Уилям Голдман
Маратонецът (4)

3.

В залата за семинари бяха само четирима, чакаха Бизентал. Тримата се познаваха и разговаряха тихо помежду си. Леви ги наблюдаваше от дъното на стаята. Беше чувал за тях; дори когато следваш в Оксфорд, клюките за тези тримата летяха по трансатлантическия телеграф. Най-големият от тях беше Чембърс — негър с огромно самочувствие на най-компетентния негър историк. Другите двама бяха близнаците Риордан — брат и сестра. В Йейл се говореше, че са най-добрите специалисти по католическа теософия след Били Бъкли.

Леви продължаваше да ги гледа и знаеше, че от време на време беше обект на техния разговор. Ако имаш ниско самочувствие, а другите до теб са от най-висока класа, винаги ще разбереш по жестовете или мимиките им, когато говорят за теб. Те действително бяха наясно кои са и какво представляват. Момчето, цялото плувнало в пот, ги наблюдаваше и гледаше уплашено. „Не трябваше да идвам на откриването на учебната година“, помисли си Леви, потейки се в бялата си риза. „Глупаво беше да дойдеш на откриването“; искаше да си създаде мнение, не да чупи рекорди. „Бягай вкъщи, размърдай се!“, напомняше той на себе си. „Тичай у дома, ако искаш, но не идвай на упражнения целия в пот. Никой не уважава плувнали в пот учени.“

Бизентал влезе в стаята с цялото си величие. Запламтя, да, „запламтя“ беше точната дума. В очите му — той не можеше да потисне излъчването на очите си — имаше приглушен огън като на красавец от Запада. Всичко, което можеш да направиш, е да хвърлиш един поглед към Бизентал и да кажеш, че е изискан. Леви веднъж се беше срещнал с Опенхаймер, той изглеждаше по същия начин. Ризите му бяха малко широки в яката, панталоните като торби, но като го погледнеш, имаш чувството, че е гений от най-висока класа.

С Бизентал бе същото. Не защото ризите му не бяха широки, напротив — той беше много елегантен. Беше доста богат, с блестяща кариера: две книги, наградени с „Пулицър“, три бестселъра, показваше се непрекъснато по телевизията, даваше интервюта за „Ню Йорк Таймс“. Беше неуморим, интелигентен, разнообразен. Интелектуалец като Сами Глик. Знаеше за всяко нещо, случило се някога на Земята, и говореше за него с вещина и компетентност. Затова се бе задържал така дълго на върха и имаше предимство пред много хора.

— Много ли се отегчихте да ме чакате? — започна Бизентал.

Всички в стаята поеха дъх.

Това го въодушеви. Той седна зад катедрата и преметна крак върху крак.

— Има недостиг на природни ресурси — продължи Бизентал, — освен това ще останем без чист въздух. Липсва даже червено вино. Друг е въпросът обаче с историците. Всяка година университетите ги бълват, както месокомбинатът бълва наденички, а вие сте едни от най-добрите. Мисля, че ви казах достатъчно. Дано с вас да работим без никакви оплаквания. Дава ви се възможност да направите кариера. Прогресът произвежда учени. Докато аз създавам учени, ще ми се плаща. Но аз казвам „Спрете тревожния глас на прогреса!“. Кой го е казал?

„Тенисън — помисли си Леви — в «Локсли Хол — 60 години след това».“ Мисля, че съм прав. Сигурен съм. Но ако не е така? „Не бива да идваш в деня на откриването и да правиш грешки. А може би го е казал Ийтс? Може пък да е Тенисън. Ами ако кажа Тенисън и Бизентал отвърне: НЕ, не е вярно, това е Ийтс, 1668–1937 година. Не си ли чел ирландска поезия? И ти искаш да си голям историк, без да си чел ирландска поезия?“

— Тенисън — изсумтя дрезгаво Бизентал. — Господи! Алфред Тенисън! Как искате да вземете научна степен по история, без да знаете произведението му „Локсли Хол“ или „Локсли Хол — 60 години след това“?

Сестрата Риордан започна веднага да си води записки. Леви искаше да извика: „Аз го знаех! Професор Бизентал, знаех го!“. Каква съм мижитурка. Можех да направя впечатление, помисли си той.

Бизентал стана пъргаво и започна да се разхожда. Помълча известно време и ги остави добре да го разгледат, да почувстват, че са негови ученици. Неговите лекции и семинари по съвременна история бяха най-престижните в Колумбийския университет, изключение може би бяха само лекциите на Барзум-Трилинг в университета в Лит, но Леви не беше сигурен дали продължаваха да се четат.

— Ще се срещаме веднъж на две седмици. Аз ще бъда точен, предполагам и вие също — заговори отново Бизентал. — Обещавам ви, че ще ви заслепявам в петдесет процента от времето, а понякога ще бъда просто изискан. И бих искал да се извиня предварително за това. Мислете си за мен като за препятствие, което трябва да преодолеете по пътя си, и като за човек, който е „на всяко гърне мерудия“. Ще ви създам много пречки и ядове. Така че, дръжте се здраво! Сега, ако обичате, ми кажете темите на вашите дисертации. Да почнем от Чембърс.

— Действителността на цветнокожите в Юга — паралел с недействителното в произведенията на Фокнър — издекламира Чембърс.

Бизентал се спря.

— Ами ако паралелът не е действителен?

— На това се и надявам — отговори Чембърс. — Обичам кратките дисертации.

Бизентал се усмихна.

„Дали е умен този Чембърс? — помисли си Леви. — Много е спокоен. Дали някога и аз ще бъда толкова спокоен?“

— Госпожица Риордан?

— Съглашенията на военните сили в Европа през XIX век.

— А вие, господине? — Бизентал се обърна към момчето Риордан.

— Хуманизмът на Карлайл, Карлайл — запелтечи той.

— Но тази тема е много опасна. Нито един младеж на вашата възраст не би имал интерес към нея. Смята се, че всеки интелектуалец след 25-годишна възраст става нетърпим, това е включено и в нашия устав.

Той се обърна към Леви.

— Вие, господине…?

— Деспотизмът, сър — Леви искаше да овладее сърцето си. „Успокой се“, но то биеше силно. — Деспотизмът в американския политически живот, като например потушаването от Кулидж на полицейската стачка в Бостън и изпращането на американски войници на Западния бряг по времето на Рузвелт — отговори му Леви.

— А ще споменете ли нещо за Маккарти^[1]? Имам предвид Джоузеф. Той беше сенатор, пишеше против деспотизма и живя през петдесетте години.

— Да, сър. Отделил съм цяла глава за него.

Бизентал седна зад катедрата.

— Всички да станат и да се разотидат — каза той. — Но искам да ви кажа нещо в заключение.

Групата замръзна на мястото си.

— Много от аспирантите и студентите се притесняват да контактуват с преподавателите си, страхуват се да не ги отегчат. Уверявам ви, можете да ми досаждате по всяко време — усмихна се той.

Всички се засмяха.

— Леви? — повика го Бизентал, когато Леви почти беше излязъл от стаята.

— Сър?

Бизентал посочи вратата.

— Затворете я — каза той.

Повика го с пръст.

— Елате — посочи му стол от предната редица. — Седнете.

Леви послушно се подчини. Бяха сами в стаята. Беше тихо. Леви не смееше да помръдне. Бизентал го гледаше с блестящите си очи.

— Познавах баща ви — каза той най-сетне.

Леви кимна с глава.

— Между другото той ми беше научен ръководител.

— Да, сър.

— Аз бях един млад фукльо, който знаеше само да танцува, мотаеше се насам-натам, но имаше и малко мозък, за да не се подхлъзне и падне в бездната.

— Не знаех това, сър.

Бизентал продължаваше да го гледа, втренчил в него своите блестящи очи.

— Т. Б. Леви. Знаех си, че сте син на Леви, Томас Бабингтън.

— Да, сър, но не искам името Бабингтън да се произнася цялото.

— Спомням си, че имаше още един Бабингтън. Как му беше името?

— Името му е Хенри Дейвид.

Леви обаче не го наричаше така. Когато бяха насаме, му викаше Док. Това беше една велика и съкровена тайна. Така, както никой друг, освен Док не му казваше Баби.

— А той интелектуалец ли е?

— Не, сър. Той е голяма клечка. Преуспяващ бизнесмен. В момента прави луди пари. Обикаля френските ресторанти, пие само бургундско вино. Мисля, че ако баща ми беше жив, вероятно щеше да се отрече от него.

Бизентал се усмихна:

— Баща ви, ви кръсти на двама велики мъже — Торо^[2] и Макаули.

— Така ли, сър?

— Те са починали в една и съща година.

Леви искаше да възрази: „Не, не е така. Макаули е умрял през 1859, а Торо три години след него“. Какво да направи? Три години все пак бяха дълъг период. Може би Макаули би протестирал.

— Мисля, че… — започна Леви.

Бизентал не отлепяше от него изразителните си очи.

— Мисля… не съм съвсем сигурен… предполагам, че единият от тях е починал през 1859-а, а другият през 1862-а.

За миг Бизентал се смути.

— О, да, разбира се, че сте прав. Грешката е моя. Действително те са умрели през три години. Всъщност аз исках да кажа, че са родени в една и съща година или един и същи месец.

Леви сложи ръката си на стомаха и започна да го разтрива. Не, те не бяха родени в една и съща година, а разликата им беше цели седемнайсет години. Но как да поправиш професора си два пъти в един и същи ден, беше много неудобно. Да го поправиш два пъти за цял живот — да, но два пъти в един и същи ден — никога.

— Да, сър — кимна в съгласие Леви.

— Кога беше роден Макаули?

— През 1800 година.

— А Торо?

— Също през 1800 година.

— Кога?! — повтори Бизентал.

— Седемнайсет години по-късно — призна Леви.

— Правилно, господине! А как иначе ще разбера какво знаете? Не обичам тези, които се съгласяват с мен. Досадни са. Аз търся богати умове. Обожавах баща ви. Той беше голям ум. И вие ли сте такъв?

— О, не, не, сър! — възкликна Леви.

— Аз преценявам, не вие. Вие току-що ми показахте на какво сте способен. Ако продължавате да се противите, ще ви сравня с глупавия брат Риордан. „Младият Леви ли? Много жалко. Бащата беше голям ум, но синът за съжаление беше много тъп.“ Това харесва ли ти? — каза Бизентал.

— Знаете, че не.

— Защо дойдохте в Колумбия, Леви?

— Защото е добро учебно заведение.

— Искам по-добър отговор.

— Защото вие преподавате в него — отвърна Леви.

— А! Сега вече съм доволен, направихте ми комплимент, а това ме ласкае. Мисля, че този път петдесет процента от отговора е истина. Смятате ли ме за арогантен, Леви?

— Не, сър.

— Баща ви ме намираше за арогантен и често ми се караше. Учили сте в Денисън, ако не се лъжа. Едно от тези смесени училища в Охайо.

— Рекламата ме заблуди, сър.

— И там сте спечелили стипендията „Родес“^[3]?

Леви кимна.

— Значи трябва да сте изключително умен. Само че всички, които са я спечелили, отиват в университета на Айви Лиг. А вие защо не постъпихте там?

— Не зная, сър — призна Леви. — За мен това беше една изгубена година.

— Напълно е възможно. Може би онези в Денисън са луди. Може би вие сте били първият добър историк там.

Леви мълчеше.

— Защо дойдохте в Колумбия, Леви, а?

— Ами защото така се стекоха обстоятелствата — промърмори Леви.

— Не е така. Искате ли да ви кажа защо? Защото баща ви също е учил в онази дупка в Охайо, там също е получил стипендия „Родес“, а след това е дошъл тук, за да вземе докторска степен. Ще ви цитирам нещо от книгата за Джеймс Бонд: „… първият път е съвпадение, вторият — случайност, третият — вражеско нападение.“.

Леви се потеше. „Ако някога вече дойда на семинар“, говореше си сам на себе си, но и това не помогна срещу потенето.

— Темата за Маккарти е централна в дисертацията ви, нали? — запита Бизентал.

— Може и така да се каже, сър. Все още не съм я написал.

— Темата за Маккарти заема едно от централните места в дисертацията ви, нали? — натъртено повтори професорът.

— Да — изпъшка Леви.

— Това е тревожното, Леви.

— Но това е просто една дисертация, професоре.

— Не можете да вървите по неговите стъпки. Нямате право. Съжалявам, че трябва да ви го кажа. Може би ще оставите по-значими следи след себе си като историк, отколкото той.

— Вижте какво, искате ли да ви кажа истината. Тук съм, защото ми предложиха по-добра аспирантура.

— Добре. Защото вече е твърде късно, за да го реабилитирате.

— Зная. Но няма нужда от реабилитация. Той беше невинен — Леви изгледа Бизентал.

Проклетите бляскави очи продължаваха неотлъчно да го гледат и да искрят…