Антон Медведев
Враг на Империята (13)

Глава 4

Вездесъщият Фирс съобщи на принц Седрик, че е пристигнал посланик със секретна мисия.

— Претърсихте ли го? — попита Седрик, разположил се удобно върху меки възглавници.

— Да, Ваше Височество. Няма оръжие.

— Ами, покани го… — Седрик уморено се прозина, изправи се с неохота и се приближи до креслото. Който и да беше този посланик, не беше учтиво да го приема в легнало положение.

Той се оказа съвсем млад човек. Но независимо от това скъпият костюм и властните маниери на непознатия му дадоха да разбере, че пред него стоеше важна птица.

— Поднасям Ви поздравленията си, Ваше Височество. — Човекът, който влезе в апартамента на принца, се поклони леко. — Благодаря Ви, че ме приехте толкова бързо.

— Съобщиха ми, че работата ви не търпи отлагане — надменно се усмихна Седрик. — Седнете… — кимна той към съседното кресло.

— Благодаря… — Непознатият седна и остави на масата тъничка папка. Казвам се Леонард Бароу и съм доверено лице и личен приятел на сър Чарлз Хоскинс, владетелят на Валета. Тук съм по поръчение на Съвета на Десетте.

— Не съм чувал за такъв Съвет, — скептично се усмихна Седрик. — Продължавайте…

— Не бихте могли да чуете — поясни Леонард. — Съветът на Десетте беше създаден преди две седмици по инициатива на владетелите на десетте планети, които влизат в състава на Империята.

— Които влизаха в Империята — поправи го Седрик. — Вече няма Империя.

— Няма — съгласи се Леонард. — Но в нашите възможности е да я възродим.

— Така ли? — Седрик впери поглед в посланика. — И как ще стане това?

— С вашата помощ. Съветът на десетте е готов да ви доведе на власт и да ви се закълне във вярност.

— Сериозно ли говорите? — иронично подхвърли Седрик. — И как така се сетихте за мен изведнъж?

— Защото светът е на прага на хаоса — отвърна тихо Леонард. — Което никому не е нужно… — Той отвори папката и я плъзна на гладката повърхност на масата към принца.

— Какво е това? — попита Седрик, без да се докосва до книжата.

— Това са акредитивните писма на владетелите на десетте планети. Тези книжа потвърждават моите пълномощия. В тях също така е дадено съгласието да ви подкрепят като единствения законен владетел на Империята.

Седрик взе книжата и ги прегледа с интерес. Написани на официална хартия с герба, с много печати, те наистина бяха впечатляващи. Независимо от това Седрик му ги върна с недоверчиво изражение на лицето.

— Мога и сам да изографисам подобни хартии колкото си искаш. Няма никаква гаранция, че са оригинални.

— Естествено — усмихна се събеседникът. — Ако тези книжа можеха да служат като някакво доказателство, аз просто не бях рискувал да ги донеса тук. Ако не дай боже попаднат в чужди ръце и се вдигна скандал, никой от членовете на Съвета на Десетте няма да ги признае за истински. Вече със сигурност разбирате това.

„Умен е — помисли си Седрик. — Да, всякакви книжа можеха да бъдат подправени, стига да искаш. Ами ако всичко това е истина?“

— Земята влиза ли в Съвета на Десетте? — попита Седрик.

— Не, там сега се разпорежда Чалми. Но вече всичко е подготвено за свалянето му, ще имате на подчинение около сто хиляди сигурни и кадърни бойци. Чалми ще бъде отстранен и предаден на съда. Ако вие искате това, разбира се.

— А ако не го искам? — замислено попита принцът.

— Хората са смъртни. Това е най-хубавото им качество. — Седрик се усмихна. Този млад човек взе да му харесва. Спокоен, умен, разсъдителен.

— Казахте, че разполагате със сто хиляди бойци. Но това е капка в морето.

— Достатъчно са. След обнародване на заявлението на Съвета на Десетте всичко ще тръгне от само себе си. Знаете как става.

— Да допуснем. Какво искате от мене?

— Много. Преди всичко — решителност. На космодрума ви чака един кораб. „Лястовичка“ — сигурно сте чували за тази красавица. Тя ще ви достави на Земята.

Седрик се разсмя.

— Ама вие наистина ли вярвате, че ще се кача на вашия кораб и ще литна към Земята? Право в ръцете на Чалми?

— Няма да попаднете в ръцете на Чалми — увери го събеседникът му. — Кълна ви се във всичко свято, което имам. За мен Чалми е враг, както и за вас.

Принцът внимателно погледна Леонард в очите и разбра, че не го лъже. Седрик се гордееше с умението си да разбира хората, точно поради това се прокрадна съмнение. Ами ако всичко се окаже истина? Защо не? Императорът е мъртъв, принцът е мъртъв. И сега само той, Седрик, е единственият законен наследник на престола.

— Кажете — тихо попита Седрик, — вашите хора ли отстраниха Императора и синчето му?

— Не — поклати глава събеседникът му. — В момента на Земята се води борба за власт, всеки дърпа чертата към себе си. Убийците на Императора и принца ги търсят под дърво и камък, но не съм сигурен, че ще ги открият.

— Защо?

— Засега не разполагам с доказателства, но смятам, че всичко това е организирано от самия Чалми.

Думите на младия човек не бяха нещо ново за Седрик, той мислеше по същия начин. Затова кимна благосклонно.

— Добре, да допуснем, че дойда с вас. Какви гаранции ще ми дадете?

— Никакви — усмихна се Леонард. — Едва ли ще е задоволите само с честната ми дума.

Младежът определено му харесваше. Погледна спокойните му очи и се усмихна против волята си. Действително, за какви гаранции можеше да става дума? Всички дворцови преврати се отличават с нестабилност на ситуацията, всичко може да се преобърне във всеки един момент. От друга страна, зад този преврат стоят много сериозни хора. Дори само фактът, че са пратили Леонард с „Лястовичка“, говори много. Преди време на този кораб летеше самият Император.

Всичко е твърде сериозно… Седрик се замисли, разбирайки, че трябва да вземе решение. После отново се обърна към куриера.

— Кога трябва да дам отговора си?

— Не по-късно от утре. Ако откажете, Съветът на Десетте ще трябва да действа по алтернативния план.

— Има такъв план?

— Естествено — усмихна се Леонард. — Напълно е възможно сегашното положение да ви устройва и да не искате да променяте нищо.

— И какъв е този план? — попита Седрик без особена надежда, че ще му бъде даден отговор.

— Нямам никаква представа — отново се усмихна събеседникът. — Знам само това, което трябва да знам.

— Хубаво… — Седрик замислено прехапа устни. — Утре сутринта ще ви дам отговор.

— Благодаря, Ваше Височество… — Леонард стана и се поклони леко. — Оставям ви книжата. Всичко хубаво… — Той пак се поклони и с бързи стъпки излезе от стаята.

Седрик остана сам. Когато вратата се отвори, му се мерна мошеническата физиономия на Фирс, но веднага изчезна, след като се натъкна на тежкия поглед на принца.

Седрик взе в ръце книжата и бавно прехвърли лист по лист. Да, това можеше да бъде подправено. Но с каква цел? Този човек явно не е пратен от Чалми, принцът можеше да се закълне в това. Той го чувстваше, беше сигурен. А други врагове освен Чалми за момента нямаше. Излиза, че наистина искат да го доведат на власт. После сигурно ще поискат нещо в замяна, но това си е в реда на нещата. Пък и по този начин ще се осъществи отдавнашната му мечта. Чалми унищожи Императора и изтърсака му, той ще унищожи Чалми. След това ще управлява света.

Въпреки това беше му много трудно да даде съгласието си. По-точно, беше го страх. Седрик дори се зачуди — толкова години си мечтаеше за този ден и когато дойде, в душата му се загнезди страх. Може би остарява?

Стана от креслото и се изправи пред огледалото. Да, беше се посъстарил през последните години. И какво от това? Принцът прокара ръка по оредялата си грива. Симпатичен профил, а в съчетание с Императорската корона може да бъде направо великолепен.

* * *

На излизане от „покоите“ на принца Ким размишляваше дали Седрик ще клъвне на предложението му. При всички случаи едва ли ще навреди на него и на хората му — дори само поради факта, че не би могъл да бъде сигурен в каквото и да било. Или ще ги отпрати утре, или ще се полакоми за Императорския трон и ще дойде с тях. И сигурно ще направи точно това, тъй като тази планета му беше омръзнала до смърт.

Черният правителствен глайдер пътуваше към космодрума, съпровождан от полицейски коли. Такъв беше регламентът и Ким каза на пилота да не се притеснява. Той беше съвсем момче, казваше се Сава. Мирон го беше препоръчал като много съобразителен човек. А и за Мирон младежът беше готов да стъпи в огъня. Сава беше израснал в интернат за безпризорни, беше видял много неща в живота си и в боя струваше колкото петима. И това беше самата истина, Ким го разбра, когато завладяха кораба. Сава беше този, който успя безпрепятствено да се приближи до охраната и да обезвреди пазачите, на които и през ум не можеше да им мине, че този скромен кльощав младеж ще се окаже толкова опасен.

Сава вкара глайдера в отворения хангар на „Лястовичка“, бронираните крила на вратата се затвориха. Ким се усмихна — това, че успяха да откраднат този космоплавателен съд, доста облекчи работата. Сигурно вече е обявена за издирване, но щеше да мине време, докато информацията стигне до службата за сигурност на Седрик.

— Пристигнахме… — Сава погледна Ким. Той се отнасяше с подчертано уважение към новия си шеф, особено след като в една демонстрация по бойни изкуства Ким пет пъти го хвърли на пода. Сава се гордееше с умението си да се бие — не без основание, и не беше очарован от подобен резултат. Но това не пречеше да признае превъзходството на Ким.

— Добре, Сава. Почини си… — Ким излезе от машината, Мирон застана до него.

— Какво стана? — попита той Ким.

— Не е ясно, засега поне. Обеща утре сутрин да даде отговор.

— Ще чакаме, нали?

— Вие ще чакате, аз трябва да посетя едно място. Искам да навестя стари познати. — Ким се усмихна, когато забеляза тревога в очите на Мирон.

— Корабът със сигурност е под наблюдение. Не можеш да се измъкнеш ей така.

— Но вие ще ми помогнете, нали?

— Разбира се, Ким. Само че как? — На Мирон наистина не му идваше наум как може незабелязано да се излезе от кораба. — Ще чакам да се стъмни ли?

— Не. Искаш ли пица?

— Сега ли?

— А защо не? Чувал съм, че тук правят много хубави пици. Дори запомних номера на линкома. Ще ми я донесат направо тук.

Очите на Мирон блестяха.

— Струва ми се, че не ти е много до пицата, а?

Ким се засмя и потупа приятеля си по рамото.

— Да, Мирон. Но защо да не хапнем?

Яркожълтият глайдер се спуска до „Лястовичка“ след осем минути, от него излезе едно момче в също така ярка униформа и бързо се приближи до кораба с няколко кутии от пица в ръце. Чевръсто се изкачи по стълбата и надникна през отворения люк.

— Ей! Има ли някой?

— Да, влизай — донесе се от вътрешността на кораба тих и спокоен глас. Разносвачът на пици направи няколко крачки и тутакси се озова в нечии яки и изключително сръчни ръце. Дори не успя да извика, запушиха му устата, взеха кутиите с пици.

— Кротко — раздаде се над ухото му същият спокоен глас. — Мил ли ти е животът?

Момчето кимна.

— Браво на теб. Тогава не викай и прави каквото ти кажат. Разбра ли?

Момчето отново кимна и веднага го пуснаха.

— Чудесно. Сваляй дрехите. Живо.

— Да, сър — каза момчето със страх на непознатия пред себе си. Имаше от какво да се бои, никога през живота си не беше виждал такива очи. Те омагьосваха и потискаха, погледът на непознатия буквално го заковаваше за пода. С треперещи ръце момчето свали якето и почна да разкопчава ризата си, но човекът го спря.

— Стига толкова… — Той взе връхната дреха и бързо я облече. Беше му възмалка, но това не го смути.

— Не се притеснявай, привечер ще те пусна и ще покрия всичките ти загуби. Няма да бъдеш ощетен. Ясно?

— Да, сър… Разбира се…

— Значи се разбрахме. Наглеждай го…

Последните думи бяха предназначени за един мустакат човек, облечен в пилотска униформа, който през цялото време наблюдаваше всичко.

— Ще се оправим. Играеш ли шах? — попита пилотът, като хвана момчето за ръка.

— Не…

— Е, нищо. Ще измислим нещо друго… — Пилотът се усмихна и доброжелателно го потупа по рамото.

Ким седна в глайдера на разносвача на пици и се усмихна — толкова лесно е всичко. След около час ще види дядо Семьон. И разбира се, Полина… Как се усмихна отново, като си спомни момичето. Дано само да са там…

Летеше към познатата горска поляна и мислеше колко много неща се случиха през последните години. Промени се отношението му към живота, разбирането му за много неща. Но чувствата към хората, които някога го спасиха, си останаха същите. Искаше да види Полина и дядо Семьон и се радваше, че най-накрая се появи такава възможност.

Познатата къща го посрещна с виещ се от комина дим. Ким приземи глайдера на поляната и с удоволствие си помисли, че Полина сигурно готви нещо. Жалко, че не се сети да вземе някакъв подарък за нея.

Когато приближи къщата, вратата се отвори и се появи висока суха жена на около шестдесет години. Очите й бяха тъжни и уморени.

— Здравейте — каза Ким. — Търся дядо Семьон. Тук ли е?

— Здрасти. Болен е. По важна работа ли си?

— Не, не — отвърна Ким. — Просто исках да го видя.

— Той не обича гости.

Нещо не беше наред. Ким се намръщи. Очакваше друго.

— А Полина? — попита той. — Тя вкъщи ли е?

Жената не отговори. Известно време го наблюдаваше безмълвно.

— Как се казваш? — попита тя накрая.

— Ким.

— Почакай тук… — Тя се обърна и влезе в къщата.

Забави се няколко минути и отново се появи на прага.

— Влизай… — тихо каза тя. — Само за малко.

— Да. Добре… — Ким влезе, вратата зад него се притвори.

В къщата беше тихо и сумрачно. Дядо Семьон лежеше на леглото, покрит с одеяло, на стената срещу него имаше икона. До нея гореше кандило.

— Ким?

— Да… — Той се приближи до леглото. — Здравейте.

Лицето на дядото беше изпито, изглеждаше остарял, някога черната му брада беше побеляла. Очите им се срещнаха.

— Променил си се, Ким… — каза дядото след дълга пауза. — Радвам се да те видя. Седни…

Ким взе един стол, седна до дядото с убеждението, че визитата му не беше никак уместна.

— Тук съм само за няколко часа — поясни той. — Реших да ви навестя. Полина къде е?

Дядото сведе очи. Ким настръхна. Само не това…

— Полина умря… — тихо отвърна дядото. — Зимата.

Ким прехапа устни. По-лоша новина не можеше да има.

— Прощавайте — промълви той. — Не знаех… А Игор? Той къде е?

— Него също го няма… — Дядото обърна поглед към иконата.

В стаята се възцари тишина.

— Какво се случи? — прошепна Ким.

— Беше през лятото — започна дядото, без да откъсва очи от иконата. — Игор попадна в преследване. В полицията ми казаха, че са намерили пистолет у него. Но това не беше истина. Игор не обичаше оръжието и никога не би носил със себе си пистолет или каквото и да е друго оръжие. Полина е отишла да му помогне, даже написа писмо на Седрик. След седмица прибраха и нея… — Старецът въздъхна тихо. — Игор го пратиха в затвора и беше убит при опит за бягство. Така поне ми казаха. Полина умря от простуда тази зима в един трудов лагер…

Старецът млъкна. Мълчеше и Ким. И какво ли можеше да каже?

— Много съжалявам — каза той след дълго мълчание. — Мога ли да помогна с нещо?

Старецът погледна Ким в очите.

— Можеш — каза тихо. — Бъди щастлив, Ким, напук на всички. Живей, отглеждай децата си. И понякога си спомняй за нас. А сега тръгвай. Сигурно имаш много работа…

Ким стисна ръката му.

— Никога няма да ви забравя. Сбогом…

Стана и тръгна към вратата. Там спря и се огледа.

— Едва ли това, което ще ви кажа, ще промени нещо, но искам да знаете. Утре привечер Седрик няма да е между живите.

Старецът не каза нищо. Ким се обърна и излезе.

Жената седеше на пейката пред къщата. Тя вдигна глава, като чу скърцането на вратата.

— Простете ми — каза Ким. — Това е всичко, с което мога да помогна… — Извади от джоба на ризата си пачка банкноти и я подаде на жената. — Моля ви, вземете ги. Може да успеете да го излекувате.

— Той не е болен. Просто не иска да живее — отвърна жената, без да направи опит да вземе парите.

— И така да е. Тогава го погребете, когато му дойде времето. Поменете го от мое име. — Ким й напъха парите в ръцете и тръгна към глайдера, без да се обръща назад.

Летеше над короните на дърветата и си мислеше колко гнусно е устроен този свят. На кого пречеше Полина, на кого пречеше това момче в явно голямото за него пилотско яке? На кого пречеха? Защо винаги си отиват онези, които са по-добри и по-достойни от другите? Защо той, на чиято съвест тежат толкова човешки живота, до ден-днешен мърси въздуха, а това мило момиче лежи зарито в земята? Да, Наставниците бяха съумели да му изградят спокойно отношение към смъртта, но и тя може да бъде различна…

Мисълта, че Полина вече я няма, беше непоносимо тежка. Как е можало да се случи и защо? Може би защото дядо Семьон искаше да бъде настрана от всичко, което се случва в този свят? Искаше просто да живее, да си гледа децата? Звучи примамливо. Само че реалността се оказа различна. И този свят, на който Семьон не желаеше да се подчинява, така или иначе, се докопа до него…

Ким приземи глайдера до самата стълба на кораба. Взе няколко кутии с пици и бързо се качи в кораба.

— Какво прави приятелката? — усмихна се Мирон, който го посрещна на люка.

— Умряла е… — студено отвърна Ким. — Къде е момчето?

— Извинявай… — Усмивката на лицето на Мирон се стопи. — Сега ще го извикам…

Момчето беше успяло да се окопити за времето, прекарано на кораба не по негова воля. Поне не изглеждаше така стреснато. Ким му върна якето, помоли Мирон да му даде пари и да го изпрати, а той се прибра в каютата си. Имаше нужда да остане насаме със себе си.

* * *

Ким се събуди много рано. Погледна си часовника — пет и нещо, местно време. Днес Седрик ще му даде отговор. Трудно можеше да се предвиди какъв ще бъде той. Направиха всичко, каквото можаха — подготвиха книжата, успяха да откраднат този кораб. Дотук — добре. Но никога не могат да се предвидят докрай действията на друг човек. Ами ако Седрик не тръгне с тях…

Ще тръгне… Ким стана от леглото и започна да се облича. Ще тръгне, понеже иска да стане Император. За него това е шанс и Седрик няма да го изпусне за нищо на света.

Беше след девет часа сутринта, когато Ким слезе от кораба и се запъти към лъскавата черна правителствена лимузина. Докараха тук и машината, за която платиха цяла торба с пари. Но си заслужаваше — не вървеше някак представителят на десетте планети да се движи с някаква таратайка.

Сава вече беше седнал на щурвала. Ким отвори вратата и тъкмо да влезе, когато забеляза в небето тъмни точки. Те бързо се приближаваха.

— Май имаме гости — каза Мирон, застанал горе на стълбата. — Да си плюем ли на петите?

— Не — отговори Ким. — Нека да разберем кои са.

Досещаше се кои може да са. И окончателно се убеди, когато, обграден от пет глайдера охрана, до „Лястовичка“ се спусна разкошната лимузина на Седрик и още няколко други машини.

Корабът моментално беше обграден от изскочилите от глайдерите бойци — не по-малко от двайсетина. Едва след това от лимузината излезе Седрик. Пооправи си костюма и с царствена усмивка тръгна към Ким.

— Приемам предложението на Съвета, — каза той. — Кога можем да тръгнем?

— Веднага, Ваше Величество — каза Ким с лек поклон. Нарочно се обърна към Седрик не като към принц, а като към пълновластен господар. Това явно му се хареса.

— Добре — благосклонно кимна Седрик. — Но хората ми ще дойдат с мен — той посочи свитата си. — В това число и охраната.

— Разбира се — съгласи се Ким. — Трябва да бъдете обграден с хора, на които вярвате. Каютите са готови. Заповядайте на борда…

Седрик беше настанен в разкошния императорски апартамент и остана доволен. Хората му внимателно огледаха кораба и не откриха нищо подозрително. Екипажът, който се състоеше от двама души, също изглеждаше благонадежден. Леонард запозна Седрик с мустакатия пилот, който по думите му беше един от асовете на Империята, а също и с механика, младо момче. Въпреки възрастта си обаче, разбираше от работата си, убеди принца Леонард.

Удовлетворен от огледа на кораба, Седрик най-накрая даде команда за излитане и се оттегли в апартамента си.

На вратата имаше четири негови горили, още четирима се намираха в пилотската кабина. Останалите от охраната, както и шестимата от свитата бяха настанени в определените за тях каюти.

„Лястовичка“ се оказа много маневрен кораб. По молба на Седрик пилотът го издигна с максимално ускорение. Усещайки натоварването върху себе си, Седрик благосклонно се усмихна. Добре. Твърде добре…

Минаха няколко минути и натоварването намаля. Седрик лежеше на леглото и си мислеше, че в крайна сметка решението му да приеме предложението на Леонард се оказа правилно. Който иска да постигне нещо, трябва да рискува. В случая дори рискът е сведен до минимум. На кораба не го заплашваше нищо, за по-нататък, времето ще покаже. В края на краищата при най-малката заплаха винаги може да се върне вкъщи със същото чудесно корабче. А засега по-добре да мисли за нещо по-приятно, например какво трябва да направи най-напред. Преди всичко трябва да отстрани Чалми и да постави начело на Департамента по наказанията свой човек. След това — да назначи верни хора в армията и Министерството на пропагандата, после — да вземе под контрол Министерството на финансите и Министерството на промишлеността. Да, хората са му малко, наистина, но за възловите постове ще стигнат. Пък по-нататък ще видим…

Скоро корабът излезе на орбита. Седрик стана от леглото и отиде до илюминатора. Гледаше обгърнатата в мъгла бледа Хоргата и радостно си мислеше, че най-накрая ще се отърве от безкрайните дъждове. Това трябваше да се случи, рано или късно. Той го знаеше, вярваше, че ще стане така. Чакаше го — и дочака. Така е, успехът винаги е на страната на онези, които не се страхуват да рискуват да вземат това, което им харесва. Най-напред ще въведе ред на Земята, после ще се заеме и с другите неща. Колкото до Съвета на Десетте… Абе, ще видим… Все някак ще се оправи. В края на краищата какво е изкуството да се управлява, ако не изкуство да се правят интриги и да се организират заговори. Само да се добере до заветния трон, пък после…

Изведнъж му заглъхнаха ушите, Седрик потръпна, преглътна със запушени ноздри. Сигурно нещо е станало с вентилационните клапани…

Най-вероятно повредата е сериозна, защото принцът усети болезнено пробождане в главата, дори изстена.

Нямаше въздух — Седрик осъзна това и се хвърли към вратата, но падна, преди да направи и няколко крачки. Болката се увеличаваше с всяка изминала секунда. Той захърка и заби нос в пода, все още отказвайки да вярва, че това е краят, че повече никога нищо няма да има. Беше несправедливо, неправилно — задъхвайки се, Седрик се опитваше да извика за помощ и беше поразен колко слаб беше гласът му. От носа му потече кръв, тя постепенно се засилваше. Обхвана го ужас.

Ставаше все по-лошо. Към задушаването се добави усилващата се болка. Седрик се търкаляше на пода, в един момент се изпъна, затрепери… И стихна.

* * *

Принц Седрик не беше толкова глупав, че да се довери изцяло. Точно затова Ким прие спокойно появата на четирима от охраната в пилотската кабина. Беше подготвен за такова развитие на събитията.

Корабът се управляваше от Мирон, мястото на втория пилот беше заето от човек на охраната. Ким не се възпротиви — където и да се намираха, тези хора, така или иначе, щяха да умрат.

При излитането нямаше никакви проблеми. Изпълнявайки желанието на Седрик, Мирон издигна кораба „със замах“, поради което излязоха на орбита за деветнадесет минути. Доста добър резултат за такъв кораб.

— Аз ще набера координатите. — Човекът на Седрик, който седна на мястото на втория пилот, погледна настоятелно Мирон.

— Моля — съгласи се и погледна изпод вежди седналия наблизо Ким. Той леко кимна с глава.

В момента, когато ръцете на боеца докоснаха клавиатурата на пулта, Мирон го удари с точно премерено движение с лакът по слепоочието. Без да успее дори да извика, младежът заби нос в таблото. През това време Ким вече приключваше с последния от охраната — тъй като не очакваха нападение, те не можаха да окажат никаква съпротива. Първия Ким го уби с удар между очите, вторият се срути от удар в тила. На третия му счупи врата.

— Как ги натръшка! — възкликна Мирон, наблюдавайки последния случай. — Да включвам ли? — Той бутна на пода „своя“ боец и освободи мястото за Ким.

— Да… — въздъхна уморено Ким, заемайки мястото на втория пилот.

Мирон натисна няколко бутона и на екрана на монитора се появи схемата на кораба. Отново погледна Ким, после бързо въведе командата.

Сякаш нищо не беше се случило, просто по-голямата част от помещенията върху схемата на кораба от небесносиня беше станала черна. Моторното отделение, където в момента беше Сава и пилотската кабина, бяха също небесносини.

— Трябва да изчакаме малко — каза Мирон. — За по-сигурно.

— Ще изчакаме, — съгласи се Ким. — Няма закъде да бързаме.

Минаха десет минути. Повече от достатъчно, в безвъздушното пространство човек умира само за секунди. След това Мирон отново натисна няколко бутона на клавиатурата и помещенията на кораба започнаха да се изпълват с въздух.

— Да отидем ли да видим?

— Не. Давай да се махаме оттук по-бързо.

— Добре… — Мирон набра координатите на Земята и натисна копчето за маршовите двигатели. Зад илюминаторите се появи мъгла. Четири стандартни дни и ще си бъдат у дома.

— Сега да идем да видим… — въздъхна Ким и стана от креслото. Да, отново направи онова, което трябваше да направи. Но не усещаше радост в душата си.

Мирон отвори вратата на пилотската кабина, излезе в коридора и се запъти към каютите. Ким го следваше.

Най-напред видяха чиновника от свитата на Седрик, лежеше в коридора с изкривено, опръскано с кръв лице. Не беше за гледане.

Горилите пред каютата на Седрик се бяха натръшкали при вратата. Мирон отвори и влезе в императорския апартамент. След него влезе и Ким.

Седрик лежеше на пода с отметната глава, кървясалите му очи бяха отворени, на лицето му беше застинала гримаса на страдание.

— Всичко е олигавил… — измърмори Мирон с неприязън.

— Няма значение, и без това няма ние да чистим — сухо отвърна Ким. — Отивам да видя какво прави Сава.

Не беше нужно да ходи при него. В коридора се чуха стъпки и на вратата се показа чорлавата глава на младежа.

— Много смърди… — сбърчи нос Сава. — Бях в бара, всички тапи изхвърчаха от бутилките. Не беше нужно да се пипа барът.

— Хайде, хайде, ще минеш без вино — вдигна рамене Мирон. — Ще ни стигне. В бутилките все пак остана…

Сава се прозина.

— Тези какво ще ги правим? Зад борда ли?

— Не. Нека останат така, както са си. Да се махаме оттук. — Ким погледна Сава и излезе от каютата.

* * *

Рано тази сутрин Чалми беше уведомен, че миналата седмица „Лястовичка“ е била намерена близо до Земята. Засекли са я разузнавателните станции, корабът не отговарял на позивните и опасно скъсявал разстоянието до една от орбиталните бази. Пратената на кораба оперативна група съобщила, че на борда има над двадесет загинали, живи не са открити. Спасителният бот липсвал. Хората на кораба са умрели от разхерметизация, макар че по време на огледа в кораба имало въздух. При това ръководителят на групата съобщил, че при предварителния оглед са били установени промени в системите за осигуряване на жизнено равнище, а това свидетелства за преднамерено убийство. Личностите на загиналите предстои да бъдат установени…

Докато се уточняваше кои са тези хора, Чалми седеше в кабинета си и се чудеше какво ли можеше да означава това. Не го напускаше усещането, че постоянно закъснява, че събитията се развиват без негово участие. Беше много неприятно да установи, че някой го е надхитрил.

Вече цял месец беше минал от смъртта на Императора и принца, сътрудниците на Департамента бяха извършили колосална работа и всичко беше напразно. Бяха задържани стотици обявени за издирване престъпници, появиха се дори няколко агента на Седрик — и въпреки това — нищо. Нищо… Като опитен професионалист, Чалми разбираше, че тези хора нямат никакво отношение към смъртта на Императора и сина му. Онзи, който го е направил, познава добре методите на работа на Департамента и затова не допускаше грешки.

Единственото нещо, за което успяха да се хванат хората му, беше часовникът, убил принц Ървин. Експертите в буквалния смисъл на думата пресяха целия боклук и събраха оскъдните остатъци от него. Резултатите от изследването на сплавта, от която беше изработен часовникът, показаха, че е донесен от Верона, малка планета на три дни път от Земята. Филиалът на Департамента там беше винаги на крака и две седмици след взрива на бюрото на Чалми се мъдреше снимката на злополучния часовник. Стана ясно, че преди две години е бил откраднат от известен на Верона колекционер, който беше подал жалба за кражбата. След това следите на часовника се губеха, местните детективи подозираха, че антикварната вещ е докарана на Земята.

Снимката на часовника беше размножена, сътрудниците на Департамента обиколиха стотици антикварни салона, разпитаха хиляди колекционери. Следите на часовника бяха открити в Рим, един колекционер го е купил от някакъв пътуващ търговец по-миналата година. Преди три месеца колекционерът го продал на антикварен салон в Лозана. Оттам го купил някой си Джон Хайнц от Торонто. Скоро се изясни, че такъв човек действително съществува, но отричаше не само купуването на часовника, но и това, че някога изобщо е бил в Лозана. Собственикът на салона в Лозана установи, че Хайнц не е човекът, който е идвал при него. Онзи бил среден на ръст, с брада и куцал с десния си крак.

Описанието на този човек съвпадаше с описанието на непознатия, изпратил отровния пръстен на Мария Демидова. Кръгът се затвори.

Но повод за радост нямаше. Чалми разбираше, че могат да търсят до безкрай брадат и куц човек, това може да е маскировка. Което означава… Че те, както и преди, не знаят нищо за него.

Точно когато Чалми си блъскаше главата над този проблем, дойде съобщението за „Лястовичка“. Това го накара да подскочи. И имаше защо. Единият от загиналите се оказа принц Седрик. Чалми направо не повярва и нареди да проверят още веднъж. Отново потвърдиха: един от загиналите е принц Седрик.

Чалми издаде заповед корабът да бъде откаран на най-близката военна база. Смъртта на Седрик се случи точно навреме. Но не е ли вече малко множко за един месец? И няма ли следващият в тази поредица да се окаже самият той? Откъдето и да го погледнеш, в момента е главното действащо лице в Империята. По-точно, в бъдещата Федерация.

— Марта — натисна той копчето на селектора.

— Да, мистър Чалми?

— Извикайте Морис. По-бързо…

* * *

Те напуснаха „Лястовичка“ със спасителния кораб, като премахнаха всички следи от пребиваването си. Естествено, Чалми ще разбере, че има нещо, но няма да има за какво да се хване.

Приземиха кораба сред руините на древния Вашингтон. След войната от двадесет и трета година се отказаха да възстановяват града и развалините му се превърнаха в свърталище за укриващите се от властите престъпници. Носеха се слухове, че именно тук в подземните комуникации се пази изчезналият по време на войната златен резерв на страната. Вярно, че досега никой още не беше го намерил.

След като оставиха спасителния кораб на една тясна уличка, Ким, Сава и Мирон се запътиха към полуразрушената сграда на пивоварната компания. Тук, прикрит с листа ръждива ламарина и други железарии, ги чакаше глайдер. Сава седна на илотското място, Ким седна до него, а Мирон — на задната седалка.

Сава караше много ниско и на максимално възможната в тези условия скорост. Имаше си причина. В развалините и до ден-днешен беше останало оръжие и нямаше гаранция някой глупак да не прати ракета по глайдера, ей така, за разнообразие. А че Ким избра точно това място за кацане, също си имаше своето обяснение. Спасителният кораб непременно ще бъде открит от някого, местните хлапета ще са във възторг от находката. Те едва ли ще се държат разумно и корабът ще бъде забелязан от контролните служби. Скоро Чалми ще разбере за гибелта на Седрик, спасителния кораб и „Лястовичка“, ще започнат да ги издирват и естествено, ще ги намерят. Чалми ще нареди да претърсят развалините — такъв е редът. Това ще отнеме доста време. Ким знаеше от Сайрус — насочват врага по лъжлива следа. Ако следите са повече, толкова по-добре.

Летяха четири дълги часа. Беше по пладне, когато в безкрайната синева на океана най-накрая се показа тъмно петънце. То бързо се увеличаваше и скоро вече можеха да се различат прочутите небостъргачи на Хавана. След десет минути глайдерът меко се спусна на една от безплатните стоянки.

За Москва излетяха поотделно, с фалшиви документи. Ким беше последен, искаше да се убеди, че Мирон и Сава ще преминат благополучно наземния контрол. Едва ли биха възникнали някакви проблеми, но по-добре да проследи всичко сам.

По пътя към къщи Ким мислеше за Диана и това малко го учуди. Тя е чудесно момиче. И много красиво. Не е ярка красота, но точно това беше интересното. Зад блестящата фасада често се крие празнота. При Диана е обратното — колкото повече я опознаваше, толкова повече се чудеше колко много хубави неща се криеха в тази скромна девойка. Ким мислеше за нея и постепенно осъзнаваше, че всъщност я харесва.

Странна работа. Обикновено хората се влюбват и чак след това се събират. При тях с Диана не беше така. Когато се срещнаха на крайбрежната улица, на него наистина му стана жал за нея, макар че не го показа. И ако трябва да е честен, тогава за любов и дума не можеше да става. Да, съжали я, ако може така да се каже в подобен случай. Добре, не е съжаление, а съчувствие. Като дарг, трябваше да я убие, тъй като тя представляваше реална опасност за него. Като човек разбираше, че момичето не заслужаваше подобно отношение към себе си. Не искаше да я убива, затова предпочете да я държи по-близо до себе си. Просто, цинично, безотказно. Като всичко, което вършат даргите.

Така започна всичко. Но вече след срещата в дома й Ким разбра, че Диана не е като останалите момичета. Имаше нещо в нея, което го привличаше. Ким дори се стресна от това откритие. Странно усещане. Да, като всеки нормален мъж, него го теглеше към женския пол. Но с Диана ги свързваше нещо повече от секса. Ким се страхуваше да нарече това чувство любов, а то все растеше и растеше…

* * *

Разговорът с Морис не беше лесен. Чалми разбираше, че като професионалист правеше всичко възможно за издирването на престъпниците, но в дадената ситуация това не беше достатъчно. Не помогнаха дори специалистите от Специалния отдел, спешно събрани от всички филиали на Департамента. А те бяха истински чудотворци, които можеха да овладеят която и да е ситуация. Поне до този момент Чалми смяташе така, но от гибелта на Императора и принца мина повече от месец, а нещата не са мръднали на сантиметър. Нищо, за което да се хванат. Дори тези вълшебници на скритата война не можаха да променят положението. Не разполагаха с никаква улика, заговорниците действаха изключително грамотно. Всеки престъпник оставя някакви следи. Но ето че сега няма такива. По-точно — има, но те не водят наникъде, всички нишки в крайна сметка се късат. Понякога Чалми си мислеше дали зад всичко това не стои правителството на някаква планета. Все пак, за да се вършат тези неща по такъв вещ начин, трябват солидни парични ресурси.

— Проверихме всички подозрителни сметки в банките — отвърна Морис на изказаното от Чалми предположение. — В два от случаите беше открита връзка с наркотици, а в третия са прехванали голяма партида оръжия. Но това няма никакво отношение към нашите работи.

— Как смяташ да действаш по-нататък?

— Сега проверяваме всички пристигнали в Москва през последната година. Но това е огромен труд и нищожни шансове. Единствената ни надежда е той да се издъни.

— Още ли мислиш както преди, че е замесен само един човек? — Чалми го погледна замислено.

— Да. Най-много да има няколко помощници. Ако беше по-голяма група, да сме я засекли досега. Мисля, че има достъп до висшите кръгове, щом е успял да се добере до Мария Демидова.

— Можел е да действа чрез някого — възрази Чалми.

— Не — поклати глава Морис. — Иначе този някой щеше да е мъртъв. Проследихме възможните връзки на Демидова, сред познатите й не е имало загадъчни смърти.

— А незагадъчни?

— Две. Но там всичко е чисто. Ако някой се е опитал да предаде часовника посредством тези хора, ние отдавна щяхме да го знаем — въздъхна Морис. — Този човек е предал часовника лично. Както и пръстена.

— Но нали има заподозрени?

— Стотина — вдигна рамене Морис. — От тях около десет са пристигнали скоро в Москва. Тях проверяваме най-стриктно.

— Добре, Себастиян — кимна Чалми. — Работете. Препращайте ми цялата информация, искам да съм в течение. И, моля ви, Себастиян, не забравяйте, че сега се решава не само моята съдба, но и вашата.

* * *

За първи път в живота си Ким се сблъскваше с толкова сложна задача. Много по-сложна, отколкото убийството на Императора и принца. Предстоеше му да обясни на Диана всичко…

Напоследък предпочиташе да не изважда на показ конкретните детайли от работата си, като обясняваше това с обикновена субординация. Причината не беше, че момичето може да му попречи по някакъв начин, всичко беше далеч по-просто. Ким не знаеше как Диана ще се отнесе към това, кой е всъщност. И без друго нещата между тях бяха сложни, а сега, със смъртта на Седрик, щеше да стане още по-зле. Ако й кажеше цялата истина, тя щеше да го намрази. А ако не й я кажеше…

Има ли право да скрие всичко? Сигурно, само че сега Ким призна пред себе си, че я обича. А любовта не може да вирее в атмосфера на лъжи и измами. Но пък ако й каже истината, ще я загуби. Завинаги.

Преди две седмици чрез Диана Ким предаде писмо на ръководителя на групата й. В него предлагаше да редуцират дейността си и да се разформироват, тъй като нещата се въртят на значително по-високо ниво и всяка самодейност може само да пречи. В действителност Ким се страхуваше единствено за безопасността на Диана. След гибелта на Императора и принца Департаментът активизира своята работа повече от всякога. Ким вече беше предлагал на Диана да излезе от групата, но тя отказа и се позова на строгите правила, на които се подчиняват. Всеки, който напусне групата, се смята за предател с всички произтичащи от това последствия.

Неговото предложение беше посрещнато от ръководството на групата с отказ, но и не очакваше друго. Все пак трябваше да опита. Не е виновен, че не се вслушаха в съвета му.

Ръководителят на групата беше някой си Дени Райх, самоуверен тип на около четиридесет години. Без да знае нещо за него, Ким вече изпитваше определена неприязън към личността му. Не можеше да прости на този човек, че беше пратил Диана да сложи бомбата на Чалми. Обичайната практика на ръководителите на терористичните организации беше те никога да не вземат участие в изпълнението на опасни задачи. Вместо тях винаги загиват други.

Ким много лесно се добра до Райх, тъй като Диана много го улесни, че го назова по име, изцяло доверявайки се на Ким. Можеше ли да постъпи другояче? Може би, но нямаше много време да се занимава с глупости, още повече че по това време точно се чудеше какво да прави със Седрик. Не му се щеше да се разправя и с Райх. По тази причина една гореща лятна вечер се запъти към нашумелия бар „При Герасим“ близо до Ботаническата градина. Това беше любимото място на Райх, идваше тук почти всяка вечер. Дойде и този път.

Ким седеше на една маса, пийваше си бира и поглеждаше с едно око към този човек. Добре облечен, самоуверен. Явно, разполагаше с пари. Нормално, терористичните групи във всички времена имаха солидна финансова подплата. Недоволните в страната не бяха малко. Диана имаше късмет, че не й беше хвърлил око.

След като изпи бирата си, Ким излезе от бара и отиде до една пейка, беше я забелязал отпреди. Закрита от двете страни с дървета, тя позволяваше да се виждат добре и двете врати на бара, а светлината на фенерите не стигаше дотук. Седна и спокойно зачака Райх да излезе.

Наложи се доста да почака. Той се появи на вратата едва след единадесет. Ким ядосано забеляза до него висока блондинка. Това не му влизаше в сметките и си помисли, че трябва да отложи за утре. Не беше необходимо да убива повече хора, отколкото се налага.

Но отлагането се размина. Блондинката размени няколко реплики шепнешком с Райх, млясна го по бузата и почти тичешком се върна в бара. А той с бавни крачки се запъти към глайдера си.

Ким не го засягаше какъв им е проблемът, достатъчно беше, че Райх остана сам. Стана от пейката и с цигара в уста спокойно се насочи към него. В лявата си ръка държеше сгъваем нож.

Наоколо почти нямаше хора. На една от пейките си гукаше влюбена двойка, на вратата на бара на висок глас се разправяха няколко възпитани младежи. Напълно нормална ситуация за работата му…

Райх беше стигнал вече до глайдера си, когато видя човека с цигарата. Той я извади от устата си и Райх си помисли, че ще иска запалка, затова бръкна в джоба си.

— Имаш ли огънче? — попита непознатият. Райх кимна и в този миг се преви от остра болка в корема. Запалката падна от ръцете му, коленете му се огънаха.

Ким го подхвана и плавно го пусна на земята. Сгъна ножа, извади портфейла на убития, свали скъпия му часовник, пръстена, после се скри в тъмното. Дори някой да беше забелязал случилото се, би предпочел да не се намесва.

След двадесет минути Ким си беше вкъщи. „Придобивките“ от Райх ги изхвърли в реката, докато летеше над нея, с изключение на портфейла и парите — те заминаха в тоалетната чиния. Това е. Райх го няма вече. В най-добрия случай полицията ще търси неизвестния грабител. Дори групата на Райх и да не се разпадне, сега, след случилото се, можеше да успее да убеди Диана да излезе от нея.

Онова, което извърши с Райх, никак не го затрудни. По-сложно беше да реши какво да прави с Диана. Каквото и да й кажеше обаче, Ким разбираше, че никога не биваше да разбере каква роля е изиграл в съдбата на Райх. Лъжа ли е това? Не. Просто няма да й каже цялата истина. Така щеше да е по-добре и за двама им.

Така щеше да бъде по-добре. Тази мисъл го преследваше и сега, след гибелта на Седрик. Едва сега Ким разбра колко се страхува да не загуби Диана. За първи път през последните години в живота му се появи някакъв смисъл. Точно така — смисъл. По-рано го движеха омразата, желанието за мъст, за разправа с негодниците. Изпълнител, Дознател, Смъртник, дарг — имаше ли в живота му нещо светло. Дори се страхуваше да мисли за щастие, нова реалност беше станала обгорената, изпотъпкана от войнишки ботуши земя. И сега, за първи път от толкова години, сред безжизнената пустиня вдигна нежната си главица едно стръкче. Слабо, беззащитно, можеше да бъде унищожено с един замах. И най-гадното беше, че то можеше да бъде спасено само от една лъжа. Нямаше какво да се заблуждава, така беше. Но ако Диана разбере кой е, ще си отиде. А Ким не искаше това.

Диана отказа да се премести в неговия апартамент в центъра на Москва и Ким я разбираше. Не се съгласи и на нова къща, тъй като беше свикнала с цветята си и друго жилище не й трябваше.

След пристигането си от Хавана Ким веднага отиде при нея. Тя го чакаше. Ким я целуна и си помисли, че ще направи всичко възможно, за да не се разделят никога.

Да, но осъзнаваше, че няма право да захвърли онова, с което се беше заел, това беше дългът му. Мина му през ум да вземе Диана и да отлетят на някоя далечна планета. И там просто да живеят живота си, да отгледат децата си…

Но не можеше да постъпи така. Трябваше да завърши започнатото. Щастието не се дава даром, то можеше да се заслужи. Поне в неговия случай беше така.

Вечерта по водещите телеканали съобщиха сензационната новина за гибелта на принц Седрик. Ким забеляза колко болезнено я възприе Диана, дори се просълзи. Разбираше я, Седрик беше за нея символ на борбата, на надеждата за промяна към по-добро. Години наред вярваше в този човек и сега, когато видя изкривеното му лице със засъхнала кръв по него, момичето заплака. Ким се мръщеше и я утешаваше, доколкото му беше възможно, мислейки с ужас как все повече се оплита в лъжите си. Диана оплаква смъртта на своя кумир, а убиецът седи до нея и й шепне утешителни слова.

Не беше се мяркал в антикварния салон повече от десет дни. Затова сутринта, като излезе от къщата на Диана, най-напред отиде там. Всичко беше наред, с изключение на това, че управителят на салона му съобщи, че няколко пъти са идвали хора от Департамента. Разпитвали кой е собственикът, често ли отсъства и къде се намира сега. Но според управителя били настроени доброжелателно, явно нямало нищо сериозно…

Ким не мислеше така. Всъщност отдавна очакваше подобно нещо, затова не се учуди, когато в края на миналия месец сътрудници от Департамента дойдоха в салона му със снимка на злочестия часовник, откъде ли я бяха изкопали? Тогава им отговори, че не е виждал този часовник и това беше всичко. Както изглежда, Департаментът отново е проявил интерес към скромната му персона.

Това трябваше да се очаква, все пак в Департамента работеха добри професионалисти. Естествено, сетили са се, че Мария е взела този часовник от някой свой познат. Сигурно са установили, че се е срещал с нея, освен това е и антиквар, което утежнява положението. Впрочем нямаше за какво да се хванат, при него всичко беше чисто — Ким беше сигурен, че в момента разполагат със стотина подобни заподозрени. Главното е „да не прави резки движения“. Ще го проверят и ще го оставят на мира. Понякога най-добрият начин да се скриеш е да не се криеш.

И въпреки това ситуацията трябваше да се обмисли. Ким прегледа отчетите на управителя и към обяд си тръгна за вкъщи, като реши, че ще се справят и без него. Освен това трябва да се покаже на портиера, че ще започне да се безпокои защо го няма.

Преди да тръгне за Седрик, Ким остави глайдера си на паркинга пред къщи. Вместо да вземе такси, реши да се поразходи, тъкмо щеше да се отбие в някое и друго магазинче. След като измина стотина метра, усети, че го следят.

Не забеляза нищо подозрително, просто се появи такова чувство. Но на Кара го бяха обучили доста добре, така че можеше изцяло да се довери на чувството. Сайрус му беше казал, че силният в духовен план човек може да усети дори едва забележимо следене. Чуждият поглед е зареден с енергия, която може да бъде уловена, за това знаеха дори в Департамента. В такива случаи се препоръчваше обектът на следене да не се гледа в очите. Даргите отиваха и по-далече, те чувстваха не само погледа, но и повишеното внимание към себе си. Сайрус и Марсуф непрекъснато караха своите ученици да се следят един друг, затова усещането, че го следят, беше до болка познато на Ким.

Така беше и този път. Ким вече не се съмняваше, че го следят. Много умело, преследвачът му не се приближаваше на разстояние, което би го отделило от останалите минувачи.

Ако искаше, Ким можеше да се измъкне, но в дадената ситуация не беше уместно. Щеше да означава, че е забелязал, че го следят, а това вече щеше да свидетелства за професионализъм, което нямаше нищо общо с обикновения редови гражданин. Щом бягаш, значи се страхуваш от нещо. Могат да възникнат проблеми, както обичаше да се изразява Марсуф в такива случаи. От преследвача трябваше да се измъкнеш само в краен случай, при това трябваше да изработиш така нещата, че да бъде сигурен, че те е изтървал случайно. Именно поради това Ким не се издаде, че е забелязал повишеното внимание към своята персона. Крачеше бавно по улицата, влезе в едно антикварно магазинче, позяпа и отново излезе на улицата — неизвестният приятел беше някъде тук.

Най-вероятно това бяха брънки на една верига. Първо салонът му, после той самият. Проверяват ли го?

Таксито се приземи на площадката пред дома му. Ким плати на шофьора и влезе във фоайето. Насреща му се зададе портиерът с щастливо изражение на лицето.

— Здравейте! — каза той с усмивка. — Чудех се къде се изгубихте.

— Почивах си — отвърна Ким, като небрежно пъхна в ръката му десетачка. — Бях за риба в Карелия.

— Кълвеше ли?

— Супер. — Ким едва забележимо се усмихна и се запъти към асансьора.

Първата му работа, щом влезе в апартамента, беше да погледне през прозореца. Хора, няколко глайдера. Нищо необичайно. Усещането за следене беше изчезнало, преследвачът му го е изгубил от поглед. И въпреки това интуицията му говореше, че този човек е някъде тук. Възможно е в момента да разговаря с портиера…

И така, какво да предприеме? Ако допуснем, че е нещо сериозно, трябва да изчезва час по-скоро. Но за какво биха могли да се заловят? Какви доказателства имат? Всъщност не разполагат с нищо. Няма и да се появи каквото и да било, което да използват срещу него. Дори да проверят къде е бил последната седмица, пак всичко е както трябва. Докато се разправяше със Седрик, един от приятелите на Мирон наистина беше за риба в Карелия. При това, с кредитните карти на Ким, с дубликат от документите му. Нека се опитат да докажат, че не е бил там!

Във всеки случай засега Ким не усещаше явна заплаха за себе си. Най-вероятно беше рутинна проверка, нищо повече. И затова, след четиридесет минути излезе от къщи, отиде да си вземе глайдера и тръгна към антикварния салон.

Следяха го като преди — стриктно и ненатрапчиво. Няма лошо, нека се забавляват. Вярно, че ще трябва да прекъсне всякаква работа — имаше предвид не антикварната дейност, а това, с което на практика се занимаваше.

Като пристигна в салона, Ким влезе в кабинета си, затвори вратата, извади от чекмеджето на бюрото регистриран на чуждо име линком и се обади на Мирон. Избягваше да ползва своя линком, защото се опасяваше, че следят разговорите му. Каза в слушалката, че срещата по повод сключването на договора се отлага за друго време и по-късно ще съобщи конкретната дата. Ким пожела на събеседника си всичко хубаво и затвори линкома. Естествено, че не става дума за никакъв договор, това беше нещо като парола за възникнала опасност. Последната фраза, свързана с пожеланието на Ким означаваше, че опасността не е много голяма. Ако не беше така, имаше друга парола.

После позвъни на Диана, тя вдигна веднага. Каза й, че му се е появила спешна работа и няма да може да я посещава известно време, пожела й всичко хубаво, след което бързо затвори. Няма да могат да се доберат до Диана чрез него, засега тя е в безопасност. По-нататък, ще видим.

След като приключи с ангажимента си към Мирон и Диана, Ким потъна в работата на салона, това беше и най-доброто му прикритие. Като цяло, работата в салона вървеше доста успешно, според изчисленията на Ким вече към края на годината той щеше да е в състояние да си върне всичките вложени в проекта средства. Преди две години, когато Айкутма предложи на Ким да се заеме с изучаване на антикварното дело, той се отнесе с известен скептицизъм към това. Според него имаше множество далеч по-интересни теми, отколкото да се ровиш във вехтории…

Но с Айкутма беше безполезно да се спори, предложението му беше равносилно на заповед. Ким получи информация от обучаващите програми, но истинският вкус, умението да се ориентира в тези неща ги дължеше на Дорис. В тази област, както и в много други тя беше истински специалист.

Сега, като собственик на антикварен салон, Ким за пореден път се убеди в правотата на Айкутма. Старецът знаеше какво прави. Впрочем точно това притесняваше Ким. Когато тръгваше от Кара, Айкутма заяви, че след време ще се върне, за да продължи обучението си. По думите на Айкутма има три равнища на посвещение. Ким се е докоснал едва до първото. Истински сериозните неща го очакват по-късно.

Това наистина го безпокоеше. Не искаше да се връща на Кара. Знанията, получени от даргите, му стигаха. От друга страна, Айкутма винаги излизаше прав.

Следващите два дни с нищо не бяха по-интересни от изминалите. Следяха го, както и преди, но просто не обръщаше внимание. Единственото неудобство беше, че не можеше да посещава Диана, и му беше много мъчно.

Сградата, в която беше апартаментът на Ким, се намираше близо до „Арбат“. Харесваше му тази улица. Изобилстваше от антикварни сергии, където понякога се срещаха много интересни неща. Вярно, че много от тях се оказваха ментета. Но един неспециалист трудно можеше да направи разликата.

Днес Ким отново реши да обходи тези сергийки. Вече беше свикнал с мисълта, че го следят, при това — с вещина. И когато действията на преследвача явно загрубяха, прие това със снизходителна усмивка. Той си е чист, нищо не могат да извадят срещу него, затова сега просто го провокират. Позната методика — ако няма видими доказателства, започвай да притискаш човека. Открито го следят, прослушват разговорите му, преглеждат кореспонденцията му, правят всичко, за да го изнервят. И доста често такъв подход има резултат.

След Ким вървяха трима души, практически не се криеха. Щом пресичаше улицата, и тримата отиваха на другия тротоар. Накрая Ким отиде до спокойно крачещия напред-назад полицай.

— Извинете, сър, имам проблем — каза Ким, стъпвайки от крак на крак. — Преследват ме някакви хора. Онези двамата, ей там, при витрината, виждате ли ги? — Той кимна с глава към преследвачите си. — А третият е на отсрещния тротоар. Онзи там, с шапката. Може да са крадци.

— Дайте си документите… — каза полицаят, поглеждайки към преследвачите на Ким.

— Да, заповядайте — Ким веднага му показа документите си. — Андрей Кротов, имам антикварен салон на „Неглинная“. Ето визитката ми…

Полицаят внимателно разгледа документите и му ги върна.

— Сега ще видим — каза той и се запъти към двамата агенти от Департамента, които стояха при витрината.

— Да, разбира се… — услужливо се отдръпна Ким и се усмихна едва забележимо. Постави преследвачите си в много глупаво положение. Оставаше им или да покажат документите си на полицая и да се извинят на Ким, като му обяснят защо го следят, или трябва бързо да напуснат „полесражението“.

Агентите избраха втория вариант. Щом видяха полицая да се приближава, побързаха да се скрият някъде. Полицаят не хукна да ги преследва. По всичко личеше, че не му е до тях. А може и да се е сетил кои са тези хора.

Ким не дочака човекът на реда да се върне. Хвана едно такси и под злобния поглед на третия преследвач се качи в колата.

— „Неглинная“ — каза, поглеждайки през прозореца. — И по-бързо, ако обичате, ще си платя…

— Готово… — кимна шофьорът, машината се вдигна и бързо започна да набира височина.

* * *

Останалата част от деня Ким прекара без произшествия. Не дойдоха да го арестуват, около салона не слухтяха разни подозрителни типове. Имаше всички основания да предполага, че може за известно време да са го оставили на мира. Ким остана в салона до вечерта, зает да разглежда в кабинета си старинни антикварни каталози. Това определено му харесваше. Стигна до извода, че ако успее да оцелее след всичките тези истории, ще посвети остатъка от живота си на антикварното дело.

Вече се здрачаваше, когато Ким излезе от салона. Пазачът затвори вратата след него. Не му се прибираше, а и трябваше да провери как стои въпросът с преследвачите. Затова Ким взе такси и се отправи към „Галеон“.

През целия път разгадаваше усещанията си, но не забеляза нищо подозрително. Наистина не го следяха.

В бара Ким си поръча една „Императорска“, седна на една маса до стената и прекара дълго време, отпивайки от превъзходната бира, после запали цигара. Пушеше рядко, само когато се затрудняваше при анализирането на някоя ситуация. Така беше и сега — пушеше и размишляваше върху създалата се обстановка. Явно се беше отървал. Сега трябва малко да изчака, а когато нещата се поуталожат, ще продължи работата си.

От случая с полицая бяха минали пет дни. През това време Ким водеше живот на примерен гражданин, затънал до гуша в работа. Бизнесът вървеше добре, оня ден дори успя да продаде няколко стари книги на един от помощниците на Чалми. Той, естествено, не назова местоработата си, но Ким и без друго познаваше много добре този господин. Някога беше завеждащ Отдела по изпълненията, Ким дори работи известно време под негово ръководство. Помощникът на Чалми си тръгна, изцяло удовлетворен от покупката, и Ким записа в актива си още една точка. Много е полезно да имаш такива познати.

Следващият ден също си беше най-обикновен. Навън ръмеше, стрелката на часовника сочеше пладне. Ким тъкмо разясняваше на един охранен джентълмен достойнствата на старинна ваза върху поставка, покрита с бронирано стъкло, когато в галерията влезе висока привлекателна девойка, придружена от солиден господин. Ким изтръпна. Беше Шийла.

В последно време се стараеше да не мисли за нея, да не човърка стари рани. Да, понякога му се искаше да отиде до къщата й и да я зърне, макар и отдалеч, но пъдеше тези мисли от главата си, понеже бяха болезнени за него. Камо ли да говори с нея — това беше немислимо. В края на краищата го предаде.

След това в живота му се появи Диана и Ким се сещаше за Шийла все по-рядко. По-точно, не му се щеше да си я спомня.

Сега беше тук. Ким продължи да хвали вазата, като с крайчеца на окото си поглеждаше към Шийла. Мина му през ум, че най-добре е да отиде в кабинета си и да предостави обслужването на девойката на някого от сътрудниците си. Но събитията се развиха по друг начин. Господинът, когото Ким убеждаваше за вазата, обеща да си помисли и евентуално отново да дойде, и излезе. Ким тъкмо се готвеше да отиде в кабинета си, но Шийла се запъти към него, щеше да е глупаво да бяга. С тъга отбеляза, че за изминалото време е станала още по-красива.

— Радвам се да ви видя в нашия салон — каза Ким с лек поклон, без да издава вълнението си.

— Здравейте — усмихна се Шийла. — Чувах, че тук е много приятно, но действителността надмина очакванията ми. Шийла Ракс, секретарка на господин Волин. — Момичето посочи с плавно движение на ръката си своя придружител, който оглеждаше витрината със статуетките. — Обзавеждаме новия си офис, бихме искали да вземем нещо солидно за интериора.

— Андрей Кротов, собственик на салона. — Ким отново леко се поклони. — Ще се радвам да ви бъда полезен…

На Шийла й беше нужен цял час, за да подбере подходящите неща. Нейният шеф изцяло се доверяваше на вкуса й, поради което практически не участваше в разговора, само от време на време отговаряше на въпросите й. В крайна сметка Шийла се спря на настолен часовник, старинен полилей и картина с нежна позлатена рамка. Шийла и придружителят й платиха, съобщиха адреса на офиса и си тръгнаха. Ким ги изпрати до вратата, върна се в кабинета си и се сгромоляса на едно кресло.

Не искаше да мисли за Шийла. Опитваше се да се разсее, да се съсредоточи върху работата си, но мислите му упорито се връщаха към болната тема. Да, Шийла се беше разхубавила. Ако преди беше все още момиче, сега вече беше жена. Не му беше приятно, но беше принуден да си признае, че Шийла все още го вълнуваше. Взе в ръце един каталог, машинално го разлисти и го остави настрана. Глупаво е. Нищо, ще я забрави. Освен това сега си има Диана.

Той неволно се усмихна при мисълта за нея. Трябва днес да я посети. Не го следят, така че е безопасно за нея. Тази вечер отново ще бъдат заедно…

Можеше да я предупреди, но реши да я изненада. Купи огромен букет цветя и в седем и половина вечерта глайдерът му кацна пред къщата й. В главата на Ким се въртяха мисли от рода на тази, че на този свят все пак има щастие. Може и да не е голямо, но го има.

За свое учудване, не видя в очите на Диана обичайния блясък. Стори му се, че момичето изобщо не го очакваше. Опита се да потисне чувството, като предположи, че Диана просто не беше в настроение. Влезе в стаята, прегърна момичето, целуна я. Диана се дръпна.

— Прости ми, Ким… — Тя го погледна, но веднага сведе очи. — Трябва… Трябва да ти разкажа…

— Да, разбира се… — Ким усети как се изопва лицето му. — Слушам те.

— Ами аз… срещнах един човек. Той е учен, след три дни отива с експедиция на Вепра. Отивам с него.

— Защо? — тихо попита Ким.

— Защото го обичам… — с огромно усилие каза тя. — Ти си много добър, Ким, благодарна съм ти за всичко, което направи за мен. Точно заради това не мога да те лъжа.

— Отдавна ли го срещна?

— Преди две седмици. После се срещнахме отново… — Диана погледна Ким и се изчерви, очите й се насълзиха. — Прости ми, Ким. Много съжалявам…

— Няма нищо… — Ким вдигна рамене. — Случва се. Всяко зло за добро. — Погледна Диана в очите. — Постарай се да бъдеш щастлива. Аз си тръгвам…

Тя не го спря, а и той не направи опит да остане. Нямаше смисъл. Когато се качваше в глайдера, Ким си помисли, че съдбата му е такава. Или е проклятие някакво — беше забравил, че е дарг. А даргите си нямат другар в живота.

Диана стоеше на външната врата с печален вид. Ким издигна машината във въздуха и за последен път хвърли поглед на обградената с цветя спретната малка къщичка. После натисна педала и полетя към къщи.

Разбра, че е сбъркал посоката, когато под него се мярнаха върховете на борове. Усещаше пустота в душата си и съвсем несъзнателно се е насочил към единственото място, където можеше да бъде насаме със себе си.

Приземи глайдера близо до ручея, и когато тръгна към водата и седна на брега, вече се свечеряваше. Някъде наблизо във водата скочи подплашена жаба и Ким се загледа в образувалите се на повърхността кръгове.

„Свърши се — помисли си, вперил поглед в бързия бяг на водата. — Свърши се. Стръкчето, едва подало главица, повехна и пред очите отново се ширна изпръхналата, обгорена земя…“

По бузата му бавно се търкулна една сълза. Ким мислеше за Диана и разбираше, че няма право да я вини. Онова, което възприе като любов, от нейна страна беше желание да почувства нечие рамо до себе си, беше резултат от самотата й. Може да се е опитала да го обикне, но не е могла.

Не го интересуваше кой е неговият съперник. Сигурно е достоен човек, щом Диана го е обикнала. Колкото до него самия… Ще трябва да си направи извод. Да си набие в главата, че на този свят няма любов — за него няма. Той е дарг, убиец и това изчерпва всичко. Беше много самонадеяно от негова страна да разчита на тихо заливче. Боговете знаят какво вършат.

Повече това нещо няма да се повтори… Ким се наведе над водата, наплиска лицето си, пи вода на бавни глътки. Въздъхна уморено. Беше вече тъмно, когато седна в глайдера и го издигна във въздуха.