Саманта Веран
Седем писма от Париж (32)

Присъединяване и изпотяване

Трябваше да продължа с надеждата, че всичко ще се нареди, затова се хвърлих с главата напред в подготовката на юлското сватбено тържество за роднините и приятелите ни. От страна на Жан — Люк от Франция в Малибу щяха да пристигнат деветнайсет души, в това число децата и аз самата, двете му сестри, съпругът на Мюриел, Ален, заедно с техните деца — Стив и годеницата му Лора, Максим и Арно; идваха още Кристиян, Гилен и дъщеря им Ан, Клод и Даниеле, както и Жил и Натали. Родителите на Жан — Люк и брат му нямаше да успеят да дойдат поради влошеното здравословно състояние на майка му, но изпращаха най-добрите си пожелания. Ришар, партньорът на Изабел, не можеше да си вземе отпуск, а Анаис, дъщерята на Мюриел, беше прекарала известно време в Калифорния миналото лято, така че и тя нямаше да идва.

Опитвах от моя страна поканените да са същият брой, но майка ми непрекъснато добавяше нови хора, някои от които дори не познавах. В крайна сметка общият брой на гостите стана около седемдесет, като можеше да набъбне още, ако членовете на семейството, които живееха извън града, преценяха, че могат да си позволят пътуването. Аз бях поканила само някои от най-близките си приятели и разчитах, че осем от поканените дванайсет ще успеят да дойдат. Тъй като с всеки човек, който добавеше към списъка, майка ми повишаваше разходите за тържеството, родителите ми предложиха да си поделим разноските. Жан — Люк ми беше отпуснал бюджет от три хиляди евро и това бе една от причините, поради които и предварителната вечеря, и самата сватба щяха да се състоят в дома на родителите ми.

Благодарих за това на щастливата звезда, под която съм родена. С Жан — Люк можехме да си позволим да организираме вечерта на живота си.

Задният двор на къщата на родителите ми, макар да се използваше основно като място за разходка на кучетата, беше магическо място, заобиколено от храсти, диви бели рози и — у — ла-ла! — френска лавандула. С Жан — Люк щяхме да разменим клетвите си под дървена беседка, украсена с калифорнийски жасмин, на фона на стръмния каньон. Докато се разхождахме из двора с майка ми, която бе по-въодушевена дори и от мен, споделих с нея идеите си за тържеството:

— Мисля си темата да е „градина край морето“, а цветовете да са различни нюанси на зелено, синьо и бяло — започнах. — Ще изберем по-обикновени цветя, голямата част ще бъдат жълто-зелени орхидеи дендробиум, ще добавим и три гигантски орхидеи цимбидиум, потопени във вази с един лист около тях и плуваща свещ, и ще ги сложим на масите — продължих аз и извадих листа със сметките. — Ето приблизителните им цени, ако ги купим на едро, а ако сами си ги аранжираме, ще струва доста по-малко. Единственото, което трябва да направим, е да купим от магазина за един долар дванайсет вази, които можеш да задържиш след сватбата. Какво ще кажеш?

— Хайде да купим светодиодни лампи, които могат да се потапят във вода, и да ги сложим на дъното на аранжировките. Ще изглеждат толкова красиво през нощта. И много свещи. Ама наистина много свещи.

Кимнах в знак на съгласие, а мама се разпищя:

— Толкова е забавно!

— Поръчала съм от еВау около двеста филипински морски звезди в различни размери, които ще използвам за декорация, а също така ще раздаваме на гостите като подарък за спомен.

Показах й снимка на малките сребърни тибетски амулети, които бях намерила.

— Поръчах седемстотин тибетски амулета за около четирийсет долара. Всеки един от тях символизира нещо, свързано със сватбата: лилията — Франция, водното конче — градината, сърцето с ключалка и ключ и двете отворени сърца ще символизират любовта ни, а морската звезда и мидената черупка — океана. Ще лакирам морските звезди, така че да блестят, и ще завържа със сребърен конец седем амулета към всяка една от тях. Това ще представлява и картичката, на която е написано кой къде да седне.

— Много ми харесва — заяви мама и нацупи замислено устни. — Можеш да ги сложиш в бялата ми дървена табла. Ще я напълним с пясък.

— Аз ще направя и поканите. Намерих в интернет бланки за двайсет долара и можем да ги отпечатаме тук. Ще им сложим по една панделка и морска звезда и ще станат много красиви.

Отидохме на задната тераса.

— След церемонията тук ще поднесем коктейлите. Говорих с Жан — Люк и решихме да не предлагаме много различни видове питиета, което ще намали разходите. Ще направим сангрия и ще предложим пастис, уиски и бяло и червено вино, същото, което ще сервираме и на вечерята.

— А няма ли да има водка? Или шотове текила?

— Мамо, това е сватба. Не искаме хората да се напият и след това да карат надолу по каньона — отвърнах и направих гримаса. — Пък и водката води до развод.

Там, където има ин, има и ян — в природата винаги има равновесие. Ако лошите неща не се случват случайно, то същото е вярно и за добрите. Вече твърдо вярвах в кармата. Най-накрая актът за раждане пристигна. Не знам чия беше заслугата, че стана готов толкова бързо, дали на кабинета на губернатор Шварценегер, или на кабинета на сенатор Пейвли, затова изпратих и на двете места имейли, в които изказвах благодарността си. Освен това адвокатката ми съобщи, че делото за фалита ми е минало и държавният служител е приел допълнителните документи. Нямах дългове и в следващите месец-два щях да получа официален документ по пощата.

Освен това биопсията за рак на шийката на матката беше в норма, както и най-последната цитонамазка, а според ехографското изследване и мамографията бучките в гърдата ми бяха фиброаденоми — същите, каквито имах, когато бях в гимназията, т.е. не беше нещо сериозно. След като финансовите и здравните страхове останаха зад гърба ми, най-после можех да продължа смело напред. Изпъчила гърди и гордо вирнала глава, изпратих акта си за раждане да му бъде поставен необходимия апостил, като се молех да не се загуби някъде по пощата.

Обадих се на Жан — Люк, когато се прибрах вкъщи.

— Мили, вече съм свободна жена. Освободена съм от дългове. Освободена съм от страха си от рак. Получих акта си за раждане. И вече съм изцяло твоя. Направи ме своя съпруга!

Няколко минути по-късно получих разписанието на полетите си, Жан — Люк отново бе използвал натрупаните си точки, за да ми купи билет. Щях да пристигна в Тулуза два дни преди рождения му ден. Освен нещо секси, което започва с „Виктория“ и завършва със „сикрет“, знаех и какъв ще бъде идеалният подарък за него. Нещо много специално, което ще му остане завинаги.

Не разполагах с много пари, но купих и двете брачни халки — общата им цена беше малко повече от триста и петдесет долара. Неговата беше съвсем семпла и изработена от бяло злато, бях я поръчала от „Амазон“. Моята също беше от бяло злато, с малки диамантчета под формата на буквата „X“, намерих я в eBay.

След тази покупка в сметката ми имаше всичко на всичко четиристотин седемдесет и пет долара.

Въпреки финансовото ми положение имаше толкова много поводи за празнуване. Погледнах часовника си.

— Мамо, трябва да посрещнем Трейси на летището.

Сега, когато най-добрата ми приятелка беше до мен, имах чувството, че няма какво повече да желая. В момента, в който пристигнахме в къщата на родителите ми, двете с Трейси се заровихме в стария албум със снимките от европейската ни авантюра от 1989 година. След това прочетохме писмата на Жан — Люк и Патрик и стария й дневник, като през цялото време се хилехме като ученички.

— Не мога да повярвам, че ще се жениш за Жан — Люк — каза тя.

— А аз не мога да повярвам, че отивам да живея във Франция.

— Не мога да повярвам, че има още едно страхотно място, където мога да ходя на гости.

— Страхотно е, нали? — усмихнах се, прелистих страницата на албума и попаднах на снимка на Патрик. — Питам се какво ли е станало с него? А ти?

— Понякога — отвърна тя. — Но двамата с Майкъл сме истински щастливи.

Майкъл и Трейси живееха заедно през последните осем години. Познавахме го още от гимназията, а той и тогава си падаше много по Трейси. Наричахме го нейния „червен телефон“. Когато колата й се развалеше, тя се обаждаше на Майкъл. Когато изпадаше в труден момент в живота си, отново се обаждаше на Майкъл. Неговото търпение и настойчивост най-накрая дадоха резултат и той получи момичето, за което бе мечтал.

— Ти може и да не си любопитна, но аз съм. Жан — Люк и Патрик загубили връзка един с друг, след като се запознали с нас — казах аз и отворих компютъра си. — Каква му беше фамилията? Може би има профил във Фейсбук.

Каза ми името му, потърсих го и го открих. Изобщо не се беше променил, все още беше красив като филмова звезда. И двете с Трейси вдигнахме учудено вежди. Фейсбук страницата му не беше защитена, затова успяхме да разгледаме някои снимки. Изглеждаше щастливо женен за една прекрасна французойка и имаха две страхотни деца.

— Ще му изпратя съобщение. Имаш ли нещо против? — попитах. — Искам да му кажа, че най-после отговорих на писмата на Жан — Люк.

— Защо да съм против? Пиши му. Даже ми е любопитно дали ще ти отговори.

Докато Трейси надничаше през рамото ми, изпратих на Патрик покана за приятелство и му съобщих новината, че с Жан — Люк ще се женим. Две секунди по-късно Патрик ми отговори на френски. Използвах „Гугъл преводач“, за да си преведа съобщението му.

„Поздравления, наистина е невероятно, точно като мълнията, която оставя следи дори години след падането си. Ако някога с Жан — Люк дойдете в Париж, моля ви, обадете ми се. Много ще ми е приятно да ви видя и двамата. И поздрави, моля те, Трейси от мен.“

— Боже, това се казва бързина — отбеляза Трейси. — Като светкавица.

— Какви невероятни възможности дава интернет, нали? Искаш ли да му кажа, че си тук? Че в момента си до мен?

— Не — отвърна тя. — Аз вече съм се събрала с мъж от миналото си. Но ако наистина някога се видите отново, предай му поздрави от мое име.

Телефонът иззвъня, международен разговор.

— Като става въпрос за поздрави, вдигни телефона. Жан — Люк е. Сигурна съм, че ще му е много приятно да си поприказва с теб.

Мина повече от час, преди да ми връчи слушалката. Успях да разговарям с Жан — Люк само пет минути, едва имах време да му кажа, че с Трейси и майка ми след малко заминаваме за пустинята и ще останем при Дебра за два дни.

— Да не би това да е събиране в чест на бъдещата булка? — попита той.

— Не, по-скоро се сбогуваме със стария ми живот тук и приветстваме началото на новия ми живот с теб във Франция.

— Е, тогава няма да ти се обаждам.

— Можеш да ми се обаждаш.

— Не, Сам, прекарай времето с приятелките си. Пий шампанско, но не прекалявай. Ще изчакам да се върнеш.

 

 

И аз наистина се върнах. Две седмици по-късно отново бях във Франция.

В момента, в който пристигнах в Тулуза, се обадих в американското генерално консулство в Марсилия, за да си определя час, в който да отида и да взема certificat de coutume и certificat de nonremariage, разговарях с един мъж, чийто глас ми напомняше този на Джеймс Ърл Джоунс^[1] — дълбок и неповторим. Обясних му ситуацията, в която се намирах, как бяхме наели адвокат да ни изготви двата формуляра, но от кметството отказваха да ги приемат и трябваше да ги взема от консулството. Той зацъка с език — дали ми се смееше, или ми съчувстваше, не можах да разбера, но звучеше приятелски.

— Ааа, това е френската бюрокрация! Събирането на документи е забавна и безкрайна задача, нали така? Кога искате да дойдете?

— Утре в един?

— Чудесно — каза той и си записа данните ми. — Ще се видим утре.

Очаквах да се изправя пред поредната пречка. Но не, по време на четиричасовото пътуване дори не попаднахме в задръстване.

Жан — Люк ме чакаше в едно кафене, докато аз имах среща с мъжа, който се криеше зад дълбокия глас — самия консул; беше едър, висок и тъмен, с мек поглед и силен смях. Попълних необходимите формуляри и платих. Консулът ми даде двата сертификата.

— Ако ви създадат някакви проблеми — каза той, — обадете ми се.

За малко да припадна. За първи път! Някой беше на моя страна! Можех спокойно да го нарека моя личен спасител. Благодарих му от цялата си душа.

На следващия ден с документите в ръка, всичките сертифицирани, преведени и с апостил, двамата с Жан — Люк отидохме в кметството. Жената се опита да възрази нещо по един от документите ми, казвайки, че не отговаря на изискванията на правилата в Тулуза, но Жан — Люк я сряза. Каза й на френски:

— Имаме всичко от списъка с документи, изискващи се в Тулуза. Проверих го. Освен това говорихме с американския консул в Марсилия. Искрено се надявам, че няма да бъда принуден да се обърна към кметската управа.

И това свърши работа.

Тя отвори календара и загледа датите.

— Le sept Mai, ça marche?^[2]

На лицето ми цъфна огромна усмивка.

О, да, денят ставаше. Преди една година, точно на седми май, бях написала първия си пост в любовния блог, тогава бъдещето ми все още беше съвсем неясно.

Какво невероятно съвпадение!

Докато чакахме с нетърпение да дойде големият ден, Жан — Люк ме записа на едномесечен интензивен курс по френски в Institut Catholique de Toulouse; ходех там всяка сутрин пет дни в седмицата по четири часа дневно. Време беше да навляза малко по-дълбоко във френската култура и да правя по-малко гафове, както и да започна да общувам по-добре с децата, които се смееха на моите усъвършенстващи се езикови умения и ме учеха само на думи като dégueulasse (отвратителна), nul (нещастник) и méga-moche (не просто грозен, а супергрозен). Най-изненадващо тестът показа, че трябва да започна от ниво Elémentaire II — две нива над началното, но все още не средно ниво. Не чак толкова изненадващо бях по-възрастна от останалите с двайсет години, освен това бях и единствената американка в групата ни от десет души, която се състоеше от едно красиво момиче от Етиопия, един любезен мъж от Аржентина и един забавен виетнамец на име Пол, който флиртуваше с японките в групата ни, съставляващи останалата част от моите нови колеги.

— Здрасти — поздрави ме Пол и седна на чина до мен, погледна пръстена ми и размърда вежди. — Tant pis.

Твърде зле? Съвсем не. Нещата вървяха на оправяне. Започнах отново да си припомням онези ужасни спрежения и да натрупвам речников запас и така ми ставаше много по-лесно да разговарям с Макс и Елвир. Никой не се противопостави на брака ни с Жан — Люк и publication des bans беше свалена от витрината на кметството. Оставаше още една седмица и щяхме официално да бъдем обявени за френски съпруг и американска съпруга. Единственото, което трябваше да направим, бе да се появим в кметството на седми май. И най-неочаквано дългоочакваният ден настъпи.

 

 

Беше четири без двайсет и аз бях съвсем готова за гражданската церемония, оставаше ми само да си облека роклята. Изтичах до дрешника и я свалих от закачалката. Беше семпла кремава рокля с волани, без презрамки и с дължина до коляното, на колана й имаше едно-единствено изкуствено цвете. В сватбения магазин, където бях купила „истинската“ булчинска рокля, ми бяха дали тази само за петдесет долара. Коя бях аз, че да откажа? За нещастие, не я бях пробвала от месеци и имах проблеми с ципа — не можех да го вдигна и той спираше някъде по средата.

По дяволите поверието, че младоженецът не трябва да вижда булката преди церемонията. Така или иначе, Жан — Люк щеше да ни закара до кметството.

— Жан — Люк! — изкрещях аз. — Трябва да ми помогнеш!

Той дотича в спалнята.

— Мила, май не трябва да похапваш повече пастички. Мисля, че си наддала…

— Не е смешно — заявих аз и се обърнах. — Помогни ми!

Дърпах краищата на роклята, докато той се мъчеше да вдигне ципа.

— Може би ще се наложи да облечеш нещо друго, мила. Трябва да тръгнем след две минути…

— Няма какво друго да облека — обърнах се с лице към него, гласът ми трепереше. — Ще я облека. Трябва да мога.

— Свали роклята. Ще я нахлузим през главата ти.

Така и направихме. И той дърпаше и теглеше и теглеше и дърпаше. Бях сложила свежи рози от градината във вече доста раздърпания ми френски кок. Листенцата им се посипаха по пода.

— О, не! Косата ми!

— Мила, моля те, измисли нещо. Това няма да стане — засмя се той. — Роклята ти évidemment^[3] не става, а трябва да тръгваме. Може би най-добре ще е да се омъжиш гола.

Седнах на леглото. Французойките може и да не надебеляваха, но остави една американка във Франция при този толкова вкусен хляб, при тези сирена и много скоро ще се превърне в мис Пиги. Жан — Люк избърса сълзата, появила се в ъгъла на окото ми.

— Сигурен ли си, че искаш да се ожениш за мен? — попитах аз и нацупих устни. — Защото сега е идеалният момент да промениш решението си.

— Мислех, че нямам право на рекламации — каза Жан — Люк и ме погали по брадичката. — Хайде, Сам, престани да се цупиш, трябва да вървим.

— Поне натрупах килограми от щастие — казах аз и се сетих как да реша проблема.

Успях някак си да облека роклята и Жан — Люк закопча най-горното й копче. Изтичах до дрешника и извадих оттам едно късо черно сако с черно изкуствено цвете от „Форевър 21“, което щеше да прикрие факта, че ципът е наполовина разкопчан. Не точно това си бях представяла, но роклята нямаше да падне и това трябваше да свърши работа. След това изтичах в банята, пригладих косата си, оправих смачканите цветя и отново си сложих гланц за устни.

— Мила, трябва да тръгваме — извика Жан — Люк. — Имаме две минути да стигнем до кметството.

Мушнах пръстените в чантата си и с Жан — Люк се спуснахме към колата. Децата бяха на училище. Решихме да не ги измъчваме прекалено много — щяха да присъстват само на една сватба, официалната през юли.

Жан — Люк натисна педала докрай и бързо изминахме трите преки до кметството. Главата ми се люшна назад от скоростта и цветята в косата ми се разместиха отново. Спря, за да сляза пред входа, където ни чакаха свидетелите ни — Кристиян и Гилен, и отиде да остави колата на паркинга. Кристиян ме посрещна с широка усмивка и ми подаде един красив букет от бели рози, лилии, фрезии и елегантна зеленина.

Не очаквах това.

— Мерси — благодарих аз.

Милият му жест превърна бюрократичната процедура в нещо наистина специално. Влязохме в залата за бракосъчетания, а Жан — Люк пристигна след минута.

Този ден церемониите се провеждаха от заместник-кмета на града. Беше облечен в сив костюм с лента в синьо, бяло и червено. Заехме местата си пред една голяма дървена маса. Гилен седеше до мен, а Кристиян правеше снимка след снимка, докато ни четяха френския Семеен кодекс. Пет минути по-късно двамата с Жан — Люк подписахме брачното свидетелство, а Гилен и Кристиян се подписаха след нас.

Омъжена ли бях вече?

— Les bagues? — попита заместник-кметът.

Пръстените. Може би това бе единствената дума, която разбрах от цялата церемония. Извадих кутията от чантата си, отворих я и надянах пръстена от бяло злато на пръста на Жан — Люк. Свалих годежния си пръстен и го оставих на масата. Жан — Люк ме хвана нежно за ръката и скоро брачната халка украси пръста ми. Сложих обратно годежния си пръстен, вдигнах две ръце и направих жеста на победата. Всички се засмяха.

Ах, тези американци! Ние сме такъв забавен народ.

Et voilà! Заместник-кметът подаде на Жан — Люк Livret de famille — една тънка червена книжка, и след това ми подари още един букет цветя в знак на поздравления от името на града.

— Félicitations, Madame et Monsieur Vérant!

— Félicitations! — повториха Кристиян и Гилен.

След всички тези месеци на стрес да не би сега всичко да беше приключило? Погледнах Жан — Люк и усетих как облекчението обзема цялото ми тяло.

— Какво подписах току-що?

— Сега вече те притежавам. Трябва да правиш всичко, което ти наредя — заяви Жан — Люк и ме придърпа към себе си. — Така че ме целунете, мадам Веран.