Уилям Голдман
Маратонецът (26)

25.

Тя вдигна слушалката на седмото позвъняване.

— Елза…

— Кой е?

— Слушай…

— Том?

— Да, аз съм, но ме изслушай, нямаме време…

— Добре ли си? Поне това ми кажи.

— Да, добре съм. Зная, че звъня много рано, сега е пет. Събудих те, но трябва да направиш нещо за мен, Елза. Ти си единственият ми приятел.

— Да, разбира се…

— Вземи някаква кола.

— Искаш да кажеш лека кола? Искаш да отидем някъде?

— Моля те, Елза, събуди се! Да, да, лека кола. Искам да отида някъде, не знам точно къде, искам да остана сам, за да мога да обмисля нещата. В опасност съм. Искам да отида някъде на тихо място.

— Добре, ще намеря кола по някакъв начин. Къде да те открия?

Баби се огледа. Холът беше просторен, и Бизентал, облечен в халат, тъкмо влизаше с голям поднос кафе.

— Тук наблизо има денонощна аптека, казва се „Кауфман“ — на 49-а улица и булевард „Лекс“. Тъмно е. Заключи добре колата. Не искам никой да ти стори нещо. Ще те чакам там в шест часа. Това е след един час. Ще успееш ли?

— Добре, значи „Кауфман“, 49-а улица и „Лекс“. В шест часа. Обичаш ли ме още?

— Какво?

Бизентал го наблюдаваше с интерес.

— Когато снощи разговаряхме, ти ми каза, че ще продължим. Кажи ми, че ме обичаш. Ако ми го кажеш, ще наема кола.

— Да, обичам те, обичам те, довиждане — той затвори и се обърна към Бизентал: — Извинете, че ви забърквам в разни истории.

Бизентал седна на канапето и взе от подноса чаша с кафе.

— Не се притеснявай. Човек като мен не се забърква в каши. Но не ги намирам за неприятни в малки дози, така че бъди спокоен…

— Татко?

Баби се обърна. На прага стоеше красавица, приличаща на древна еврейска принцеса — мургава, с тъмна, гъста дълга коса и огромни, черни като маслини очи.

— Всичко наред ли е?

— Да не си помисли, че съм в смъртна опасност? Не се притеснявай. Том не е от тези, дето ще ми направят нещо лошо — каза й Бизентал. — Това е дъщеря ми Мелиса, а това е Том Леви.

— Татко ми е говорил много за вас. Извинете ме — рече кротко тя и веднага излезе.

— Тя е много умно дете. Иска да стане археолог, но може би ще я разубедя. Не искам да изравя кокалите на хората, няма ли да е по-добре, ако наглежда мен и моите кокали, като остарея?

Леви изобщо не го слушаше. Всичко се променяше с невероятна бързина. Само преди ден щеше да поздрави любезно момичето, а сега не й отвърна дори с кимване. Още повече че Бизентал вече беше говорил пред него за семейството си. Баби се пресегна и взе чаша кафе, отпи една глътка, но горещата течност навлезе в разбитите му зъби и оголените нерви реагираха веднага. Той извика от болка, но успя да постави чашата обратно върху подноса, без да разлее много, и покри с език дупките на зъбите си, за да умъртви болката.

— Съжалявам — успя да продума накрая.

— Няма ли да ми позволиш да ти помогна? Защо не искаш да ми разкажеш за проблемите си?

— Няма никакви проблеми. Изобщо не съм казал, че имам такива.

— Е, хайде, хайде, господине. Все още не съм изкуфял като конски задник, за да не позная проблемите, още повече че ми се навират под носа в пет часа сутринта. Я да си припомним ситуацията: Още преди да се е зазорило, аз съм събуден от жена си, тя пък е събудена от нощния пазач, който, сигурен съм, е бил събуден от твоите удари по заключената врата. Съобщението? Младо същество, облечено само по пижама, няма пари да си плати таксито, бих ли се погрижил за това? Полюбопитствам за името на облечения в пижама лунатик и установявам, че той е мой студент, а също така син на един скъп, скъп приятел. Решавам да се откажа от няколко часа сън в повече, пък и от няколко долара, слизам долу, плащам таксито, качваме се горе, аз питам: „Какво означава всичко това? Какво се е случило?“, а ти отговаряш: „Нищо, нищо, може ли да използвам телефона, моля?“. Отбележи, Леви, че аз винаги отдавам дължимото на хората и в случая не мога да не отбележа твоето добро възпитание — ти каза „моля“.

— Съжалявам, сър. Действително имаше причина да дойда тук, но това не е желанието да ви разкажа в каква ситуация попаднах. Проблемът не е и в парите, но все пак трябваше да платя на шофьора — той караше полузаспал по Дванайсето авеню покрай доковете и ако не бях изтичал пред колата му, никога нямаше да спре. Надали е виждал призрак, но май ме взе за такъв, защото, след като му дадох адреса, каза само: „Да, сър, да, сър!“, а аз хич не приличах на сър. Дойдох тук поради други обстоятелства, а вие сте толкова любезен, че аз съм ви безкрайно признателен.

— Мога ли сега да направя нещо друго за теб?

— Да, можете ли да ми услужите с двайсет долара?

— Портфейлът ми е все още в джоба на халата. Ето, вземи.

Той му подаде двайсет долара.

— Това всичко ли е?

— Не, сър. Ако можете да ми услужите с никаква връхна дреха. Ако имате шлифер, защото ходя като смахнат по улиците с тази пижама.

— Иди в коридора и бръкни в дрешника. Там има шлифер. Това ли е всичко?

— Да, сър.

— Добре тогава, сега кажи защо си тук?

— Защо дойдох тук ли? — каза тихо Баби, поклати глава и потъна в мълчание.

— Не искаш ли да говориш?

— Да, сър. — Леви стана и отиде до прозореца. — Имате прекрасна гледка.

— Да, така е, особено когато слънцето изгрее.

Леви се обърна към него:

— Аз наистина съм умен, професор Бизентал. Може би никога няма да имате шанса да проверите дали това е така, но бъдете уверен, че щом се отнася за учение, нямате по-прилежен студент от мен. Това, което ще ви кажа сега, може би няма да звучи смислено, но все пак ще се опитам: преди татко да умре, аз бях глупакът на семейството, бях само на десет години, но усещах едно нещо — всички мои учители смятаха, че не мога да се сравнявам с Док.

— Док?

— Хенри Дейвид — моя брат. През първите три години следване в Йейл той беше най-добрият, никой от десетилетие не бе имал подобни оценки, толкова интелигентен беше, очевидно щеше да стане гениален адвокат, защитник на угнетените, унищожител на тираните. Той беше на двайсет години, когато татко умря. Съвсем естествено нещата му се изплъзнаха. Много е гадно, когато баща ти се самоубие, и по някакъв начин, без да го съзнаваме или желаем, аз се превърнах в защитник на каузата, а той започна да трупа пари — мисля си, по дяволите, зная, че ние двамата реагирахме на неговото самоубийство по два различни начина, и този човек, познат на брат ми, ме попита тази вечер: „Баща ти беше виновен, нали?“. Дадох му добър отговор, казах му истината, но си мисля, че той е чул това от Док. Вероятно и Док е мислел така и затова е поел по един път, а аз поех по друг, защото мислех по друг начин. Аз трябва да знам нещо, което е известно на вас: моля ви, сър, кажете, баща ми беше ли невинен?

Бизентал затвори очите си:

— Чувството за вина витае някъде във въздуха дори след толкова години. Ти знаеш, еколозите предупреждават, че пластмасите се разграждат и изчезват чак след сто години. Аз мисля, че това е нищо в сравнение с чувството за вина. То се предава от поколение на поколение сякаш с гените.

Той отвори очи и погледна към Леви:

— Но с това не отговарям на въпроса ти, нали? Искаш да ти кажа, дали твоят баща, прочутият О. В. Леви, е бил комунист, червен радикал, болшевик, терорист? — Бизентал почти се усмихна, но много тъжно. — Не, не беше. Той беше изключителен учен, това е всичко — умен, талантлив, интелигентен повече от всички останали. Някои смятаха, че е арогантен, защото понякога беше нетърпелив и слагаше глупаците на мястото им, понякога изглеждаше високомерен, но това беше само начин да прикрие неувереността си. Той беше декан на историческия факултет в университета. Поканиха го във Вашингтон от името на опозицията, и той имаше смешно име и беше евреин. Боже господи, Маккарти си търсеше жертви, смазваше такива като баща ти с надеждата да стане президент. — Очите на Бизентал заблестяха. — Той беше абсолютно невинен. Това достатъчно ли е?

Баби кимна и тръгна към коридора, за да си вземе шлифера. Беше му малък, но не толкова, че да кара хората да се обръщат след него.

Бизентал го последва.

— Моля те, позволи ми да ти помогна.

— Вече ми помогнахте, знаете това.

— Поне викни полицията. Ако ти не искаш, ще я викна аз.

— Полицията ли? За какво ми е? — Той закопча шлифера. — Дори и да ги извикам, каква полза от това? Не искам правосъдие… Не ми трябва шибаното правосъдие, това, което искам сега, е кръв…

* * *

Баби излезе, взе такси до 96-о авеню и ъгъла с булевард „Амстердам“. Слезе, плати, побърза да се скрие в сянката и внимателно тръгна надолу към 95-о авеню. Стигна до пресечката на булевардите „Амстердам“ и „Колумб“ и се заоглежда крадешком. Цялата улица беше тъмна, гаменчетата от квартала не оставяха здрава лампа. Въпреки това той се придържаше близо до сградите и внимателно започна да се промъква към апартамента си. Доста често, когато забравяше да покрие дупките в зъбите си, нощният въздух атакуваше оголените нерви. Искаше му се да вика от болка, но успяваше да се контролира, като прикриваше ранените си зъби с езика и продължаваше безшумно да се движи напред. Трябваше да се върне в апартамента си дори и само за минута, всичко зависеше от това, но имаше вероятност идването му тука да бъде най-монументалната глупост, която можеше да направи. Ню Йорк беше като джунгла, в която лесно можеш да се скриеш, а собственият му апартамент беше единственото място, което Дженуей знаеше. Ако се опитваше да го хване, щеше да е тук някъде, около апартамента му, в случай че той самият е достатъчно тъп да се прибере в жилището си. Но има рискове, които трябва да поемеш, глупави или не, и… по дяволите.

Една кола беше спряла на двайсетина метра от къщата му. Той беше все още далеч и не беше убеден, че вътре има човек. Може пък да е някой пиян испанец? „Дано да е така“, пожела си Баби, след като пристъпи тихо няколко крачки напред. Никога не беше предполагал, че може да пристъпя толкова тихо. Това го изпълни със самочувствие, нещо от което силно се нуждаеше, но скоро осъзна, че стъпва безшумно просто защото е бос, приличаше на босоного извънземно, промъкващо се в нощта към… към какво? Колата е все още далеч и е тъмно, но едно беше ясно — вътре има човек. Човекът не спеше, а седеше и чакаше. Едър мъж, вероятно. Може би дори толкова едър, колкото е Карл. Ако беше Карл, не можеше да е сам. Дженуей никога не би възложил на Карл сам да предприеме нещо важно. Карл сигурно е с Ерхард. Баби все още чуваше в ушите си думите на Шел: „Веднъж и вие направете нещо без мен“, така че и Дженуей със сигурност беше някъде наоколо, прикрити в тъмнината, дебнещи.

Баби се промъкна напред. Още малко. Още малко.

Той се спря и се опита да различи силуета. В Ню Йорк имаше милиони едри мъже като Карл.

Може би това не беше Карл.

Баби направи крачка, но замръзна на мястото си — беше Карл. Нямаше грешка. Той чакаше.

Без да се бави повече, Баби се върна назад и се пъхна в преддверието на къщата, където живееха испанците — момчетата от терасата. Натисна няколко пъти звънеца на Мелендес. Отначало не се чу нищо, после отекнаха стъпки и женски глас извика нещо на испански по домофона.

— Чуйте ме — прошепна Баби, — не мога да говоря високо, но ако вие сте госпожа Мелендес, моля, извикайте сина си.

Тя продължи да вика по слушалката.

— Трябва ми момчето, синът ви — познанията му по испански бяха близо до нула, всичко друго, освен „синьора“ го затрудняваше, но никога досега не бе имал основание да съжалява за това. — Дете… млад мъж… ъъъ. — Вече нямаше значение, тя затвори. Баби позвъни отново, просто натисна звънеца с палеца си и дълго не го махна оттам. Женският глас отново закрещя по домофона, но вече напълно истерично.

— Много ви моля, извикайте сина си! Съжалявам, но е ужасно важно.

Преди тя да успее да затвори, Баби натисна звънеца отново. Сега в отговор се чу младежки глас.

— Ако искаш да останеш без пръсти, натисни още по-силно.

— Аз съм — прошепна Баби, като спря да звъни. — Ти ме познаваш…

— Само звънни още веднъж и пръстчето ти отива на кино…

— Мелендес — каза Баби по-високо отколкото би искал, — не ме ли позна, това съм аз, слушай, за бога — и като ненавиждаше самия себе си, Баби добави: — Това съм аз, смотаняка.

След кратка пауза по домофона прозвуча:

— Смотаняка? Ти ли си?

— Да.

— Какво искаш?

— Да си поговорим.

— Добре.

— Искам да си поговорим нещо на четири очи.

След секунда те се срещнаха в коридора.

— Какво искаш? — попита Мелендес.

— Искам да ограбиш апартамента ми.

Мелендес го изгледа с насмешка.

— Още сега. Трябва да го направиш. Ако не го направиш веднага, няма смисъл изобщо да го правиш. Не можеш да го направиш сам, ще ти трябва помощта на всички от бандата, които можеш да намериш. Ако някои от тях имат оръжие, кажи им, че е по-добре да го вземат.

— Ти майтапиш ли се, бе? Как може човек да няма оръжие! — а след кратка пауза Мелендес добави: — Защо?

— Нямам време сега да ти разправям надълго и нашироко защо трябва да обереш апартамента. Има хора, които са по петите ми, и ако отида аз, ще ме хванат, а това хич не ми се иска. Но не смятам, че те ще имат желание да се занимават с вас.

— Я, колко си смешен с този шлифер. Май ти е големичък, а? Смотаняк, ама ти си по пижама! Господи! — смееше се Мелендес.

— Кажи ми, да или не? Не са ми необходими бъзикните ти — каза Баби. Това спря смеха за известно време.

— Добре, а какво ще има за мене?

— Имам радио, черно-бял телевизор и около един тон книги, не е съвсем лошо. Вземи всичко и го разпродай. Разбира се, можеш да вземеш и дрехите, по дяволите, хич не ми пука, вземете всичко, което можете да изнесете. В случай че ви хванат, обещавам да кажа на ченгетата, че лично аз съм ви позволил да вземете всичко, така че ченгетата не могат да бъдат проблем…

— Ауу, какво успокоение — захили се Мелендес, — ченгетата никога не са били проблем — а после добави: — Добре, а какво искаш за себе си?

— Ами донеси ми маратонките. Те са някъде на пода…

Мелендес отново се разсмя.

Баби го притегли към себе си и му прошепна какво още трябва да донесе. Изведнъж Мелендес стана сериозен.

— Вратата ми е заключена — предупреди го Баби, — а ключът не е в мен.

— Вратите не са проблем. Други изненади?

— Ще бъде опасно!

— Това не е изненада — каза Мелендес. — Това е удоволствие — и се засмя отново.

* * *

Карл се усмихваше твърде рядко. Повечето хора мислеха, че той няма чувство за хумор, но не бяха прави: истината беше, че нещата около него не го вълнуваха. Това, което чувстваше отвътре, беше безпокойство. Той изглеждаше тромав с огромните си мускулести ръце, но това, което поддържаше духа му, беше действието. Обичаше дребните дела, следващи едно след друго. Това беше удоволствие. Бездействието, например чакането в кола, не му доставяше удоволствие.

Карл седеше в колата с ръце на кормилото, главата му бе неподвижна, движеше само очите си, хвърляше погледи през предното стъкло на колата и в огледалото. Така го беше инструктирал Дженуей и той щеше да спази инструкциите точно, защото името Дженуей означаваше неприятност. Ако Карл направеше някаква грешка, Дженуей щеше да го наклевети. Беше смешно — улицата бе толкова тъмна, че нямаше значение в коя посока гледа, не се виждаше никой, нямаше го и еврейчето, той беше напълно сигурен в невъзможността си да забележи нещо, затова, когато изведнъж отнякъде изскочиха половин дузина негри и започнаха да се приближават към колата му, Карл повече от всякога беше на път да се разтревожи.

Не. Не бяха негри, той осъзна, че са пуерториканци. Половин дузина или повече, може би седем на брой, странно облечени, всъщност полуголи, никой от тях не носеше чорапи, всички се движеха в група след водача си.

„Струва ми се, че идват за мен — реши Карл. — Видели са сам човек в колата и искат да я откраднат.“ Погледна бързо към вратите и установи, че са отключени. Имаше само нож в себе си, но надали щеше да му се наложи да го използва, и то за пуерториканци. Просто ще сграбчи първия за ръката, ще го завърти и захвърли към групата и когато чуят пукане на кости, другите ще се разбягат отчаяно.

Групичката спря пред дома на еврейчето. За момент си помисли да слезе от колата и да ги накара да продължат нататък. Щеше да ги уплаши: с ръста си, с тъмнината, и те щяха да избягат.

Но това не беше съгласувано с Дженуей. Дженуей беше поръчал да седи и да чака Леви и, ако се появи, да го хване. „Ако той се появи, ще направя точно това — реши Карл. — Междувременно нека Ерхард да се разправя с тези пуерториканци.“

Ерхард се намираше в дъното на главния коридор и, като видя групичката да спира пред сградата, изведнъж го обзе паника. Ако той беше физически силен, щеше дори и да се позабавлява, но какъвто беше недъгав и трудно подвижен, това намаляваше шансовете му във всяка евентуална схватка. Ако беше положил достатъчно усилия да компенсира тези недостатъци, ако още в детството си беше тренирал недъгавото си тяло и ако пружините за упражнения стояха денонощно до леглото му, може би тогава би се превърнал в страшилище.

Но той беше твърде умен. Това беше неговият недостатък. Беше твърде умен, в това беше силата му, но не достатъчно умен, за да преодолее недъга си. Ако някой го видеше, щеше да го помисли за асансьорен техник или за нощна птица — за някой, който излиза по залез-слънце, върши някаква работа, плаща му и се прибира преди изгрев-слънце.

Бандата се насочи към фоайето на сградата.

Ерхард се отдръпна и се скри в ъгъла. Може би трябваше да предупреди Дженуей или може би да се качи и да му каже, но те не бяха се уговорили за сигнали при такива случаи — кой би се сетил за сигнал при такъв случай? Пък и какво да каже на Дженуей. Това бяха просто шепа пуерторикански тийнейджъри пред фоайето на сградата: може да живеят тук, пуерториканците имат по много деца и може би това са деца на една майка, мургава, дебела и…

Един от бандата правеше нещо по вратата на фоайето.

„Би трябвало да кажа на Дженуей — мислеше си Ерхард. — Но как?“ За да стигне до Дженуей, трябваше да се изкачи по стълбите, а стълбите бяха до вратата и какво щеше да стане, ако в този момент те я отвореха и му налетяха, да остане сам в ръцете на тези гадни пуерториканци?

— Не, това не е моя работа — прошепна Ерхард.

Неговата работа беше да стои безмълвно и да наблюдава аварийната стълба и, ако Леви искаше да се качи до апартамента си по нея, той трябваше да действа, да спре Леви, може би да го убие, ако се наложи. Ерхард имаше пистолет. Не беше добър стрелец, пистолетът вдигаше много шум, а той мразеше шума, но от близко ще уцели и ще го убие, ще убие евреина, ако това ще достави удоволствие на Шел. Шел възнаграждаваше богато, когато беше доволен. Когато не беше, можеше да те разпъне на кръст, но това беше негово право, той беше Кристиан Шел, жив и здрав, през 70-те години, едно чудо: отнасяше се с него не така, както с обикновените сакати хора.

Вратата на фоайето се отвори.

„Господи, какво да правя, ако идват заради мене?“, помисли си Ерхард. Можеше да стреля. Можеше да убие някой от тях, но това не беше достатъчно. Ами какво ще правят другите с него? Той се страхуваше от пуерториканците, когато пътуваше сам в метрото, само като си представеше, че трима или четирима от тях ще тръгнат да отмъщават за братята си, и виждаше недъгавото си тяло, нарязано на парчета, това беше вече много за Ерхард. Дженуей. Дженуей. Повтаряше непрекъснато името му. Това е операция на Дженуей, той знае какво трябва да направи.

Момчетата започнаха да се изкачват безшумно по стълбите.

Ерхард избърса потта от челото си, като чу изкачващите се нагоре стъпки. Благодарен бе на бога, че критичното положение бе отминало. Сега проблемът беше на Дженуей.

* * *

Дженуей стоеше в тъмното на края на коридора до стаята на Леви и помисли, че стъпките, които чува, са на полицията, и изобщо не се притесни. Леви сигурно бе довел полиция, но дори да беше така, това не го безпокоеше. Първо, защото беше в „Дивижън“ и можеше лесно да го докаже. Второ, тази вечер на това място беше убит човек от „Дивижън“, защо тогава да не бъде тук, да се спотайва и да чака, тези от полицията биха помислили, че иска да отмъсти за своя колега, те също постъпваха така. И ако Леви прави мелодрами, Дженуей би им казал, че това е съвсем естествено, момчето не е на себе си заради убийството на брат си, как бихте реагирали вие, ако брат ви умре в ръцете ви?

Стъпките приближаваха.

„Шестима са“, помисли си Дженуей, слушайки. Вслуша се по-внимателно и долови нещо различно, той имаше опит, преброи ги до седем. Стана му ясно, че това не е полицията. Седем полицаи не биха се движили толкова тихо дори и да бяха подкупени.

Тогава, седем какви?

Това го обезпокои малко, защото Дженуей реагираше много бързо, особено в критични моменти; никой в „Дивижън“ не притежаваше толкова бързи реакции.

Седем какви?

Те са на долния етаж.

Качват се.

Ужасно беше раздразнен от това, че не знаеше какво го очаква, беше наясно, че гневът му се дължеше повече на неизвестността, отколкото на опасността. Още повече че сегашната ситуация не беше от тези, за които мислиш цяла година. Не можеше да търси другаде Леви освен тук. Беше логично Леви да се върне вкъщи, няма значение от какво се нуждаеше. Не че беше разумно за него да се върне вкъщи, но беше напълно възможно, той не беше във форма, очевидно се чувстваше ужасно наранен и смазан, никой не можеше да очаква от него в този момент да мисли разумно.

По дяволите! Седем какви?

Дженуей следеше със зяпнала уста.

Седем деца?

Той отново ги погледна. Не, не бяха деца, просто бяха дребни, бяха около четиринайсетгодишни, от четиринайсет до осемнайсет, пуерториканци, банда пуерториканци, но какво, по дяволите, търсеха тук?

Водачът като че ли в отговор незабавно започна да разбива вратата на Леви.

След миг Дженуей разбра, че няма смисъл да прави предположения, дори един компютър се нуждае от данни, за да работи. В случая Дженуей не разполагаше с данни, за да прави предположения на тяхна основа. Той пристъпи към тях по продължение на коридора, тихо, защото искаше да ги изненада, така щеше да компенсира това, че са много, не му идваше друга мисъл в главата, освен тази да ги изгони оттук.

— Много добре — каза той, извади пистолета си и ги изгледа многозначително, — хайде сега, разкарайте се.

Групата се обърна срещу него, всички, но не и водачът. Дженуей наблюдаваше именно него, защото той беше най-важният при схватка: виж сметката на шефа, другите ще се разбягат като пилци.

Лидерът прекъсна за момент работата по вратата и се обърна бавно към него. Погледна го, после погледна пистолета, после отново го погледна право в очите.

— Що не си го завреш в задника бе, копелдак! — каза лидерът.

Добре. Дженуей си призна, че не беше очаквал такъв отговор, надали това е нещо, което можеш да научиш в училище. Той продължаваше да гледа лидера, който отново започна да се занимава с отварянето на вратата. Това беше почти презрително незачитане на неговото присъствие, да се обърне и да продължи работата си, сякаш нищо не се беше случило.

Сега вече двама от групата също извадиха пистолети, е, не че бяха мощни, в сравнение с неговия бяха като детски играчки, но беше съвсем безпредметно да се опитва да доказва нещо в този момент. Те бяха седем, а той бе един, те очевидно не се страхуваха от него ни най-малко. Лидерът насили вратата, тя се отвори и те нахлуха в апартамента на Леви.

Дженуей мина припряно покрай вратата, после заслиза бързо по стълбите. Престоят му тук вече беше губене на време. Ще трябва да свършат с Леви при езерото. Това не беше най-добрата възможност, защото щеше да бъде светло, а най-добре е да убиваш на тъмно. Но вече нямаше друг избор, беше опитал всички останали варианти. Така че ще трябва да го направят край езерото. Сега Елза беше тази, която трябваше да заведе Леви там.