Саманта Веран
Седем писма от Париж (4)

Писмо първо

Париж, 28 юли 1989 г.

Сладка моя Саманта,

Наистина не знам как да започна това първо писмо, не защото нямам какво да ти кажа, напротив — има толкова много неща, които искам да изразя върху този лист хартия, че не мога да подредя мислите си. Нямам речник до себе си и не мога да пиша на идеалния Шекспиров английски, затова те моля да ме извиниш за грешките, които направих, и за тези, които ще направя.

Моля те, не си мисли, че е много лесно човек да изрази чувствата си в писмо, но вярвам, че когато сърцето ти бие за някого, най-добре е да не се опитваш да го прикриеш. Може би според теб е прекалено рано да говоря за чувства. Може би повечето хора смятат така, но мен въобще не ме интересува как живеят другите, защото аз правя това, което усещам, че е необходимо, за да разкрия емоциите си пред теб. Нито една друга жена преди теб не успя да разтвори сърцето ми за толкова кратко време, но когато бяхме заедно, всички задръжки паднаха и се разбиха на хиляди парченца.

Сам, знам, че ще ни бъде трудно да поддържаме истинска връзка, но в живота си съм научил, че когато човек има желание, намира начин, и вярвам в това. В твое лице открих едно мило момиче с толкова много прекрасни качества, които биха направили щастлив всеки мъж. Харесва ми колко си забавна, харесват ми лудориите ти, страстта ти към изкуството, но най-много от всичко ми харесва усещането, че си до мен. Липсва ми гласът ти. Все още звучи в главата ми като сладка птича песен, изпълнена с щастие. Ти накара хиляди слънца да изгреят в съзнанието ми… като истинска вълшебница. Затова ти благодаря за времето, което прекарахме заедно — то бе изпълнено с нежност и радост.

Би било истинска катастрофа, ако не позволим на страстта между нас да продължи да съществува. Аз съм човек, който не може да живее без страст. Тя ме поддържа жив, това е най-хубавото нещо в живота ни. Почувствах го онази вечер в ресторанта — между нас съществува неизречена връзка. Трябваше да ти го кажа, иначе щях да остана разочарован от себе си, защото нямаше да знам какво ще последва. И в името на тази страст ще положа всички усилия, за да я запазя. Наистина искам да изживея нещо изключително с теб.

Когато влакът потегли от гарата, не те попитах къде ще отседнете в Ница. Бях като луд — разбира се, бях полудял по теб. Сигурно щях да имам възможност да дойда при вас за уикенда. Бях като в облаците и днес през целия ден се ядосвах на себе си ужасно за това, че бях толкова глупав. Ти ми каза да тръгна с вас, а аз изобщо не помислих за уикенда. Разбира се, че бих направил това за теб, Сам.

Страшно много ми се иска от тази история да излезе нещо — както романтично (да!), така и еротично (хммм!). Исках да ти доставя всички възможни удоволствия, така че завинаги да остана дълбоко в съзнанието ти, и съм малко разочарован, че не го направих. И въпреки това ти си оставаш моето прекрасно момиче, момичето, което така много обичам. С теб имаме много общи неща — както в интелектуално отношение, така и чисто физически, — а е толкова трудно човек да намери и двете в една и съща личност. Затова, когато откриеш своето момиче, не искаш да го пуснеш да си отиде. Наистина искам да бъда с теб, въпреки че ще е доста трудно. Трябва да продължим заедно напред, ръка за ръка, сърце до сърце, кожа до кожа.

Не мога да завърша това писмо. Това е лудост. И аз полудявам.

* * *

Думите на Жан — Люк ми подействаха като афродизиак, бяха като балсам за моята жадна за любов душа. Четенето ми подейства по-добре от тъпченето с шоколад и аз погълнах писмата му с огромен апетит, всяка страница беше по-красива, по-поетична и по-романтична от предишната. Думите му бяха изящни, изпълнени със страст и обещания. Колкото и дълги да бяха писмата му, сърцето ми биеше като лудо при всяка негова дума.

Възхищавах се на смелостта му. Аз никога не съм знаела как да изразя емоциите си. Не и като него. А боже мой, точно в този момент бих дала всичко, за да имам в живота си поне малка частица от онази страст. Но ето че си седях на дивана, питах се какво се бе случило и се опитвах да разбера в кой момент се обърка онова, за което бях мечтала. Нямах нищо — само дългове и един мъртъв брак, чувство за вина и страх. Къде бе останало всичко важно за мен? Държах в ръцете си писмата на Жан — Люк.

Идеята на Трейси да използваме думите му като един вид любовен барометър някак си получи крила и излетя през прозореца, а аз се озовах притисната здраво в силната хватка на вината и съжалението. През 1989 година Жан — Люк в опита си да поддържа искрата между нас ми бе написал седем прекрасни писма.

А аз така и не му отговорих.

Не му написах нито дума.

Pas un mot.