Антон Медведев
Враг на Империята (10)

Глава 1

Тук всичко си беше постарому. Слизайки по стълбата на лайнера, Ким не вярваше, че не е бил на Земята цели четири години. Това е доста дълъг период от време. А за него се превърна във вечност.

Новите му документи не предизвикаха никаква реакция на пропуска. Всъщност другояче не можеше и да бъде.

Ким излезе от зданието на летището, спря за малко и пое дълбоко хладния пролетен въздух. Ето че си е вкъщи. И повече никой няма да го изгони оттук.

С уверени крачки се запъти към спирката на обществения транспорт. Можеше да си вземе такси, но искаше да се смеси с тълпата пътници. Дарг, който се излага на показ, е мъртъв дарг.

Оранжевото туловище на автобуса се спусна на спирката точно когато Ким се приближи до нея и си купи карта. Погледна номера — четиридесети, до центъра на града. В неговата посока е…

Тежката машина се издигна във въздуха. Ким седна до прозореца и се загледа в ширналата се пред очите му панорама на Москва. Тук наистина нищо не беше се променило. Същите сгради, същите хора. Дори Департаментът по Наказанията си беше на мястото. Както и Дворецът на Императора.

Сивите здания на Департамента по Наказанията се забелязваха практически от всяка точка на града. Ким си спомни за Шийла — къде ли е тя сега? Да, тя го предаде и те никога вече няма да бъдат заедно. Но странно — болката от предателството си беше отишла, а тръпката беше останала. Значи все още има чувства към нея. Непременно ще я намери. Няма да се приближава — просто ще я погледне отстрани, да види как изглежда сега.

Апартаментът, който нае, беше малък, но достатъчно престижен, почти в самия център на града. В това също имаше резон — обикновено онзи, който има някакви проблеми със закона, се старае да е по-близо до покрайнините, понеже там има по-малко полиция. А наемайки апартамент на третия етаж в елитен блок, Ким демонстрираше своята лоялност. Той — Андрей Кротов, е порядъчен гражданин на Империята, син на богати родители, мир на праха им. Още утре в Департамента ще постъпят сведения за него, за това ще се погрижи собственикът осведомител. На Ким това му беше пределно ясно, имаше специална директива на Департамента по този повод. Сигурно щяха да го проверят — спокойно, безпристрастно, като всеки новопристигнал на Земята гражданин. Ще направят справка, ще изпратят запитване до Гея, тъй като беше пристигнал оттам. Филиалът на Департамента на Гея щеше да потвърди неговата благонадеждност.

През останалата част от деня се шляеше по улиците. През последните години Ким доста се промени и затова не се притесняваше, че ще го познаят. И не само вътрешно. Над лицето му се потруди добър хирург, голям специалист. Дълго време Ким не можеше да свикне с новия си облик, но постепенно прие и това. Нещо повече, дори се съгласи с твърдението на Дорис, че новата му външност беше по-добра.

Промени се не само лицето му. Две седмици трудоемка, болезнена работа над ръцете му — и резултатът беше промяна на пръстовите отпечатъци. Те трябваше не просто да бъдат променени, а и да бъдат така умело направени, че да „излъжат“ чувствителната автоматика на скенера. Даргите се справиха и с това. Интересно, намесата в папиларните линии беше съвсем малка, само дотолкова, че да може скенерът да отчете разликата. Човек веднага би хванал приликата, но машината боравеше с твърдо установени категории. Разлика има, следователно пристигналият на Земята Андрей Кротов няма нищо общо с живелия някога тук Ким Ремезов.

За пълното му обезопасяване бяха направени още две операции. Първата промени лекичко дъговата обвивка на очите, втората коригира гласа. Точно поради всичко това Ким не се опасяваше, че ще го разпознаят, сега можеше да го погуби само неговото собствено невнимание.

Ким се виждаше в хората на улицата. Всяка планета, всеки град се отличаваха с нещо специфично. И знанието на такива неща като манталитетът на хората, особеностите на тяхното поведение, помагаха в общуването с тях. По-рано Ким никога не беше се замислял над това. Сега всичко беше другояче.

Прибра се вкъщи по тъмно. След залетите със светлина градове на Кара тук му беше непривично тъмно и неуютно. Тук-там се мяркаше по някой човек, който бързаше да се прибере, досадни момичета дебнеха на входовете. Всичко си беше както преди.

— Ей, красавецо… Ще се позабавляваме ли? — препречи пътя му висока девица с надути от силикон гърди. — В чест на празника има намаление.

— И какъв празник има днес? — осведоми се Ким.

— Че знам ли — сопна се момичето. — Да вървим. Живея наблизо.

— Някой друг път… — Ким продължи по пътя си. Девойката му тегли една и отново се подпря на стената.

Ким не можа да се въздържи, когато видя мъждукащия надпис „Галеон“, и се приближи до вратата. Преди време доста често се отбиваше в бара с приятели от Департамента. Хубаво време беше… Стана му много мъчно, когато прекрачваше прага.

Беше пълно с хора. Ким се приближи до барплота и си поръча лек коктейл. После отиде в най-отдалечения ъгъл и седна с гръб към стената. Стар навик — да сяда така, че зад гърба му да няма никой. А и така можеше да наблюдава целия бар. Опитваше от коктейла и се вглеждаше в лицата, опитвайки се да открие познати. Просто е, така, от любопитство. И подскочи, като видя едно лице…

Това беше Рик Фелдман. Не се случваше всеки ден да срещаш покойник — гледаше го и все повече се убеждаваше, че е той.

Доста се беше променил през изминалите години. Нямаше ги самоувереността и надутостта му, бузите му не бяха румени като преди. Нормално — след изстрел в гърдите.

Рик беше в цивилни дрехи, с него имаше още двама. По стойката и някои признаци, които разпозна, Ким беше сигурен, че са сътрудници от Департамента. Обсъждаха нещо и долови женското име Ева. После всички се разсмяха. Смееше се и Рик, само че по нов начин — тихо, беззвучно, оголвайки зъбите си. Не беше никак приятно за гледане.

Значи Рик е жив… Ким си го помисли без омраза, само констатира факта. Сега не изпитваше такива отрицателни емоции. Омразата пречи, замъглява съзнанието, кара те да правиш грешки. Даже когато убиваш врага си, не трябва да изпитваш злоба. Това е просто работа, неведнъж му беше казвал Сайрус. И беше прав.

Рик и приятелчетата му станаха от масата и тръгнаха към вратата. Ким не ги последва — за какво му трябваше. Има време, ще се срещнат, знаеше го със сигурност. Срещу съдбата си не можеш да вървиш.

След като те излязоха, барът някак се оживи. Изглежда, тук ги познаваха. Чу се музика, някой запя, появи се пъпчив младеж в кожено яке — пласьор на наркотици. На безмълвния му въпрос Ким поклати глава и момчето веднага загуби всякакъв интерес към него.

Наистина нямаше никаква промяна. Ким окончателно се убеди, когато на неговата маса се присламчи предизвикателен на вид млад мъж с дълъг гребен боядисани коси. С крива усмивка той се вторачи в Ким, очаквайки реакцията му.

Ким се усмихна. Беше забавно.

— Какво се хилиш? — наведе се момъкът. — Да те гръмна ли искаш?

— Че защо пък не? — Ким вдигна рамене и отпи от питието си. — Купон да става.

Погледите им за секунда се срещнаха. Това беше достатъчно младежът да се дръпне, след което стана и се покри някъде. Ким отново се усмихна.

Остана в бара около половин час. Излезе навън и си помисли, че по-добре е да вземе такси, разстоянието до вкъщи беше дълго за пеша. И изведнъж полетя надолу, по-скоро тялото му го повлече, разумът не участваше. Бухалката се плъзна по косата му и с трясък се вряза във вратата.

Бяха трима, оня момък с боядисания гребен и две негови приятелчета. Единият от тях отново замахна с бухалката, Ким моментално го изрита в коляното. Очите му още не бяха се адаптирани към тъмното, но улучи, усети как костта изпука. Нападателят извика и изпусна бухалката.

Високият як юначага получи втория удар — с юмрук в корема. Опули очи и тихо се свлече, забивайки нос в изтривалката пред вратата.

Ким се изправи и се обърна към момъка, който отскочи настрана.

— Искаше да ми кажеш нещо, така ли? — спокойно попита, оправяйки си якето.

— Това е моят район! — извика момчето, в ръцете му се появи нож. — Тук всички ме познават!

— Нищо чудно — съгласи се Ким. — Трудно е да не забележиш такъв боядисан петел.

Младежът почервеня от злоба, ножът в ръцете му играеше.

— Хайде — подкокороса го Ким. — Бъди мъж.

Оня изсъска от ярост и се хвърли към него. Леко измествайки се настрана, Ким с лекота хвана ръката му и я удари в рамката на вратата. Младежът извика от болка и ножът се изплъзна от ръката му. Ким го заряза при вратата, отиде на тротоара и се озърна.

— Следващия път ще ти счупя врата — обеща той.

— Гад… — подсмръкна момъкът. — Ще те унищожа…

— Предупредих те… — Ким вдигна рамене и си тръгна, без да обръща внимание на псувните по свой адрес. Друг на негово място може би щеше да се засегне, но той вече мислеше за друго.

Във фоайето го посрещна портиерът. Тъкмо да прати по дяволите нощния скитник, но като разпозна в него новия наемател, устните му се разтеглиха в усмивка.

— Мислех, че вече спите — игриво каза той.

— Не още. Разхождах се. Празник имало някакъв?

— Така е — с готовност отвърна портиерът. — Двадесет и пет години от възкачването на Императора на престола.

— Велик ден, наистина. — Ким бръкна в джоба и измъкна банкнота от десет креда. — Пийни за негово здраве…

— С радост ще го направя… — Портиерът сръчно прибра парите. — Непременно… — Заситни към асансьора, за да му отвори вратата, но Ким тръгна по стълбите. Третия етаж, смешно е да ползва асансьор. Освен това след повишената гравитация на Кара усещаше тялото си по-леко.

Вкъщи беше тихо. Ким запали лампите и отново се разходи из стаите. Богата подредба, красива. По друго време сигурно щеше да скача от радост при вида на този разкош. Но сега това не го вълнуваше. Сега имаше пари. Не онези жалки два милиона, които искаше да плати на дарга. Споменът за това извика усмивка на лицето му. Сега нещата стояха по друг начин, разполагаше със стотици милиони. Това бяха пари на даргите, трябваше да ги харчи разумно. Но и можеше да живее с тях охолно. Ким спокойно би живял и в някоя колиба, ако трябваше, но сега се налагаше да живее точно тук.

Този апартамент не беше лишен от нищо. Единственото, което не му достигаше, беше женска топлота. Уви, Дорис не пожела да дойде с него…

Преди да заспи, Ким погледа видео, интересуваха го главно новините. Като цяло, нямаше нищо интересно, но един сюжет го впечатли. Изключи видеото, легна си, но дълго размишлява, вперил поглед в тавана. След това се усмихна. Точно така. Това и ще направи.

* * *

Знаеше до най-малката подробност какво и как да го направи. Всичко беше точно изчислено и проверено, така че не трябваше да има изненади. И поради това Ким спокойно изчакваше своя час, седнал в бара и потънал в разговора с вятърничавата и неспираща да се смее блондинка.

Барът беше пълен с хора. Почти всички бяха облечени в стандартните камуфлажни дрехи, както и самият той. Днес е последната нощ, утре по обяд десантният райдер „Единбург“ ще се отправи в поредния си рейс. Добре известно е, че няма да се върнат всички. Точно заради това питието се лееше в изобилие.

Около три през нощта при Ким седна среден на ръст кльощав боец, порядъчно пийнал и взе да се пени, че с тяхната ударна мощ никакви метежници не могат да им се опрат. И по този случай трябва да ударят по едно.

След кратък размисъл Ким се съгласи, още повече че вечерта беше глътнал шепа таблетки капсорин. Поръча пиене за себе си, за новоизлюпения приятел и зачервилата се блондинка, погледна си часовника — малко оставаше.

Наложи му се да имитира лека степен на опиянение — капсоринът изцяло блокираше действието на алкохола и неговата трезвеност можеше да изглежда подозрителна. Когато бутилката беше изпита, Ким се извини пред дамата, че трябва да тръгват и незабелязано й пъхна банкнота от сто креда. После подхвана през кръста достатъчно наквасения си приятел и го помъкна към вратата на бара.

Навън беше хладно. Вдишвайки чистия въздух, боецът каза, че никъде не иска да ходи и че едва сега започва да се забавлява. Впрочем езикът му се подчиняваше по-добре от краката му, затова все пак тръгна със своя придружител.

Но не отидоха много надалече. Човекът с него внимателно се огледа и го помъкна настрани към плътната сянка от редицата контейнери. Боецът се опита да се противопостави, но тихо извика и омекна след удара в тила.

Както и очакваше Ким, на този етап проблеми нямаше. Завлече безмълвния боец в пролуката между две редици контейнери, претърси джобовете му, измъкна пропуска и го прибра в своя джоб — заради него прекара в бара толкова време. След като се убеди, че приятелчето няма скоро да се освести, Ким измъкна скрития снощи стек с бира в кутии. Взе една, отвори я, разкопча горните копчета на китела си, взе под мишница стека, излезе на пътя и леко клатушкайки се, се запъти към космодрума, като отпиваше от кутията бира.

При стълбата на „Единбург“ имаше двама пазачи, които проклинаха късмета си. Имаха основание — последната нощ преди полета им се падна да бъдат дежурни. Като видяха клатушкащия се боец, единият, нисичък и набит, с добре оформени мустаци, побутна другия.

— Виж… Завиждам му на този.

— Добре се е позабавлявал — въздъхна другият.

Сякаш за да потвърди думите им, като наближи стълбата, боецът отметна глава, изля в устата си останалата бира и захвърли празната кутия. Тя издрънча по бетонната площадка на космодрума.

— О! — възкликна боецът, като погледна мустакатия пазач. Не те познах веднага… — Той шумно хлъцна и изтри с ръкав устните си. — Знаеш ли с каква кукла се запознах там… Но майка й е много строга. Преди сватбата не дава. Много жалко…

Направи крачка към пазача и успя да извади пропуска си.

— Ето ме и мен… Боецът пъхна пропуска под носа на пазача и хлъцна. — Момчета, ама вие все още ли сте трезви?

— Нали знаеш, не ни се полага… — Мустакатият му върна пропуска и въздъхна.

— Кой казва, че не ви се полага? — Боецът глупаво се усмихна и прибра пропуска. — Дори генералът се е натряскал до козирката сигурно… А какво да кажем ние с гайдите? Що не изтичате до бара, ей го къде е? Да си гаврътнете порядъчно, да светнете някого по тиквата, може дори генерала… Ще ви сложат в карцера, ще има следствие и току-виж, войната свършила. — Ще пиете ли бира?

— Не — отвърна пазачът с тъга. — Не сега.

— Не сте прави… Ще ви оставя все пак… — Почерпеният боец извади от касата две кутии и ги остави на едното от стъпалата. — Бих ви оставил още, но момчетата чакат, прощавайте… — Щастливецът махна с ръка и бавно се заизкачва нагоре.

— Веселяк — каза мустакатият пазач, наблюдавайки с усмивка опитите на боеца да се изкачи по стълбата. — От пети отряд ли беше?

— Дявол го знае — вдигна рамене колегата му. — Събрали са ги от кол и въже.

Мустакатият пазач се озърна наоколо, погледна партньора си и посочи кутиите с бира.

— Ще цапнем ли по една? Няма да иде зян я…

Ким знаеше, че рано или късно щеше да се озове на кораба. Ако пазачите не бяха го пуснали, ако бяха заподозрели нещо, щеше да се отрази единствено върху тях.

Погледна си хронометъра и остана доволен, оставаше му почти един час. За това време трябваше да успее с всичко.

Пътя го знаеше наизуст, понеже познаваше конструкцията на този тип кораби. Качи се на техническата палуба и се насочи към подредени в дъга редица тесни метални шкафчета. Дори някой да беше го забелязал, нямаше да го заподозре в нищо. Приближи се до едно с надпис „Майстор по ремонтите“, остави стека с бира на пода и извади универсална отварачка. Криейки я в дланта си, за нула време отвори катинарчето. Извади от шкафчето работна жилетка и чанта с инструменти. Без да бърза, облече жилетката. Бързането в такива случаи не водеше до нищо добро. Внимателно се огледа — всичко е точно. Наведе се към стека и извади една кутия бира. Беше тежичка и трябваше да внимава с нея. След като я прибра в чантата, Ким сложи останалите в шкафчето и затвори вратичката, преметна чантата през рамо и бавно се запъти към кърмовата част на кораба.

На палубите нямаше много хора и точно на това разчиташе. Откри стълбата за нагоре и уверено тръгна по нея, доволен, че тя се намираше точно тук, понеже на някои кораби беше на друго място. Още десет метра по коридора и щеше да е при първата цел.

На вратата на стаята за наблюдения имаше дежурен пазач. Така и трябваше да бъде. Ким се насочи към него, поглеждайки към плафониерите на тавана.

— Не забеляза ли лампите да мигат? — попита боеца, който веднага застана нащрек.

— Май не — пазачът се поотпусна. — Защо, какво има?

— Нищо особено… — Ким отново вдигна поглед към тавана и отправи отсечен и точен удар в зъбите на момчето. Подхвана по през кръста, изви му врата и го сложи на пода.

За начало Ким подпря чантата до стената, взе пистолета от пазача и го пъхна в колана си. Хвана за врата отпуснатото тяло и с лекота го повдигна на нивото на шпионката. Почука на вратата.

— Отвори! — Ким се стараеше гласът му да прилича на гласа на пазача. — Нещо ме прерязва стомахът…

Шпионката престана да свети — явно от другата страна някой гледаше в нея. Ким приближи главата на пазача до самото стъкълце, след това я отмести настрана. После отново я приближи — досущ като реакциите на жив човек.

— Стомахът ме преряза… — повтори с треперещ глас. — Трябва да отида до тоалетната. Не издържам…

— Дрисльо… — чу се иззад вратата. Ключалката щракна. Това и чакаше — щом вратата се открехна, хвърли тялото настрана и хвана пистолета.

Трябваше да се действа бързо и решително, затова за милосърдие и дума не можеше да става. Ким дръпна вратата към себе си, стреля в момчето, което му отвори вратата, и нахлу в кабината.

Бяха петима. Трима от тях бяха на мониторите за наблюдение, а другите двама играеха шах на малка масичка. Ким също обичаше шаха, но сега те участваха в различни игри.

Стреля точно пет пъти. Когато се убеди, че всички са мъртви, домъкна и трупа от коридора. Отиде при пултовете, изтри записите от видеокристалите, после извади самите кристали и ги хвърли на пулта. Погледна си часовника — средата на смяната, има на разположение по-малко от час.

Ким скри пистолета в чантата, излезе от стаята за наблюдение, затвори вратата след себе си и автоматичната ключалка щракна отново. Опита да отвори — заключено. Така и трябваше да бъде…

След минута Ким вече слизаше по стълбите към техническата палуба, сега пътят му минаваше покрай моторния сектор. В ръцете си държеше лист хартия — меню от един бар. При разследването на произшествието това листче, ако оцелее, ще насочи копоите от Департамента към лъжлива следа. Последен завой и пред очите му изникна бронираната врата на моторния сектор. И двама пазачи. Прощавайте, момчета, днес не ви е ден.

— Проверка на оборудването — мрачно произнесе Ким, подавайки листа с менюто на боеца, който направи крачка към него. — Не им се стои на едно място…

Бойците така и не разбраха за какво става дума. Първият, с менюто в ръката си, умря от удар между очите, вторият извика тихо и се срина от страшен удар в слепоочието. Нямаха никакъв шанс. Закачените на стените видеокамери безпристрастно фиксираха всичко, но никой не вдигна тревога. Причината беше ясна — в стаята за наблюдение беше необикновено тихо.

Ким отвори тежката врата на моторния сектор и натика вътре повалените пазачи, затвори бързо вратата и блокира алармата. Взе си чантата и се насочи към двигателите.

Край, сега никой не беше в състояние да му попречи. Отвори чантата, извади странно тежката бирена кутия и внимателно махна капачето. Вътре имаше ръбест цилиндър с копчета в горната част. Постави го под единия двигател и внимателно набра нужния код. Цилиндърът тихо изписука. Бяха необходими десет секунди, за да се активира. Ким бързо се дръпна настрани. Адската машинка отново изписука, предупреждавайки, че всеки опит да се доближи човек до нея, ще има печален край. Корабът е обречен, а той трябва да тръгва, разполага с по-малко от тридесет минути.

Ким затвори вратата на моторния сектор много внимателно. Огледа се, извади пистолета и с няколко изстрела я завари към рамката. Няма да е приятно, ако някой надникне вътре предварително.

Чантата и работната жилетка ги остави в двигателния сектор, пистолета скри във вътрешния си джоб. Смяташе, че няма да има проблеми с излизането от кораба, но всичко се случва. Не можеш да предвидиш всичко.

Слезе по същите стълби, клатушкайки се. Пазачите го познаха, но той го очакваше.

— Отивам за бира, момчета… Не знам вие как сте, но на нас не ни стигна… — Ким се почеса по брадата и се засмя глупаво. — Да взема и за вас? Че малко ми е неудобно така…

— Да беше си легнал да се наспиш — назидателно му каза мустакатият пазач. — Краката не те държат вече.

— Ако не ме държаха, нямаше да дойда, — дълбокомислено се произнесе пияндурът. — Та да ви взема ли?

— Абе, добре, вземи няколко… — Другият пазач погледна мустакатия си колега и с мълчаливото му съгласие подаде една банкнота на боеца. — Най-добре „Императорска“.

— Не ще и дума… Прибери си парите, нали сме приятели… — И боецът тръгна, поклащайки се, по посока на осветената част на космодрума.

— Побързай, скоро ни изтича смяната! — извика след него мустакатият пазач. Боецът измърмори нещо и се потътри нататък.

— Няма да дойде — убедено заяви пазачът, като прибра банкнотата в джоба си. — Ще излочи още една бира и ще забие нос някъде.

— Нищо чудно — вдигна рамене партньорът му. — Да й се не види и службата…

* * *

Беше не толкова неприятно, колкото неочаквано. Седнал в разкошното си кресло, Чалми дъвчеше угасналата пура и за кой ли път препрочиташе доклада за гибелта на кораба на базата близо до Лондон. Странно, необяснимо. Да, това далеч не беше първият унищожен кораб, войната си е война. Но по този начин, на космодрума…

Вероятно е някой от екипажа, друго обяснение не намираше. Външен човек не можеше да проникне в кораба, да изтрепе охраната в стаята за наблюдение, да се добере до двигателния сектор… Не, бил е вътрешен човек, от висшите офицери. Изтрил е и записите, да не го познаят. Вътрешен е. Но коя ли е тази гадина?

— Сър, тук е генерал Морис…

— Нека влезе — мрачно отвърна Чалми, като натисна бутона за връзка. После отново запали пура и се отпусна в креслото. — Седни, Себастиян… — Чалми погледна влезлия Морис и пусна облаче дим към тавана. — Чете ли това?

— Четох. — Морис седна в креслото, взе доклада, после го върна на бюрото.

— Какво ще кажеш?

— Ще кажа, че трябва да засилим охраната. Изтървали са го.

— Не мисля. По-скоро е бил някой от екипажа.

— Не. — Морис поклати глава. — Не си запознат с последните данни.

— Е? — Чалми погледна с любопитство Морис. Себастиян отдавна трябваше да бъде повишен, но тогава щяха да го пратят да ръководи някакъв филиал на Департамента. А Чалми искаше да е тук.

— Бил е намерен един боец, на когото са откраднали пропуска, след като е зашеметен от удар. Той е описал престъпника, подобно описание са дали пазачите при кормовата стълба.

— И защо не са го задържали?

— А за какво? — вдигна рамене Морис. — Имал е пропуск, а не можеш да запомниш всички по физиономия. Останал е тридесетина минути на кораба, след което си е тръгнал. Казал, че отива за бира. После чули взрива.

— Отпечатъци?

— Никакви. Описанието също не е меродавно, най-вероятно е грим.

Чалми се намръщи.

— Кой ли може да е бил? — тихо попита той.

— Не знам… Вероятно човек на Седрик.

— Не, щях да знам, ако беше така.

— Тогава кой? Някой фокусник? — Морис прокара ръка по потното си голо теме. В кабинета на Чалми, както обикновено, беше много горещо.

— Ами това трябва да го изясним — усмихна се Чалми. — Сутринта говорих с Императора. Негово Величество беше много недоволен. Така че, засилете охраната, направете всичко възможно, за да не получавам повече такива съобщения.

— Иначе какво? — заядливо попита Морис. Понякога си го позволяваше. — Ще ме понижиш в длъжност?

Чалми отново се усмихна и изпусна облаче дим в лицето на Морис.

— Не се безпокой, Себастиян, все ще намеря какво да те правя — парира го Чалми.

* * *

В подобни случаи е важно не само да знаеш как да свършиш работата, но и как да се измъкнеш чист. И най-малкото невнимание може да те провали. Наоколо е пълно с доносници. Поради това Ким точно спази процедурата на оттеглянето. След като напусна територията на космодрума без проблеми, взе автобус, полупразен в този късен час, и отиде в северните покрайнини на Лондон. Отиде при един от старите олющени блокове, набра кода на вратата на задния вход, преди два дни беше дешифрирал кода. Влезе, затвори вратата и тръгна нагоре по стълбите. Беше мръсно и тъмно, никой не ги ползваше. Прескачайки боклуци и котешки фекалии, Ким се качи на дванадесетия етаж. Точно тук преди пет дни нае апартамент на името на Николай Зилберман. Спря се пред вратата за коридора и се заслуша.

В коридора беше тихо, всички отдавна спяха. Ким отвори вратата и безшумно се насочи към своя апартамент. След няколко секунди щеше да си бъде у дома…

Сърцето му биеше ритмично и спокойно — времето, когато Ким нервничеше, отдавна беше отминало. Погледна часовника. Всичко е точно. Взривът е избухнал преди седем минути. Това, че не го чу, не означаваше нищо. Космодрумът е далече, пък и дебелите стени на двигателния сектор сигурно са го заглушили.

Ким влезе в банята. Няколко минути му трябваха, за да свали грима. В тоалетната чиния отидоха и дрехите, и войнишките обувки. Взе си душ и спокойно отиде да си легне. Нито един човек на този свят не можеше да докаже, че тази нощ е напускал дома си…

Утрото беше изключително приятно. Водещите телеканали предаваха пряко от мястото на произшествието, Ким с интерес наблюдаваше пробитото туловище на кораба. Добра работа, сега Департаментът в иглено ухо щеше да влезе, само и само да издири негодника, унищожил „Единбург“. А негодникът си гледа видео и си похапва пушена риба тон…

Естествено полицейското издирване не доведе до нищо. Нямаше и изгледи да доведе до каквото и да било. Ким изчака още два дни и реши да се прибере в Москва.

Купи си билет от централните каси на лондонската гара. В това също имаше резон. Престъпниците предпочитаха да си вземат билет от отдалечените терминали. А и какъв престъпник е? Той е Николай Зилберман, честен и почтен гражданин. Нека се опита някой да докаже обратното.

До полета му оставаше по-малко от час. Отиде да се разходи в парка близо до гарата, не беше идвал тук сигурно пет години. Струваше му се сякаш е минал цял един живот, а тук нищо не се е променило. Все така бълва вода кристалният кит, все така шумят листата на дърветата, развълнувани от вятъра. И дори продавачката на сергията с разните там дрънкулки е същата. Ким добре помнеше това момиче с рижа коса и лунички. Миналия път тя се смееше, когато обясняваше нещо на някакъв купувач, сега беше тиха и замислена, пък и изглеждаше доста по-възрастна. Нищо чудно, годините си вървят, а тя седи тук и продава на туристите разни боклуци. Може много пъти да си е мечтала за звездния принц — ще я забележи и ще я отведе зад девет земи в десетата, където хората живеят съвсем другояче. Но принцът все го нямаше и едва ли някога щеше да пристигне…

Ким се приближи до сергията и дълго разглежда пъстрите играчки и сувенири. Момичето дори не го удостои с поглед — през годините се беше научила да отличава онези, които наистина искат да купят нещо, от зяпачите. Ким действително не купи нищо. Но защото мястото беше като на длан, а и тази симпатична девойка можеше да се окаже доносничка. Ако си купеше нещо, можеше и да го запомни, а това щеше да бъде първата крачка към провала. Дребна работа на пръв поглед, но точно дребните бяха в основата на повечето неприятности. Това му е набивано в главата дни наред, помнеше думите на Наставниците…

Лондон винаги му е харесвал. И когато стратосферният лайнер се откъсна от пистата и започна стремително да набира височина, Ким дълго гледа в илюминатора как се отдалечава от града. Гледаше и си мислеше, че може би някога ще живее тук.

В гардероба на московската гара си взе чантата и няколко къси сгъваеми въдици. Взе такси и без проблеми стигна до вкъщи. Николай Зилберман престана да съществува, отстъпвайки място на Андрей Кротов.

Портиерът го посрещна със същата мазна усмивка.

— Как беше почивката? — малките му очички светеха с кучешка преданост, но Ким знаеше, че това е само игра. Ако се наложеше, този добре охранен шопар щеше да го изяде с дрехите.

— Чудесно… — Ким се запъти към асансьора, понеже чантата му тежеше. Не даде пари на портиера — не беше нужно да го глези. Всичко трябваше да е с мярка.

Ким затвори вратата след себе си и въздъхна уморено. Още едно дело е зад гърба му — не много сложно, но необходимо. Трябва да се отвлече вниманието на противника, преди да се нанесе главният удар. Великите дела обикновено се вършат без много шум.

* * *

Така нареченото висше общество се състои главно от най-лошите представители на човешкия род. Именно тук количеството на пороците на глава от населението достига своя максимум. Развратени от парите и славата, тези хора са създали свой собствен свят, извън пределите на който нищо не ги интересува. За да общуваш с такива хора, трябва не само да имаш тежест и положение в обществото, но и да ги разбираш. Най-добрият начин да развалиш отношенията си с тях е да започнеш разговор за нещо наистина умно. Да, някои от тях имат или си въобразяваха, че имат добро образование. Майките и татковците харчат за обучението на дечицата си милиони креда, но не заради знанията, а заради престижа. Това, което управлява висшето общество, са модата и парите. Те ще се възползват от някой моден поет, дори ако той каканиже чисти глупости, с възхищение ще разглеждат разни цапаници и дори ще се опитват да ви обяснят, че тези размазани бои са много по-прекрасни от платната на реалистите, изнасилили изкуството на живописта със своята истина за живота. Тези хора винаги имат готов отговор на всеки въпрос, те се въртят в света на претенциите, вечерите и бенефисите като зъбни колелца в добре смазан механизъм. Невъзможно е да ги преправиш — това, което ви остава, е да играете по техните правила. Само тогава ще ви приемат.

Впрочем и висшето общество е разнородно. Тук също има групировки, свързани с общи интереси, работа и предпочитания. А също — и със стаена омраза към по-успелите колеги. Само във висшето общество може да има такава човешка жестокост към онези, които са я стреснали, стъпкали, загубили. Стаден инстинкт, който изключва неуспехите…

По-рано Ким не беше се сблъсквал с елита. И сега, когато му предстоеше това, изпитваше вътрешен дискомфорт. Даргите го бяха отучили от гнусливост по отношение на това или онова, от разни съмнения и празни размишления. Но горчивината, че ще трябва да се мотае сред негодници, си оставаше.

Нужен му беше достъп до Императорския двор. В началото това му изглеждаше немислимо, но тренировките му години наред не бяха отишли напразно. И Ким, макар и без особена надежда, се зае с разработката на плана. И скоро учудено разбра, че на този свят наистина няма нищо невъзможно.

* * *

Анжелика Олсън обичаше най-много в живота си две неща: изящните статуетки и хубавите мъже. Може би точно поради това погледът й веднага беше привлечен от високия стегнат брюнет, който се разхождаше по антикварната зала. В плавните му движения имаше някаква лекота. А когато случайно очите й се срещнаха с неговите, тя разбра, че точно това е новото й увлечение. Оставаше да разбере кой е този джентълмен и какво прави тук. Девицата тъкмо се готвеше да пристъпи към решителни действия, когато той сам тръгна към нея.

— Харесва ли ви? — попита той, сочейки малка статуетка на една древноиндийска богиня.

— Много… — каза Анжелика с въздишка. — Смятам да я купя.

— Не ви съветвам. Фалшификат, макар и качествен.

— Мислите ли? — тя внимателно погледна непознатия.

— Знам го със сигурност — той й подаде визитката си. — Андрей Кротов, антиквар.

— Анжелика Олсън…

— Познавам ви — усмихна се момъкът. — Виждал съм ви по видеото. В действителност сте по-хубава.

Момичето грейна.

— Не съм ви срещала преди.

— Нищо чудно. На Земята съм отскоро.

— От друга планета ли сте? — Анжелика ококори очи. Кой знае защо, ширеше се схващането, че мъжете от други планети са по-страстни в любовта.

— Не съм. Бил съм на десет години, когато родителите ми са се преместили на Гея. Там съм израснал.

— Чувала съм за Гея. Вие имате такива вулкани… — Анжелика разпери ръце да покаже колко големи са вулканите на планетата.

— Има и вулкани. — Антикварят се усмихна и на Анжелика й хареса усмивката му. Хубав мъж.

— В Москва ли живеете?

— Да, близо до „Арбат“.

— А аз — близо до Двореца — зарадва се момичето. — Съвсем наблизо сме един до друг.

— Да, наблизо сме. — Внимателните очи на антикваря направо омагьосваха. — Какво ще кажете да пием по едно кафе? Тъкмо ще разгледате колекцията ми.

Предложението беше направо прозрачно. Но — чаровно.

— Веднага ли? — неизвестно защо прошепна Анжелика.

— А защо не? — усмихна се познавачът на старината. — Глайдерът ми е на входа.

— Добре, само ще освободя охраната. Омръзнали са ми до смърт… — Тя се доближи до двама яки младежи, които през цялото време не отделяха очи от тях. След като размени няколко реплики с копоите си, тя се върна при антикваря. — Готова съм…

— Тогава да тръгваме, кралице моя…

Новият й познат имаше голям мощен глайдер, което свидетелстваше за материалното му състояние. Значи не беше се излъгала.

— Моля. — Антикварят гостоприемно отвори вратата и й помогна да се настани. След това зае пилотското място и плавно издигна машината във въздуха.

Той управляваше глайдера доста добре, дори малко небрежно — колата лавираше между сградите, ту преминавайки под естакадите, ту издигайки се нагоре. Анжелика изцяло беше потънала в това приключение и когато погледът й попадаше върху антикваря, щастливо се усмихваше.

Апартаментът на Андрей Кротов също беше на ниво — не много богат, но уютен. На нея тук всичко й харесваше — като се почне от разните антикварни дрънкулки и се стигне до огромното легло, което тя погледна, предвкусвайки предстоящите събития. Андрей улови погледа й и я прегърна през талията.

— Дамата желае ли вино?

— Да… Веднага…

Виното беше тръпчиво и много вкусно, никога не беше пила такова вино. Главата й леко се замая, което беше възхитително.

— Какво е това вино? — попита, като се облегна назад, чувствайки, че всеки момент ще се разсмее от щастие.

— Донесох го от Гея. Има примес от извлек от корена на една билка. Местното население я смята за вълшебна.

— Нищо чудно… — Анжелика пресуши чашата, очите й искряха.

Андрей се усмихна.

— Искате ли да разгледате статуетките?

— Стига с тези статуетки… — Тя остави чашата, клекна на пода и допълзя до антикваря. Стенейки и с треперещи ръце започна да му разкопчава колана.

— Не тук, скъпа… — ценителят и познавачът на изкуството я взе на ръце с лекота, Анжелика изписка от удоволствие. — Мисля, че на леглото ще ни бъде далеч по-удобно.

* * *

Изпрати я да си върви чак вечерта. Момичето явно не беше на себе си от възторг. Съвсем естествено, след уроците на несравнимата Дорис. Ким-Андрей можеше да размърда когото и да било, а и наркотикът, който изсипа в чашата й, изигра своята роля. Сега тази развратна девица му беше изцяло подвластна, не се съмняваше, че ще поиска да преживее всичко отново и отново. Да, времето, прекарано с нея, беше наистина приятно, стига да не забравя, че е само работа. След осем дни Анжелика имаше рожден ден, Ким го знаеше с точност. Ще има голям светски прием, тъй като баща й беше собственик на няколко крупни металургични компании. Разбира се, ще бъдат поканени много и много важни персони. Пита се: възможно ли е зашеметената от щастие Анжелика да не покани на купона новия си кавалер?

Ще го покани, точно на това разчиташе в своите планове. Ще има шанс да се запознае с някои влиятелни господа. А това на свой ред ще му отвори вратите към Императора. Може да не е точно към него, но към сина му — със сигурност. Таткото не се имаше със синчето, носят се мръсни слухове, че всъщност не му е татко и че мама-императрица, нека Господ смири грешната й душа на небето, навремето е кривнала и се е появила мъжката рожба. Императорът беше на четиридесет и две, в разцвета на силите си и щеше да управлява още дълго. Ако, разбира се, нещо или някой не му попречи.

Ким имаше всички основания да смята, че този „някой“ ще бъде точно той. Да, няма възможност да се добере сам до Императора — даргите могат много неща, но не са всесилни. Освен това е сам, което доста усложнява нещата. Пряк път до Императора няма. Ами ако се опита чрез синчето?

Той достави безпътната девица до дома й, великолепна триетажна къща от края на двадесет и трети век. Ким прекрасно знаеше къде се намира тя, но се направи, че не му е известно, и остави Анжелика да му показва пътя. Свали я от колата, пожела й късмет и издигна колата във въздуха. Красавицата го проследи с поглед, докато глайдерът не се скри зад високото здание на Борсата — а това означаваше много. Наистина я беше впечатлил.

През следващите дни Ким беше зает с организацията по собствен антикварен салон — положението му го задължаваше. Когато имаш много пари, не е трудно да се заемеш със свой бизнес. Нае помещение, работници и мениджър и ги остави да се занимават с текущата дейност, свързана с новоизлюпения салон, а той се зае с друга работа.

През тези дни Анжелика му звъня два пъти, но той деликатно отказваше да се срещнат под благовидния предлог на напълно обективни трудности. Обясни й, че заминава за Токио за няколко дни и се усмихна, когато тя го попита дали ще се върне преди неделя.

В неделя беше рожденият й ден. Той благодари за поканата и обеща, че ще съкрати източния си воаяж и непременно ще дойде да я поздрави.

Всичко се нареждаше по плана. Другояче не можеше и да бъде. Учителите му бяха много добри.

На приема по случай рождения ден на Анжелика беше пълно с хора, имаше над сто гости. Ким нямаше официална покана, надписана със златни букви върху скъпа хартия. Но щом назова името си, го пуснаха веднага. Дори не гледаха в списъците — явно момичето лично ги беше инструктирало.

Подаръкът, който Ким й поднесе, представляваше малка, но много изящна статуетка от времето на Хенрих Завоевателя. Тя беше наистина уникална, Ким плати за нея почти двадесет хиляди креда. Момичето беше на седмото небе.

Щедрият подарък не остана незабелязан и Ким беше удостоен с вниманието на останалите. Запозна се с родителите на Анжелика, както и с много именити господа. Резултатът надмина очакванията му.

Имаше и комични ситуации. Доста от присъстващите забелязаха, че Анжелика му е хвърлила око. В това число — и синчето на един от местните финансови магнати, което тичаше след нея. Момъкът беше добре сложен и достатъчно силен, за да реши да постави на място новака. Издебна подходящ момент и под някакъв благовиден предлог заведе Ким в една от страничните стаи и се опита популярно да му разясни ситуацията.

— Такива ми ти работи — каза той с пура в едната ръка и чаша вино в другата. — Ако ти, кучи сине, още веднъж я доближиш, ще те изнесат оттук. Надявам се да си ме разбрал!

За син на финансов играч се изразяваше доста примитивно. Ким му даде възможност да си допие виното, след което спокойно го стисна за гърлото и го повдигна. Отстрани можеше да изглежда направо невероятно, но не и за човек, преминал школовката на даргите.

— А сега ме чуй — спокойно каза Ким на хъркащото биче. — В този живот правя това, което искам, и вземам онова, което ми харесва. И нямам никакво намерение да си променям навиците. Ако още веднъж се изпречиш на пътя ми, ще те смачкам. Ясен ли съм?

Отговорът не беше съвсем ясен — по понятни причини, но с отчаяни жестове и мимика бичето даде да се разбере, че е съгласен. След като свали на пода злополучния обожател, Ким му оправи сакото, вдигна от пода пурата и я пъхна в ръката му. През цялото време момчето стоеше като ошашавено. Това богато охранено добиче беше свикнало да получава всичко, което поискаше, и сега за първи път му се изпречваха на пътя. При това грубо и безцеремонно.

— Хайде, не се сърди. — Ким се усмихна и демонстративно потупа съперника си по рамото. — Ще ти върна момичето. Щом ми омръзне. Тя е толкова страстна…

Оня нещастник преглътна и това. Ким вече излизаше, когато вратата се отвори и в стаята влетя зачервената от шампанското Анжелика. В очите й се четеше безпокойство. За него, за Ким.

— Казаха ми, че вие тук… — произнесе тя. — Какво правите?

— Говорим си — усмихна се Ким. — Разказвах му за моя салон.

— Кевин, защо си толкова червен? — Анжелика погледна на доскорошния си ухажор и вдигна учудено вежди.

— Ами, пурата ми е силничка… — измърмори той и се закашля. — Нямам навик…

— Елате, вечерята е готова — Анжелика ги хвана за ръцете и го помъкна от стаята…

Светският прием завърши благополучно. Ким явно направи добро впечатление на гостите и беше доволен от себе си. Получи покана за банкет от шефа на муниципалитета сър Роналд Екслер и прие с благодарност. Гостите се разотидоха след полунощ, а напористата Анжелика успя да прошепне на Ким, че утре непременно ще го посети. Той се съгласи, момичето можеше да му потрябва за още нещо. Да, нещата не изглеждаха добре — от обикновена човешка гледна точка. Но не и от гледна точка на един дарг. Трябва да е щастлива, че не се налага да я убива.

* * *

Поредната визита на Анжелика остави Ким практически без сили. Ако това ще продължава в същия дух, ще трябва да се раздели с нея. Наистина ще трябва, и без друго вече не му е необходима.

След три дни Ким получи официална покана от шефа на муниципалитета Роналд Екслер за банкет в чест на излизането от печат на монументалния му литературен труд „История на Империята“. Въпросното произведение отне на Екслер дванадесет години, а солидните историци скубеха косите си, като четяха електронните версии на отделните глави. Но Екслер беше непробиваем и всички критици на този свят, взети заедно, не можаха да разколебаят неговата увереност в изключителната ценност на изстрадания от него шедьовър.

Този прием беше много важен за Ким. Вече беше изработил досиета на много влиятелни господа и сега гореше от желание да се запознае с тях. Най-много го интересуваше Мария Демидова, дъщерята на един от чиновниците в Министерството на финансите. Тя работеше в Императорския дворец и това можеше да му бъде от полза. Независимо, че Мария заемаше доста скромна длъжност в кореспондентския отдел, към нея се отнасяха с подчертано уважение. Носеха се слухове, че е приятелка на самия принц Ървин. А тук можеше да се вярва на слуховете.

Приемът беше организиран в къщата на Екслер. Домакинът много се гордееше, че през прозорците на разкошния му дом се виждаше Дворецът на Императора. Гостите започнаха да прииждат към седем вечерта. Ким остави глайдера си на площадката пред къщата, показа поканата и документите си на охраната и след внимателно проучване на личността му беше пуснат да влезе. Тези предпазни мерки накараха Ким да си направи извода, че на приема ще присъстват твърде именити гости.

Така се и оказа. На влизане в банкетната зала Ким едва не се сблъска с Чалми…

Да, това наистина беше бившият му шеф. До него стоеше непозната за Ким млада дама в ексцентричен тоалет. Чалми беше облечен в скъп костюм, на вратовръзката му блестеше диамантена игла. Очите му бяха спокойни, както винаги Ким си помисли, че за изминалите четири години Чалми изобщо не е остарял.

Не беше нужно да се прави, че не го познава, този човек го познаваха всички в Империята. Очите им се срещнаха и Ким леко се поклони.

— Добър вечер, сър.

— Добър… — кимна Чалми едва-едва и продължи по пътя си, беседвайки с младата си спътница.

Странно, но Ким не изпита омраза към него. Той просто се беше отучил да мрази, съзнанието му сега си служеше с други категории. Чалми е враг, рано или късно ще настъпи денят, когато той ще умре. Но не сега и дори не много скоро. Преди това трябва да изпълни мисията си, за която засега дори и не подозираше.

Младата спътница на Чалми се оказа дъщерята на неговия заместник, сър Морис. Ким научи това от Екслер, след като му поднесе скромния си подарък — изключително красива лула, дар от една от малките далечни планети. Екслер, който притежаваше колекция от над петстотин лули, подскочи от възторг.

Скоро се появи и Морис. Ким си помисли колко се е променило всичко. Само преди четири години гледаше Морис отдолу нагоре, смятайки го за много важна персона. Сега виждаше пред себе си само един остарял и много уморен човек.

След около два часа Ким най-накрая успя да се запознае с Мария, заради която всъщност беше дошъл на банкета. Тя се оказа доста привлекателна млада жена. Имаше тих глас и мек печален поглед. Видът й излъчваше слабост и беззащитност. Но след като размени няколко реплики с момичето, Ким можа да оцени силата на характера й. Под маската на топлота и слабост се криеше истинска акула. Нямаше никакво съмнение, че тази особа има най-сериозни намерения спрямо принц Ървин.

По време на пиршеството Ким внимателно наблюдаваше Чалми. Той не го разпозна и в това нямаше нищо чудно. Пък и Чалми засега не му беше нужен, както впрочем и заместникът му. Колкото до дъщерята на Морис, тя може да му е от полза… Когато погледите им се срещнаха, Ким се усмихна мило, но девицата надменно извърна глава. Тя била с характер…

За запознанството с тази колоритна особа Ким избра времето след вечеря, когато в залата засвири тиха приятна музика. Сега щяха да почнат танците и това щеше да му позволи да се приближи до дъщеричката на Морис под благовиден предлог.

Но не успя да стори това. Ким потанцува с едно от присъстващите на банкета момичета и тъкмо мислеше да отиде при дъщерята на Морис, когато видя нещо, което го накара да застане нащрек.

Вниманието му беше привлечено от една от обслужващите сервитьорки. Беше средна на ръст, с бяло-синя престилчица и бяха шапчица и предлагаше на гостите напитки, тикайки малка количка. На Ким му направи впечатление, че се държеше някак неестествено. След като известно време я наблюдава, Ким разбра, че уж случайното й преместване по залата беше подчинено на определена логика. Сервитьорката буташе количката и ненатрапчиво се опитваше да се доближи до Чалми. На няколко пъти почти успя, но Чалми танцуваше с дъщерята на Морис и всеки път се отдалечаваше.

Скоро един от гостите покани партньорката на Чалми на танц, а самият той се приближи до седналия в едно кресло Морис. Разговориха се. Сервитьорката докара количката си на около пет метра от Чалми, после спокойно се отправи към изхода.

Именно в този момент Ким успя да разгледа по-внимателно лицето й. Това беше Диана, момичето, което навремето изтръгна от лапите на Холан. Колко отдавна беше…

Не беше трудно да се ориентира какво става. Ким изпсува наум и пресрещна момичето.

Успя да я засече на вратата. Още няколко секунди и щеше да я изтърве.

— Диана… — тихо произнесе Ким, момичето потръпна, но не се спря. Тогава той я хвана за ръката. — Не правете глупости, Диана…

Момичето застана, лицето й беше бяло като платно.

— Всичко ще развалиш, Диана. Не го прави.

— Извинете, сър, бъркате ме с някого. — Диана се опита да се измъкне. — Трябва да отида в кухнята…

— Тихо, глупаче… — Ким се озърна и отново я погледна в очите. — Дезактивирай бомбата, ако още не е късно. Всичко ще развалиш.

— Какво ще разваля? — Тя вдигна глава, явно вече не се прикриваше.

— Ще развалиш едно голямо и нужно дело. Извинявай, но сега нямам време да ти обяснявам. Дезактивирай бомбата и изчезвай, преди да забележат. Ще се срещнем утре по обяд при паметника на Първооткривателите. Моля те, Диана. Трябва да го направиш…

Няколко безкрайно дълги секунди тя го наблюдаваше, после изведнъж се ококори. Ким се усмихна — позна го, все пак…

— Добре — прошепна тя. — Ще го направя…

— Благодаря, Диана…

Ким пусна ръката й, момичето бавно се върна при количката. Остана в залата още пет минути, после бавно излезе, тикайки количката пред себе си. Ким въздъхна с облекчение.

През останалата част от вечерта произшествия нямаше. Ким все пак успя да се запознае с дъщерята на Морис, но тя не прояви към него особен интерес. Пък и кой е той в нейните очи — жалък търговец на древни вехтории. Освен това Ким се държеше доста сдържано, разбирайки, че натрапчивото поведение няма да доведе до нищо хубаво. На първо време е достатъчно това, че се запознаха. Като се убеди, че от запознанството с тази високомерна особа нищо няма да излезе, предпочете пред нея компанията на Мария. Ким беше един от първите, които напуснаха гостоприемния дом на сър Екслер към края на приема.

Сутринта на следващия ден Ким се събуди в лошо настроение. Това, че Диана го позна, предвещаваше големи неприятности. Ако Сайрус беше тук, щеше непременно да го посъветва да я отстрани. Сайрус беше дарг? А той?

Ким не можеше да даде еднозначен отговор на този въпрос. Тялото и мислите му бяха на дарг. Но душата му…

Така и не успя да приеме изцяло философията им. С ума си разбираше, че даргите са прави, че действията им са насочени към процъфтяване на обществото, но не намираше сили в себе си да се помири с методите им. Опитваше се да убеди себе си, че смъртта на един човек е оправдана, ако в замяна на това хиляди останали живи. Всичко беше правилно и… неправилно. Не трябваше да е така. Но как? Ким не знаеше.

И така, Диана. Може да я убие. Но може и да я използва в своята работа. Никакъв морал, всичко се решаваше от най-обикновена целесъобразност. Дали щеше да я убие, ако се наложеше? Да.

Малко преди обяд Ким приземи глайдера си на площадката близо до паметника на Първооткривателите и зачака, продължавайки да размишлява какво да прави с Диана. В краен случай може просто да я отведе от Земята…

Тя дойде две минути преди уреченото време. Ким не можа веднага да я познае. Беше облечена с модерна блузка, симпатична поличка и изящни светли обувки. Сивото мишле се беше превърнало в много симпатична девойка… Ким натисна клаксона и отвори вратата на колата. Диана го видя и бързо влезе вътре. Ким веднага издигна машината във въздуха.

— Здравей — каза той и я погледна. — Изглеждаш чудесно.

— Здравей, Ким — усмихна се леко Диана. — Ти ли си наистина?

— Аз съм наистина.

Възцари се тишина. Мълчеше Диана, мълчеше и Ким.

— Къде отиваме? — попита момичето накрая, нарушавайки мълчанието.

— Вече пристигнахме… — Ким намали скоростта и започна да приземява машината. След десетина секунди подпорите на глайдера се докоснаха до бетона на крайбрежната улица. — Харесва ми това място — поясни, наблюдавайки обгърнатата в камък река. — Тук мислите текат по-бързо.

— Да, тук е красиво — съгласи се Диана. — Тогава гледах всички репортажи по новините. Страхувах се да не те хванат. После чух, че са те разстреляли.

— Успях да избягам. — Ким реши да спести подробностите. — И така, искаше да убиеш Чалми?

— Да. И са ми много сърдити, че не съм го направила.

— Каза ли им за мен? — колкото се може по-спокойно попита Ким.

— Не. Казах, че в залата имаше охрана, че проверяваха всички и не съм могла да внеса бомбата.

— За Седрик ли работиш?

— Не мога да говоря за това. — Диана го погледна виновно, лицето й беше тъжно.

— Диана, не те моля да назоваваш по имена онези, с които работиш тук, в Москва. Но трябва да знам дали си свързана със Седрик. Не е трудно да ми отговориш. — Ким я погледна и тя отмести очи.

— Да, работя за Седрик. По-точно, за онези, които работят с него. Доволен ли си?

— Просто трябваше да знам. — Ким въздъхна. Чудеше се как да обясни на Диана, че Седрик е същата гадина като Чалми с Неговия Император.

— А ти за кого работиш? — попита Диана.

— Не за Седрик — бавно отвърна Ким. — Макар че съм се срещал с него.

— Виждал си Седрик?! — в гласа на Диана се прокрадна вълнение.

— Да, веднъж ми се случи да разговарям с него.

— Е?!

— Той наистина е велик човек — отговори Ким, вече разбирайки какъв отговор чака от него Диана. — Беше ми приятно да общувам с него.

Диана грейна. За кой ли път Ким си помисли колко хора е успял да заблуди да тръгнат след него този боклук. По-точно — да ги използва за своите интереси.

— Какъв е той? — отново попита Диана. — Разкажи ми за него.

— Висок, красив. Величествен. Обичат го.

— Да — усмихна се Диана. — Знам…

Отново настъпи пауза. И двамата мълчаха, загледани във водите на Москва-река. Личеше си, че думите на Ким за Седрик бяха се харесали на Диана.

— Мисля, че можем да си бъдем полезни един на друг — наруши мълчанието Ким. — Но преди всичко трябва да обещаеш, че нито един жив човек не трябва да знае за нашата среща.

— Защо? — усмихна се Диана. — Мога да те свържа с нашето ръководство. Това са много достойни хора, ще ти се зарадват.

„Виж, ти — помисли Ким. — Допреди малко дори не искаше да ми казва за кого работи. А сега иска да ме представи на началниците си. И е само защото споменах Седрик.“

— Не се съмнявам в това — кимна той. — Но по-добре не казвай на никого. Заради вашата сигурност.

— Да не би да ни предадеш на Чалми? — усмихна се Диана.

— Не. Но Чалми има много доносници и не трябва да рискуваме.

— Добре тогава — вдигна рамене Диана. — Хубаво. Само че това не е правилно.

— Може би. Но нека засега да бъде така. Възможно е в най-скоро време да ми е необходима вашата помощ, тогава ще се свържа с вашето ръководство. И още нещо: ще ми обещаеш ли, че през близките месеци няма да има никакви покушения. Ще осуетите цялата ни работа.

— Месец-два със сигурност няма да има нищо, — каза Диана. — За подготовката на нов проект се изисква време.

— Много добре. Да се разберем така: ако възникне нещо сериозно като намерение за действие, ще ми съобщиш, ето номерът на моя линком… — Ким извади бележник и химикалка и бързо написа номера. Откъсна листчето и го подаде на Диана. — Ще звъннеш и ще потърсиш Катерина. Аз ще отговоря, че си сбъркала номера и след час ще се срещнем на това място. Съгласна ли си?

Диана се намръщи.

— Ти не ми каза за кого работиш, отказа сътрудничество с нас. Защо аз трябва да ти издавам нашите планове.

— Работя за себе си. Имам група, много скоро ще се случат твърде интересни неща. Главното е никой да не ми пречи.

— Но ние също работим — възрази Диана — И няма да седим със скръстени ръце.

— Може да се работи по различни начини. Ако убиете Чалми, на негово място ще дойде Морис и толкова. Моята работа е по-резултатна.

— Тоест? — Диана го погледна с любопитство.

— Скоро ще разбереш всичко. И се постарай — без глупости. Къде да те откарам?

— Никъде, ще сляза тук. — Диана отвори вратата и го погледна. — Ще се видим ли пак?

— Със сигурност. И бъди внимателна.

— Да, Ким. До скоро…

Диана затвори вратата и бавно тръгна по улицата. — Ким замислено я изпрати с поглед.

— Сайрус щеше да я убие… — промълви той и си помисли, че тази скромна, обикновена девойка изобщо не приличаше на всички онези, които познаваше. После издигна машината във въздуха.