Юхан Харстад
Дарла (38) (172 часа на Луната)

Далечни пътешественици

Портиерът на „Четири сезона“ се поклони и й отвори вратата, когато тя приближи сградата. Без да размени и дума с някого, тя премина през фоайето и взе асансьора до 52-рия етаж. Допря картата до вратата и влезе в луксозното помещение.

Не беше стая, а огромен апартамент. Апартаментът Тай Уорнър Пентхаус имаше девет стаи, разположени на четиристотин квадратни метра и заемаше целия етаж на хотела. Тя тръгна невъзмутимо от стая в стая, взимаше определени предмети, разглеждаше ги и после ги връщаше на местата им. Най-голямата стая имаше панорамен изглед към Сентръл Парк и всеки човек би затаил дъх от красотата на утринната светлина, която прозираше през листата на дърветата в парка. Но тя дори не я забеляза, влезе в хола, видя един червен стол и се настани в него.

Зачака.

Просто седеше неподвижно и чакаше.

Часовете се точеха.

Ако някой можеше да влезе в стаята и да я види, би се уплашил до смърт. Тя не само седеше неподвижно, но по лицето й не трепваше и мускул, седеше като неодушевен предмет и гледаше с празен поглед в стаята.

Шест часа по-късно звънна телефонът. Сякаш бяха изминали само няколко минути, тя се изправи, отиде до малката масичка и го вдигна.

— Госпожице Нумеланд, родителите ви пристигнаха.

— Да се качат горе — нареди тя.

— Естествено.

Тя излезе в коридора, погледна се в огледалото. Очите й бяха тъмни. Тя любопитно разгледа чертите си и после насочи вниманието си към вратата.

На нея се почука. Един, два пъти.

После чу как някой отключва вратата и тя се отваря.

И ето ги там. Трима човека. Мъж, жена. Момче.

Родителите й. Брат й.

Майка й изпусна чантата си и се затича към нея, хвърли се на врата й и се разплака на глас.

— Толкова се страхувахме за теб, Миа, страхувахме се до смърт. — Тя едвам успя да изрече думите.

Дните, прекарани в неведение дали дъщеря й е жива, бяха оставили горчив отпечатък върху лицето на майка й. То бе посивяло, изсъхнало, подобно вестник със скръбни вести, а косата й бе разрошена и неумита. Очевидно не бе спала нощи наред.

— Толкова те обичам, нали знаеш? — изстена тя и прегърна дъщеря си още по-силно. — Мислех, че никога няма да те видим повече.

След нея дойде баща й, който също я прегърна със сълзи в очите. И малкото момче.

Казваше се Сандер. Стоеше на метър от нея и я гледаше с поглед, изпълнен със съмнение. В ръцете си мачкаше раздърпано плюшено лъвче.

— Странни очи — промърмори той. — Очите ти са странни.

Но никой друг не го чу.

— Сандер е изтощен — чу тя да казва майка й. — Не е спал почти цяло денонощие, горкичкият. Имахме проблеми на летищата, ту закъснения, ту стачки, какво ли още не. И накрая… да… НАСА ни предложи частен самолет и… денят беше много дълъг.

— Сандер, уморен ли си? Искаш ли да си легнеш? — попита бащата. — Тук имат фантастични легла, да знаеш. И сега вече можеш да спиш спокойно, малки приятелю, защото Миа вече е при нас. Не се ли радваш?

— Радвам се — отвърна той и притисна лъвчето си още по-силно.

— Няма ли да прегърнеш Миа?

— Не — отвърна той бързо и се обърна на другата страна.

Майка й я гледаше и я галеше по бузата.

— Сандер отдавна не те е виждал, нали го знаеш. Не е свикнал да отсъстваш толкова дълго. Ако искаш, можеш да го заведеш до банята — каза тя — да му помогнеш да се приготви за лягане, да си измие зъбите и… такива ми ти неща? Мисля, че това ще му хареса. Междувременно татко ще ни поръча нещо за хапване. Какво искаш?

— Нищо.

— Нищо? Сигурна ли си? Да не би да си яла вече?

Момичето поклати глава.

— Добре, добре, все пак ще поръчаме нещо, пък ти ще решиш дали искаш нещо, или не.

Тя пристъпи към Сандер и му протегна ръката си. Той я хвана с нежелание. И усети колко е студена.

— Ела, Сандер.

Той послушно я последва в банята. Тя затвори вратата. Заключи я. Извади една от хотелските четки за зъби и махна опаковката й, после изстиска малко паста за зъби върху нея.

— Дай да ти подържа лъва, докато си миеш зъбите — каза тя.

Сандер очевидно бе доста изнервен. Той се оглеждаше и накрая остана да стои с поглед, вперен във вратата към коридора. Бавно взе четката за зъби, която тя му подаваше и започна да мие зъбите на проскубаното лъвче.

— Липсвах ли ти? — попита тя.

— Страхувам се, Миа.

— Аз не съм Миа.

Проскубаното лъвче падна от ръцете му, когато тя го сграбчи. Той не успя да издаде дори звук.

Те изпълзяха от апартамента светкавично, всички двойници, излязоха в коридора, а оттам в асансьора и потеглиха надолу. Четири идентични копия на Миа препускаха от стая в стая с безмилостна ефективност, скоро се превърнаха в цял легион. Повечето гости бяха отворили вратите на стаите си, след почукване на тях, бяха надникнали и видели младо момиче да стои в коридора. Последното, което очакваха, е да бъдат безжалостно нападнати, без да имат какъвто и да било шанс да се защитят или да избягат.

Един по един двойниците плъзнаха по стълбите или асансьора до първи етаж, минаха през фоайето и напуснаха хотела, някои вземаха такси оттам, а други тръгваха пеша по тротоара. Нито служителите на хотела, нито малкото останали живи гости, които в момента се настаняваха, обърнаха внимание на това, че един и същи човек напуска непрекъснато „Четири сезона“.

С едно-единствено изключение.

Едно пиколо, което чакаше нетърпеливо да вземе куфарите на капризна японска двойка, забеляза едно и също момиче да минава покрай него три пъти. Той се зачуди за известно време, но после реши, че видяното е дежавю. Очевидно се бе преуморил. Няма смисъл да го споделям с когото и да било, помисли си той.

А и в този момент му казаха, че трябва да отнесе куфарите до трийсет и първия етаж.

Пиколото натисна копчето в асансьора. После погледна светещото табло, от което разбра, че асансьорът слиза надолу към него.

Чу се лек пиюкащ звук, когато асансьорът стигна до фоайето и вратите му се отвориха.