Антон Медведев
Враг на Империята (3)

Глава 3

Корабът се приземи през нощта. Докато излизаше от него, Ким си мислеше с какво ли време разполага. Следващият кораб от Земята ще се приземи тук след шест часа и от борда му със сигурност ще бъде пратено нареждане в местното управление на Департамента по Наказанията за неговото издирване и задържане. Шест часа — не са много. Но не са и малко, ако ги използва както трябва.

Лота беше богат свят, планетарен аналог на земния Лас Вегас. Хиляди хора са се сдобили тук с цяло състояние и милиони са се разделили с парите си. На Ким му се струваше, че краката му в грубите войнишки обувки са съвсем олекнали. Все едно да си бил обут в кожени ботуши, а после изведнъж да ги свалиш и да тръгнеш бос. Усещането беше същото.

Имаше и някои други неудобства. Поради по-малкото притегляне въздухът беше леко разреден и през първите часове на Лота Ким дишаше доста учестено и дълбоко и сякаш не му стигаше въздух. Беше чувал за това по-рано, но не знаеше, че усещането е толкова неприятно. Ако го нямаше шансът за забогатяване, никой никога нямаше да се засели тук.

Той крачеше по яркоосветените нощни улици, разглеждаше рекламите на многобройните барове и казина. Шест часа — трябва да побърза…

След известно време откри магазина, който му трябваше. Но като влезе вътре, беше неприятно изненадан от цените. Само че нямаше избор и си взе една обикновена риза, подходящи панталони и леко яке. Всичко това му струваше триста и седемдесет креда — пладнешки обир.

Симпатичната продавачка опакова покупките с изкуствена усмивка, подходяща за сътрудник на Департамента.

Задържа войнишките си обувки. Беше модерно и едва ли това щеше да предизвика нечие учудване. След като излезе от магазина, Ким влезе в тоалетната срещу сумата от един кред, затвори се в кабинката и бързо се преоблече. Старите дрехи отидоха в тоалетната чиния, както и коланът с кобура на пистолета. Магнитната карта и жетона на сътрудник на Департамента задържа и ги прибра в джоба си, след кратък размисъл прибра и документите, с които обаче след изтичането на шестте часа ще трябва да се раздели. Пистолета пъхна в колана на панталона. Закопча якето и се погледна в огледалото. Бива.

След като излезе от кабинката, Ким внимателно се огледа — превръщането му от офицер на Департамента в скромен гражданин, изглежда, мина незабелязано. Оправи си косата, провери дали парите са на място — жалките сто и петдесет креда. Това бяха авоарите му.

Напук на всичко, освен барове и скъпи ресторанти, нямаше нито едно обикновено кафе, където да хапне на подходяща цена. Накрая отчаян, Ким влезе в един бар, но след две минути изхвърча, а физиономията му направо се смрази. Очакваше цените да са високи, но чак пък толкова… Извади парите и ги преброи — сто петдесет и четири креда. Нищожна сума.

Отново се озова на улицата с мисълта дали няма да е по-добре да се върне на космодрума и да се опита да отлети на друго място. Но не, пътят му бе затворен. Първо, нямаше да му стигнат парите, второ, това нищо няма да промени…

Ким осъзна, че е застанал пред табелката на голям игрален дом. Дали да се пробва? Не губи нищо. И без друго това не са пари…

Преди да влезе, се наведе над една урна за боклук, все едно че му е лошо и ще повърне, и незабелязано хвърли в боклука пистолета. На входа сигурно имаше детектори и нямаше да го пуснат с оръжие. Сега вече можеше да влезе.

Вратата автоматично се отвори и веднага хлопна зад гърба му. Имаше нещо като транспарант — пред него изникна вътрешна врата, в лицето го удари струя спарен въздух. Налягането тук беше като на Земята. Дори само заради това си струваше да посети заведението.

С влизането си вътре Ким се усети някак нищожен. Ярки светлини, музика, на сцената — красиви момичета с почти незабележими бикини. Маси за карти и билярд, десетки рулетки, стотици игрални автомати. И хора, много хора. Изискано облечени, богати, респектиращи. Ким се опита да открие някакво свое подобие.

Стана му жал за себе си. Сърцето му се сви от обида за всички онези, които не могат да си позволят такъв живот. Толкова е несправедливо!

По-рано не беше се замислял за това. Не че не знаеше за съществуващата по света несправедливост, по-скоро не желаеше да забелязва тези неща. Имаше си работа, изкарваше добри пари. Струваше му се, че принадлежи към елита и че върши голямо и важно дело. Сега тази кула от слонова кост рухна и той е сам. На чужда планета, с чужди дрехи. И без никаква надежда.

Ким се приближи до една рулетка и дълго наблюдаваше играта, размишлявайки дали да рискува всичко наведнъж, или да разпредели жалките си грошове за 2–3 игри. Там, вкъщи, спаси едно непознато момиче, като по този начин застана на ръба на пропастта. Спаси я, изтръгна я от лапите на Холан — сигурно боговете са видели това. И не може да не му помогнат сега, когато му е толкова необходимо. А и не искаше много…

Заложи всичките пари на 26, рождения си ден. Със затаен дъх следеше как се върти малкото червено топче, как хвърчи по кръга и как десетки чифта очи са вперени в него.

След известно време топчето намали скоростта и заподскача като подплашен заек над номерата. Накрая подскочи за последен път и се спря.

— Осемнадесет, черно — съобщи крупието.

Ким стоеше и в недоумение гледаше измамилото го гадно топче. После обхвана с поглед масата, за да види всъщност парите си за последен път.

Не можа да схване какво стана. И главно — защо. Всичко се нареждаше така, че трябваше да спечели. Не можеше да не спечели, това противоречеше на всичките му представи за справедливост. Трябваше да спечели, беше длъжен. А загуби…

Ким се обърна и бавно се отдалечи от масата доста объркан. Погледна надолу към пода с безумната надежда да види смачкана, захвърлена банкнота. Тука беше фрашкано с хора с пълни джобове. Може някъде да се е свряла незабелязана от никого. Той ще я вдигне, ще я изглади.

Нямаше късмет да намери банкнота. Ким бързо се измъкна на улицата с пълното съзнание, че всичките му надежди са нелепи. И макар че навън атмосферата беше разредена, Ким пое въздух с наслада. Приближи се до урната за боклук, наведе се спокойно, взе пистолета и го пъхна под якето. Не го интересуваше, че някой ще го забележи. Закрачи бавно по улицата, мислейки си, че в крайна сметка все още притежава оръжие. Как не се беше сетил до този момент? Пистолетът също е пари. Винаги можеш да продадеш оръжие на добра цена. И ако успее, парите може да му стигнат за нови документи.

Седна в един малък бар и съжали, че не беше влязъл тук веднага. Ако сега ги имаше онези сто и петдесет креда, нямаше да стърчи като последен идиот и само да гледа другите как ядат и пият.

Дойде сервитьорът.

— Приятелче, тук не може просто да си седиш… — Той се наведе към Ким. — Поръчай си нещо.

— Чакам приятели — отвърна Ким, като се стараеше да го гледа в очите. — Ще дойдат всеки момент.

— Не ми пука дали чакаш някого. Или си поръчай нещо, или изчезвай. Това е бар, а не чакалня.

Ким стисна юмруци. Сърбяха го ръцете да му размаже физиономията. Не. Не сега. Не трябва…

Ким извади от джоба си жетона на Департамента по Наказанията и му го показа така, че другите да не го забележат.

— Искаш да ни посетиш? Мога да уредя това. — Той погледна бармана в очите и се усмихна.

Момчето пребледня и с мъка преглътна.

— Да, да, сър, разбрах… Няма проблеми, сър. Не се безпокойте.

— Така е по-добре и ми донеси една бира, ако обичаш.

— Разбира се, сър, ей сегичка… — Барманът се отдалечи няколко крачки, обърна се и заситни към барплота.

Ким продължаваше да се усмихва. Странна работа — по-рано, когато действително беше офицер в Департамента по Наказанията, никога не си позволяваше подобно нещо, а сега дори изпита известно удовлетворение.

— Заповядайте, сър. — Барманът постави пред него запотена бутилка и я отвори с един замах. — Искате ли още нещо?

— Засега, не, благодаря… — Ким вяло махна с ръка и барманът побърза да се оттегли.

Бирата беше студена и вкусна. Ким отпиваше глътка след глътка и оглеждаше посетителите, стараейки се да открие сред тях потенциален купувач. Нямаше много подходящи. Или може би онзи с черните огледални очила…

Ким се изправи и се насочи към интересуващата го масичка, отпивайки от бирата. Да, питието си го биваше. Трябваше да си издейства от оня гад и ядене.

— Може ли да седна? — Ким се настани на свободния стол, без да дочака разрешение. Мъжът го погледна изпод очилата и кимна в знак на съгласие. Беше около четиридесетгодишен, късо подстриган, с мошеническа физиономия. Едва сега Ким забеляза, че очилата му прикриват огромна синина. При други обстоятелства щеше да предпочете да стои настрана от този тип, но в момента нямаше избор. Точно такива хора са наясно с всички входове и изходи.

Ким отпи от бутилката и придърпа стола си към непознатия.

— Ще ми помогнеш ли? Тук съм отскоро и нямам никакви познати.

— Разбира се… — Непознатият се усмихна и погледна Ким с нескрит интерес. — С какво мога да услужа?

— Трябва да продам едно желязо.

— Модел?

— „Т-18“…

— Колко?

— Един.

— Питам колко искаш за него… — Непознатият отпи от бирата и отново обърна поглед към Ким.

— Две хиляди.

— Бива. И нито кред повече.

— Добре. Съгласен. — Ким знаеше, че това е просто на безценица, но нямаше друг избор.

— Донеси го след един час при „Свети Марко“. — Непознатият сложи на масата празната бутилка, до нея една банкнота, стана и бързо излезе от бара.

След минута Ким последва примера му. Е, не остави банкнота. Точно поради това, когато излизаше, усети пълния с ненавист поглед на бармана.

„Свети Марко“ се оказа стар тежкотоварен звездолет, пригоден за треторазредно увеселително заведение. Полицията едва ли би рискувала да се появи тук, поради което мястото привличаше всякаква паплач. Ким дори се почувства леко дискомфортно — ами ако го бяха метнали. Или още по-зле…

Той спря близо до яркоосветения главен вход. Гъмжеше от хора, пред входа се бяха скупчили двайсетина глайдера, главно стари, очукани модели. Наблизо, в сянката на един стълб биеха някого. До ушите му достигаха ругатни и глухи звуци от удари. Това впрочем не засягаше никого.

— Я, какво красиво момче! — Към Ким се приближи с клатушкаща се походка размъкната девица. Боядисаните й с флуоресцираща боя коси светеха в тъмното.

— Искаш ли да се позабавляваме? — Тя се наклони към Ким с усмивка. Лъхна го на спарено.

— Някой друг път… — Ким внимателно я прегърна през кръста и я отмести. По-добре да не беше го правил.

— Защо пускаш ръце на нашите момичета? — Ким почувства силен удар в гърба и бързо се обърна.

Пред него, поклащайки се върху омекналите от порядъчното пиене крака, стоеше една човекоподобна горила — с гола глава, черен потник, а двамата му приятели делово заобиколиха Ким изотзад.

Той се обърна. В миналия му живот, никога не беше му се случвало да влиза в подобни разправии. Просто никой не беше луд да вдигне ръка срещу офицер от Департамента. Мина му през ума да им покаже жетона си, но се разколеба. Едва ли щеше да ги стресне, най-много да ги ядоса още повече.

— Не съм пускал ръце. Тя сама се предложи.

— Сама? — Горилата погледна „колегите“ си, те радостно изръмжаха, предвкусвайки веселбата. — Искаш да кажеш, че аз съм сляп?

Ким отстъпи една крачка, но веднага му препречиха пътя. Лошо.

— Нищо не искам да кажа. Нека да се разберем с добро…

— Заплашваш ли ме? — Биячът се приближи към Ким. — Заплашваш, а, боклук такъв?! — Вдигна ръка, сграбчи Ким за врата и леко го вдигна.

Така и така, това ще завърши зле. С всичка сила Ким удари коляно в корема му, той разпери ръце и се приви от болка.

Ким рязко се обърна съвсем навреме, за да предотврати нападението.

— Не мърдай! — произнесе той с тих и зъл глас. Придружителите на горилата спряха, сякаш се удариха в стена благодарение на пищова в ръцете на Ким.

— Хайде, стига толкова… — един от ербапите вдигна примирително ръце. — Успокой топката… Ти от шега не разбираш ли?

Ядът му бавно взе да минава. Не си струва да се разправя повече, и без друго взеха да се събират любопитни.

— Така си и помислих… — Ким сложи предпазителя и прибра пистолета. Погледна горилоподобния бияч, който още се гърчеше от болка, и се отдалечи от мястото.

Вече не му се искаше толкова да продава оръжието си. Няколко пъти го измъкна от напечени ситуации, така можеше да бъде и занапред. С него беше някак по-спокойно.

Ким беше опрял гръб на някакво грапаво дърво в тъмното. Съвсем случайно се беше озовал в парка и изведнъж разбра, че това не е съвсем лошо място. Тук никой нямаше да го види, можеше да се усамоти и да реши на спокойствие как да я кара по-нататък.

Той е престъпник. У дома вече го търсят, а скоро ще почнат да го издирват и тук! Възможно е вече да са по следите му. Какво има да губи? Едно престъпление повече или по-малко… Колкото до боговете… Ким отрони една въздишка. Те го предадоха. И повече нищо не им дължи.

Гладът е добър стимул. Когато червата ти къркорят, когато откачаш само при вида на ресторантите и баровете, моралните и нравствените понятия отиват на заден план. Опрял гръб в ствола на дървото, Ким си помисли, че после би могъл да отиде в ресторанта и да вечеря. Или да закуси, още малко — и ще съмне. Що се отнася до нравствеността… Кой е той, че да се прави на света вода ненапита? В живота всичко е далеч по-просто.

Беше запомнил много добре пътя до игралния дом — онзи същият, в който остави парите си. Ким зачака, скрит в сянката при пиацата на глайдерите. Упорито чакаше своя клиент — и го дочака.

Разкошният брониран глайдер с цвят на бяла нощ се спусна бавно и церемониално. Вратата се отвори и от колата излезе добре охранен мъж. Той затвори вратата и опипа с ръка вътрешния джоб на костюма — да провери дали портфейлът му си е на мястото. След което важно и полека се отправи към вратата на игралния дом.

— Само не се бави много… — промърмори Ким. Огледа се дали някой не го наблюдава, излезе от скривалището си и спокойно се доближи до глайдера, подсвирквайки си весело. Прокара универсалната магнитна карта, каквито им даваха в Департамента, по ключалката. И, хвала на Всевишния, тя се отвори.

— Недостатъците на унификацията… — каза Ким, настанявайки се в колата. През цялото време се притесняваше, че тук, на другата планета, картата няма да сработи.

Както и очакваше, в глайдера нямаше нищо ценно. Видеокристали, опаковки от някакви таблетки. Няма нищо, ще почака — прехвърли се на задната седалка и се спотаи.

Чака дълго. Почна да се развиделява, стана съвсем светло. Лоша работа. Клиентът може да го види. Много важно…

Мина му през ума дали да не си тръгне, когато на вратата на игралния дом се появи клиентът. Сега, на дневна светлина му се стори още по-тлъст. Как го издържа тази кола?

Дебелакът отвори вратата на глайдера и се пльосна на седалката. Компенсаторите жалко изскимтяха. Той се оригна звучно, тресна вратата и включи мотора.

Ким изчака машината да се издигне във въздуха и опря дулото на пистолета в тила на дебелака.

Реакцията беше доста любопитна — той извика, почти подскочи. И шумно изпусна газове.

— Мамка ти и смрадливец… — Ким натисна бутона и отвори прозорчето… — Много плюскаш. Карай, да ти се не види!

Дебелакът дишаше тежко, глайдерът се люшкаше насам-натам.

— Ще… ще ме убиете ли? — попита той жално.

— Може и това да стане… — Ким се усмихна. Колко треперят за живота си всички!

— Не съм виновен. Питайте Климов, аз бях против подписването на договора. Шулман измисли всичко. Не стреляйте, моля ви…

Ким се замисли за миг. Явно дебелият го взе за наемен убиец. Ами ако продължи играта.

— Глупаво е да се боиш от смъртта. — Ким притисна още малко края на дулото към тила му. — Освен това, никак не боли. Няма да усетиш нищо, обещавам ти. Мозъкът няма да успее да реагира на болката.

— Моля те… — заскимтя дебелакът. — Недей…

„Как бързо се променят — мислеше Ким и с неволна омраза го наблюдаваше. — Преди малко излизаше през вратата на игралния дом сит, доволен, уверен в себе си. Господар на живота. А сега моли за пощада, по треперещите му бузи се стичат сълзи. А какво всъщност се е променило. Ами, нищо. Почти нищо…“

— Не обичам да убивам — тихо каза Ким. — И с удоволствие бих те пуснал. Но, разбираш ли, на мен ми плащат за тази работа. Ако не я свърша, оставам без пари. А имам деца и те плачат, като са гладни.

— Ще… ще ти платя. Ще ти платя. Имам пари, само не стреляй…

— Ами? — Ким се престори, че се колебае. — И колко можеш да ми платиш за жалкия си живот?

— Ето… — Дебелакът бръкна в джоба си, измъкна портфейла и го подаде на Ким. — Тук има двадесет и седем хиляди. Или двадесет и осем, не си спомням. Днес ги спечелих…

„Точно така — помисли си Ким и взе портфейла. — На такива типове им върви. Пари при пари отиват.“

— По-малко е, отколкото ми обещаха за теб — тихо каза Ким. — Но аз мразя кръв. Снижавай!

— Къде? — попита дебелакът със стаен дъх. А може пък този страшен човек и да го пусне.

— Снижавай… — повтори Ким. — Където и да е.

Глайдерът започна да се спуска и след малко се озова на площадката за кацане близо до голям търговски център. Твърде добре.

— Сега чуй! — Ким го чукна по тила с дулото на пистолета. — Ще те пусна, но ще те държа под око. Ха си отворил устата си, ха съм те гръмнал. А ако аз не мога, ще го направят други. Обещавам ти! Разбра ли ме?

— Да, разбира се. Всичко разбрах…

— Хубаво. Не забравяй за това. — Ким отвори вратата и излезе от глайдера. Озърна се и спокойно напусна стоянката.

Така му се искаше да пее и да се смее. — Господи, колко е просто всичко! Сега има пари — не толкова много, но сравнително добре. Ким опипа джоба и усети приятната тежест на портфейла. В него имаше всичко: храна, дрехи, документи. Пропуск за новия живот.

Той влезе в близката тоалетна и се затвори в една от кабинките. Извади портфейла и бавно преброи парите. Двадесет и шест с дребните.

— Кучи син… — без злоба измърмори Ким. — Не можа да не излъже.

Изхвърли портфейла в тоалетната чиния, а парите ги сортира по джобовете. Размисли малко и изхвърли и документите си. Бяха минали повече от шест часа, което означаваше, че сведенията за неговите престъпления със сигурност са станали достояние на местната полиция. Жетонът на сътрудник на Департамента и универсалната магнитна карта си ги остави, те можеха пак да му потрябват. Погледна се в огледалото — не беше за завиждане. Евтини дрехи, уморен вид. А дрехите и без друго трябваше да ги сменя. Току-виж, че оня тип се обади в полицията.

Когато има пари, повечето проблеми се решават някак от само себе си. На щанда за дрехи — Ким влезе в луксозния магазин — отначало го посрещнаха доста хладно, но шумоленето на стотачките разведри атмосферата. Усмихнатите продавачи пърхаха около него. Ким също се усмихваше, макар и насила, мислейки си, че всъщност нищо не се е променило. И той, Ким, си е същият. Може дори да е станал и по-лош. Ами ето — пърхат около него, плещят, възвеличават качествата на парцалките си. А какво се е променило? С какво е станал по-добър? С това, че сега има пари? Излиза, че точно парите са мерило на човешките отношения, на човешките ценности, ако въобще може да се говори за цена по отношение на човека. Не трябваше да е така. Ненормално е…

Въпреки явното желание на продавачите да му натресат маса скъпи неща, Ким се ограничи с хубав панталон, лека тъмна риза и също толкова леко и удобно яке. Допълни гардероба си с удобни обувки, тъмни очила (на Лота слънцето печеше много силно) и с широк колан от кожа на пясъчен дракон (поне така твърдяха продавачите).

Този път, след като се видя в огледалото, Ким остана напълно удовлетворен. Сега трябваше да си хапне, да се измие и да се наспи…

Закуси в малък уютен ресторант. След като хапна добре, излезе на улицата и почна да мисли къде би могъл да подремне, когато забеляза спокойно крачещите ченгета. Видът им го накара да си спомни за своя статус. Да, сега е сит и спретнат, но това може да се промени всеки момент. Човек без документи е никой. Тоест, за съня трябва да забрави, поне засега.

До вече познатия му „Свети Марко“ Ким отиде с такси. След като плати на шофьора, влезе в заведението, мислейки, че тук едва ли има детектори за оръжия. Така и излезе. Поръча си пиене, седна на масичката и започна внимателно да се вглежда в посетителите.

— Не е хубаво да се лъже… — чу зад гърба си тих глас, който му се стори познат. Ким се обърна. До него стоеше непознатият от вчера. Той дръпна един стол, седна и погледна Ким.

— Извинявай — каза Ким. — Просто обстоятелствата се промениха.

— Забелязах. — Непознатият тихо се засмя, смехът му беше изключително неприятен. — Момчето Дик много се засегна. И така, какво става с желязото?

— Отлага се. Но имам друг проблем: трябва ми документ за самоличност.

— Сложна работа. Но не невъзможна. Впрочем, аз съм Рой. — Непознатият му протегна ръка. Ким я стисна без особен ентусиазъм.

— Радвам се да се запознаем. Аз съм Дик.

— Така да бъде. — Рой отново се усмихна. Сега беше без очила и вече не изглеждаше толкова мрачен, синината под окото му беше покрита с фон дьо тен. — За кога ви трябва?

— Колкото се може по-бързо. Но да е читав, така че да мине през чекинга на летището.

— Естествено — кимна Рой. — Удоволствието ще ти струва 1500 креда. Съгласен ли си?

— Да.

— Хиляда в аванс.

— Не — Ким се усмихна. Явно пак искат да го метнат. — Предлагам следното. Ще ти дам две хиляди, ако в 6 часа довечера ми донесеш тук документа.

Рой се засмя.

— Бива си те… Какво име трябва да фигурира в документа?

— Каквото и да е, само да не се набива на очи.

— Хубаво, но ще ми трябва и ликът ти. Наблизо има фото, снимай се. Ще почакам.

— Съгласен съм… — Ким стана и се запъти към фотото.

Остатъка от деня Ким предпочете да прекара в познатия му вече парк, който приличаше по-скоро на гора. Скитането из улиците без документи беше опасно — по чудо не го беше спипал някой патрул. Имаше късмет, че още сутринта се сдоби с прилични дрехи, успя да се измие и да се приведе в ред. Подходящият му външен вид му спести маса неприятности.

Към шест часа вечерта Ким още веднъж преброи парите и отдели две хиляди за документа за самоличност. Пъхна пищова в колана на панталона, закопча си якето и се отправи към „Свети Марко“.

Рой седеше на една от масичките и го чакаше. Когато забеляза Ким, му кимна към съседния стол.

— И така? — Ким седна и се обърна към Рой.

— Документът е готов. — Рой престорено се усмихна. — Но възникнаха известни усложнения.

— Какви усложнения? — попита Ким с въздишка.

— Въпросната хартийка ми струваше малко по-скъпичко.

— Тоест?

— Три хиляди креда. Това са разходите. Плюс моят процент. Общо — четири. Извинявай, но всичко поскъпва.

— Това е два пъти повече, отколкото се пазарихме — студено каза Ким.

— Иначе не става. Навит ли си?

„Мръсници — помисли Ким. — Само се чудят как да се крадат един друг.“

— Навит съм — отговори той с вперен в Рой поглед. Този тип също не е лесен.

— Парите. — Рой почука с една монета по масата.

— Първо документа. Трябва да видя какво купувам.

Рой сви устни, после бръкна с неохота във вътрешния си джоб. Извади документа за самоличност и го хвърли на масата.

Ким взе личната карта и внимателно я разгледа. Бланката е истинска — това го разбра веднага, беше обучен. Снимката си беше неговата. Печатът и подписът също изглеждаха истински. Или поне бяха много сполучливо подправени. И така, сега той е Едуард Суиглър, на 24 години, поданик на Империята. Не е лошо. Само дето е доста скъпо.

Но друга алтернатива нямаше. В края на краищата животът е по-скъп.

— Добре. — Ким прибра документа в джоба си и извади парите. — Тук са две хиляди. — Той ги подаде на Рой. После бръкна във вътрешния си джоб, извади тънка пачка от банкноти по хиляда и отдели още две. Когато ги подаваше на Рой, забеляза как му светнаха очите. Не беше добре, че видя парите, но нямаше как.

— Квит ли сме? — погледна събеседника си Ким.

— Да… — Рой прибра парите в джоба си. — Още нещо да ти трябва?

— Някой друг път… — Ким се изправи и бързо излезе от залата.

За първи път през последните два дни успя да се наспи както трябва. И макар че стаята в хотела беше доста скромничка от икономически съображения, на Ким му стигаше. Ангажирането на стая в хотел беше своеобразна проверка на личната му карта. Всичко мина нормално.

Въпреки това не изпитваше кой знае каква радост, а и не можеше да заспи. Лежеше в тъмнината, приковал поглед в тавана. Да, напусна Чалми, прости се с миналия си живот. Ким Ремезов вече не съществува, сега той е Едуард Суиглър. Далечно, чуждо име. Но с всичко се свиква. Или почти с всичко.

Въпросът е какво да прави по-нататък. Как да живее, с какво да се занимава. Да ограбва богатите идиоти? Мерси, стига му толкова. Тогава просто нямаше друг избор.

Пътят към войската е отрязан. При постъпването задължително ще му вземат отпечатъци от пръстите. Ще ги сравнят с картотеката и — край. С други думи, всяка държавна служба му е противопоказана.

Лошо. Много лошо. И най-лошото е, че няма желание да се бори. Да, спасяваше живота си. И сега, когато се измъкна от всички неволи, щеше да е глупаво да се предава. Но какво да прави, когато му е пусто на душата? За какво да живее, към какво да се стреми? Преди беше лесно — имаше работата си, имаше някакви идеали. Вярваше, че върши нещо нужно. А сега? Щом Рик се оказа гадина, Чалми се оказа гадина — на кого да вярва, към какво да се стреми? Не може просто да вегетираш — без мисли, без мечти.

Светът е лош. Жесток. Човек за човека е вълк. Няма приятелство. Няма любов. Всичко се продава и купува. Всичко опира до цената.

Не трябваше да е така. Имаше и други хора, които мислеха по същия начин. Познаваше такива личности. Видя ги в онази, последната килия. Където се носеше мирис на дървесина и антисептици. Колко от тях му тежат на съвестта? Десетки, стотици? Как е могъл?… — Ким се задъха от мисълта за това колко чудовищна е била работата му. Май имаше нещо, което я оправдаваше. Носеха се някакви думи за хуманност, за милосърдие. Разни такива глупости… нелепо е да се говори за милосърдие, когато стреляш в гърба на човека.

Но защо се случи така? Кой е виновен? Чалми? Възможно е. Той е третият човек в Империята — след Императора и принца-наследник. А може да е и вторият. Тоест, виновна е системата. Империята, стъпкала почти двадесетина светове?

Седрик. Принц Седрик, това име изплува в съзнанието на Ким най-неочаквано. Какво беше чувал за него? Главатарят на въстаниците, единственият, който истински се противопоставя на Императора. Седрик беше обединил четири планети. Сега това са така наречените Свободни светове. Той си има своя войска, свой флот, макар и не много голям. Вече осем години Империята не може да се справи с него. Опитаха, но се удавиха в кръв и отстъпиха.

Какво излиза — Седрик се бори срещу Империята, срещу Императора. Да вземе да отиде при Седрик? Опитът и знанията му сигурно щяха да са от полза.

Какъв опит, какви знания? — Ким се опита да прогони тази мисъл, но тя се загнезди в съзнанието му.

Точно така. Какво може да им предложи освен верността си? Именно да стреля в гръб?

От друга страна, верността никак не е за подценяване. Може и те да мислят така.

Ким лежеше и гледаше в тавана. Всъщност всичко се оказа изключително просто. Трябваше само да се добере до Седрик. Там щеше да е сред свои…

Когато се събуди, беше вече светло. Погледна големия стенен часовник — осем и половина, местно време. Със сигурност вече го търсят… Ким вдигна ръка и веднага се включи видеото. Чувствителната система реагираше на определено положение на ръката. Щракна с пръст и премести на криминалния канал.

Вървяха новините от местните произшествия. За едно денонощие на планетата са регистрирани общо 362 убийства. Ким помисли, че това е значително по-малко, отколкото на Земята. Задържани са четирима изключително опасни престъпника. Шестима са обявени за междупланетно издирване. Сред тях беше и неговата снимка…

Едно е да знаеш, че ще те покажат по видеото, и съвсем друго — да се видиш на екрана. Ким беше неприятно учуден, че изобщо не беше фотогеничен. Лицето му — някак удължено, тясно, усмивката — зловеща. Едното око — леко присвито. Откъде ли са изровили тази снимка?

Междувременно гласът на водещия разказваше за неговите престъпления. Беше включено всичко — от държавната измяна и убийствата — до покушение върху членове на Императорския съвет и заговор срещу самия Император. Ким направо се стресна, каква помия изливаха върху него. Успя да преброи осем обвинения, за всяко от които се полагаше смъртно наказание. Не беше ли малко множко за един човек?

Колкото до наградата за залавянето му, беше определена сравнително малка сума — 50 хиляди креда. Ким беше неприятно изненадан, колко ниско е оценен. Ядосано щракна с пръсти и изключи видеото.

И така, търсят го. Ким очакваше това нещо и въпреки това му беше чоглаво. Най-неприятното беше, че и Шийла щеше да го смята за престъпник. Или пък — не?

Ким стана от леглото, набързо си плисна лицето, облече се и слезе долу. Закуси в малкото ресторантче и се запъти към космодрума. Струваше му се, че всички го гледат — и го разпознават.

Взе билет за Агра за два часа следобед. Агра беше неутрална зона. Войната си е война, но търговията между планетите на Империята и Свободните светове е нужна и на двете страни. Благодарение на този конфликт Агра процъфтяваше, превръщайки се в единствения мост между враждуващите светове. Оттам той ще може да се добере до Хоргата, резиденцията на принц Седрик.

С пистолета обаче трябваше да се раздели. Ким с тъга си помисли за това — ясно беше, че не може да се качи с него на кораба. Системата за сигурност обикновено е много читава.

Реши да скрие пистолета в парка, не му даваше сърце да изхвърли оръжието. Зарови го под едно познато дърво и въздъхна с облекчение. Сега вече той е честен и примерен гражданин…

Ким вече почти излизаше от парка, когато чу тих шум от счупена клонка. И едва успя да избегне изстрела, който беше почти в упор. Това, което го спаси, беше случайно настъпеното клонче от стрелящия. Ким скочи и хукна да бяга, като се криеше зад дърветата. Още четири изстрела белязаха пътя му и отново му провървя. Скрит зад едно голямо дърво, успя да си поеме дъх.

— Ким, приятелю, това е глупаво! — той потръпна от гласа на Рой, който се раздаде наблизо. — Няма да ни избягаш.

Рой… При това — не е сам. И знаят истинското му име. Нормално, разполагаха със снимката му плюс отпечатъци от пръстите му върху нея. Останалото е въпрос на техника. А може просто да са го видели в криминалните новини и сега да си заработват петдесетте хиляди. Плюс това, което имаше в джобовете си.

— Ти си гадина, Рой! — отвърна Ким. — Голяма гадина. — Заля го дружният им смях, придружен с два изстрела. Стреляше се от два пистолета. Много трудно щеше да им се изплъзне.

— Само не го убивай веднага — стигна до ушите на Ким тих прегракнал глас. — Аз трябва да си разчистя сметките с него…

Гласът му беше познат, той веднага си спомни бияча и придружаващите го горили. Явно, целият отбор е налице…

Ким отново хукна, като се мъчеше да стигне до пистолета. Преследвачите му усетиха, че няма оръжие. Вече не се криеха и се опитваха да го обградят.

Бягаха още стотина метра и Ким с ужас осъзна, че се е загубил. Трескаво се огледа наоколо и разбра, че не може да открие пистолета.

Нови изстрели, Ким се метна встрани и се опита да направи голям завой надясно. За секунда се спря, сграбчи една съчка и я хвърли надалеч, за да заблуди преследвачите си. И успя… Като се отдалечи от тях десетина метра, Ким приседна в сянката на голямо дърво.

— Къде е? — чу тих глас. — Избяга ли?

— Спотайва се… Къде ли ще избяга?…

Бяха прави. Едва сега Ким осъзна, че наистина няма къде да бяга. Да изгубиха го от поглед и може да се измъкне от гората. И какво? Ще го причакат на космодрума, в краен случай ще се обадят в полицията. Няма спасение от тях…

Отново се чу шум от счупени клонки, на разстояние от петдесетина метра Ким успя да различи две фигури и изпсува наум — защо не му върви така?

Ръката му напипа нещо твърдо, оказа се, че е счупен клон. Той стисна в ръце импровизираното оръжие, хвърли обувките и започна да дебне Рой и хората му в тил.

Те се движеха в широка верига и разговаряха помежду си. Един от тях изостана малко и Ким без колебание го избра за първа жертва. Нямаше друг избор…

Това беше един от „съратниците“ на горилоподобния бияч. Държеше дълъг извит нож, очите му шареха наоколо в търсене на беглеца.

Ким се движеше съвършено безшумно и дори му беше чудно, че го може. Сигурно му помагаше това, че беше бос — усещаше земята под краката си и избягваше сухите клонки. Дори чуваше тихото дишане на врага и се боеше само да не го забележат.

Но това не стана. Ким настигна противника, замахна, изхриптя и стовари тоягата на тила му. След това взе изхлузилият се от ръцете на преследвача нож и с два удара го довърши.

Тресеше го. Ким си помисли, че сигурно съдбата му е такава — навсякъде да го съпътстват кръв и смърт. И няма мърдане…

Следващият беше биячът горила. Той крачеше уверено и смело, като държеше пистолета с двете си ръце — явно се възприемаше като истински герой. Но смъртта му беше тривиална — след удара с ножа в десния бъбрек изохка и рухна на земята. Ким взе оръжието му и стреля в тила му.

С третия имаше известен проблем: видя Ким, разкрещя се и търти да бяга. Но не успя да се спаси — получи сноп лъчи в гърба, падна, след което се опита да изпълзи настрани. Поредният изстрел в тила го избави от мъченията.

Нямаше смисъл вече да се крие.

— Свършено е с теб, Рой! — извика Ким. В отговор се чу изстрел, после още един. Ким това и чакаше, сега знаеше местоположението на противника. И макар че според критериите на Департамента Ким не беше много добър стрелец, Рой не можеше да се мери с него.

Изстрелът му надупчи гърдите. Рой падна и изтърва пистолета, дишаше учестено и хриптеше, на устните му се появиха червени от кръвта мехурчета. Когато видя приближилия се Ким, се опита да се добере до оръжието. Ким ритна пистолета, после клекна пред умиращия. Внимателно го погледна в очите.

— Кажи ми, Рой — произнесе Ким с тих и замислен глас. — Защо никога не можете да играете честно? Защо непременно трябва да излъжете, да убиете, да оберете? Защо, Рой?

— Ще… ще ме… убиеш ли? — в гърдите на Рой нещо бълбукаше, беше му трудно да говори.

— Не бях ли честен с теб? Не ти ли платих, дори когато ме излъга?

— Прости ми… не… исках. Така… се случи…

— Да, Рой. И ти ми прости. Аз също не искам. Така се случи… — Ким се изправи, обърна Рой и го застреля в тил.

Първо си издири обувките, после скри трофеите си — пистолетите и ножа. Огледа внимателно дрехите си — горе-долу стават. И чак след това се забърза към космодрума — само това му липсваше, да закъснее за полета.

Вървеше спокойно, без да обръща внимание на никого. Дори полицейските патрули вече не го плашеха. И не защото в джоба си имаше сигурен документ, просто сега не му пукаше. Въпреки това, по пътя към космодрума Ким се опита да си спомни колко човешки живота му тежат на съвестта. Не можеше да бъде съвсем точен, затова се опита да прецени поне приблизително. Три пъти преброи и трите пъти се оказаха над сто. Днес към този списък се добавиха още четирима. Вярно, негодници. Но хора все пак.