Юхан Харстад
Дарла (5) (172 часа на Луната)

Дюплекс

Шестнайсетгодишният Антоан Деврьо бе сам на метростанцията Дюплекс. Денят се бе оказал дълъг, един от най-дългите. Ден, който просто не свършваше, колкото и време да се опитваше да убие човек. Но сутринта бе нещо съвсем различно. Сутринта бе прекрасна, подобно всяка една божа сутрин през последните пет месеца, откакто срещна Симон на купона в Арно, горе на Монмартр и оттогава бяха станали неразделни. От този миг почти не бе спал. А и нямаше изобщо нужда от сън. Да си с нея бе като да те включат към някаква огромна батерия. Тя бе от момичетата, заради които можеше да избухне световна война. И почти му се искаше да се пренесат на някой пустинен остров, където не стъпваше друг човешки крак, само за да не разбере никой друг колко фантастично съвършена бе тя.

Но сега бе прекалено късно.

Светът вече я бе открил и хронометърът с отпуснатото на Антоан време за любов бе отмерил и последната секунда. Бе се появил някакъв идиот на име Ноел, изникнал като от нищото и я бе навел на по-добри мисли. Или поне на различни мисли от преди.

И то през април, от всички проклети месеци, точно през април, в Париж! Можеше ли да е по-трагично! Ако някой би основал премия за най-нещастен човек, Антоан щеше без усилие да я спечели още с появата си.

Погледна часовника. Метрото трябваше отдавна да е дошло.

Отчаян, но същевременно и очарован от начина, по който днес абсолютно нищо не вървеше както трябва, той напусна станцията и реши да си отиде пеша до вкъщи.

Пое към Айфеловата кула. Вече се стъмваше и туристите се наблъскваха като сардели в консервена кутия в асансьорите към върха й. Преди време и двамата със Симон бяха едни от тях. Вярно е, наистина бе малко изтъркано. Но все пак имаше и нещо романтично и Симон го бе оценила. Случи се няколко седмици преди Коледа и той я бе чакал в хапещия студ до северния крак на кулата. Тя се бе появила почти с половин час закъснение и когато най-после се показа, ръцете му бяха посинели от студ. За щастие, тя му позволи да ги стопли под пуловера й, докато пътуваха с асансьора догоре. Антоан бе изчакал и последния турист да се наслади на гледката и да си тръгне, преди да извади бутилката вино от вътрешния си джоб. Бяха изпили една ледена бутилка червено вино и тя му бе казала, че го обича.

Но това се случи през ноември. Преди пет месеца.

Връзките наистина би трябвало да се появяват при хората с отпечатан срок за годност, за да има човек шанса поне да се измъкне от тях, преди цялата работа да се е скапала.

Продължи по улица „Риволи“. Повечето магазини бяха затворили вече и с изключение на непрестанния шумен поток коли, улицата бе почти безлюдна. Представяше си какво ли прави тя в момента. Нямаше и час откакто бе седял на леглото в апартамента й на прекрасното авеню Сюфрен, но вече всичко бе в миналото. Беше толкова отдалечено, както индустриалната революция, първия влак, или откриването на колелото.

Дали той вече бе отишъл там?

Седеше ли Ноел в стаята й сега, точно на същото място, на което той самият бе седял? Нима просто бе влязъл и го бе изместил?

Частица в него се надяваше тя да се чувства ужасно, да плаче и да копнее по него, да се разкайва за поведението си, както и че ще я прегази метрото утре на път за училище. Тази частица се надяваше тя да се хвърли на релсите, докато колелата на влака смачкваха главата й и вътрешностите изригваха от устата й, докато кръвта опръскваше ужасените пътници. Но имаше и друга част в него, онази, която я обичаше безусловно. И която единствено желаеше тя да бъде щастлива, с него или с когото и да било друг, който успяваше да я направи по-щастлива от него самия.

Антоан внимателно се опита да анализира последните месеци, за да разбере защо бе скъсала с него. Той ли бе направил нещо? Или казал? Или пък неща, които не бе направил и не бе казал? Той отчаяно ровеше в ума си за решение, за ясен и категоричен отговор, който можеше да го накара да се обърне, да позвъни на вратата й и да каже: Да, така е, съжалявам за постъпката си.

Понякога вече е станало късно, още преди да си си отворил устата.

И можеш да преровиш всички книги във Вселената, да чуеш всички написани досега песни, без да попаднеш и на една-единствена дума, която да може да върне нещата обратно такива, каквито са били.

Но корабът на тази връзка отдавна бе напуснал пристана. И не само го бе напуснал. Бе изтръгнал със себе си целия кей, изпразнил морето и превърнал всичко в най-пустия паркинг на света. Никога вече нямаше да седи заедно с нея. Никога няма да бъде отново в стаята й, да седи и да слуша плочи с нея, да попива излъчването на сигурност в апартамента й, да си мие ръцете в банята им, където винаги ухаеше като на хотел.

Внезапно на Антоан му се прииска да изчезне завинаги и никога повече да не вижда отново Симон или този свят изобщо.

— Извинете, имате ли огън?

Антоан спря. Пред него на тротоара стоеше облечен в костюм мъж около четирийсетте и му препречваше пътя. В ръце въртеше пакет цигари.

— Момент. — Антоан затърси в джоба на якето си и намери запалка. Подаде я на мъжа, който я запали.

— Случайно да имаш и цигари?

— Имам — отвърна Антоан, в пълно недоумение защо мъжът не изваждаше цигара от собствения си пакет. Но днес не бе денят да се спори с някого. Извади пакет Голоаз, подаде цигара на мъжа, запали я, а после прибра запалката си обратно в джоба.

— Благодаря.

— Няма проблем — отвърна Антоан.

Мъжът кимна към един огромен рекламен плакат над магазина от другата страна на улицата.

— Не забравяй крайния срок — каза той и си тръгна.

Антоан не успя дори да отговори, само стоеше с пакета цигари в ръка, докато мъжът изчезна надолу по улицата.

Антоан хвърли поглед на рекламния плакат. Бе черен, с огромна луна, наполовина скрита в сянка, и текста: ИСКАШ ЛИ ДА ОТИДЕШ НА ЛУНАТА?

Бе чувал за проекта и за намеренията на НАСА да включи трима младежи в полета до Луната, мнозина негови съученици го бяха обсъждали. Но той не бе обърнал достатъчно внимание.

И точно в този миг го порази мисълта: Какво си пожела преди малко? В този момент? Пожела си да се махнеш оттук, възможно най-далече, нали така?

Е… по-далече от това няма как да отидеш.

Вече бе направил избора си. Щеше да се запише. Веднага, още с връщането си вкъщи. По дяволите всичко. Щеше да отиде на Луната, толкова по-далече, колкото бе възможно да се отиде. А тя можеше да си седи в стаята и да си държат ръцете с Ноел, докато хванат артрит, ако питаха него.

Само мисълта за това подобри настроението му и той запали цигара, за да отпразнува първата победа над мизерното си съществуване и си продължи пътя по улицата. Стигна до Бастилията, където винаги бе противно и неприятно с падането на мрака, сви наляво по безкрайния булевард „Ришар Леноар“ до пресечката с улица „Шмен-Вер“, продължи до авеню „Гамбета“ и най-после се озова у дома.

Не каза нищо на родителите си, направи се, че нищо не се е случило и с усилия изрови отнякъде усмивка, когато го попитаха как е Симон.

— Знаеш ли, мислех си за Симон — каза майка му. — Защо не я поканиш на вечеря в близко време? Може би дори сега, в неделя? Би било чудесно. Отдавна не сме я виждали, а тя е такова прекрасно момиче. Не мислиш ли така, Арно? Арно?

— Какво има сега? — чу той баща си да вика от хола, докато разлистваше вестника си.

— Само казвам, че според нас Симон е чудесно момиче, нали?

— Разбира се — дойде след кратка пауза отговорът от хола. — Наистина много симпатично момиче. Трябва да я пазиш, Антоан. Чуваш ли?

Антоан усети как сърцето му се качи чак в гърлото и че всеки момент може да го повърне на пода, кърваво и непотребно.

— Да — насили се да каже той. — Да, ще я попитам.

После си отиде в стаята. Включи компютъра си и затърси в интернет уебстраницата: www.moonreturn.com

Само с няколко кликвания на мишката откри тонове снимки и откъси от филми от предишните кацания на Луната през 60-те и 70-те години, интервюта, информация за конкурса. Кандидатите трябваше да са между четиринайсет и осемнайсет години, за да участват, което му бе известно предварително. Знаеше и че няма да има проблеми да премине психологическите и медицинските тестове. Все пак бе в добро здраве и никой от семейството не бе страдал от ментални проблеми или нещо подобно. Вярно, че неговите родители и роднини бяха доста странни чешити, но не можеше да се каже, че той внезапно щеше да превърти и да подгони с брадва екипажа на кораба.

Обаче изтощителната, тримесечна тренировъчна програма на НАСА бе нещо съвсем друго. Дали притежаваше достатъчна издръжливост, за да я премине? Доколкото бе разбрал, програмата включваше всекидневни тренировки по бягане, логически тестове, стрес-тестове и множество полети с Повръщащата Комета, специален самолет, който се извисяваше стръмно нагоре до десет хиляди метра, само за да се спусне отново със същата скорост отвесно надолу, което даваше възможност на пасажерите да преживеят състоянието на безтегловност в продължение на двайсет и пет секунди. Или гадене цели два часа, ако не му провървеше. В допълнение идваше барокамерата, използвана, за да накара кандидатите да изживеят симптомите на липса на кислород, или хипоксия, както го наричаха, силно главоболие, намалена подвижност и пълно объркване. Накрая щяха да прекарат дълго време в Лабораторията за реактивно движение в близост до Космическия център „Джонсън“, където басейнът за гмуркане е 202 фута дълъг и 102 фута широк, оборудван с копие на ракетата и модула за кацане, който щеше да се използва за тренировки на четиридесет фута дълбочина в почти безтегловно състояние. И то с космически скафандри и всичките им принадлежности. Съвсем не бе шега работа. Да не говорим за стотиците, а вероятно и хилядите страници теория, които трябваше да се прочетат и научат, преди изобщо да се отлепят от земята.

Но първо, естествено, трябваше да кандидатства. После оставаше само да чака. Щяха да се свържат с тримата победители в средата на юли. После трябваше да се освободят от училище от април до юни следващата година, за да могат да минат през тренировките. Победителите първо щяха да отлетят за Ню Йорк и да участват в телевизионни предавания и после да заминат за Космическия център Джонсън в Хюстън, Тексас, където щяха да се състоят тренировките, преди изстрелването на ракетата от космодрума на НАСА Кейп Кенеди във Флорида в средата на юли. Което означаваше, че щеше да се наложи да отложи няколко изпита. А това не би трябвало да създава проблеми. Все пак, по-добро извинение от това, здраве му кажи.

Според информацията, престоят там щеше да бъде 172 часа, като добавим и мижавата седмица за отиването и после връщането на Земята. Щяха да живеят на лунната база Дарла 2 (странно, никога не бе чувал за построена база на Луната, единственото, за което знаеше, бе Международната космическа станция, но пък знанията му за междупланетните полети не бяха силната му страна), където щяха да осъществят редица експерименти на повърхността. Свръхтренирани астронавти с дълъг опит зад гърба си щяха да ги придружават през цялото време и да се грижат за сигурността на всяка отделна операция. Разбира се, да не забравяме и медийното отразяване. Участниците трябваше да са подготвени да дават интервюта за телевизията, радиото и социалните мрежи, както преди полета, така и по време на престоя и след завръщането си. Налагаше се да участват в конферентни връзки, да поддържат блогове и да осъществят една от най-невероятните медийни обиколки по света след приключването на мисията.

Антоан огледа внимателно списъка на евентуалните места, за където щяха да пътуват: Ню Йорк, Лос Анджелис, Чикаго, Бостън, Вашингтон, Париж, Берлин, Стокхолм, Токио, Хонконг, Сидни и така нататък.

Е, точно това с обиколките си го бива, помисли си Антоан и леко се усмихна при мисълта, че ще види целия свят в допълнение към космоса.

Седнал така пред компютъра си и съсредоточен в информацията пред него, Симон сякаш бе издухана от съзнанието му. Единственото, за което мислеше бе, че трябва да спечели. Точно неговото име трябваше да изтеглят.

Обаче едва ли бе единственият, който мислеше по този начин.

Той бързо пробяга през Гугъл, за да провери статистиката. Оказа се, че само осем процента от населението на земята се намираше във възрастовата група от 14 до 19 години. Ако бе вярно, че населението на света бе седем милиарда, тогава младежите щяха да бъдат шестстотин милиона. Ако обаче, все пак такъв, уви, бе все още светът, от тях се извадеха младежите от онези части в Африка и Азия, които нямаха достъп до интернет или до други възможности да се запишат в състезанието, тогава числото реални конкуренти се свеждаше до триста милиона.

Значи, оставаше да победи само някакви си триста милиона.

Късметът определено не бе на негова страна. Триста милиона срещу един. Със сигурност шансът да ти се сбъднат всички останали неща в живота бе по-голям. Като например, през следващите петнайсет секунди Симон да позвъни на вратата му.

Бързият преглед на нещата никак не го окуражи. Според една електронна страница, на която попадна, се оказваше, че:

Шансът да получиш 300 точки на боулинг бе 11,500 на 1.

Шансът да улучиш дупката с един-единствен удар при голф бе 5 000 на 1.

Шансът да те канонизират и да останеш известен като светец във вечността бе 20,000,000 на 1.

Шансът да станеш астронавт бе 13,200,000 на 1.

Шансът да те нападне бяла акула бе 11,500,000 на 1.

Шансът да умреш в автомобилна катастрофа бе 354,319 на 1.

Шансът да умреш, ако те улучат предмети, хвърлени от самолет бе 10,000,000 на 1.

Шансът да спечелиш Оскар бе 11,500 на 1.

Шансът да станеш президент бе 10,000,000 на 1.

Шансът да тръгнеш със супер модел бе 88,000 на 1.

Шансът да спечелиш олимпийски златен медал бе 662,000 на 1.

Шансът да се осакатиш, докато се бръснеш бе 6,585 на 1.

Шансът да се контузиш като се подхлъзнеш, докато си взимаш душ, бе 2,232 на 1.

Шансът да се удавиш във ваната си бе 685,000 на 1.

Шансът да бъдеш убит от метеор, паднал точно в ТВОЯТА къща бе 182,138,880,000,000 на 1.

Всъщност, последното бе единственото по-малко вероятно да се случи от това той да отиде на Луната.

Антоан остана да седи известно време така, загледан в цифрите. После се приведе над клавиатурата и попълни името, рождената дата, телефонния си номер и адреса си.

Замисли се за последен път.

После натисна ИЗПРАТИ.