Фиона Дейвис
Момичетата от хотел „Барбизон“ (20)

Двадесета глава
Ню Йорк, 1952 г.

Следващите две седмици минаха спокойно и Дарби откри начин да се справя с часовете, да си пише домашните и да ходи в клуба. Учеше с Морийн и близначките в понеделник и вторник вечер, а след вечеря от сряда до събота ходеше в клуба. Неделята прекарваше в леглото, за да се възстанови. Първите няколко часа в клуба бяха посветени на Сам в кухнята, докато Есми беше на смяна. Господин Бъкли не позволи на Сам да експериментира отново с менюто, но не вдигна скандал задето е превзел кухнята. Междувременно, Сам напредваше с книгата с подправките и Дарби обеща да му я напечати, щом е готов.

Най-хубавото беше, че Сам я целуна няколко пъти на задната уличка. Тя сигурно щеше да му позволи да стигне по-далече, но никога не бяха сами. Споменът за времето, прекарано с него, я караше да тръпне, докато лежеше в леглото си, след като се промъкнеше обратно в „Барбизон“ и чакаше да потъне в безпаметен сън.

Една сряда сутрин в „Гибс“ учителката по стенография я повика.

— Явете се в кабинета на госпожа Тибит.

Дарби вдигна поглед от бюрото. Беше изненадана.

— Бихте ли ми казали защо?

— Не знам. Тя иска да ви види веднага.

Дарби стана и си събра книгите. Тази седмица беше издържала всичките си тестове, макар и не с високи оценки както в гимназията. Но и това беше нещо.

Кабинетът на госпожа Тибит гледаше към Парк авеню, едно от малкото двупосочни авенюта в града. Колите се бяха подредили броня до броня на светофара и потегляха рязко, когато светнеше зелено, а няколко пресечки по-нататък спираха отново. Също като гъсеници, но с гуми вместо крака. Ако гъсениците имаха крака.

Госпожа Тибит даде на Дарби знак да седне.

— Добре ли сте, госпожице Маклафлин?

Дарби се прокашля.

— Да, добре съм.

— Вече ви предупредих за разсеяността, а учителките ви ми съобщиха, че ви е трудно да се приспособите. Така ли е?

— В началото ми беше трудно. Сега вече часовете много ми харесват. През следващия месец ще видите, че съм постигнала голям напредък.

— Така — тя погледна лист на бюрото си. — Резултатите ви са ниски. Незадоволителни.

— Да. Както споменах, започнах зле. Уверявам ви, че ще наваксам. Мога да се справя с работата.

— Какъв беше проблемът?

Тя не беше сигурна как да продължи.

— Не е каквото очаквах. Всички упражнения. Трудно ми беше да се концентрирам, защото работата е… — тя не можа да довърши изречението.

— Досадна? — Устата на госпожа Тибит омекна, макар и съвсем малко.

Дарби въздъхна от облекчение — вероятно и други момичета от „Гибс“ са имали подобни трудности с приспособяването.

— За съжаление, да. Всичко се повтаря. Но ще свикна. Вече свиквам.

— Мило дете, не всяко момиче може да е момиче на „Гибс“. Трябва упорство и умения. Важното е да служим на другите, не да мислим за себе си.

Или самостоятелно. Дарби не го каза на глас, просто кимна.

— Може би знаете, че изпратих второ предупреждение на майка ви миналата седмица и я уведомих, че се справяте зле. След като говорих с останалите учителки на събранието по средата на срока, решихме, че е най-добре да не завършвате учебната година.

Дарби остана с отворена уста.

— Моля?

— Имахте много шансове, но ние не можем да си губим времето с момиче, което закъснява и е полузаспало, представя се зле и си мисли, че е над ролята на секретарка. Мислим, че ще бъдете по-щастлива другаде.

Беше попаднала в капан.

— Не, вие не разбирате — заекна Дарби. — Не исках да кажа, че работата е скучна, ни най-малко. Мечтата ми е да стана секретарка, освен това мама похарчи всичките си спестявания за таксите. Не мога да се проваля! — Тя си представи как майка й чете писмото, с което й съобщават, че дъщеря й е изключена, при положение че таксата не се връщаше, и усети как я облива студена пот. Протегна ръка и се хвана за ръба на бюрото. — Не можете да кажете на мама. Ще се поправя, обещавам. Моля ви, кажете й, че все още съм в курса, че е станала грешка.

— Съжалявам, госпожице Маклафлин. Моля ви, вземете си вещите. Изключена сте.