Саманта Веран
Седем писма от Париж (13)

Изсвири го отново, Сам

През юли Жан — Люк заведе децата на двуседмична почивка в Шотландия и общуването ми с него загуби темпо. Вместо да си пишем имейли по два пъти на ден и да разговаряме по два часа, се чувствах щастлива, ако ми пишеше веднъж на три дни, и то само ако успееше да открие интернет кафе. Единственият път, когато успя да ми се обади, даде телефона на децата да разговарят с мен. Не бях подготвена за това. Първа се обади Елвир.

— Bonjour — каза тя, гласът й беше нежен и сладък.

— Здравей, искам да кажа, bonjour. Ça va?

Въпреки че бяха хлапета, все пак изпитвах известна нервност.

— Oui. Ça va. — „Да, добре съм.“

Настъпи ужасно дълго мълчание.

— Et vous? — попита как съм на свой ред.

— Moi? Ça va bien aussi.^[1]

Последва още една пауза. Попитах я за пътешествието им:

— Шотландия, искам да кажа, LʼÉcosse? Cʼest bien?

— Oui.

И аз, и тя се заслушахме в дишането на другата. Елвир избухна в смях.

— Je vous passe mon frère.^[2]

Аз не бих се съгласила да разговарям с някоя непозната американка с вързан език, която не съм виждала до този момент. И тогава Жан — Люк даде телефона на сина си. В момента, в който гласът на Максонс стигна до мен, останах изненадана, че едно дете на десет години може да има толкова нисък тембър. И за да станат нещата още по-неприятни, не успях да разбера нито дума от това, което ми каза. Той се засмя и върна телефона на баща си.

— Извинявай, мила — каза Жан — Люк, — и двамата бяха много любопитни да разберат коя си, всъщност доста ме притиснаха.

Той обясни, че докато били в интернет кафето, Максонс надничал през рамото му и искал да знае защо се обръщам към баща му с думи като mon écureuil (моя катеричке), mon loup (вълчо мой), mon Yeti (йети мой) и mon Шрек — все имена на животни и герои, с които самият Жан — Люк се беше наричал по даден повод по време на двумесечната ни кореспонденция. Можех да си представя смеха на сина му, дълбок и плътен, и кикотенето на дъщеря му, весело и нежно, докато са надничали през рамото му и са се опитвали да разберат какво съм написала.

Французите винаги са имали много странни гальовни имена. Жан — Люк, както повечето френски родители, наричаше децата си mes puces, или „бълхички мои“. Веднъж Жан — Люк ме нарече ma biche, а на мен ми прозвуча като английското bitch — кучка, което ми се стори много обидно, докато той не ми обясни, че означавало „моя сърничке“. Обикновено обаче той ме наричаше „моя американска принцесо“, което от своя страна ме накара да го наричам „мой жабоко“ — обръщение, вдъхновено от приказката „Принцесата и жабокът“, както и от факта, че ние често наричаме французите „жабари“, защото е известно, че ядат жабешки бутчета. За щастие, Жан — Люк не се обиждаше от този стереотип. Вместо това се смееше и ми напомняше, че французите често наричат американците „прасета“. На мен „принцеса“ ми харесваше много повече.

— Какво каза на поповите си лъжички за мен, ma grenouille? — попитах Жан — Люк, а за да го подразня, използвах френската дума за жаба.

— Мислех, че съм твоят prince charmant — отвърна Жан — Люк.

— Може и да е така. Но все още не съм те целунала.

— Целувала си ме, доколкото си спомням. Преди двайсет години. Спомняш ли си стълбището, което водеше към парижкия ми апартамент?

Господи, как да не го помнех! Преди да се притесня още повече, реших да върна разговора към първоначалната му тема.

— А децата? Разказал ли си им нещо за мен?

— Е, принцесо — разсмя се Жан — Люк, — Максонс беше много разтревожен от това, че толкова често се обаждам и пиша на някакъв човек на име Сам, особено след като видя писмата ти. И ме попита кой е това.

— И ти му каза…

— Отговорих му, че Сам е човек, на когото много държа и живее в Америка. И след това той ме попита с много сериозно изражение на лицето: „Татко, ти да не си гей?“.

— О, не.

— О, да. Обясних му, че се казваш Саманта, но той не ми повярва. И понеже приличат на мен, а аз се занимавам с точни науки, поискаха доказателство.

Докато се заливахме от смях, през ума ми мина една мисъл. Напоследък не бяхме обсъждали какво се случва с развода му.

— Имаш ли някакви новини от Наташа?

— Намерила си е апартамент, в който ще живее, докато разводът ни приключи, а аз й помагам с наема. Надявам се, когато се приберем вкъщи, тя вече да се е изнесла.

— Тя ще липсва ли на децата?

— Мила, единственото нещо, за което ме попитаха, е дали ще си вземе котката.

Сърцето ме заболя само като си помислих колко отчуждени са били от тази жена.

— Е, ще трябва просто да им вземеш нова котка.

— Ще оставя това на теб и децата.

Дори и от разстояние Жан — Люк вече се опитваше да ме направи част от живота на децата. Той въздъхна тежко.

— Мисля, че Наташа си е намерила нов мъж. Някои жени са като маймуните. Не могат да си тръгнат тихо и мирно, без преди това да са се хванали здраво за нов клон.

— Аз не съм като маймуните — възразих. — А ако ти си клонът, то той може да се счупи. С теб не сме се виждали от двайсет години.

— Това ще се промени.

Сърцето ми започна да бие по-силно.

— Така ли?

— Може ли да се уговорим за август? За мен това е много подходящо време, тъй като децата ще са при баба си. Проверих колко километра съм натрупал по сметката си към „Ер Франс“ и установих, че мога да си позволя да ти взема двупосочен билет от Лос Анджелис до Париж.

И преди си бяхме говорили, че можем да се видим, но нищо конкретно не бяхме планирали. Можех ли да го направя? Можех ли да прелетя над пет хиляди мили, за да се срещна с един човек, когото не бях виждала от двайсет години? Отговорът на този въпрос дойде съвсем бързо. В миналото може и да съм правила грешки, но това не значеше, че съм идиот. Преди двайсет години оставих частица от сърцето си на перона на Лионската гара. Сега имах възможността да си я взема обратно. А освен това имах план.

Веднага щом приключех разговора си с Жан — Люк, щях да отида да изтегля малкото пари, останали в пенсионната ми осигуровка, това щеше да ми осигури около пет хиляди долара. Според информацията в сайта трябваше да платя такса от десет процента. С тези пари щях да изплатя част от задълженията по кредитните си карти и така да направя дълга си по-поносим, като щях да си оставя две хиляди долара, които да ми служат за буфер.

— Мога и сама да си купя билета — заявих аз.

— Не, Сам. Аз съм мъж. Не мога да ти позволя такова нещо.

— Но аз…

— Ти дори нямаш работа.

— Разхождам кучета…

Беше загубена кауза и нямах никакво намерение да се карам с него за това. Щом наистина искаше да използва точките, натрупани от честите си пътувания, за да ми купи билет, така да бъде. От тона на гласа му личеше, че няма никакво намерение да отстъпи.

— Сигурен ли си, че можеш да използваш тези точки?

— Вече съм ти запазил билета. Единственото, което искам да знам, е дали датите от втори до дванайсети август са ти удобни, и ще го купя.

Щях да се осмеля да последвам сърцето си.

— Програмата ми е напълно свободна.

— Това означава ли „да“?

— Да!

— Искаш ли да ти разкажа какво съм планирал?

— Не, искам да ме изненадаш. Amène-moi nʼimporte où. — Заведи ме, където пожелаеш.

В момента, в който затворих телефона, веднага позвъних на Трейси. Преди да успея да кажа и дума, тя заяви:

— Никога няма да повярваш!

— Какво?

— Намерих албума със снимки от пътешествието ни. Вчера ти го изпратих по пощата заедно с някои други изненади. — Тя се засмя с онзи смях, който много напомняше кикот на хиена. — Е, какво става при теб?

Изрекох следващите изречения на един дъх:

— Жан — Люк иска да ми купи билет до Париж. И аз смятам да отида.

— Кога?

— В началото на август.

— Мили боже! Значи наистина отиваш в Париж? Ако не го направиш, направо ще те убия. Това е невероятно. Жан — Люк, мисля, че той винаги е бил твоят човек. Той е духовната ти половинка.

Наистина ли? Изглежда, всички знаци сочеха, че е така. Но след това се попитах: „Защо трябва да летя чак до Франция, за да открия mon âme soeur^[3]?“ По-късно същата вечер, водена от чисто любопитство, отворих един сайт за запознанства. Време беше да направя известно проучване. Съществуват ли на този свят и други мъже като Жан — Люк?

Вие сте: жена.

Търсите: мъж.

Възрастови граници: ?

В името на научните изследвания, законите на привличане и какво ли не още трябваше да си помисля добре, за да дам честен отговор на последния въпрос. Не можеше и дума да става за мъж, много по-млад от мен. Не можех да си представя да излизам с някого, на когото ще искат личната карта, преди да го пуснат в бара. Ами ако някой ме вземеше за майката на въпросния пич? Що се отнася до по-възрастните мъже, нямах нужда от човек, който да играе ролята на мой баща и да иска от мен да поставя нежната си ръчичка в неговата. След като известно време разсъждавах по въпроса, записах цифрите трийсет и седем до четирийсет и седем, реших, че границата от десет години е съвсем разумна — нито прекалено млад, нито твърде възрастен — златната среда.

Първият мъж търсеше партньорка между осемнайсет и четирийсет и пет години. Ъ-ъ-ъ… потенциален педофил или сериен убиец. Вторият мъж обичаше да прекарва времето си на плажа. Това е чудесно, но не трябваше ли да ходи и на работа? Освен това търсеше жена между осемнайсет и трийсетгодишна възраст. Той самият беше на четирийсет и седем. Такива бяха фактите от действителността. По-възрастните мъже търсеха млади жени — много, много по-млади.

Следващият.

И този след него.

Прехвърлях мъжете, все едно бяха обувки на сайт за разпродажба и накрая установих, че нито един от тях не е подходящ за мен. Знаех точно какъв човек търся, ако имах късмета отново да срещна любовта — и да, след като бях живяла толкова дълго време, без да разбирам какво е всъщност тя, аз определено исках да я открия. Търсех мъж, който беше готов да има деца и искаше — не, настояваше — точно аз да съм тяхна майка. Не ми трябваше богаташ, но исках да имам стабилност. Исках да изпитвам към него физическо, емоционално и интелектуално привличане. Исках да мога да разговарям с него открито, а не през цялото време да се движа като по тънък лед. Не желаех мъж, който очакваше от мен да играя ролята на негова майка. Мислите ми се насочиха към Жан — Люк, всичко това можех да открия в моя все още невидян французин.

Фантазиите, които изпълваха мечтите ми, ставаха все по-живи и еротични. Като например тази, в която съм облечена в къса лятна рокля, под която няма нищо. Точно така, никакви бикини, сутиени, нищо. Намираме се на обществено място — в парк или в някоя тъмна уличка, и той ме притиска до едно дърво или до каменна стена, ръката му се плъзга по бедрото ми, усещам топлия му дъх върху шията си, тялото му се притиска в моето и…

Какво повече бих могла да кажа? Била съм потисната. Или това е причината, или съм заспала по време на прожекция на „Емануела“^[4]. Както и да е, една сутрин се събудих, изпитвайки ужасна нужда да чуя гласа на Жан — Люк, но беше прекалено рано да му се обадя. Стилът на нашата кореспонденция се беше развил и от чисто приятелски беше станал романтичен, след това се бяха появили сексуални намеци, а сега сексуалният заряд бе станал доста силен, затова реших да изпратя на Жан — Люк един съвсем кратък имейл, в който да използвам „мръсен“ френски жаргон, научен от интернет.

Jʼai la trique pour toi.

Изпратих имейла, като си помислих, че няма начин това да не му направи впечатление, защото такива френски изрази определено не се учеха в училище и той със сигурност не очакваше да чуе нещо подобно от мен. От лявата страна на сцената влиза една много дръзка и отворена — когато е скрита зад екрана на компютъра си — американка. Бях много горда от себе си, че съм направила първата стъпка, до момента, в който получих отговора му няколко минути по-късно.

„Посланието ти — Jʼai la trique pour toi — ме накара да се разсмея, но и малко се уплаших, особено за задника си. Не забравяй, че в тази точка съм все още девствен. Затова, ако наистина имаш la trique, ще трябва да се движа с гръб към стената. Освен това никога няма да се навеждам под душа, когато съм с теб в банята. Моля те. Сам, запази девствеността ми! Целувки.“

Очевидно не очаквах такъв отговор. Какво се беше загубило в превода?

Отворих отново сайта и осъзнах, че това кратко и просто изречение наистина означаваше на жаргон, че съм възбудена, но буквалният му превод гласеше: „Имам една голяма пръчка за теб“. Което можеше да се употреби само за един възбуден мъж! Побързах да отговоря, преди окончателно да изплаша мъжа срещу себе си.

„Zut alors! Някъде прочетох, че avoir la trique на жаргон означава «възбуден съм». Сега вече предполагам, че тази фраза се отнася само за мъже. Бъди спокоен, по никакъв начин не заплашвам девствеността ти. Хайде, смей ми се! Подигравай ми се колкото щеш.“

На което той моментално отговори:

„Ти си невероятно забавна и красива. Ще ти се обадя след пет минути, имам точно време за едно кафе. Tu es superbe, Саманта.“

Докато очаквах обаждането му, прочетох отново имейлите, които си бяхме разменили, и се почувствах ужасно неудобно. Пет минути по-късно (точно както ми беше обещал) телефонът иззвъня. Вперих поглед в него, изпитвах ужас да вдигна слушалката. Обадих се чак на третото иззвъняване. Не беше необходимо да се обвинявам толкова.

Просто се остави на течението, Сам.

— Jʼai la trique — казах аз.

Жан — Люк не успя да ми отговори, смееше се толкова силно. И смехът му беше заразителен. Хълцайки и задъхвайки се от смях, едвам успях да му заявя:

— О, да, дай ми само малко време, защото това със сигурност беше първият от многото гафове, които ще направя.

Бодхи ме поздрави с голяма целувка, залепи езика си на брадичката ми и след това ме облиза чак до очите.

— Не, не — изпищях аз, — ако си чул тежко дишане, да знаеш, че това не бях аз. А Бодхи, голдън ретрийвърът на родителите ми, аз само изпуснах слушалката на леглото.

— С кучетата ли спиш? — попита ме той, беше силно изненадан, дори отвратен.

В момента, в който чу думата „кучета“, Бодхи скочи на леглото и зае мястото си до другите — Айк, Джак и Гунар. Да, леглото ми представляваше една огромна космата топка в различни цветове и размери.

— Не — обясних аз, — спя само с Айк. Останалите идват в леглото ми само сутрин.

Или посред нощ. Или когато си пожелаят.

— О! — въздъхна той.

— Моля те, не ми казвай, че не обичаш кучета.

— Обичам ги — отвърна той. — Но…

— Какво „но“?

— Не мога да си представя животно в леглото.

Трябва да призная, че цялото ми семейство глезеше прекалено много домашните си любимци. Щях ли да събера смелост да кажа на Жан — Люк, че водех кучетата да хапнат хотдог и на пикник на плажа? Не, трябваше да запознавам Жан — Люк с навиците на косматите си любимци постепенно. А сега моментът не беше особено подходящ.

— Колко си висок? — попитах аз.

— Опитваш се да смениш темата ли?

Да.

— Не, просто не си спомням. Всички снимки останаха в Трейси.

— Ти поне имаш снимки. — Сега беше негов ред да се разсмее. — Аз нямам нищо. Никакви снимки, никакви писма. Нищо. Остави ме да стоя на перона на гарата и повече не ми се обади…

— Ха-ха-ха. Хайде всички да се разплачем по този повод. Защото това е най-тъжната история, която някога съм чувала. А освен това ти се извиних.

— С двайсетгодишно закъснение.

— О, ти дори не си спомняше коя съм. — Започнахме съвсем естествено да се закачаме и дразним, но въпросът ми все още не беше получил отговор. — Наистина бих искала да разбера колко си висок.

— Около метър и седемдесет и осем.

Беше казал на една американка височината си в метри. Метри? Нямах време да отворя гугъл и да видя какво правеше това във футове и инчове. Поради тази причина направих това, което би направила всяка жена, ако не иска да излезе пълна глупачка. Замълчах.

— Ти колко си висока? — наруши най-после той неудобното мълчание.

— Пет фута и пет инча^[5].

Той пое дълбоко въздух.

— О, не помнех, че си толкова висока, почти колкото мен. Ти си като модел.

— Не съвсем — отвърнах аз и се почудих колко ли са ниски френските модели.

И, я чакай малко. Беше висок колкото мен? Мислех, че мога да преодолея това неудобство — интелектът и чувството за хумор бяха далеч по-важни, но това щеше да ограничи избора ми на обувки.

— Това означава, че когато се срещнем, няма смисъл да нося със себе си обувките си с токчета от три инча.

— Можеш да правиш каквото си пожелаеш, мила. Ти ще ходиш по улицата, а аз по бордюра. — Той се засмя, този път съвсем чистосърдечно. — Има ли някои други размери, които би искала да узнаеш?

Изчервих се. Стана ми топло на лицето.

— Не, няма други размери, които бих искала да узная. — Измъкнах се от леглото, давейки се от истеричен смях. — Господи! Не мога да повярвам, че току-що ми зададе такъв въпрос.

 

 

Поради начина, по който с Жан — Люк се бяхме свързали в такъв тежък, но и весел за нас момент, вътрешният инстинкт ми подсказваше да се възползвам максимално от времето, което можех да прекарам с родителите си, особено с майка си. Тя бе пропиляла младостта си, за да се грижи за мен, и сега я преживяваше отново, чувстваше се отново на двайсет години и с право си бе заслужила прякора Ани Купона. За най-голямо разочарование на татко сега тя ме караше да излизам с нея и в сряда вечер щяхме да ходим на караоке в едно от модните заведения на Малибу. И така, мама покани някои от приятелките си да дойдат с нас, а аз доведох Стейси. Отидохме в „Уайн баръл“ по-рано, за да си намерим маса и да имаме време да хапнем нещо. Никога преди не бях ходила там, но трябва да призная, че заведението беше много приятно. С тъмната си дървена ламперия и хубавия бар приличаше на някое от заведенията в центъра на Чикаго, като изключим факта, че това се намираше точно до офиса на „Банк ъф Америка“ в един крайбрежен мол.

Докато похапвах сирене и пиех чаша неприлично добро „Пино ноар“, установих, че репутацията ми ме следваше навсякъде. Благодарение на майка ми всички в града вече знаеха за историята ми с французина, което означаваше, че се бях превърнала в център на внимание, особено сред наскоро разведените жени. Една от приятелките на майка ми ме запозна с едно момиче от Ню Йорк на име Рейнбоу, която също беше в процес на развод. Двете се сприятелихме веднага.

Един луд белгиец, който се опитваше да демонстрира типичния за Малибу блясък, купи петдесет бутилки шампанско и прати по една на всяка маса в заведението. Търчеше около бара и разправяше на всеки, че е наследил богатството на известен детски писател и че той е собственикът на авторските права. Много странно, защото винаги съм мислила, че този автор е англичанин. След като безуспешно се опита да флиртува с всички жени на нашата маса, най-накрая белгиецът ни остави на мира и разговорът веднага се насочи обратно към Жан — Люк.

— Като се връщаш от Франция, можеш ли да доведеш тук един и за мен?

— Как изглежда?

— Има ли брат?

— Носиш ли в себе си някое от писмата му?

Ето че се намирах насред период на промяна и ми предстоеше едно вълнуващо и многообещаващо приключение. Тогава осъзнах каква късметлийка съм, че отново бях започнала да се влюбвам.