Юхан Харстад
Дарла (33) (172 часа на Луната)

Двойници

— Ела — прошепна Мидори. — Знам място, където можем да се скрием на първо време.

Цареше пълна тишина. Съществото в коридора или си бе отишло, или чакаше неподвижно. Миа и Мидори пропълзяха по пода напълно безшумно. Отвориха вратата на склада с провизиите и изпълзяха вътре. Мидори затвори вратата зад себе си и нареди фенерите на пода, докато Миа скъса единия си ръкав и превърза с него кървящата и пулсираща рана на челото.

Мидори се бе съвзела отново, но и двете бяха изтощени, а намаляващото ниво на кислород съвсем не улесняваше нещата. На светлината от фенерите на пода приличаха на две привидения, с бледи и източени лица.

— Какво става, Миа? — попита тихо Мидори. — Липсата на кислород ли ни влияе така? Халюцинираме ли? Може би има нещо в базата, което ни…

— Убива? Това ли искаше да кажеш? — попита Миа. — Каквото и да е, то съществува наистина.

— Но какво, за бога, правеше ти там, отвън? — прошепна Мидори с малко обвинителен, нервен глас. — Ти просто изчезна! — Тя вдигна фенера и освети половината лице на Миа.

— Търсех Коулман.

— Защо? Дори нямаш представа дали още е жив, Миа. Не чу ли какво ни каза, а? Той вече се е предал.

— Сигурна съм, че е жив. Той е тук някъде. На място, където е сигурен, че няма да бъде открит от… тях.

Мидори свали фенера и отново го сложи на пода.

— Не разбирам изобщо защо искаш да го намериш. Ако можеше да направи нещо повече, щеше вече да го е направил отдавна.

— Мисля, че знае повече, отколкото ни каза — заяви сериозно Миа. — А без тази информация нямаме никакъв шанс да си тръгнем оттук живи.

— И какво предлагаш тогава?

— Той трябва да е някъде в модул 1.

— Дотам разстоянието е голямо, Миа.

Но тя не я слушаше.

— Приготви се.

Само секунди по-късно чуха драскащи звуци по металната врата на кухнята.

Миа светкавично запуши устата на Мидори с ръка…

Почти веднага чуха звука от завъртането на колелото за люка, който държеше кухнята заключена. Или поне беше заключена.

Колелото изскърца, докато го завъртаха.

Вратата се отвори.

Миа и Мидори останаха неподвижни. Чуха стъпки откъм кухнята. Нещо бавно се придвижваше към склада, в който се намираха. Миа притисна още по-силно ръка върху устата на Мидори. Самата тя искаше да извика. Просто да отвори вратата и всичко да приключи веднъж завинаги. Но остана седнала и усети как гърбът й се опъва до болка. Без да издаде звук, тя се наведе и угаси фенерите.

Останаха да седят в тъмното и да чакат.

Чук. Чук.

Две почуквания по вратата на склада.

Стъпки.

Миа бе впила поглед във вратата в очакване да се отвори. Главата я болеше неистово, бе й невъзможно да се съсредоточи.

Чук. Чук. Малко по-силно този път.

После всичко утихна.

Сърцето на Миа биеше до пръсване. Бе убедена, че съществото от другата страна на вратата го чува. Постави ръка върху гърдите си, за да заглуши шума.

Но после чуха, че съществото се отдалечи на няколко крачки от вратата. После отново настъпи тишина, същата тишина. Последвана от скърцащ звук, предизвикан от рязко движение, преди вратата на кухнята да се затвори отново.

По всяка вероятност съществото бе напуснало помещението, но нито Миа, нито Мидори се осмелиха да се помръднат много минути след това.

Накрая Миа наруши тишината. Тя прошепна колкото можеше по-тихо:

— Мисля, че сега вече трябва да рискуваме.

— Не е ли по-добре да изчакаме още малко тук?

— Нямаме време, Мидори. Скоро на Дарла няма да има въздух, не усещаш ли?

— Усещам — отвърна тя. Разбира се, че усещаше. През последния половин час бе ставало все по-трудно да се диша, колкото и да се опитваше, дробовете й не получаваха достатъчно кислород. Но бе отказала да го признае пред себе си.

Миа клекна и вдигна един от фенерите.

— Добре, Мидори. Значи, да го направим. Тръгваме по коридорите към модул 1. Опитай се да бъдеш колкото се може по-тиха. Ако срещнем някого, ти побягваш в обратната посока и се опитваш да стигнеш до Дарла 1 с мен или без мен. Ясно? А, и още нещо — безполезно е да бъдат нападани. Аз опитах. Забих нож в едно от тях. Без никакъв резултат.

Мидори кимна и отвърна:

— Същото се отнася и за теб. Ако някой ме нападне, побягваш.

 

 

Възможно най-тихо те отвориха вратата на склада. Насочиха фенерите към вътрешността на кухнята. Там нямаше никой. Нямаше жива душа. Помещението изглеждаше неестествено празно, сякаш в него никога не бе стъпвал човешки крак.

Миа пристъпи първа и се запромъква в посока на вратата към коридорите, с Мидори по петите си.

Спираха почти на всяка стъпка и се ослушваха, осветяваха целия коридор с фенера, преди да продължат и всеки път, когато се окажеше празен, се изпълваха с огромно облекчение.

И с ужас да не би онова, от което се страхуваха, да ги дебнеше някъде в мрака пред тях.

Вече бяха преминали през отворения защитен люк „М“, когато Миа се сети нещо и спря.

— Какво правиш? — попита уплашено Мидори.

— Искам да проверя едно място, в което забравих да надникна последния път.

Тя се обърна и насочи светлината на фенера към коридора, по който бяха дошли.

— Връщаме ли се?

— Не изцяло. Последвай ме.

Миа се насочи към компютърната зала, зави наляво и продължи по коридора. Нямаше представа какво й вдъхва такава увереност, но още преди да пристъпи в оранжерията, разбра, че е била права.

Тя чу звуците на човек, който диша.

Бавно плъзна светлината на фенера по плътните листа на растенията.

И той наистина седеше тук.

Коулман. Близо до ябълковото дърво с пистолет в ръката. Той вдигна тъжен поглед към тях.

— Не биваше да сте тук сега. Защо сте тук още? Нали ви казах, че трябва да бягате.

Той се облегна на дървото изтощен и потри чело с опакото на ръката си. Изглеждаше повече разочарован, отколкото изненадан, че ги вижда.

— Тук има някой — отвърна Миа. — Непознати същества.

— Какво искаш да кажеш?

И Миа му разказа. За Антоан, който се бе появил отвън. За Кейтлин, излязла да го посрещне и изчезнала след това. За двойника си, който я бе пресрещнал пред модул 2. Коулман слушаше и когато тя приключи, той сведе глава.

— Значи всичко пак се повтаря… — каза той на себе си.

— Какво се повтаря? За какво говориш? — попита Миа.

Той бавно започна да обикаля дървото, приведен, сякаш готов за скок. Не откъсваше поглед от отворената врата на люка към компютърната зала. Мидори се бе свила под няколко големи палмови листа, близо до стената. От време на време рязко се обръщаше към тъмното стъкло зад гърба си, сякаш някой я е потупал по рамото.

— Онова, от което се страхувахме през всичките тези години. На което дойдохме да попречим.

Лаконичното му обяснение направо срази Миа. Напомни й за Кейтлин след като се бе нагълтала с успокоителните. Сякаш и на него всичко му бе станало безразлично. Но Миа не вярваше в това. Коулман не бе от хората, които се предават. Беше костелив орех. И още криеше нещо.

— Какво толкова не искаш да ни кажеш? — почти му извика тя. — Нещо се опитва да ни убие тук, вътре, не разбираш ли? Всичките ти приказки досега са само врели-некипели! Стига вече! От какво се страхуваш, че ще се повтори?

— Ох… — въздъхна той. — Страхувам се от много неща. Мислех, че си го разбрала досега.

Коулман прокара ръка по челото си и изтри потта от него. Плътната листна покривка над него правеше лицето му още по-мрачно.

— Да не би да се тревожиш за репутацията на НАСА, или какво? За това, че всички ще разберат, че експедицията се е провалила? Или че сте се занимавали с много повече неща тук на Луната, отколкото сте признали пред хората, това е, нали? Мисля, че повечето мислещи хора са успели да се досетят вече и сами за това.

— Не — отвърна Коулман. — Това е най-малкият проблем.

— Тогава за какво, по дяволите, става дума? Ти знаеш всичко, нали? Знаел си го през цялото време! И ако ти е останала поне капка съвест, предлагам да ни го разкажеш веднага, за да можем да се измъкнем оттук.

— Страхувам се, че не знам всичко, Миа. Никой не го знае. Истината е, че ние не знаем почти нищо.

— Но?

Той си пое дълбоко въздух. Мирисът на изгнило бе надвиснал тежко във въздуха на потъналата в пара, обрасла оранжерия.

— Мислех, че е най-добре да не знаете нищо. Трябва да сте наясно, че това, което ще ви разкажа сега е свръхсекретна, поверителна информация с огромни последствия. Важно е да го разберете.

Израженията по лицата на Миа и на Мидори ясно показваха, че грижата за каквото и да било свръхсекретно нещо е абсурдна в този момент. И Коулман сякаш бе съгласен с тях. Той тежко въздъхна и остави оръжието си в тревата.

— Пътуванията до Луната бяха преустановени през 1972-ра година поради липса на финансиране, или липса на интерес от страна на публиката, поне така си мислеха хората. Истината е, че вече не смеехме да изпратим никого на Луната. Чували ли сте за Аполо 13?

Естествено, че бяха чували. Надолски им бе изнесъл лекция за всички пътувания до Луната в програмата „Аполо“. След първото кацане на Аполо 11, почти катастрофалната мисия на Аполо 13 през 1970-та бе станала новина номер едно в света. А и се бе превърнала в най-интересното събитие. Две денонощия след началото на експедицията експлозия в един от кислородните генератори поставя Аполо 13 и екипажа му в критична ситуация. Останали почти без кислород и без ток, астронавтите били принудени да продължат полета до Луната, за да се възползват от слабата гравитация там, с надеждата да бъдат привлечени отново от Земята. Цяло чудо е, че изобщо оживяват. А фразата Houston, we’ve had a problem^[1] завинаги се беше запечатила с нажежени букви в историята на космонавтиката.

— Светът бе затаил дъх, докато траеше полетът — продължи Коулман, — но никой не знаеше истинската причина. Защото на борда на Аполо 13 никога не е избухвала експлозия. Всичко от начало до край е лъжа, добре подготвена и сложна лъжа с цел да се скрие истината за станалото. Защото истината е, че Аполо 13 каца в областта Фра Мауро, както е било планирано. Но се случва нещо съвсем непредвидено.

— Какво? — попита, изпълнена със съмнение Миа и освети мрака наоколо, за да провери дали не ги следи някой. Но не видя нищо.

— Пилотът на совалката Фред Хейз влиза в контакт с… нещо в кратера Фра Мауро. Първоначално забелязва нещо… необикновено… от илюминатора на лунния модул и от НАСА му заповядват да провери какво е.

— Но това изобщо няма нищо общо с разказаното от астронавтите — протестира Мидори. — Гледах интервютата им, прочетох биографиите, които ни раздаде Надолски. Изслушах записите от командния модул. Ти лъжеш.

— Иска ми се да лъжех. И съм напълно убеден, че самият Хейс би искал разказаното от него пред медиите да бе вярно. Но не е. Всичко, което си прочела, чула, или видяла е изфабрикувано. Фред Хейз кацна на Луната и се срещна с нещо, което не би трябвало да е там.

— Какво?

— Ами… докладите бяха двусмислени… Но става дума за някакво създание. Някой или нещо, което изглеждало също… ами, съвсем като него самия.

— Точно, както се случи и с нас — обади се Мидори.

— Да… Фред Хейз се спасява като по чудо, успява да стигне до совалката и заедно с астронавта Джим Довел напускат Луната само няколко часа след кацането. Спешна евакуация. Но има и още. Това се е случвало по време на повечето полети до Луната. Разказаното е само един от многото епизоди. Проблемите започват още с Аполо 11. Мидори, ти намери ботушите на Бъз Олдрин, нали?

Тя кимна.

— Те не са оставени на Луната, за да се намали теглото, както ти е било разказано. Той е замерил с тях нещо, с надеждата да го улучи. Нещо, което е идвало към него. Истината е, че повечето специалисти в НАСА са вярвали, че описанията на астронавтите, че виждат собствените си двойници се дължат на някаква форма на отражение, мираж, оптическа илюзия, предизвикана от условията тук. И са вярвали в това чак до случката с Хейз през 1970-та. След нея, всички участници в центъра за контрол на полетите в Хюстън са положили клетва за мълчание и са били изключени от всички по-нататъшни изследвания. Най-големите шефове на НАСА започват съвместна работа с отбраната, за да построят база на Луната, която да се използва както за изследвания, така и за да се изкорени явлението. Освен това НАСА включва и учените от екипа СЕТИ…

— СЕТИ?

— Search for Extra Terrestial Intelligence. Търсене на извънземен интелект. Но искам само да ви уверя: нямаме работа с това сега. Изправени сме пред нещо много, много по-опасно. Нещо, което ни е съвършено непознато. Различава се от всичко, което ни е известно досега, защото действа извън всички норми и модели, които сме способни да разбираме. Напълно лишено от чувства. Извън пределите на понятия като добро и зло. Просто съществува. И явно няма друга мисия, освен чистото и цялостно разрушение.

— Искаш да кажеш, че не става дума за извънземни? Откъде си сигурен?

Коулман помълча известно време.

— НАСА залови едно от тях през 1972-ра. Искам да кажа, част от него. Аполо 17 бива нападнат при подготовката за излитане от Луната и при затварянето на люка откъсват ръката на един от двойниците. Така тя стига до Земята, където я изследват и провеждат редица опити с нея…

— И? — попита Миа.

— Резултатите показаха, че не съдържа никаква органична материя — отвърна Коулман тихо. — Не беше живо същество. Никога не е било.

— Какво е тогава?

Бяха седнали до него. Миа не откъсваше очи от люка, който водеше до компютърната зала. В мрака човек трябваше или да е добре скрит, или да е в постоянно движение. А те не отговаряха на нито едно от двете. Можеше да бъдат разкрити всеки момент. Но вътрешно усещаше, че разказа на Коулман бе решаващ, ако искаха някога да се върнат вкъщи.

— Чувала ли си някога думата Doppelgänger? — попита Коулман.

Миа нямаше представа за какво говори. Звучеше като име на насекомо.

— Допелгенгер. На немски е. Означава двойници. Използва се при случаите, когато личности виждат свое собствено копие или двойника на човек, когото познават, без да има логическо обяснение за това. Същото като да видиш някого на улицата, а да знаеш, че точно в това време човекът си е у дома. Или да се погледнеш в огледалото и внезапно да осъзнаеш, че зад теб стои твоето собствено копие. Случвало се е. Има стотици доклади за това. И нямам предвид да се видят хора, които много приличат на теб. Говоря за напълно точни копия.

— Но какво искат те? — попита Мидори.

— Проблемът е, че всъщност нямаме представа какво точно са те. Дали това се дължи на зрителни смущения, или двойниците съществуват в действителност? Дълго време всички вярваха, че става дума за първото обяснение, но това бе до появата на случая с французойката Емили Саже.

Мидори внезапно се изправи и се притисна в стената. Изглеждаше, сякаш се опитва да я пробие с ръцете си и да ги протегне в мрака зад нея. Тя впери поглед през отвора към генератора за кислород.

— Откъде знаем, че съществото вече не е тук вътре?

— Седни, Мидори. За да бъде тук вътре, то е трябвало да мине покрай мен — отвърна Коулман.

— Та какво говореше за онази французойка? — подсети го Миа.

— Да, вярно. Французойката Емили Саже била учителка в девическия пансион „Нойвелке“ през деветнайсети век в Латвия. Историята е разказана за първи път от Юли фон Гюлденщубе, която била ученичка в класа на Саже. Емили Саже била много обичана от учениците си. Но скоро след постъпването й в училището започнали да се разнасят слухове, че Саже се появявала на две различни места едновременно. Например, някои от момичетата твърдели, че току-що я видели пред главния вход, докато други настоявали, че са я видели в библиотеката в другия край на сградата. Тези епизоди се повтаряли многократно, но били категорично отхвърляни от останалите учители, които смятали ученическите разкази за изцяло безпочвени измислици. Но всичко се променя на 22 март същата година. Гюлденщубе заедно с още дванайсет момичета имали час по математика, когато внезапно още една Саже застанала до учителката. Двете жени били напълно идентични. Саже стояла с гръб към класа и пишела на дъската. Нямало как да види, че до нея стои нейното копие и повтаря движенията й, само че без тебешир в ръката. След като Гюлденщубе напуснала стаята и съобщила за случилото се на директора на пансиона, всички момичета били извикани в кабинета му. Едно след друго били разпитани да разкажат най-подробно за случилото се, без да са говорили помежду си преди това.

Миа и Мидори станаха нетърпеливи. Беше опасно да се задържат прекалено дълго време на едно място. Всяка изтекла минута в този беден на кислород мрак намаляваше шанса им да се измъкнат живи оттук. Но същевременно разбираха, че нямат друг изход. Коулман знаеше много повече от тях и ако изобщо имаше каквато и да било възможност да се спасят, трябваше да научат колкото се може повече, преди да напуснат Дарла 2.

Коулман забеляза, че вниманието на двете момичета се разсейва, но реши да довърши историята въпреки всичко:

— Следващите седмици двойникът й бил забелязван все по-често. Едно от събитията се случило в столовата. Двойничката й била видяна да седи до Саже, но както и в класната стая, ръцете й били празни. Докато учителката се хранела, копието само повтаряло движенията й. Но за разлика от предишните случаи, този път явлението не било забелязано единствено от учениците. Обслужващият персонал също станал свидетел на появата на двойника. С настъпването на пролетта поведението на двойничката се променило. Вече не повтаряла само движенията на Саже, но показвала своя собствена, свободна воля. Например, учителката ставала от стола зад катедрата, докато двойничката й оставала седнала. Но най-смайващият епизод станал в края на месец май. Четиридесетте ученички в класа седели в голямата аудитория и работели, през големите прозорци по дължина на едната стена ясно виждали Емили Саже да работи в градината. Тя обикаляла напред и назад лехите и беряла цветя. Минути по-късно учителят минал да провери работите на учениците, а после напуснал залата, за да вземе нещо от кабинета си. Но столът му не останал празен. Само миг по-късно видели, че Саже седи на него. Напълно стъписани те погледнали към градината. Емили Саже продължавала да бере цветя в нея…

Коулман спря. Застана нащрек. Ослушваше се за звуци откъм коридора и очевидно бе много нервен. Миа и Мидори отчаяно се спогледаха.

— Да продължа ли? — попита Коулман.

Миа бързо кимна.

— След този ден очевидно чашата преляла. Една по една ученичките напускали пансиона и през есенния семестър били намалели от четиридесет на дванайсет. Училището нямало друг избор, освен да уволни Саже. Седмица по-късно тя напуснала и никой не знае какво е станало по-нататък с нея. Но са направени изследвания и са написани трудове по случая Саже. Проблемът е, че изводите не били ясни и категорични. Смятали, че става дума за нещо подобно на привидение. Но не като ония, увити в бял чаршаф и с вериги около краката. А жив призрак. Несъществуващ субект. Негативен кармичен двойник^[2], може би… Кой знае. Всъщност, не е важно как са го нарекли. Опасявам се, че си имаме работа с много по-опасен вариант на двойничество.

— Какво искаш да кажеш?

— Нашият случай е още по-необясним. И неизмеримо по-опасен. Това тук не е дори допелгенгер. А някакъв черен дубъл. Зъл близнак, който иска да превземе живота ти, без някой да забележи това. Убива те и имитира същността ти, за да може по този начин да стигне до нови жертви. И така безкрай. Двойничката на Саже била плашеща, но безобидна. Ами нашите? Пет от осем човека вече са мъртви, Миа. Разбираш ли какво ти казвам?

— Значи тогава е прекалено късно — заключи Мидори, пребледняла като привидение. — Ще умрем тук.

Миа не отговори.

— Какво всъщност се случи отвън в коридора, Миа? — попита Коулман.

Миа си пое дълбоко дъх. После разказа всичко, което можа да си спомни. За музиката, дошла сякаш от нищото. За съществото, изникнало в коридора и говорило с нея. Че изглеждало и говорело точно като нея самата. Миа разказа и какво бе казало съществото за останалите.

Те се вслушаха в притихналата база. Онова, което ги преследваше, можеше да се намира къде ли не. Точно в този момент можеше и да е в същото помещение с тях, без те да са го усетили. Коулман с мъка си пое въздух в бедното на кислород помещение. Не оставаше много време, преди условията тук да станат непригодни за живот.

Той се замисли. Дълго. После каза:

— Имам… един познат, който… е свещеник. Познавам го от дете. Той… да, не съм религиозен, но страшно го уважавам и съм го слушал внимателно. Една вечер се осмелих да му разкажа за случилото се по време на полетите до Луната, което единствено аз, астронавтите и малцина от НАСА знаеха. Трябва да съм говорил може би цял час без да спра, а когато свърших, той дълго ме гледа и каза изключително сериозно: Знаеш ли, Олдрич, Господ прогонва Луцифер и останалите си врагове от Небесното царство в ново място, което нарича Ад. После прибави: Но той никога не е уточнявал къде се намира този Ад, нали?

— Така че… Луната е… Адът? — попита Мидори.

Коулман нервно се огледа.

— Просто едно хрумване. Но да си представим, че е така и че имаш шанс да ликвидираш Ада веднъж завинаги. Нямаше ли да се опиташ да го направиш?

— Това ли е крайната цел на НАСА?! Но това е просто… идиотско! Пълно безумие! — възкликна Миа. — Не вярвам в такива неща, не съм религиозна.

— Нито пък аз. Но това е без значение. Приемаме за даденост, че след като Адът съществува, то Небесното царство съществува също, нали? Като негова пълна противоположност, която поддържа равновесието. Ами ако не съществува никакво равновесие? Просто размишлявам.

Коулман погледна момичетата.

— Това, което се случва тук, може да е какво ли не — продължи той. — Някакъв… феномен, някакво физическо, реално проявление на двойничество. Превъплъщение. Форма на съществуване, която не познаваме и не можем да разберем. Нещо, което трябваше да оставим на мира още от самото начало. Което ни връща обратно към Уау!-сигнала, уловен от радиотелескопа Голямото ухо през август 1977-ма. Вярно, че беше изненада за всички нас. Но никога не сме се съмнявали, че идва от Луната. Просто не смеехме да го разкрием, защото не знаехме нищо за причината. Дали е било просто случайност? Нещастен случай? Или наистина е трябвало да го чуем? А може и да е било неволно уловена вътрешна комуникация? Нямахме представа. Но сега вече знаем какво е. Подпис. Доказателство, че още тогава са ни напомнили, че не сме сами в Космоса, че там съществува нещо, от което трябва да се страхуваме. 6EQUJ5. Независимо пред какво ще се окажем изправени, едно нещо е сигурно. То никога не бива да достига до Земята. Защото може да означава край на всичко.

Тримата останаха да седят притихнали в тишината. Направо не можеше да се вярва на казаното от Коулман, нали? Или точно обратното, в него имаше смисъл? И ако бе така, от какво трябваше най-много да се страхуват? От това място, или от хората на Земята, които въпреки всичките си зловещи предположения бяха решили да изпратят деца в Космоса?

Не биваше изобщо да търсим Коулман, помисли си Миа отчаяно. Той не може да ни даде никакво решение. Само усложни нещата още повече.

— Коулман, останали сме само тримата — обади се Мидори, преди Миа да успее да му противоречи. — В евакуационната капсула ще се сместим и тримата, моля те, ела с нас. Така имаме по-големи шансове да стигнем до Дарла 1.

Но той бе станал още по-непоколебим след като чу какво става около тях.

— Съжалявам, Мидори. Наистина съжалявам. Но съм принуден да завърша започнатото. Вече е време да потегляте. Всяка следващата минута, прекарана тук с мен ви излага на още по-голяма опасност. Те ще ни открият. Всеки момент. Затова е важно да сте в движение през цялото време. Стигнете до Дарла 1. Върнете се вкъщи!

Беше безполезно да се опитват да го убеждават. Те се изправиха без желание и го прегърнаха.

— Само още нещо — каза Коулман. — Засега сте видели двойника на Антоан. И на Миа. Но това означава, че има още такива. Ако по някаква причина се разделите, трябва да не допускате грешка. От докладите на НАСА и всички останали текстове по повод феномена, които съм прочел, знам, че двойниците хвърлят сянка от грешната страна на светлинния източник. Може да се случи също да ги погледнете в очите. Основата на ирисите им е черна. Могат да се преструват на добри приятели и да се опитват да те посъветват, но съветите им са винаги заблуждаващи и опасни. По този начин целят да ви объркат. И точно на това разчитат. Защото така имат време да подготвят нападението си. Ще го запомните ли?

Те кимнаха.

— А ти? Какво ще стане с теб?

— Ще поседя тук още известно време. Ще си помисля. — Той плахо им се усмихна. — Не съжалявайте за мен.

Нямаше какво повече да си кажат. Коулман трябваше да приключи нещата по своя си начин. А пред Миа и Мидори стоеше тежка задача. Сбогуваха се за последен път, напуснаха оранжерията и излязоха в потъналия в мрак коридор.

— Готова ли си, Мидори? Или искаш да останеш още тук?

— Готова съм.

— Добре. Тогава щом дам знак, побягваме към декомпресионната камера. У мен е картата на Дарла 1. Каквото и да правиш, не ме губи от погледа си, ясно?

— Ясно.

— Три — прошепна тя. — Две. Едно. Тичай!

 

 

Те се понесоха като полудели през базата и мрака към модул 4. В коридорите вече почти нямаше въздух и те имаха чувството, че се задушават с всяко свое вдишване. Миа тичаше с всички сили, без да се обръща, без да спира и да се оглежда дали нещо не ги дебне. Тя просто тичаше с Мидори, която я следваше по петите и единственото, за което успяваше да мисли бе, че никога, никога повече няма да стъпи на таза база, че никога няма да дойде отново тук, никога, никога отново тук.

Стигнаха до стаята с оборудването и двете изненадани, че всичко бе минало добре. Без да разменят и дума, те си помогнаха да облекат скафандрите. Взеха най-пълните кислородни апарати и си ги окачиха. Закопчаха ботушите и ръкавиците, провериха всички отвори и пролуки в скафандрите. Работеха възможно най-бързо, но въпреки всичко минутите течаха и двете извръщаха ужасени погледи към тъмните коридори, по които бяха дошли.

— Кейтлин остави външния люк отворен — извика Миа във вградените високоговорители. — Разполагаме с един-единствен шанс щом отворим вратата на люка. Дай ми знак, когато си готова.

Мидори вдигна победоносно палеца си нагоре.

— Потегляме! Хвани се здраво за нещо!

Мидори се хвана здраво за солидните стоманени тръби по дължина на стената и Миа направи същото. Със свободната си ръка тя вдигна нагоре вратата на люка на декомпресионната камера и последният кислород на Дарла 2 беше изсмукан с мощна сила навън. Миа и Мидори се свиха, за да не бъдат улучени от някой летящ предмет. Мидори чувстваше, че силите й ще я напуснат всеки момент.

— Това никога ли няма да свърши!? — извика тя на Миа.

— Дръж се, Мидори! Няма да трае още дълго!

Но продължи дълго. Прекалено дълго.

Тя успя да си помисли за групата долу на Земята, която сигурно вече е направила Кари солистка. Помисли си за родителите си и за това колко ли се страхуваха за нея сега. Дали вече са престанали да се надяват? Успя да помисли и за Сандер. Какво ли правеше сега? Дали седеше в момента неспокоен в командния център в Хюстън, хванал с ръце защитния шлем, който винаги носеше, когато излизаше навън, в очакване сестричката му да се върне?

Продължаваха да стискат тръбите, докато накрая най-после усетиха, че силата на налягането намалява и можеха да се пуснат. Двете отвориха вратата на люка докрай и напуснаха базата.

— Насам — извика Миа и посочи сивата пустиня пред тях. — Трябва да поемем в тази посока.

 

 

Под ябълковото дърво в оранжерията седеше човек.

Време е, помисли си той, вдишвайки мъчително последните остатъци кислород. Олдрич Коулман, ти отлагаше прекалено дълго този изход. Но рано или късно той щеше да дойде, нали? Шестият и последен изстрел. Но този път от оръжието нямаше да се чуе никакво щрак. Той затвори очи и си представи, че се намира отново в Сентръл Парк. Сякаш почти усети уханието на онази съботна сутрин преди толкова време. Почувства отново присъствието на мъжа, допрял дулото на пистолета до слепоочието му и чу прищракването на предпазителя. Пет пъти. Но този път бе различно. Вече не се страхуваше. Сега бе негов ред. Той беше господар на положението. Негова щеше да бъде последната дума.

Коулман вдигна пистолета от тревата. Беше тежък, по-тежък, отколкото си спомняше, сякаш тежестта подчертаваше сериозността на положението. Опря дулото до слепоочието си. Натисна спусъка.

Този път не чу никакво изщракване на празно.

Ако в Дарла 2 беше останал някакъв въздух, ехото от звука на изстрела щеше да разтърси цялата база.