие вървете, аз ще полежа.

— Какво му е? — попита Стратега.

— Кой го знае — вдигна рамене Барона. — Вчера малко се шашна. Ким, иди в лазарета. Ако искаш, ще извикам доктора тук.

— Нали ви казах — вървете, аз ще остана.

— Абе, зарежи го. И да не забравиш, след закуска си чистиш оръжието. Не дойдеш ли, карцерът не ти мърда. — Барона тръгна към вратата. — По-добре не се прави на интересен.

Вратата хлопна, стана съвсем тихо. Ким се усмихна. Карцерът… Намериха с какво да го плашат…

Лежеше, вперил поглед в часовника над вратата. Беше забавно да си представя какво правят в този момент останалите. Точно сега всички получават подносите си с храната и сядат на местата си. Хранят се, оставяйки бирата за десерт. Някои я изпиват най-напред, други я разделят с някого.

Ким въздъхна. Беше странно да осъзнае, че животът е свършил, че оставащите часове или даже дни вече не решават нищо. Това, че е жив, е една досадна случайност. Но пък е недостатък, който лесно може да се отстрани.

Омръзна му да гледа часовника и затова просто си лежеше и мислеше за живота си. Да, сгреши — когато послуша чичо си и постъпи в Департамента. Нещата можеха да стоят съвсем другояче.

Можеше. Вече нищо не може да се промени. Твърде късно е…

Не знаеше колко време е минало, когато вратата се отвори и в каютата влезе Мачо.

— Тук ли си? Там разбраха, че те няма, сега ще дойдат. Завлечи си задника до Арсенала, докато не е станало късно.

— Благодаря, Мачо. Никъде не искам да ходя.

— Както искаш, предупредих те… — Мачо се обърна и бързо се изниза от каютата.

Не минаха и няколко минути и вратата скръцна отново. Ким отвори очи — беше Терминатора, началникът на Арсенала.

— Как да разбирам това? — начумерено попита той, обърнал поглед към Ким. — Аз ли трябва да ти лъскам железариите?

Ким не искаше да се кара с Терминатора, беше отвратителен човек, отгоре на това — и сакат. Това, че е дошъл дотук, говореше само по себе си.

— Извинявай, Терминаторе — каза Ким. — Повече не искам да воювам. Докладвай за мен на полковника и няма да имаш неприятности заради мен.

— Глупак — отвърна Терминатора. — Все едно, няма къде да се денеш. По-добре върви, докато полковникът още не е разбрал. Стратега извади твоите партакеши, но ако скоро не се появиш, ще трябва да докладвам.

— Да, Терминаторе. Нали това ти казвам. Докладвай, както си му е редът.

— Правиш грешка. Много ще си навредиш… — Терминаторът поклати глава и излезе от каютата накуцвайки.

Ким въздъхна — сега ще трябва да се очаква Войков. Интересно какво ли ще каже той? Неподчинение на началството — това е доста сериозно. Може дори да докара работата до разстрел, като се има предвид избухливият нрав на полковника.

След това Ким си помисли за Стратега. Значи е извадил оръжието от шкафа, за да не се забележи отсъствието му.

Какво излиза — убиец, само вчера е гръмнал не по-малко от десет човека. А пък се опитва да му помогне. Тоест, дори и у най-закоравелия престъпник се запазват някакви човешки качества.

Минутите се влачеха бавно, най-накрая в коридора се чуха стъпки. Ким се усмихна — ето го и него. И май не беше сам.

Така се и оказа. Вратата се отвори, в каютата уверено влезе Войков, зад него в коридора се виждаха няколко човека от охраната.

— Стани! — изкрещя полковникът, поглеждайки мрачно Ким. — Стани, казах!

— Не викай — спокойно отвърна Ким. — Непременно ли трябва да викаш? Или специално ви обучават на това?

Беше забавно да наблюдава как лицето на полковника става алено.

— Ще те смачкам! — изсъска Войков, хвана Ким за крака и се опита да го смъкне от леглото. Беше забележителен момент и Ким реши да не го изпуска. Той се понадигна и със свободния си крак изрита полковника по ухото. Улучи много добре, той хвръкна в ъгъла на каютата и се строполи до мивката. В каютата на мига влетяха двама от охраната.

— Спокойно, момчета… — Ким предупредително вдигна ръка. — Слизам. Защо да се караме заради този козел?

Момчетата наистина се спряха, още повече че Ким така и направи. Седна на долния нар, взе обувките си и ги обу, без да бърза.

В ъгъла до мивката полковникът се мъчеше да стане, но, кой знае защо, никой не бързаше да му помогне. Накрая се изправи, като притискаше с ръка лявото си ухо. Ким се усмихна — ето ти и липсващото звено — обида на началството. Май че полковникът е решил да го застреля лично.

С трепереща ръка той се опитваше да си разкопчае кобура, но не се получаваше. Накрая успя, измъкна пистолета и се прицели в седналия на кревата Ким.

— Гледай да бъдеш точен. — Ким с усмивка го наблюдаваше. — Не бой се. Лесно е.

Дулото на пистолета гледаше Ким право в лицето. Черна празна зеница, готова да му даде свободата. Полковникът стисна зъби и пъхна пистолета обратно в кобура.

— Не — каза той злобно. — Няма да се отървеш така лесно. Ще има да патиш… В карцера!

Ким стана, сложи ръцете си зад гърба и спокойно излезе през отворената врата.

Карцерът се оказа малка стаичка с голи метални стени. Приличаше на метална кутия, метър и нещо на дължина, височина и ширина. Горните й ъгли кой знае защо бяха скосени и заварени с триъгълни метални листи. На тавана имаше лампа в бронирана плафониера, до нея се намираха вентилационните решетки. Щом Ким влезе, вратата зад него се затвори, светлината веднага угасна.

Ким се усмихна — да не би да си мислят, че с това ще го пречупят? Може би трябваше да нападне полковника, в такъв случай наистина щеше да стреля. Защо винаги се сеща със закъснение?

Ким седна на пода, подпирайки се с гръб на студения метал, затвори очи и се замисли. Колко ли време ще го държат тук? Не повече от два-три дни, полковникът сигурно разчита на еуфорина. По-точно, на липсата му. Ким вярваше, че ще издържи, но усещаше, че когато не закуси, му се отразява доста зле. Засега симптомите не бяха сериозни — треперене в коленете, горещи вълни, засилващо се чувство на глад. Против волята му пред очите му изникна сочен бифтек, а до него — чаша бира.

Идиотщина… Ким умишлено си удари тила в стената и отвори очи. После пак ги затвори, макар че това нямаше никакво значение — в карцера беше пълен мрак. След кратък размисъл Ким легна на пода и се опита да се изпъне в цял ръст — не стана, беше много тясно. Не се получаваше и по диагонал — по същата причина. Тогава легна на една страна, сви колене и се опита да заспи.

И действително заспа. Не можа да разбере колко време е спал. Когато се събуди, едва се вдигна от болка в хълбока и в гърба. Подът беше студен и твърд.

Но след известно време Ким разбра, че причината не беше подът, болеше го навсякъде. Всяко движение му причиняваше мъчителна болка. Опита се да не мърда, но това не му облекчи състоянието — тялото му беше като изгнило. От време на време Ким потръпваше като от болезнено пронизване.

Застана на колене и се опита да се изправи. Размърда рамене и застена от болка в гърба — какво става?…

Дишаше тежко и с хрипове. Ким седна на пода и се опита да се успокои. От наркотика е, тялото е привикнало. Ще мине…

Спомни си думите на Барона, че без еуфорин няма да мине. Истина беше, никога не му е било толкова гадно. От време на време дори скърцаше със зъби от болка, сподавяйки стоновете си — там, навън, не трябваше да се чува нищо. Трябва да го превъзмогне, да изтърпи. Те точно това и чакат — да започне да вика, да чука на вратата, да моли за пощада. Няма да стане. Никога…

Ким отново се опита да се изправи в цял ръст. Уви, място нямаше и опря глава в занитения с метал ъгъл. Даже се засмя — сега разбра каква е тайната на карцера. Тук беше невъзможно да се изправиш в цял ръст, което е особено мъчително, когато всичко те боли.

Ким легна по гръб на пода, сви крака. Май че така е по-добре…

След известно време забеляза, че дишането му е затруднено. Изправи се, потръпвайки от болка, доближи дланта си до вентилационната решетка. Не работи. Или пък са решили да го уморят по този начин?

Ким се усмихна и отново седна на пода. Както изглежда, полковник Войков така и не е разбрал нищо. Откъде да знае, че смъртта далеч не е най-лошото, което може да се случи на човек. Е, ще бъде неприятно, но ще изтрае. Там, на оня свят вече дълго са го чакали…

Седеше, подпрян на стената, и тежко дишаше. По лицето му пълзяха капки пот, в карцера беше много горещо. Проклета кутия… Ким изрита стената, но беше толкова дебела, че не се чу никакъв звук. Значи нямаше полза да чука по нея… А и това можеше да се възприеме като молба да го пуснат. В никакъв случай… Няма да ги огрее…

Времето течеше, въздухът все повече намаляваше. Ким се задъхваше, хриптеше, пред очите му имаше кръгове. Мълчаливо се молеше Бог това да свърши час по-скоро. И молитвите му бяха чути — плаващите пред очите му цветни кръгове потънаха в мрак, Ким успя да почувства, че сякаш пропада — и всичко изчезна…

Свести се от леки тръпки. Отначало не можа да схване какво става с него. И защо е толкова тъмно?

И не само тъмно, но и болезнено. Всеки опит да помръдне се придружаваше от остра болка в цялото тяло. Ако това е смъртта, много лоша смърт. Очакваше, че там поне ще е по-добре…

Подът под него наистина се тресеше. Той прокара длан по него, мръщейки се от болка. Метален под. Метални стени. Явно, още се намира в кутията. А корабът всъщност излиташе…

Наистина беше така. Претоварването при излитане се отрази изключително зле на Ким — в неговото състояние. Стиснал зъби, той чакаше кога всичко това ще свърши, по лицето му се стичаха струйки пот. И когато след около десетина минути натоварването спадна, въздъхна с облекчение. Освен това се дишаше. Значи все пак са включили вентилацията. Напразно, вече почти си беше отишъл…

Впрочем, ще си иде — Ким се усмихна при тази мисъл. Никой вече няма да може да му попречи. Странно, че те все още разчитат на нещо. Нима си мислят, че ще ги моли за снизхождение?

Беше смешно, наистина… Само да не беше тази болка…

След малко подът под него престана да се тресе, отново стана много тихо. Минали са на маршови двигатели. Интересно къде ли отиват? Да не би вкъщи? Не, не, някой спомена, че трябва да навестят още три планети. Или четири?

Впрочем какво значение има, все едно никога повече няма да държи в ръце оръжие. Край.

Ким долепи ухо до пода, за да чуе нещо. Стори му се, че чува отделни гласове, трополене на крака, но това спокойно можеше да бъде игра на въображението. Господи, никога не е допускал, че тишината може да създава отрицателни емоции.

За да се бори с нея по някакъв начин, се опита да пее. И тъй като не знаеше нито една песен докрай, повтаряше отделни куплети десетки пъти. След това млъкна и се опита да заспи, но така и не разбра дали е спал или не. Като се събуди — ако изобщо беше спал, — Ким си помисли, че не издържа повече. Защо така правят с него? За какво?

Дожаля му за него самия. Казват, че човек трябва да бъде щастлив. Може би. Но за него щастието беше нещо много отвлечено. Пък и какво е щастието? Любима работа? Каква? Не може да си щастлив, когато убиваш хора. Семейство? Никога не е имал семейство, дори никога никого не е обичал. Или е обичал? Толкова хубаво му беше с Шийла, може би точно и само с нея е бил истински щастлив. Страхуваше се да си признае, но се привърза към нея. А може би се боеше от друго — че щеше да го напусне завинаги, щом разбере за истинската му работа в Департамента. Никога не беше й казвал, че работи като Изпълнител, струваше му се просто абсурдно. Сигурно това беше и причината да сдържа чувствата си към нея и му пречеше да й се признае в любов. Но всичко това е минало. Шийла го предаде, което означава, че никога не го е обичала. А любовта трябва да е взаимна.

Животът му си отиде напразно. Пропиля го бездарно и е глупаво да обвинява когото и да било. Ние самите носим отговорност за онова, което ни се случва.

Събуди се от скърцането на отваряща се врата. Повдигна се, отвори очи и веднага ги затули с длан, понеже светлината, която нахлу през отворената врата, го заслепи.

— Измъквай се…

Беше старши надзирателят, до него имаше още трима от охраната. Надзирателят държеше в ръцете си палка.

Ким бавно се изправи и лицето му се изкриви от болка — тялото все още го болеше. Дори още по-силно. Стиснал зъби, криво-ляво излезе от карцера. Облиза пресъхналите си устни, така и не му позволиха да утоли жаждата си. Въпреки всичко, няма да ги моли за нищо…

— Ръцете…

Ким протегна ръце, щракнаха белезници, острите шипове се врязаха в тялото. Но това не беше най-силната болка и затова Ким не й обърна внимание.

— Върви напред…

Трябваше да се подчини. Докато бавно крачеше по коридорите, размишляваше къде го водят. Искат да го понапляскат? Голяма работа, не трябваше толкова да отлагат.

Качиха го на горния етаж — тук живееха офицерите. Ясно, водят го при полковника…

Така се и оказа. Въведоха го в голям светъл кабинет с фалшиви прозорци, сложиха го да седне, до него застана охраната. След минута в кабинета влезе Войков.

— А, Ким — произнесе, сякаш се зарадва на срещата им. — Добре изглеждаш, трябваше да те държа още известно време вътре. Ще запалиш ли? — той му подаде небрежно кутия цигари. Беше явно издевателство и Ким прие играта.

— Благодаря, скоро ги отказах. Вредно е за здравето.

Полковникът се усмихна, хвърли кутията с цигари на масата и бавно закрачи из кабинета. След това се приближи до Ким и го погледна в упор.

— Знаеш ли какво ти се полага за нападение на офицер?

— Ами, сигурно ще ми кажеш — отвърна иронично Ким. И забеляза, че това вбеси полковника.

— Полага ти се разстрел — злорадо каза полковникът. — Но имаме недостиг от бойци и бих могъл да смекча твоята участ, ако напишеш рапорт, в който да признаеш всичките си грешки и да се закълнеш, че няма да допускаш повече подобни неща и, естествено, да се извиниш.

— На кого, на тебе ли? — уточни Ким. Пренебрежителният му тон окончателно извади полковника от релси.

— Сополанко! — изкрещя полковникът и му зашлеви един шамар. — Исках с добро, но ти не разбираш от подобно отношение. Нищо, ще направя от тебе човек. Ще бъдеш отличен боец — послушен, дисциплиниран. Ако ти кажа да ближеш ботушите, ще ги ближеш с гадния си език.

— Любопитно… — подсмихна се Ким. — И по какъв начин искаш да ме накараш да стана толкова примерен?

— Скоро ще разбереш… — просъска полковникът. — Заведете го в залата за промиване!

— Ставай… — един от охраната го бутна по рамото и Ким послушно се вдигна. Интересно каква ли е тази зала за промиване?

Изведоха го от кабинета и го поведоха по коридора. Много му се искаше да попита къде го водят. Но, така или иначе, скоро и сам щеше да разбере…

По една тясна стълба изкачиха няколко етажа. Стигнаха до петия… И така, какво ни чака тук?

Впрочем не получи бърз отговор на този въпрос. Посрещнаха го двама санитари в бели престилки и го отведоха в малка уютна стаичка, вратата зад него веднага хлопна.

Ким се огледа. Стаята беше почти празна, имаше тясна кушетка, маса и занитен към металния под стол. Най-приятното от тази гледка беше едно шише с вода. Ким се приближи до масата, извади стъклената запушалка, хвана шишето със скованите си ръце и жадно започна да пие.

Беше божествено. Ким пиеше вкусната и доста студена вода, радвайки се, че преди смъртта си поне можа да утоли жаждата си. Може би това е щастието? Във всеки случай, когато остави шишето на масата, Ким се чувстваше истински щастлив.

Сега може и да си полегне… Той се приближи до кушетката, легна, въздъхна уморено — най-накрая е в състояние да се опъне в цял ръст. Толкова е хубаво…

Изглежда е спал, защото се събуди от това, че някой лекичко го потупваше по бузите.

— Събуждай се, красавецо… хайде…

Ким отвори очи и видя надвесилия се над него доктор в бяла престилка и бяла шапчица. Докторът беше на около седемдесет години или даже повече, суховат, с малка брадичка, много благообразен.

— Добър ден — каза Ким и се опита да стане. Но с почуда установи, че е прикован със специални скоби към огромна бяла маса. Освен това се намираше на съвсем друго място. Ким се озърна и окончателно се убеди в това.

Стаята беше голяма и светла, по-скоро беше лаборатория. Той разгледа апаратурата и отначало си помисли, че е предназначена за изтезания, но скоро разбра, че греши. Беше за нещо друго, но за какво?

— Съвзе ли се? — Старчето се усмихна благосклонно. — Това е добре. И така, да започваме. — Той взе в ръце някакъв документ и съсредоточено го изучаваше около минута, присвивайки устни.

— Прекрасно… — Старчето сложи листа настрана и отново погледна Ким. — И така, как се казваш?

— Ким.

— Не, не — питам те какво ти е името тук — усмихна се той.

— Хитрия — намръщи се Ким. Това, което се случваше, му харесваше все по-малко и по-малко. Имаше нещо зловещо във всичко.

— Правилно, Хитрия — кимна старчето. — Лошо, лошо. Защо си се докарал дотук? — поклати глава и се приближи до някакъв сложен уред.

— Искате нещо да правите ли? — попита Ким.

— Ще се наложи, скъпи. За разлика от теб аз винаги изпълнявам заповедите… — Докторът натисна няколко копчета, нещо забоботи, после Ким усети зад себе си някакво размърдване.

Беше масивна матова полусфера с отвор в предната си част. Тя бавно се спусна върху главата на Ким. Отворът беше предназначен за шията.

— Чудесно… — достигна до него приглушеният от полусферата глас на старчето. — Важното е да не се съпротивлявате. Смисълът е почти никакъв, а болката е голяма… — Ким чу как старчето нещо превключва на таблото за управление.

— Не се страхувай — чу неочаквано ясния глас на старчето. Струваше му се, че звучи в главата му. — Това е божествена светлина, ще ти донесе облекчение. Отпусни се, слей се с нея…

Нахлу ослепителна светлина. Ким се опитваше да се скрие от нея, мигаше и отвръщаше глава, очите му сълзяха. Беше изключително неприятно.

— Стига! — изкрещя той. — Пуснете ме!

Нещо стана. Въздухът се нажежи. Отначало Ким усети силна звънтяща вибрация, която изпълни съзнанието му. Беше слаба, но бързо се засили. Неочаквано челюстта му се схвана. Опита се да се обърне на някоя страна, задърпа се и веднага огнените вибрации обхванаха главата му изцяло. Стана му топло на очите, после в главата му пропълзя на тънка струйка болката.

Беше непоносимо. Ким започна да вика, усещайки как светът, с който беше свикнал, се пръска на парчета. Болката се засилваше, тя пулсираше в такт с ударите на сърцето, изпълвайки съзнанието на Ким с ужас.

После нещо се промени, старчето отново нещо каза, Ким не разбра какво точно. Болката, завладяла съзнанието му, неочаквано изчезна, остана само ослепителната празнота, наситена и тихо вибриращо бучене.

— Чуваш ли ме? — прокрадна се сякаш отникъде гласът на старчето.

— Да, да… Чувам… — нетърпеливо отвърна Ким. — Пуснете ме, боли…

— Болката вече я няма. Тя си отиде и повече няма да дойде, ако ме слушаш. Сега ще ти задавам въпроси, ти трябва да отговаряш. Не трябва да ме лъжеш, защото за всеки опит да ме измамиш, ще те наказвам…

Отново го прониза болка, той извика…

— Разбра ли ме?

— Да…

— Тогава да започваме… И така, истинското ти име е?

Мълчание. Беше много странно: лежащият на масата човек се опитваше да си спомни името — и не можеше! Добре си спомняше, че току-що го назова, току-що имаше име. А сега няма.

— Назови си името — изиска старчето.

— Не си спомням… Наистина не си спомням…

— Много добре. Казваш се Хитрия. Ти си Хитрия. Повтори.

— Аз съм Хитрия…

— Още веднъж.

— Аз съм Хитрия!

— Чудесно. Защо отказа да изпълниш заповедта?

— Аз… Не искам повече да убивам… Уморих се…

— Не искаш повече да убиваш. Повтори го.

— Не искам повече да убивам.

— Повтори още веднъж.

Мълчание. Хитрия с ужас се опита да си спомни за какво говореха току-що.

— Назови името си!

— Хитрия…

— Защо отказа да изпълниш заповедта?

— Не знам…

— Добре. Къде си работил, преди да се озовеш тук?

— В Департамента по Наказанията…

— Повтори още веднъж: къде си работил?

— Не помня… — Хитрия с ужас осъзна, че целият този пласт от спомени изведнъж се изпари от паметта му. Сега вече разбра: всичко, за което го питаше звучащият в главата му глас, изчезваше.

— Престанете! — изкрещя Хитрия. — Не искам!

— Това е добре. Ти си оставил вкъщи приятели, семейство, родители. Любимото момиче, деца. Спомни си за тях.

— Не! — крещеше Хитрия. — Няма!

— Глупаво е. Ще трябва да те накажа…

Болката отново изпълни съзнанието му. Хитрия почна да крещи, да се мята на масата. Това продължи няколко безкрайни секунди, след което болката постепенно утихна.

— Спомни си онези, които си оставил у дома — отново поиска гласът. — Онези, които са ти скъпи на сърцето, които просто си познавал, с които си се срещал.

Хитрия не желаеше да си спомня никого, а и на секундата разбра, че това е страшно трудно. В съзнанието му се мярнаха образите на родителите му, появи се лицето на Шийла.

— Спомни си детството — продължи да шепне в ушите му тихият настоятелен глас. — Спомни си училището, първата си любов. Как се наричаше момичето?

— Ирина… — промълви Хитрия и ужасено си помисли, че първата му юношеска любов завинаги ще изчезне от паметта му.

— Не чух добре. Как се наричаше?

— Кой?

— Великолепно. Спомни си как и защо си се озовал на кораба.

Струваше му се, че това продължи цяла вечност. Методично отговаряйки на въпросите, Хитрия късаше последните нишки, които го свързваха с миналото. Настъпи моментът, когато съзнанието му се изпразни — той не знаеше какво да отговаря. Това, за което го питаше този човек, нямаше никакво отношение към него.

— Назови градовете, в които си бил.

— Не знам… Никъде не съм бил…

— Бил ли си на други планети освен на Земята?

— Не знам… Не съм бил…

— На колко си години?

— На двадесет и две…

— Добре. Назови приятелите си по каюта.

— Барона, Стратега, Чевръстия… Чевръстия загина…

— Така… Чудесно, включвам на режим „гама“…

Хитрия се сви, очаквайки нов прилив на болка. Но нищо такова не стана.

— Ще произнасям фрази, които ти трябва да повтаряш. Разбира се, от твое име. Разбра ли ме?

— Да.

— Да започваме. Ти си Хитрия, боец от подразделението на смъртниците от крайцера „Сарацин“.

— Аз съм Хитрия, боец от подразделението на смъртниците от крайцера „Сарацин“.

— Истинското ти име е Иван Круглов.

— Истинското ми име е Иван Круглов.

— Ти безпрекословно изпълняваш всички заповеди на своите командири.

— Аз безпрекословно изпълнявам заповедите на командирите…

— Ти не се боиш от смъртта — нито от своята, нито от чуждата.

— Аз не се боя от смъртта — нито от своята, нито от чуждата…

— Твоят дълг е да защитаваш интересите на Императора.

— Моят дълг е да защитавам интересите на Императора…

— Чудесно. Повече няма да го повтаряме… — гласът замълча, Хитрия чу някъде в далечината шумолене на хартия. — Сега това: ти си израснал на малък тропически остров.

— Аз съм израснал на малък тропически остров.

— Там ти е било добре.

— Там ми е било добре…

— Ти си извършил престъпление, като си убил полицай.

— Аз съм извършил престъпление, като съм убил полицай…

— Затова си в отряда на смъртниците.

— Затова съм в отряда на смъртниците…

— Добре, свършваме. Това няма нужда да го повтаряме…

Нещо щракна, всичко потъна в мрак. Хитрия никога не беше се сблъсквал с подобно нещо. Тази тъмнина беше жива, тя леко пулсираше, полюшвайки се от една страна на друга. След това мракът обгърна Хитрия изцяло и го хвана страх. Опита се да извика, но устните му не се движеха. Мракът се сгъсти и всичко изчезна.

Събуди се в болнична стая. В началото не можа да се ориентира защо стените в болницата са железни, но след това си спомни, че са на кораб. Но защо е в болница?

Хитрия се размърда и към него веднага се приближи нисък на ръст суховат възрастен мъж с приятна усмивка.

— Как сме? — попита старчето усмихнато. — По-добре ли сме?

— Да, сигурно… — Хитрия смръщи чело и се опита да си спомни как е попаднал тук. — А как съм се озовал тук?

— Контузили са те. Имаш късмет, можеше да си счупиш врата. Изпий това. — Старчето му подаде две хапчета и чаша вода. Хитрия погледна доктора с недоверие. — Пий, пий. Ще ти помогне.

Той пъхна хапчетата в устата си и ги глътна с малко вода.

— Така, сега всичко е наред. Ръката боли ли те?

— Не знам… — тихо отвърна Хитрия. Едва сега забеляза, че лявата му ръка е бинтована. — Не ме боли.

— Това е добре. Мисля, че можеш да се върнеш в каютата си, вече си почти оздравял. Може да възникнат известни проблеми с паметта, но не се притеснявай, с времето всичко ще си дойде на мястото. Сега ще ти донесат дрехите…