Джон Конъли
Време на мъчения (95)

95

Когато полицията пристигна в мотела, Касандър Хоб беше още жив. Беше жив и когато го закараха в болницата и го включиха на апаратно дишане.

Жив е и досега, ако това може да се нарече живот.

Паркър отиде да го види веднъж. Очите на Касандър бяха затворени. Хранеше се със сонда, а лекарите го увериха, че мозъкът му е мъртъв. След време и тялото му щеше да го последва.

Точно когато детективът излизаше, тялото на Касандър подскочи.

— Какво беше това? — попита Паркър.

— От невроните на гръбначния мозък е — обясни сестрата. — Рефлекси. Чували ли сте за рефлекса на Лазар?

— Не.

— Това е спонтанно вдигане и отпускане на ръцете при пациенти в мозъчна смърт. Първия път, когато го видях, се уплаших до смърт.

— Хоб показва ли такъв рефлекс?

— Не, само спазми. Тук няма нищо, господин Паркър. Отишъл си е.

* * *

Съзнанието на Касандър е като празна къща: без мебели, без декорация, без живот. През прозорците се вижда само тъмнина, пронизвана от светкавиците на неволните реакции на някои неврони.

Из къщата броди едно присъствие. То няма облик или име. Но не спира да шепти. Мирише на дим и изгорени пера. И чака: чака Касандър да умре и да изгние в бедняшкия си гроб, докато останат само голите му кости.

За да може то да се прероди.