Джон Конъли
Време на мъчения (19)

19

Вечерта, която промени живота на Джеръм Бърнел, настъпи само пет дни след четиридесетия му рожден ден. Той работеше като мениджър във верига бижутерски магазини, които поддържаха възможно най-незабележима връзка помежду си. Предпочитаха да изглеждат като независими семейни бизнеси, като в същото време се възползват от по-добрите условия на покупките на едро. На практика всички те бяха собственост на Оуен Лараби от Бостън, който бе имал късмета да се ожени за една изключително красива еврейка на име Ахува Баер, чието семейство имаше връзки с диамантения квартал в Ню Йорк. Всъщност двамата така и се запознаха: докато Лараби прохождаше в занаята под знака на „Рабинов и Зафт“ в Куинс — един от малкото гои^[1], завършил прашния им университет по гемология.

„Рабинов и Зафт“ отдавна ги нямаше, както и Ахува Баер, която се спомина твърде млада на петдесет и три години. Оуен Лараби обаче беше жив и здрав, на седемдесет и девет, макар така и да не се ожени повторно след смъртта на съпругата си и да показваше към жените само толкова интерес, колкото учтивостта налагаше. Това беше напълно разбираемо за всеки, който бе виждал жена му, включително и за бащата на Джеръм Бърнел, Андреас, който дълги години бе агент на Лараби в североизточната част на страната, и за самия Джеръм, който беше наследил позицията му, когато болките в гърба започнаха да пречат на стареца да пътува. Андреас обаче продължаваше да упражнява значително влияние върху бившите си територии чрез Джеръм, който понякога се дразнеше на ежедневните обаждания на баща си — Анреас Бърнел явно живееше с убеждението, че мобилните телефони са изобретени с едничката цел да попречат на сина му да опропасти половинвековните му усилия да създаде мрежа от контакти.

Ситуацията в търговията обаче се променяше. Домакинствата харчеха повече от всякога за бижута и часовници, а хората искаха повече срещу по-малко и така беше за всичко — от книгите до фасула. Понякога Джеръм гледаше рекламите за дистанционно пазаруване по телевизията и се чудеше на глупостта на хората, които още не бяха разбрали, че става ли дума за бижута, това, което на пръв поглед изглежда като добра сделка, никога не е такава в действителност. В тази търговия или поне в онази нейна област, в която вирееха хора като Оуен Лараби и двамата Бърнел, всеки получаваше това, за което си е платил, и нищо евтино не си струваше парите. Това беше един от уроците, които Андреас Бърнел беше успял да набие в главата на сина си. Другият беше разбирането за желанието: техният отрасъл не се движеше от самите вещи, а от желанието на хората да ги притежават. Затова телевизионните реклами трупаха цели състояния от продажбата на дрънкулки на простоватите си зрители: импулсът да притежаваш нещо блестящо и искрящо никому не беше чужд и ако човек не можеше да си позволи най-доброто, взимаше произволна имитация и заглушаваше гласа на съмнението, който му нашепваше, че това е лудост.

По традиция това желание достигаше върхови стойности в два периода от живота на хората: от средата на двайсетте до средата на трийсетте им години, когато мислите им се насочват към женитба, и от петдесет и петата до шейсет и четвъртата година, когато изкарваха максимални доходи и решаваха, че няма нищо лошо да поглезят себе си и партньорите си с малко лукс, преди да дойде време да мислят за болници и на кого да завещаят ролекса си. Търговията дълго време се бе фокусирала предимно върху тези възрастови групи.

Но след като бащата на Джеръм се оттегли, най-голям ръст на продажбите имаше сред най-младите потребители — под двайсет и пет години, както и сред най-възрастните, над седемдесет. Младите имаха повече пари отпреди, а възрастните живееха до по-дълбока старост. Единственото, което не се бе променило, бе това, за което мнозинството от тях харчеха цели състояния: диаманти. Самостоятелно или в бижута, те винаги привличаха поток от пари независимо дали като приходи от директна продажба, или от съпътстващи услуги, като поддръжка, полиране и възстановяване.

Това означаваше, че Джеръм Бърнел трябваше да се погрижи повече от всякога магазините му да могат бързо да набавят скъпоценните камъни, което понякога означаваше веднага. Точно онази вечер, в която всичко се промени, той носеше диаманти за сто и двайсет хиляди долара в специално пригоден джоб на якето си. Носеше и куфарче, но то служеше за отвличане на вниманието и беше пълно с изкуствени кристали и цирконий, опаковани в прозрачни пликчета за заблуда. В случай на грабеж, какъвто досега не бе имал — слава на Иисус и всички светни, — той просто щеше да връчи куфарчето на крадците и да се надява, че ще бъдат достатъчно умни да не утежняват грабежа с убийство.

Бърнел бе започнал да носи оръжие наскоро, след като двама негови познати бяха набелязани и ограбени, като единият бе пострадал толкова сериозно, че сега имаше пластина в главата и можеше да говори само с лявата страна на устата си. Пистолетът го караше да се чувства по-неспокойно, отколкото всички диаманти, които носеше. Ненавиждаше тежестта и формата му. Не му беше приятно да усеща кобура на колана си, въпреки че малкият „Рюгер“ тежеше под половин килограм и общо взето се побираше целият в дланта му. Беше се упражнявал да го вади от кобура пред огледалото в банята, но се чувстваше малко глупаво, все едно си играеше на каубой. В началото коженият кобур беше прекалено стегнат за пистолета, но продавачът му го препоръча като по-подходящ за скрито носене. За съжаление, скритото оръжие нямаше да му е от голяма полза, ако не успееше да го извади бързо от кобура, но Оуен Лараби, който поназнайваше доста за оръжията, го бе посъветвал да намокри кобура, да прибере пистолета в непромокаемо пликче и да го пъхне за една нощ в кобура. Това бе имало известен ефект, но все пак се беше наложило Бърнел да си купи и препарат за отпускане на кожата.

Всичко това предполагаше, че ако най-лошото се случи, Бърнел щеше да има време да се въоръжи и да застреля евентуалния крадец, което не му се струваше много вероятно. Просто не се виждаше как убива някого, ако ще и залогът да е цяла кесия с диаманти. Беше ходил няколко пъти до близкото стрелбище, за да усвои минимума от умения, които бяха нужни за получаването на разрешително, но не се чувстваше добре в компанията на някои от хората там. Не беше луд по стрелбата, а още при първото си посещение видя мъже — и две жени — с достатъчно оръжия, за да надвият Ислямска държава. По-късно, когато се върна с рюгера, обясни на служителя защо го е купил и той го изпрати в края на стрелбището и приближи мишената възможно най-много до него.

— Просто свикнете да стреляте по човешка фигура — посъветва го. — Целете се в торса. Нищо специално.

Бърнел стреля и презареди, и отново стреля и презареди, докато ушите му писнаха, ръката му се изпоти и картоненият човек стана на парцали. Оттогава не беше вадил пистолета от кобура дори за да го почисти. Не беше казал и на жена си за него. Не знаеше защо, освен че имаше предчувствие как ще реагира Нора, ако го види препасал пистолет. Щеше да падне смях: може би не подигравателен, защото той отдавна се бе научил да различава тоновете на неодобрение и насилено развеселяване от поведението на съпруга си, а просто спонтанна реакция на невероятната гледка. Джеръм беше осъзнал, че в много отношения бе разочарование за жена си, както впрочем и тя за него.

Това бе една от причините да спре за чаша кафе, когато пред погледа му се мярна бензиностанция. До Портланд и дома му оставаше по-малко от час, а и не усещаше особена потребност от кафе или тоалетна, но все по-често се чувстваше по-щастлив сам, отколкото в собствената си къща, и прекарваше повечето време на път. Дори си търсеше нови клиенти далеч на север в Преск Айл и Форт Кент, само и само да има оправдание да прекарва една-две нощи повече в мотел, и сключваше сделки с местни занаятчии, за да разшири територията си и да има повече възможности за пътуване. Нора, както по всичко личеше, нямаше нищо против. И двамата знаеха, че наближава моментът, в който ще трябва да поговорят за раздяла или развод. Може би нещата щяха да бъдат по-различни, ако имаха дете, а може би не. Просто не бяха подходящи един за друг, а децата щяха само да направят неприятната ситуация още по-тъжна и сложна.

Чудеше се дали Нора има друга връзка. Мислеше, че по-скоро не, но сам се бе изненадал от факта колко малко го притеснява това. Що се отнася до него, той не беше такъв тип, не че и някоя жена щеше да му се хвърли на врата и да поиска да му се отдаде по някакъв интересен начин. Ако — или когато — с Нора се разведяха, щеше да се пробва отново, но дотогава щеше да мине и без значителна доза женска утеха, независимо дали физическа, или емоционална. Не вярваше, че ще понесе стреса от проблемното си ежедневие у дома в комбинация с тайния живот на прелюбодеец. По-вероятно щеше да си докара инфаркт.

Една от причините да реши да спре беше, че тази бе от онези редки бензиностанции, управлявани само от една жена и един мъж, без сянката на ярките, безлични неони на големите вериги. Самата сграда беше боядисана в червено и бяло, така че приличаше повече на малко крайбрежно заведение, отколкото на каквото и да било друго. На стената отдясно бяха нарисувани две кучета, а отдолу бяха поставени две купи с вода и лакомства. Касите вътре бяха отдясно, а отляво имаше чамови маси и столове и малка веранда, гледаща към вътрешния двор. Бърнел беше спирал тук няколко пъти, за да зареди гориво, но никога не се бе заседавал. Спомни си, че до кафе машината имаше табелка, на която пишеше, че всички кексчета и сладки са домашно приготвени. Бяха наредени на дървени лавици заедно с хартията, върху която бяха опечени, а не завити в целофан.

Бърнел паркира отстрани на бензиностанцията. Влагата във въздуха го блъсна още на слизане от колата, а докато отвори вратата, първите капки вече падаха на земята. Интериорът беше топъл и ухаеше на прясно изпечен хляб и горещо кафе, с лека нотка на бензин. Свиреше музика — лек, непретенциозен джаз. Зад щанда стоеше мъж, малко под седемдесетгодишен, и двайсетинагодишно момиче, което толкова приличаше на него, че положително беше дъщеря му. Двамата бяха улисани в разговор с възрастна дама, която се беше подпряла на празния стелаж за вестници с кутия цигари в едната ръка и незапалена цигара в другата, която използваше, за да натъртва определени моменти и да води спора като диригент, размахващ палката си пред оркестъра. Възрастната дама носеше два различни домашни чехъла и дълга, рунтава яка от кожа от миещи мечки, която изглеждаше така, сякаш животинките се бяха простили с живота преди много десетилетия, и то не без бой. Когато Бърнел влезе, и тримата го поздравиха, а после се върнаха към разговора си, който се въртеше около цените на нафтата за отопление — вечният проблем в Мейн преди зимата.

Възрастната дама се казваше Кезия, съдейки по честотата, с която мъжът зад щанда бе принуден да казва: „Виж сега, Кезия“ и „Не си го изкарвай на мен, Кезия“ в отговор на излиянията й. Кезия на свой ред го наричаше Брайс и като че ли се уповаваше повече на дъщерята, в която виждаше гласа на разума: „Пейдж, кажи на този твой баща, Брайс…“, като че ли възрастният мъж страдаше от някаква форма на избирателна глухота или беше забравил мястото си в живота. Всичко обаче изглеждаше много добродушно и двамата старовремци се сториха на Бърнел сериозни чешити.

Кафето беше приготвено наскоро. Той си наля една картонена чаша и си избра кексче от лавицата. Не беше топло на пипане, но по мекотата и аромата се усещаше, че е съвсем прясно. Нямаше студената, неприятно влажна консистенция на размразените сладкиши. За толкова години по пътищата Джеръм беше станал специалист по тези неща. Отиде до щанда, плати си и седна до прозореца. Беше взел чантата си — куфарчето с евтините камъни остана в колата, — но не докосна лаптопа, макар да имаше работа за вършене. Това щеше да му даде извинение да отбягва Нора, след като се прибере у дома. Тя винаги го оставяше да работи на спокойствие. Ако не друго, знаеше цената на парите, а Бърнел внасяше в семейния бюджет много повече от нея. Нора беше управител на магазин за винтидж облекла в южен Портланд, от който притежаваше петдесет и един процента. Бърнел беше доста далеч от модата, но дори той разбираше, че по-голямата част от дрехите, които жена му продава, са били безвкусни боклуци през седемдесетте, осемдесетте и деветдесетте и продължаваха да бъдат такива и сега, поради което често събираха прах по рафтовете. Партньорът на Нора, Джуди, имаше по-добро око и именно тя откриваше първокласните стоки, благодарение на които магазинът успяваше да се задържи на пазара.

Затова, вместо да проверява имейли и поръчки, Бърнел извади „Граф Монте Кристо“ от чантата си и продължи да чете оттам, докъдето бе стигнал по-рано през деня. Книгата беше чудовищна и той успяваше да я чете само на път или когато Нора не е у дома. Колчем го видеше с нея в ръце, решаваше, че е свободен и може спокойно да го безпокои за какво ли не. Нора не четеше. Не гледаше и телевизия, с изключение на модните и козметичните предавания. Най-често пушеше, приказваше си с приятелки по мобилния или рееше поглед в пространството, въобразявайки си други съществувания, които съдбата до момента й бе отказвала.

Бърнел чу два автомобила да спират на паркинга. Вдигна очи тъкмо навреме, за да види фаровете на сив бус дизел и тъмен седан до него, а след това — двама мъже, които бавно тръгнаха към заведението, в което седеше той, видимо необезпокоени от пороя. Отначало реши, че някакъв дефект на стъклото в съчетание със стичащите се дъждовни капки изкривява силуета на по-високия мъж, но когато влязоха, се убеди, че непознатият е необичайно слаб, а пръстите му са изкривени вероятно от ранен артрит. Тежките му клепачи биха били знак, че човекът още не се е събудил напълно от сън, ако не беше паяшкият блясък на тъмните му очи. Когато погледът му се стрелна към Бърнел, той изпита странното чувство, че малки, остри крачета попълзяват по кожата на лицето му, и той неволно се опита да ги пропъди с ръка.

Сивия бус му изглеждаше познат, но не можеше да се сети откъде. Струваше му се, че го е видял по-рано същата вечер. Не че се отличаваше с нещо особено, просто го беше запомнил, както човек помни неприятно парти или кофти храна.

По-ниският мъж се насочи направо към щанда и поиска пакет цигари. В следващия момент високият се обърна към вратата и завъртя ключалката.

— Ей, квпаиш? — обади се Кезия, сливайки двете думи на въпроса си в една.

После, понеже не получи отговор, извика на Брайс:

— Ей, Брайс! Тоз заключи вратата!

Високият мъж се обърна и я удари силно по лицето. Кезия се свлече на колене, а нападателят отърси изкривената си ръка от болката. Съучастникът му вече беше извадил пистолет и го беше насочил към Брайс и дъщеря му.

— Без аларми. Без викове. Угаси лампите отвън. Намали осветлението вътре.

Брайс отиде при таблото с електрически ключове на стената, следван от дулото на пистолета. Междувременно партньорът му се приближи до Бърнел, издърпа го от стола и го просна на пода. Лампите отвън угаснаха, а след секунди останаха да светят само няколко крушки в дъното на заведението.

— Касите са почти празни — каза Брайс. — Дъщеря ми внесе парите в банката днес следобед.

— Млъквай. Мини отзад при безалкохолните.

Бърнел забеляза, че откакто мъжете са влезли, Пейдж не е отронила и дума. Беше посивяла още щом зърна пистолета. Някакво атавистично чувство й подсказваше, че това не може, няма как да завърши добре. По-късно, с още прясна кръв по себе си, щеше да каже на полицията, че е наблюдавала изражението на стрелеца и в очите му е видяла себе си, ограбена и изкормена като риба.

— Ти! — Стрелецът се обърна към Бърнел. — Помогни на дъртата да стане.

Бърнел, който не бе посмял да се надигне от пода, бавно се изправи. Под зоркия поглед на високия мъж той се приближи до Кезия, която лежеше превита сред изпопадали пакетчета дъвки. Забеляза, че още държи цигарата, макар и счупена при падането. От устата й течеше кръв, но беше в съзнание, а изражението на лицето й, когато погледна нападателя си — силно враждебно.

— Кретен — процеди тя, когато Бърнел й помогна да седне.

Високият мъж оголи белите си, идеално равни зъби, след което изтрака с тях, а после още веднъж и още веднъж. Бърнел осъзна, че това плашило бе готово да закълве човешка плът.

— Тихо сега — каза той и тя се оказа достатъчно умна, за да го послуша и да замълчи, докато и двамата се оттеглят в дъното на магазина. Пейдж и Брайс вече седяха на земята до хладилниците. От лявата им страна имаше врата, защитена с ключалка с комбинация.

— Там има ли някого? — попита стрелецът.

— Не, само ние сме — отвърна Брайс.

— Ако ме лъжеш…

— Не лъжа. Моля ви, вземете каквото искате, но не наранявайте никого… — Той погледна Кезия, която Бърнел се опитваше да настани в удобна поза. — … повече.

— Казваш ми какво да правя ли? — Тонът на стрелеца беше равен, но Брайс беше прекалено умен, за да се подведе.

— Не, само моля. Умолявам ви дори.

Мъжът кимна.

— Така е по-добре. Мобилните телефони на пода. Веднага.

Телефонът на Кезия беше изпаднал от джоба й при падането и високият мъж го изрита при останалите. Апаратът на Брайс беше закачен на колана му, този на Пейдж — в задния джоб на джинсите й. И двамата ги хвърлиха в краката на стрелеца, но Бърнел вече ги беше изпреварил със своя. Той също имаше калъф за телефона на колана си, от обратната страна на кобура, и никак не искаше да дава повод да го претърсват, защото щяха да намерят не само револвера, но и диамантите. Всъщност беше учуден, че мъжете още не са ги претърсили, но може би се смятаха за по-умели в преценката на хората, отколкото бяха в действителност.

— Каква е комбинацията за ключалката? — попита стрелецът.

— Пет — нула — нула — пет — шест — отвърна Брайс.

— Какво има зад вратата?

— Склад. Тоалетна за служителите. Офис.

— Записващата система на охранителните камери?

Мълчание.

— Да.

— Оръжие?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

Мъжът се спогледа с чудовищния си съучастник. Бърнел забеляза, че дясната му ръка не е толкова разкривена, колкото лявата. Тя се пъхна под дългото му яке и Бърнел чу звук от метал върху кожа. Когато отново се показа навън, ръката държеше късо мачете.

— Божичко — издума Кезия, а Пейдж захлипа.

— Моля ви — повтори Брайс, — моля ви…

— Брат… приятелят ми — поправи се стрелецът, — ще ви държи под око, докато аз огледам какво има зад тази врата. Той не си пада много-много по огнестрелните оръжия, но е спец по хладните. Не го карайте да го доказва.

Той посочи Пейдж с пистолета си.

— Ставай, госпожичке. Сега ще отвориш тази врата и ще ме разведеш наоколо.

Пейдж не помръдна. Знаеше какво ще стане зад вратата.

— Не — прошепна тя.

Мъжът клекна пред нея и навря дулото в устата й, мерникът разцепи устната й.

— Май не ме чу.

Той натика мерника под зъбите й и я изправи насила на крака.

— А ти — каза той, като погледна към Бърнел. — Харесва ми якето ти.

И тогава пред бензиностанцията спря помощник-шерифът на окръг Сагадахок.