Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (29)

Двадесет и девета глава
Ню Йорк, 2016 г.

— По това време двамата с Дарби бяхме много влюбени — започна Сам. — Или поне аз бях хлътнал по нея. Тя беше комбинация от ум и невинност, не като повечето момичета, които се мотаеха из клубовете.

— Чух един запис на Дарби и Есми — призна Роуз. — Дарби припяваше, но беше чудесно.

— Гласът на Дарби беше чист като сняг. Когато тя пееше, нямаше нито показност, нито блясък, всичко опираше до песента и думите. Човек оставаше запленен, когато тя отвореше уста. А тя нямаше представа, че е така. Понякога се омаловажаваше, сякаш бе някое скучно момиче от Средния запад, но бе много повече.

— Есми какво представляваше? — попита Роуз.

— Това момиче беше свръхамбициозно, открай време беше все такава. Знаех, че работи за Калаи; много хора работеха за него; такава беше системата. В мига, в който й платиха да пропее, тя започна да си търси белята.

— Какво се случи в последния ден, когато видя Дарби? — попита Джейсън.

— Татко ми показа статията във вестника, където Есми порти музикантите и Калаи. Калаи, както може да се очаква, беше бесен и се разнесе слух, че търсел и мен, и Есми. И той, и синовете му били убедени, че и аз съм портаджия.

— Но ти не си бил.

— Няма значение. Убедих Дарби да тръгне с мен; щяхме да заминем заедно за Калифорния. По това време я бяха изхвърлили от секретарската школа. Аз се прибрах у нас, за да си събера багажа, и тогава чух хората на Калаи на долния етаж, в клуба. Бях в капан. Затова написах съобщение в книгата с подправки и я хвърлих през прозореца на един от помощниците в кухнята, казах му да я занесе в „Барбизон“ на Дарби — мускул на челюстта му потръпна. — Отведоха ме при Калаи, където ме пребиха хубаво и ме държаха няколко дена.

Роуз поклати глава.

— Ужасно.

— Те нямаха никаква милост. Бях заключен в стаичка отзад на магазина за подправки. Това ме държеше час след час, докато се опитвах да намаля болката, като познавах на кои подправки ми мирише. И така, докато носът ми не се напълни с кръв и повече не можех да дишам през него.

Тя не можеше да си представи преживения от него ужас.

— Баща ти трябва да е знаел къде си. Не е ли могъл да извика ченгетата?

— Калаи контролираше квартала, контролираше и баща ми. Когато трябваше да избира между клуба и сина си, баща ми избра клуба. Калаи обаче ме обичаше повече, по свой си начин. Той искаше хората му да ме накажат, но не искаше да ме убият. След като реши, че съм си научил урока, той ме остави на баща ми с предупреждение да напусна града. Същата вечер татко ме отведе на автобуса и ме изпрати в другия край на страната, при брат ми. По онова време умът ми не беше на място. Няколко месеца по-късно се стегнах. Изпратих на Дарби писмо, в което обяснявах какво ми се е случило и я виках при мен. Есми писа в отговор и ми каза, че Дарби е починала, че сега тя живее в хотела, така че аз да продължавам с живота си.

— Каза ли ти какво се е случило, за инцидента?

Той не отговори на въпроса.

— Ти какво знаеш?

Роуз трябваше да внимава; той беше преживял предостатъчно.

— Мислим, че е имало някакво спречкване на терасата. Не знаем точно какво се е случило, но мислим, че лицето на Есми е било зле нарязано, а Дарби е паднала. От писмото обаче и други доказателства смятаме, че Есми е приела самоличността на Дарби.

— Така Калаи е престанал да я търси.

Роуз кимна.

— Те бяха един размер, с подобно телосложение — спомняше си Сам. — Странно, да мисли, че ще й се размине толкова години.

— Писмото, което си получил, сигурно те е шокирало.

— Така е. Представих си, че тя отива в клуба и татко й казва, че съм заминал и няма да се върна, без да й каже нищо повече. Тази мисъл ме измъчваше. Затова бях на седмото небе, когато получих писмото с адреса на хотел „Барбизон“. Сигурен бях, че това ще бъде ново начало за нас. Новината за смъртта на Дарби ме порази. Така и не я забравих, нито онова, което можехме да направим заедно — той отпи дълга глътка от напитката си. — Есми пишеше никога повече да не я търся, а това бе лесно.

— Мислиш ли, че Дарби е нарязала Есми с нож?

Сам поклати глава.

— Тя не беше такава. Би го направила единствено ако е била нападната. Иначе просто не ми се връзва.

Колко много въпроси без отговор. Междувременно любовта на Сам и Дарби се е превърнала в нещо тъмно и грозно.

— Радвам се, че можахме да поговорим, тъй като сега вече разбираме повечето от онова, което се е случило — обясни Роуз.

Навън се сбогуваха и Роуз и Джейсън обещаха да поддържат връзка.

Сам стисна силно ръката на Роуз в своята.

— Всичко това се случи отдавна, но странното е, че все още сънувам Дарби. Снощи я сънувах отново. Тя пееше в клуба и сякаш пееше единствено за мен. Така се чувства човек, когато я наблюдава. Все едно си единственият мъж на света.