Метаданни
Данни
- Серия
- Бейб Леви (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Marathon Man, 1974 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Любов Георгиева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,3 (× 4 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Еми (2021)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- VeGan (2023)
- Допълнителна корекция
- NMereva (2023)
Издание:
Автор: Уилям Голдмън
Заглавие: Маратонецът
Преводач: Любов Жонкова Георгиева
Година на превод: 1993
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „ЖАР“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1993
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска (не е указано)
Печатница: ДФ „Балкан прес“ — София
Редактор: Анна Иванова
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Слав Даскалов
Коректор: Росица Йорданова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15173
История
- — Добавяне
Част IV
Смъртта на маратонеца
23.
— Побързай! — нареди Дженуей на Карл, докато двамата с Ерхард стягаха въжетата около Баби. — Един от вас да повика веднага Шел.
— Я не ми заповядвай — каза Карл, като го стрелна с очи.
— Хайде, стига — обади се Ерхард и тръгна, накуцвайки. — Нямаме никакво време.
Карл го последва.
Баби гледаше Дженуей.
— Значи всичко това е било измама, така ли? И това, че си бил най-добрият приятел на брат ми?
Дженуей не отговори.
Сега, като го наблюдаваше, Баби вече не го оприличаваше на Великия Гетсби. Приличаше на Дийн — адвоката на Ричард Никсън, наричан още Лоцмана. Въртеше се около силните на деня, за да се сдобие с власт.
— Сцила беше един романтичен глупак и това го погуби. Той се опитваше чрез своята страст да подчинява хората, които обичаше. Всеки негов пореден любовник го мамеше и впоследствие му изневеряваше. С мен също не се отнасяше добре, а за себе си смяташе, че се държи великолепно. Девизът му беше „Работата преди всичко“. Кой, мислиш, го забърка в този бизнес? — каза Дженуей. Усмивката на Гетсби отново се появи на лицето му.
В преддверието се чуха стъпки. Ерхард и Карл се вдървиха от тези звуци, а и Дженуей също. Сега изразът на Гетсби изчезна и отново се появи физиономията на онзи Лоцман.
— Аз ще ви оставя — рече Дженуей.
Всички излязоха. Баби и Шел останаха сами в стаята. Иначе всичко друго си беше същото — лампите, чистите хавлиени кърпи, черното кожено куфарче. Шел стоеше до умивалника. Изми старателно ръцете си и ги подсуши с кърпата. После ги протегна под една лампа и ги заоглежда. Нещо го притесни, защото се върна към мивката и започна да търка ноктите си с четка. След това подсуши ръцете си и отново ги погледна на ярка светлина.
— Трябва да ме извиниш, но чистотата е моята слабост. Нещо като мания. Там, където живея, перачката идва всеки ден. Много е добра. Та значи ти си братът на Сцила.
Шел взе друга кърпа и изтри ръцете си в нея. Баби мълчеше.
— Но, моля те, хайде да си поговорим. Ако започна веднага с мъченията, те ще бъдат още по-тежки от предишните. Затова нека първо да си поговорим. Искаш да знаеш как те изиграха? Патроните бяха халосни, ножът имаше фалшиво острие. Всичко това бяха просто ефекти.
Баби мълчеше.
— Томас Бабингтън. Кръстен си на един велик английски историк, разбира се. Как те наричат? Том, предполагам.
Баби мълчаливо затвори очи.
— Ще ти кажа нещо: зная, че ме ненавиждаш, но разбери, че сега ми се говори и че аз командвам сега, но ако ти не желаеш, няма да ти натрапвам присъствието си. Щом не искаш да си поприказваме — добре, щом така ти харесва. Но в такъв случай аз ще проникна още по-дълбоко в зъба ти и това също ще е добре, след като така ми харесва.
Баби бързо отвори очи и най-после проговори:
— Защо говориш почти без акцент? Разбирам от езици, много е трудно да прикриеш немското произношение.
— Дженуей ме предупреди, че си много умен. Но чак толкова не съм очаквал. Очаквах нещо от рода на „Какво ще правиш с мен?“. Може би въпроси за брат ти. Но ти първо реши да унижиш достойнството ми и затова те поздравявам.
— Просто се интересувам от езици, това е всичко. Те са част от социалната история — каза Баби. А след това попита: — Какво ще правиш с мен?
— Ами, лоши неща — обеща Шел и продължи без пауза. — Навремето като дете страдах от алексия, това е болест, която…
— Знам, това е заболяване на умствените връзки. Детето не може да разбере смисъла на написаната дума.
— Браво! Много вълнуващо — каза Шел.
— Не е чак толкова вълнуващо. Просто обичам да уча и чета много. Занимавам се усилено с английски език и психология, те са свързани с историята. Би ли ми казал какво разбираш под лоши неща, не обичам много изненадите.
Шел започна да човърка из зъбите му.
— Говорим за алексията и проблемите ми от детството и аз не бих искал да променяме темата, тъй като, първо, ти зададе въпроса и, второ, което е и по-важно, страхът ти нараства, докато говорим, ти вече очакваш болката и аз съм сигурен, че дупката в зъба ти те боли повече, отколкото преди две минути. Не е необходимо да ми отговаряш.
— Да, боли — каза Баби.
— Трудно ми е да говоря, не очаквам голяма симпатия от един евреин, но ти прекрасно можеш да разбереш, че детството не беше за мен особено приятно време. Бях изключително способен, брилянтен и аз го знаех, но всички около мене ме смятаха едва ли не за бавноразвиващ се. Във всеки случай винаги съм мразел писменото слово, умението ми да пиша, ако изобщо може да се говори за такова, и до днес е на етапа на драскулките, ненавиждам етимологията, филологията, но морфологията намирам за очарователна. Предполагам, че знаеш какво е това?
Баби кимна.
— Обичам например спреженията и цинизмите в даден език — продължи Шел — плюс още нещо.
— И какво е то?
— Живея вече четвърт век в Южна Америка. Там е много тъпо. Ако не се занимаваш с бунтове и революции, е голяма скука. Така че аз уча езици. Знам, естествено, немски, английски, френски, испански. Сега уча италиански, но съм доста възрастен да започна и с китайски. Нямам вече време за този език.
— А говорите ли руски?
— О, ти чуваш ли се какво приказваш! А уж си историк. Изглежда, имаш пропуски в познанията. След всичко, което направихме на руснаците, по-добре да науча иврит, отколкото руски. — Шел поклати глава. — Бях заобиколен от луди — той погледна Баби и започна да се смее. — Това вероятно ще ти се стори смешно, тъй като съм убеден, че ти смяташ мен за луд.
— Не, наистина не смятам така — отговори Баби. — Виж, всеки си има своите малки слабости. След като казваш, че си невинен, аз съм съгласен с това. — Баби кимна в знак на убеденост, доколкото тя можеше да съществува в ситуацията, в която се намираше.
— Не съм невинен от дванайсетгодишна възраст, когато го направих с една камериерка. Никога не съм казвал, че съм невинен. Просто казах, че никога не съм имал някакви налудничави фантазии. Лабораторията за тестове беше под мое ръководство, защото бях много добър, а не защото бях луд.
— Какво значи лаборатория за тестове? — попита Баби.
— Ами там, където правехме експерименти с хора. Как е зъбът ти, боли ли?
Баби кимна.
— Мислиш ли, че някой ще дойде да те спаси?
Баби отново кимна.
— Възможно, но малко вероятно. Никога не губи надежда. Тази къща е на баща ми. Карл и Ерхард са единствените наематели. Ти видя, че до нас има някакъв цех, който не работи и е необитаем. Но, моля те, запази надеждата. Тя прави болката по-силна. Когато човек загуби надежда, става муден, вял, безчувствен. Трудно е да се изтръгне истината от такъв човек.
— Вече ви казах истината. Казах я и на Дженуей. Сто пъти ви повторих: не зная нищо повече.
— Плащах на брат ти много добре. Дори му давах премии за пренасянето на диамантите и пласирането им в Шотландия. Имах му голямо доверие. Когато става дума за пари, можеш да разчиташ само на евреин. Но трябва да им се довериш само до известна стенен. Сцила работи за мен години наред. Но след смъртта на баща ми нещата се промениха. Мисля, че твоят брат имаше намерение да ме убие, след като изляза от банката, и да вземе диамантите. Ти как мислиш?
— Не зная. Нищо не зная по този въпрос — отговори Баби.
— Не ти вярвам, разбираш ли. Брат ти беше сериозен и стриктен, понеже зависеше от парите ми и ги обичаше. Той беше американец по дух, а за американците парите са нещо като национален култ, едно преувеличение, разбира се, но то си има своите основания. Сцила беше моят куриер, най-добрият. Силен, винаги въоръжен, пъргав. Беше невъзможно да бъде обран. Той получаваше от мен луди пари, но винаги на части през годините. Една част сега, след време още и т.н. Но времената, когато сумите бяха в рамките на стотици хиляди, свършиха, сега вече става въпрос за огромни суми. Става дума за толкова много милиони, колкото не си и сънувал. Нещата се промениха и имахме работа с един друг Сцила, ние променихме отношението си към него. Аз знам, че той се грижеше за теб, знам, че умря в твоите ръце, и не мога да подмина тези факти. Ти вероятно знаеш нещо, може би малко, може би много, може би всичко — например подготвяше ли той нещо и, ако е така, сам ли смяташе да го извърши и, ако не е бил сам, кой друг е включен в играта, и тъй като той вече не е между нас, това проваля ли техните планове, или те все още са в сила, ще бъда ли ограбен, след като изляза от банката с диамантите — вероятно ти можеш да отговориш на някои от тези въпроси.
Устата на Баби вече тръпнеше от болка, той беше сигурен, че разговорът ще приключи скоро.
— Не зная — промълви той.
— За последен път те питам: безопасно ли е да взема диамантите?
Баби не можеше да му каже нищо.
Шел отвори черното кожено куфарче и извади ръчна бормашина.
— Вероятно ти смяташ — говореше Шел, докато приготвяше машината, — че си имал лош късмет с този твой развален зъб, който бе готов за обработка и мъчения. Има известни основания да си помислил подобно нещо. Ако това действително е така, позволи ми да ти кажа нещо — всъщност това беше добър късмет, а не лош.
Сърцето на Баби замря. В паметта му нахлу картина от детството. Спомни си как веднъж едно птиче пърхаше ужасено, защото в клетката му беше влязла котка, и без дори тя да се доближи до него, то тупна и умря. Сърцето му се беше пръснало от страх.
Баби се питаше дали ще издържи неговото сърце, защото вероятността за това намаляваше с всяка минута.
Шел включи бормашината, за да провери дали работи, после я изключи и затърси нещо из кожения куфар. Извади оттам нещо остро и извито, приличащо на хищен животински нокът, постави острия му край в бормашината и повика Карл.
— Главата му — каза той, когато Карл се появи на вратата. — Дръж я много здраво. Този път изобщо не трябва да мърда. Ясно ли е?
Карл взе главата на Баби между огромните си лапи и я стисна юнашки. Баби беше безсилен и неспособен да му се съпротивлява. Не, той и досега беше безсилен, но сега още повече. Беше ли възможно това? Той се опита да концентрира мислите си върху тази тема, но мозъкът му не се подчиняваше.
Това не беше никак добре. Оставаше му единствено да гледа безмълвно бормашината и стърчащото от нея острие.
— Това връхче е направено от диамант. Тази преносима сглобяема бормашина е много полезна. Може да се намери във всеки железарски магазин. Както ти казах, накрайникът й е от истински диамант, който отговаря напълно на стоматологичния стандарт. В това е най-голямата прелест, че всичко това може да се купи без проблеми. В лагера исках да постигна много с това и повдигнах въпроса, но Менгеле беше страшно зает с налудничавата си идея за производство на чиста раса и не ми обърна внимание. Но, както вече ти казах, той беше луд човек. Безбройните войни, които хората са водили през дългата си история, са доказали, че един пленен шпионин е полезен, ако можеш да го накараш да проговори. Ти вероятно си чувал за „желязната девица“ — машина на средновековната инквизиция, и токовите удари на тестисите от по-ново време, но мога да те уверя, че те не вършат достатъчно добра работа. Чувстваш се добре, след това си в агония, ако продължават да те измъчват, умираш, ако спрат, болката намалява. А всички тези проблеми можеха да бъдат решени толкова лесно, ако Менгеле ме беше послушал. Виждаш ли, всеки може да направи с теб това, което ще направя аз — няколко дни упражнения са повече от достатъчни и ако Менгеле ме беше послушал, нямаше да има нито един пленник, който да не проговори, защото един здрав нерв е много по-чувствителен от този, който обработвах досега в разваления ти зъб — това беше нерв, който беше започнал да умира, преди аз да започна. Сега ще ти отрежа един нерв.
— Какво ще ми отрежете?! Нерв?
— Да, ще ти отрежа жив нерв. Съвсем, съвсем здрав нерв. Сега обаче ще ти отворя съвсем здрав зъб, за нула време ще стигна до пулпата и…
— Пулпата?
— Пулпата — това е вътрешността на зъба ти. Когато си млад, пулпата е лесно достижима. Няма да ми отнеме много време. Не повече от минута. Да ти пробият здрав зъб не е чак толкова ужасно, е, отделя се доста топлина, вярно е, че не е много приятно, но докато стигнем до пулпата, ще е повече или по-малко поносимо. В пулпата се намират нервните фибри. Това всъщност е един комплекс от нервни фибри и кръвоносни съдове, вени, артерии и лимфатична тъкан. Но ти не се притеснявай, няма да кърви много. Не казвам, че ще е съвсем без кръв, но само няколко капки, не повече.
Шел включи бормашината и се насочи към предния зъб на Баби — горния ляв преден зъб — и започна да дълбае.
Баби замря.
Шел продължаваше да дълбае.
Баби почувства топлина.
Повече топлина.
Шел се наведе още повече над него.
Баби искаше да извика, но се въздържа да достави това удоволствие на Шел.
Шел продължаваше да дълбае.
Баби изкрещя.
— Казах ти, че топлината ще е неприятна — обясни Шел, като спря за момент. — След няколко секунди ще стигна до пулпата.
— Господи не зная нищо. Ако знаех, щях да ви го кажа!
— Брат ти беше много здрав психически. Силата на духа е наследствена. Сега обаче, като стигна до пулпата, всичко ще си кажеш.
— Казах ви всичко — изкрещя Баби.
— Всичко ли каза? — попита Шел, като започна отново.
Баби искаше да крещи, но издържа. Болката и топлината бяха все още поносими. Изведнъж Шел изключи машината.
— След малко ще вляза в пулпата. Кажи ми всичко, преди да са започнали изненадите. Защото след секунда ще разбереш, че съм ти казал истината. Повтарям ти, че първия път, когато чоплих зъбите ти, преди да се появи Дженуей, достигнах до нерв на лекуван вече зъб. А сега ще отворя зъб с нерв, който е съвсем, съвсем здрав, а нищо не може да се сравни с болката от един здрав нерв, особено при млад човек като тебе. Кажи ми, ако смяташ, че съм прав.
Той включи бормашината й я заби в пулпата. Баби закрещя. Не беше в състояние да се владее. От очите му рукнаха сълзи. Шел беше абсолютно спокоен, навлизаше все по-дълбоко навътре в зъба.
Баби беше в полусъзнание, когато Шел спря и рече на Карл:
— Искаш ли да видиш нерва? Сега вече сме към края, пусни главата му.
Карл си махна ръцете. Главата на Баби падна настрани. Леко и нежно Шел я взе, повдигна я и отвори устата му.
— Ето го, това там, червеното, е нервът. Виждаш ли го?
— Ц-ц-ц — изцъка с уста Карл.
Болката беше по-търпима, когато бормашината бе изключена, макар че нервът беше оголен.
В този миг Шел каза:
— Да започваме.
И Карл отново стисна главата на Баби. И Баби отново започна да пищи от болка. Когато Шел свърши, настъпи гробна тишина. И в тази тишина Баби едва успя да промълви:
— Как… как… как можахте… да… го направите!
— Как ли? Искаш ли да ти цитирам един еврейски мъдрец, който е казал: „Ние сме по-различни от тях“? Това е. За мен вие не сте човеци.
След поредното, трето включване на машината Баби успя да простене:
— Моля… ви… убийте ме.
— Един евреин не може да умре, когато пожелае. Ще умре само тогава, когато пожелаем ние — отвърна Шел.
След седмия си експеримент Шел извика Ерхард и Дженуей и им съобщи:
— Той не знае нищо. Ако знаеше, щеше да ми каже. Просто си загубихме времето с него. Отведете го. Отървете се от него.
Баби седеше полумъртъв на стола.
— Имате предвид да го убием, нали? — запита Карл, за да е абсолютно сигурен.
— По какъв начин да го направим? — се чу от Ерхард.
— Поне веднъж си свършете работата, без да ви давам акъл, — избухна Шел, загубил търпение.