Джон Конъли
Време на мъчения (55)

55

Паркър прецени жената пред себе си. Изглеждаше добре, без да бъде привлекателна. Чертите й бяха лишени от жизненост и характер, които биха й спечелили нещо повече от мимолетен поглед. Само в очите й имаше искра, но тя беше породена от алчност. Приличаше на гладна кукла.

— Свързвал ли се е съпругът ви с вас след излизането си от затвора?

— Не. Защо да го прави?

— Защото някога сте били женени. Защото човек, който е прекарал пет години в затвора, няма много приятели отвън и обикновено се обръща към старите.

— Със съпруга ми не сме приятели. Той е извратен. Не искам да имам нищо общо с него. Затова се разведохме. Но за какво става дума? Той ли ви е наел?

— Да.

— Защо?

— Твърдеше, че е невинен и не е извършил престъпленията, за които е осъден. Беше убеден, че са го натопили.

Тя се изсмя и поклати съжалително глава към мъжа срещу себе си, сякаш се чудеше как е възможно някой да е толкова глупав.

— Какъв детектив сте, ако вярвате на всяка история за лош късмет, която ви сервират!

Паркър се усмихна.

— Не вярвам на всяка. Само на тези, които звучат като истина.

— Боже мой, вие говорите сериозно! Вижте какво, той държеше детска порнография на компютъра си. Криеше снимки в кутия в мазето. Видях някои от тях. Полицаите ми ги показаха. Бяха отвратителни. Най-гадните неща, които някога съм виждала. Аз бях живяла с този човек, бях приела името му. Той се преструваше на любящ съпруг, а се оказа, че се възбужда от снимки на голи деца, и не само — деца, които бяха подложени на всички варианти на сексуално насилие, които можете да си представите. Трябваше да пукне в затвора.

— Не е пукнал, или поне не в затвора, но много е страдал.

— Радвам се.

Не прозвуча като механична реакция или неволен опит да се предпази от остатъците от чувства към бившия си съпруг. Паркър се съмняваше, че тя въобще изпитва нещо към Джеръм Бърнел. Почуди се дори дали някога е изпитвала. Сигурно е имала причина да се омъжи за него, но кой можеше да каже каква? Може би от скука или страст, която бе изтляла през първите години след размяната на обетите. Или просто заради пари и сигурност. Това ни най-малко не би учудило Паркър: с лъскавите й сврачешки очички, хлътналите бузи и леко присвитите устни, в Нора Медоус имаше нещо почти вампирско.

— Показвал ли е признаци, че може да се интересува от такъв тип порнография, преди да открият снимките?

— Не. Смятате ли, че щях да остана с него, ако подозирах?

— Някои хора го правят.

— Не и хората като мен.

Не, помисли си Паркър, определено не хората като вас.

Медоус беше достатъчно проницателна, за да се досети, че човекът пред нея е имунизиран срещу всяко обаяние, което тя си мислеше, че притежава, и достатъчно умна, за да осъзнае, че появата му в магазина не вещае нищо добро за нея.

— Ако ме извините, в момента съм доста заета. Чака ме много работа.

Тя му посочи вратата и го зачака да си тръгне. Не искаше да му обръща гръб. Трябваше да се увери, че си е отишъл, след което щеше да заключи вратата и да затвори магазина до края на деня. Можеше да се измъкне през задния вход и по-късно да се върне да си вземе колата. Той обаче вероятно знаеше адреса й: щом беше намерил магазина, със същата лекота би намерил и дома й. Можеше да отиде на кино следобеда или дори да преспи в мотел през нощта с надеждата да му омръзне да я дебне.

Мъжът обаче не помръдна, като че ли въобще не я беше чул и не забелязваше колко й е неприятно упоритото му присъствие. Тя реши да изостави любезностите.

— Кажете ми, защо сте тук?

— Бившият ви съпруг е изчезнал.

— Нали току-що е излязъл от затвора? Как може да е изчезнал?

— Не се е явил на уговорената среща с надзорника си. Дрехите и вещите, които си е прибрал от склада, са все още в апартамента му.

— Може да е… духнал. Нали така се казва?

— Трудно е да духнеш без пари. Съпругът ви е оставил и малкото си пари в банката, а не разполага с дебитна или кредитна карта.

Нора скръсти ръце. Белите й зъби хапеха долната устна, като че ли поради липсата на друго, беше склонна да се самоизяде. Изчезването на Джеръм Бърнел явно беше новина за нея, но реакцията й не беше твърде изненадана. Паркър си помисли, че не е знаела, но го е очаквала.

— И какво общо има това с мен?

— Родена сте в окръг Пласи, Западна Вирджиния.

Ето го: лекото потреперване.

— Е, и?

— Познавате ли човек на име Харпър Грифин?

Издишане. Доловимо.

— Не.

И лъжа.

Всички тия приказки как хората поглеждали надясно, когато измислят лъжа — или пък наляво, Паркър не можеше да запомни, а и му беше все едно, — бяха абсолютни врели-некипели: полъх от псевдонауката, наречена невролингвистично програмиране. Лъжецът се издаваше с паузите или липсата им: или твърде дълго се замисляше, или въобще не го правеше. Паркър виждаше как Нора Медоус претегля възможностите си и решава, че най-добрата й надежда е да излъже.

— Сигурна ли сте?

— Не ставайте груб, господин Паркър. Говори за лошо възпитание.

— Лъжата, за сметка на това, е универсално достойнство.

— Напуснете магазина ми или ще повикам полиция.

— Това е без значение за мен. Бездруго скоро трябва да говоря с тях. Просто реших да ви дам шанс да кажете истината, преди нещата да са излезли извън контрол. Харпър Грифин е лежал в затвора заедно с бившия ви съпруг. Преди няколко дни беше изгорен жив в колата си в Портланд. Той също е от окръг Пласи. Това прави двама души от един съвсем малък район в Западна Вирджиния, свързани с Джеръм Бърнел в Портланд. Изглежда ми странно.

— Просто напуснете. Ако обичате.

— Май ще го направя. — Паркър подуши във въздуха. — Знаете ли, миризмата на стари дрехи винаги ми напомня за смъртта.

Нора Медоус не можа да сдържи възмущението си от обидния намек въпреки риска да прекара повече време в компанията на неприятния мъж.

— Това не е оказион.

— Да, винтидж магазин е. Забравих, че повечето антики са просто боклук, докато някой не ги поиска. Имате визитката ми, в случай че решите да ми се обадите и да се подготвите.

— За какво?

— За въпросите, които полицията рано или късно ще ви зададе. Вие ли организирахте обира на съпруга си в Мейн? Знаехте ли, че носи оръжие? Как наехте мъжете, които в крайна сметка загинаха от ръката му? Участвахте ли в подхвърлянето на детска порнография, заради която е бил осъден? Защо поръчахте убийството на Харпър Грифин?

— Не съм поръчала…

Думите се изплъзнаха от устата й, преди да успее да ги спре. Паркър се обърна към вратата.

— Май трябва да упражните отговорите си — каза той.

— Вървете на майната си.

Паркър вдигна показалеца на дясната си ръка.

— Внимавайте, това говори за лошо възпитание.

И той затвори внимателно вратата след себе си.