Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (26)

Двадесет и шеста глава
Ню Йорк, 1952 г.

Дарби влезе през огромните врати към фоайето на Карнеги Хол и се огледа объркано, докато мъж в униформата на разпоредител не я упъти към задния вход. Тя взе асансьора до етажа, където се намираше Американската академия за драматично изкуство, и влезе в коридор, пълен с млади хора на нейната възраст. Някои говореха високо или се смееха, други пееха по ноти. Шумът беше ужасен.

Тя прескочи двама мъже, облечени в каки, проснали се на линолеума, докато пушеха цигари и рецитираха репликите си на глас. Надяваше се да повика Есми преди началото на следващия час. Тя огледа присъстващите, но така и не видя черната грива на приятелката си. Искаше да я изненада с новината, че майка й е идвала и си е тръгнала, че е направила онова, което бяха намислили.

Дарби отвори вратата, на която пишеше „Офис“ в края на коридора, където една секретарка разговаряше с изискан господин, приседнал в единия край на бюрото й. Секретарката вдигна раздразнено поглед, когато я прекъснаха.

— Търся Есми Кастило — Дарби се чувстваше нервна, но уроците по телефонен етикет в „Катрин Гибс“ си казаха думата, тъй като гласът й не трепна.

— Коя? — рецепционистката погледна списъка на бюрото си. — Тя студентка ли е?

— Да, започнала е обучението си тази есен.

— Как се пише името?

Дарби го каза по букви и зачака.

— Не, не познавам името. Ханк, ти чувал ли си за нея?

Мъжът беше красив като холивудски актьор, с гъста, чуплива коса. Изглежда му беше приятно да го заглеждат и не бързаше да отговори.

— Не, не я познавам. Сигурна ли си, че това е школата?

— Да, тази е академията. Сигурна съм. Тя се пробва миналия месец. Ходи на курс по цяла седмица.

Рецепционистката се изкиска, а мъжът, когото нарече Ханк, се усмихна.

— Казваме прослушвания, не пробва се.

— Добре. Прослушване.

— Чакай малко — мъжът застина на място, вдигнал едната си ръка, разтворил леко устни, сякаш й се подиграваше или играеше някаква роля, но след това я погледна отново. — Есми Кастило ли?

Тя въздъхна облекчено. Разбира се, че с толкова много студенти им беше трудно да запомнят всички. Особено ако си самовлюбен като този господин.

— Да, така се казва.

— Има ли акцент?

— Да. Тя е от Пуерто Рико.

Секретарката прехапа устни и погледна объркано.

— А?

Ханк се намеси отново.

— Спомням си я. Никога няма да я забравя — той протегна ръка пред себе си, с дланта нагоре, сякаш беше на сцената. — Тогава не трябваше да съм в комисията, но господин Питърсън се разболя. Жената влезе, червилото й беше кървавочервено, а косата лъскава, кестенява.

— Да прилича на Есми.

— Беше впечатляваща. Не мога да отрека. Застана в средата на стаята, облечена в доста разголена рокля, и започна монолог от „Ромео и Жулиета“. Уверявам те, че не разбрах почти нищо от онова, което казваше. Останах с отворена уста и аз, и останалите.

— Ние не приемаме хора с акцент — вметна секретарката.

„Ромео и Жулиета“. Есми беше оставила книжката в нейната стая малко след като се запознаха, каза, че вече не й трябвала, след като са я приели.

— Значи се е записала.

Ханк се изсмя.

— Не, разбира се. Но пък ни развесели след дългия ден. Спомням си я много добре.

Обзе я гняв при това презрително отношение. Есми бе посветила седмици да подготви монолога. А тези гадняри я бяха отрязали.

— Не е ли учила с някого от школата, нещо такова?

— Не, в тази индустрия няма място за момичета, които не умеят да говорят правилно. Извинявай, но няма да намериш приятелката си тук.

* * *

Когато се върна в хотела, все още разтърсена от думите и предсказанията на майка си, Дарби остана изненадана, че е имала и друг посетител. Да не би майка й да се беше върнала, за да я замъкне отново в Охайо?

Във фоайето на хотела я чакаше Сам. Дарби едва се въздържа да не се хвърли в ръцете му, но се сдържа, тъй като госпожа Юстъс посрещаше новодошли на входа.

— Радвам се да те видя. Тъкмо се канех да дойда да те потърся.

Той се огледа, привлече я към себе си и заговори тихо:

— Трябва да поговорим.

Дарби поиска пропуск за посетител от рецепцията и поведе Сам към общата зала на мецанина. Две манекенки се изкискаха, когато двамата влязоха, но Дарби ги стрелна с поглед, който, за нейна изненада, ги накара да се махнат. За нейно облекчение Сам не се зазяпа по дългите крака и копринени коси, както тя очакваше. Той я дръпна към мекото кожено канапе.

— Господи, колко се радвам да те видя.

— Какво става?

Сам прокара ръка през косата си.

— Имаме неприятности.

— Ние ли?

— Аз. Клубът, аз, Есми. Големи неприятности.

— Ходих да потърся Есми в актьорската школа, но казаха, че тя не е записана.

Той изпъна гръб.

— Виж, Дарби, според мен е избягала.

— Как така ще избяга? Ние имаме планове.

— Знам, че ще ти бъде трудно да го чуеш, но плановете ви вече не означават нищо. Според мен тя няма да се появи тук никога повече.

Какви ги говореше той? На Дарби никак не й допадна мрачният му тон.

— Какво става?

Той протегна ръка, за да я докосне, но след това я отпусна в скута си, сякаш нямаше енергия, за да довърши движението.

— Кажи ми какво става, Сам.

— Днес, в „Хералд Трибюн“ е излязла статия — той извади вестника от джоба на якето си и й го подаде. — Есми е направила нещо невъобразимо глупаво.

Дарби сведе поглед. Сам й посочи колонката и тя зачете. Думите плуваха пред очите й. Гардеробиерка пуерториканка, детектив Куигли, хероин и имената на музиканти, които тя добре познаваше. Флатед Фифт.

Преглътна с усилие.

Сам прокара ръце през косата си.

— Есми има скрита страна, която не е искала ти да видиш.

— Какво искаш да кажеш?

— През последната година работеше за Калаи.

Дарби се опита да си обясни защо това е проблем, но така и не успя.

— Есми е продавала подправки, така ли?

— Господин Калаи се занимава и с друг внос. Той внася хероин и други наркотици. По-нататък в статията тя го споменава.

— Господи, Сам! Ти знаеше ли?

— Да, но стоях настрани от цялата тази работа. Калаи е страхотен човек и бе готов да ми предаде знанията си за подправките. Според синовете му заниманията с подправки са пълна загуба на време — те се интересуват единствено от парите от наркотиците. Затова са ме оставили на мира и се занимават единствено с продажбата на хероин под зоркото око на баща си.

Тази сутрин се чувстваше неуверена, докато сега имаше чувството, че земята пропада под краката й.

— Ти как се забърка с този човек, с господин Калаи?

— Есми ме запозна с него. Част от работата й като гардеробиерка бе да действа като посредник между Калаи и клиентите му.

— Защо се е съгласила с подобно нещо?

— За пари.

Дарби си спомни колко много грим имаше Есми, роклите, които се появяваха току-така. Ами странната среща в кафене „Хектор“?

— Всъщност мисля, че я видях веднъж. Бяхме на обяд. Тя предаде нещо на мъж в костюм. Каза, че бил от класа й по актьорско майсторство — тя погледна Сам. — Очевидно не е бил.

— Тя е измамила Калаи, дала е информация на ченге под прикритие в клуба.

— Не е възможно. Тя го мразеше.

— В статията ясно се споменава информаторът „Есми К.“, която издавала тайни. Което означава, че Калаи знае всичко. Той ще я погне, това е сигурно.

Защо не й се беше доверила Есми? Толкова много лъжи и тайни. Но пък тя заслужаваше шанс да се защити. Дарби й го дължеше.

— Сигурна съм, че тя може да обясни всичко, Сам. Поне така се надявам — трябва да има основателна причина, за да го направи.

Сам мигна два пъти.

— Нима не разбираш, Дарби? Нея я няма, а ако е умна, ще се покрие. Сега е в сериозна опасност. А също и аз.

— А ти защо си в опасност?

— Татко ми каза, че Калаи бил полудял, беснеел. Синовете му търсят всички други, които са замесени.

— Но ти не си. Сам го каза.

— Само че аз убедих Калаи, че не можем да изхвърляме ченгетата от клуба. Ако го правехме, щеше да изглежда подозрително и щеше да се отрази зле на татко. Сега обаче Калаи мисли, че тайно съм работил за онези под прикритие, че аз съм убедил Есми да го издаде. Той мисли, че целият този удар е мое дело.

— Не разбирам. Не можеш ли просто да му обясниш, че не си бил ти?

— Калаи е параноик. Той е решил, че аз съм виновен и за него друга истина няма. Татко иска да замина веднага, да отида в Калифорния, където е брат ми.

Светът на Дарби се сриваше. Есми беше информатор на полицията и се занимаваше с продажба на наркотици. Сам напускаше Ню Йорк. Все още не беше забравила острите думи на майка си. Беше заслепена от надеждите си и не бе видяла в каква опасност са.

Тя посегна и взе ръцете му в своите. Пръстите му потрепериха.

— Ти трепериш — отбеляза тя.

— Ядосан съм. Яд ме е на Есми, че съсипа всичко, което беше пред мен. Съсипа връзката ни.

Сърцето на Дарби блъскаше в гърдите, натежало от ужас.

— Според мен Есми го е направила заради мен.

— Какво?

— Според мен това е бил замисъл, за да се грижи за мен, докато не си стъпим на краката. Ако е получавала пари, за да издава, тя го е правила, за да ме издържа. Не е имала представа, че ще стигне до вестниците.

— Можеше преди това да поговори с мен. Щях да й помогна. Сега и аз трябва да се махна и да отида някъде, където никой не ме познава. Трябва да започна някъде като редови готвач, от самото начало.

Тя не можеше да понесе мисълта, че той ще замине.

— Може да е само за месец-два. Господин Калаи ще свърши в затвора и ти ще можеш да се върнеш.

— Синовете му няма да се откажат от бизнеса. Полицаите може и да пипнат Калаи, но организацията ще продължи да съществува. Затова искам да тръгнеш с мен.

Сърцето й спря за момент, докато осмисляше думите му.

— За Калифорния ли?

— Защо не? Ще се качим на влака довечера. Спестил съм малко пари, ще намерим брат ми и ще започнем заедно нов живот.

— Двамата с теб ли?

— Да. Чувал съм, че в Калифорния е страхотно, зимите не са студени, можеш да ядеш фурми направо от дърветата.

— Ами Ню Йорк?

— Той винаги ще си бъде тук. Ще се върнем след десет години, когато хоризонтът е чист и аз съм преуспял майстор — готвач, а ти известна писателка. Ще бъдем женени, с две деца и ще им покажем къде сме се запознали и сме се влюбили — той си пое дълбоко дъх. — Обичам те, Дарби.

Стаята сякаш се смали. Ако тръгнеше със Сам, щеше да е момиче, което пътува с ерген. Без придружителка.

И никакви ръкавици повече. Нямаше да има трещяща пишеща машина със заяждащо „х“. Нямаше да е заобиколена от жирафи.

Нямаше да има и Есми.

— И аз те обичам. Ще тръгна с теб. Но първо трябва да се сбогувам с Есми.

— Няма да я намериш — той говореше твърдо, спокойно. — Казвам ти, Дарби, уверявам те, тя е заминала.

Замисли се за баща си, че той можеше и да се разкрие пред нея, ако му беше дала шанс. Есми заслужаваше същото.

— Трябва да опитам. Би ли ми дал малко време? Не много. Колкото да поразпитам малко. Смяната й започва след двайсет минути. Ако не дойде, ще й оставя бележка на рецепцията.

— Добре, но внимавай. Аз отивам до нас да си взема нещата и ще те чакам под часовника на Гранд Сентрал след два часа. Разбрахме ли се?

— Да.

— Добре — той вдигна ръка и притисна длан в бузата на Дарби. Усмихна й се. — Ще те чакам.