Робърт Тайн
Вечно млад (9)

Девета глава

Феликс имаше по-голям брат, Стивън, и като повечето по-стари братя Стивън беше кошмарът, който будеше Феликс посред нощ. Беше по голям и по-силен, разбира се, считаше се за изключително хладен характер, главно защото беше на осемнадесет години и беше в службите на Въздушните сили. Веднъж седмично се обличаше в униформата си, отиваше в авиобазата и беше командван в повечето случаи от хора, които принадлежаха към Военно въздушните сили. От гледна точка на Нат и Феликс, Стивън стоеше на най-високия връх на военния Олимп.

Стивън имаше сега изключителни права, защото родителите на Феликс бяха отишли до Лае Вегас за нещо като втори меден месец и Стивън трябваше да се грижи за къщата. Стивън имаше още задължения и към Военно въздушните служби през деня, така че вместо да закара направо Феликс вкъщи от зъболекаря (Нат беше с него главно за морална подкрепа), подкараха към авиобазата. Стивън, разбира се, пренебрегна пасажерите си и не им каза за леко изменения маршрут.

Стивън караше своя стар Додж извън базата и спря близо до грамаден склад. Една военна част работеше в склада. Четири гигантски промишлени камиона с тътен влизаха и излизаха от сградата, а мъжете в маслиненосиви работни дрехи бяха заети да товарят касети на каросериите на камионите. Електрокари с подемни вилици бръмчаха между бъркотията от струпани кутии върху палетни платформи.

— Хей — каза Феликс — какво става? Какво е това? — речта му беше малко неясна, изкривена, защото в устата му имаше памук от зъболекаря.

— Нарича се паркиране — каза Стивън, докато внимателно наместваше колата си между белите маркировъчни линии.

— Мислех, че ни водиш вкъщи.

— Млъквай, глезльо, — отговори грубо Стивън. — Ще оставя нещо. За разлика от теб аз имам отговорности.

— Мама каза, че ще ни закараш вкъщи. Направо вкъщи.

— Знаеш Феликс, че това е друга работа. Мама и татко са в Лас Вегас, а аз не съм. — Той измъкна свитък служебни документи от шкафчето отстрани на командното табло и се обърна към момчетата на задната седалка, като ги гледаше с неприязън.

— Ако се помръднете от колата…

— Да?

— Ако се мръднете от колата, то един ден… може и след 10 години… когато най-малко ще го очаквате и няма да сте бдителни… аз ще ви пусна отровна змия в леглото. — Той посочи Нат. — Същото важи и за теб.

Стивън излезе от колата и тръгна бързо към склада, а Нат и Феликс го гледаха как върви.

— Хубаво момче — каза Нат.

— Принц — каза Феликс.

Стивън измарширува до най-близкия офицер, капитан, поздрави по военному и подаде документите:

— Допълнителните работни заповеди, сър. Както бяхте изискали, сър.

Капитанът огледа документите малко по-дълго от половин секунда. Точно в този момент не искаше никакви допълнителни работни заповеди. Имаше си доста много работа и без тях. Така, придържайки се към добрите военни традиции, той прехвърли отговорността на по-нисшия чин.

— Иди и виж лейтенант Чърч — каза той като връчи обратно документите. — Той е в канцеларията отзад.

— Да, сър — каза Стивън като козирува бързо.

Лейтенант Чърч беше на телефона и продължи да говори много дълго време. Когато накрая свърши с телефона, придържайки се не по-малко към военната традиция, той каза на Стивън, че е дошъл не където трябва.

— Ти търсиш сержант Самуел. Той е в ремаркето отвън, отпред на товарителницата.

Стивън като добър войник направи точно каквото му беше казано.

Феликс и Нат гледаха напрегнато цифровия часовник на командното табло в колата на Стивън. Показваше 11 часа и 45 минути.

— Минаха 26 минути — каза Нат.

— Двадесет и седем минути и 15 секунди — провлече напевно Феликс. — Шестнадесет секунди… седемнадесет секунди… осемнадесет секунди…

Изведнъж на Нат му дойде на ум:

— Хайде да се преструваме на умрели.

— Добре.

Двете момчета се отпуснаха назад в седалката, приемайки вид на умрели от предполагаема внезапна и жестока смърт, ококорили очи и провесили езици от устата. Беше шега за не повече от пет секунди.

— Уморително е — каза Нат.

 

 

Складът изглеждаше далече по-примамлив. Момчетата блуждаеха в тъмното и безпорядъка. Имаше цели тонове военни принадлежности, боклуци, които са се трупали през десетилетия: бюра, картотеки, машинария, легла, шкафчета за дрехи. Движещата се работна група просто си вършеше работата отделно от тях и беше все още в отдалечения край на склада, далеч от Нат и Феликс. Обширната сграда изглежда се простираше без край в здрача.

— Оу — каза Нат с уважение — това място е голямо.

— Ще изтичаш ли до края?

— Ъхъ.

Двете момчета се затичаха, стремяха се да стигнат стената, далече навътре в склада, стъпките им ехтяха в тъмнината.

Спринтът свърши без победител, малко или повече, но нито едно от момчетата наистина не го беше грижа за излизане от склада. Бяха тичали стотици пъти по време на, дружбата им и бяха открили следното: понякога печелеше Нат, друг път беше победител Феликс.

Теренът в най-задната част на склада беше фантастичен… един лабиринт от прашни кутии и бали. Едно изобилие от промишлени вехтории.

Феликс разглеждаше отблизо един варел. Беше омотан с електрически жици.

— Ау! Бомба!

Двете момчета знаеха, че не беше истинска бомба.

— Да! — каза Нат. — Ние трябва да я обезвредим!

— Правилно! — Феликс погледна бъркотията от жици. — Срежи синята жица.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Нат като на пантомима изигра отрязване на жицата като с пръсти изобрази ножица. Изведнъж очите му се разшириха от ужас.

— Ду…ум! — извика той, хвърляйки се назад като изобразяваше отхвърляне от експлозията. Той се метна на пода, като се гърчеше и вършееше с ръце. — Помощ! Аз горя!

— Ще те изгася! — Феликс извади консервна кутия с канап от джоба си, преметна през рамо връвта като ремък и започна да пуфка, изобразявайки струя на пожарникарски маркуч, който облива цялото тяло на Нат.

Но изведнъж Нат престана да играе. Той гледаше в отдалечените мрачни дълбини на склада.

— Хей, човече… лошо ли обгоря? — попита Феликс.

— Какво е онова нещо? — Нат стана на крака и посочи.

Загнездена в дъното на склада стоеше капсула, капсулата на Хари. Тя беше ръждясала и покрита с пластове прах и паяжина, под нея имаше дебело покритие от сажди. Беше огъната от удар и изподраскана, но имаше в нея нещо завладяващо вниманието.

Нат нямаше идея какво беше това, но беше привлечен, хипнотизиран от причудливия предмет.

— Мисля, че е част от подводница — каза Феликс с авторитетен вид.

— Във Военновъздушните сили?

— Ето защо е тук. Решили са, че не им е нужна, затова са я захвърлили тук.

— Така става.

Те се върнаха внимателно около капсулата, вниквайки в плетеницата от тръби и клапани, които бяха закрепени към капсулата. Нат изтри мръсотията от един измерителен уред.

— Стрелката показва… 65.

— 65… какво?

— Не знам.

— Обзалагам се, че е 65 стъпки. Дълбочина на перископа. Готови за вдигане на перископа.

Нат веднага се включи в играта. Завъртя една от клапите.

— Роджър! Перископът горе!

Феликс се покачи отгоре на капсулата, подобно капитан на мостик.

— О, не. Имаме теч!

— Тревога! — извика Нат. Той опипа една голяма ръчка и дръпна, започна да върти ръчката, после още и още. Изведнъж капсулата започна да фъщи, тихо в началото, но когато охладителят се отдели нивото на шума се увеличи. Двете деца се спогледаха и пребледняха.

— Хей…

Горната секция на устройството се измести внезапно като отхвърли Феликс на мръсния под. Въздухът около апаратурата изведнъж стана мразовит и Нат потрепера в якето си.

— Нат — каза Феликс, — мисля, че е по-добре…

— Да погледнем по-отблизо.

— Да!

Двете момчета се мъчеха да вдигнат капака на устройството, пантите изскърцаха и металът прозвъня, ръждата се пропука и изрони.

Вътре в механизма беше точно толкова интересно колкото отвън. Вътрешността беше блестяща мед, отлята абсолютно точно към леден сиво-сив пластмасов сак. Студен въздух повя мощно от капсулата. Феликс се протегна и заопипва вътрешността на капсулата.

— Внимателно… — предупреди Нат.

Феликс забърса с пръсти капака на една чанта. — Студена е… — каза той. Напипа цип от едната страна на чантата и го дръпна, като го отвори се откри платнено покривало, цифров код беше щампован на външния край. Нат изглеждаше нервен.

Феликс бързо развърза отгоре втората торба и я скъса като дърпаше силно. След малко усилие той отдели достатъчно материал, за да се разкрие глава на човек. Имаше парче сребърно фолио над очите му и запушалки в ушите. Това беше Даниел.

Нат и Феликс отвориха уста, а очите им се разшириха като чинии.

— Ай…! — издаде нечленоразделен звук Феликс.

Макар да съществуваше безусловен интерес към мъртвите у единадесетгодишните момчета, странният, причудлив и деформиран вид на Даниел следваше да се счита за най-опасния момент в късия живот на Нат и Феликс.

Нат успя да накара гласа си да говори:

— Мисля, че той е… умрял.

— Не знам. Наистина ужасно!

— Сигурен съм, че е умрял — каза категорично Нат.

В този момент гръдният кош на Даниел помръдна, за да си поеме дъх, едно дълбоко вдишване. Ръката му рязко се вдигна и сграбчи Нат в ледена хватка.

Всичко сякаш се случи изведнъж. Двете момчета изпищяха и Феликс падна на пода, памукът от устата му излетя като ватен снаряд. Нат викаше и се бореше да се освободи от ръката на чудовището. Феликс скочи на крака и хвана Нат като се опитваше да го отдели от капсулата. Нат се изхлузи от якето си, оставяйки го в ледената хватка на Даниел. Двете момчета изтичаха извън склада и се хвърлиха на задната седалка на колата.

Стивън се мушна зад кормилото миг по-късно:

— Е, не беше толкова дълго, нали?

Феликс почти се мяташе сред стените на колата:

— Стивън, влязохме вътре! Там беше онова нещо! — Той бръщолевеше почти несвързано и едва ли имаше нещо друго, което да раздразни повече брат му. — Едно голямо метално нещо, което се отвори, и вътре имаше умрял човек и той сграбчи Нат и все още е там вътре!

Стивън запали мотора.

— Слушай. Я млъквай’.

— Стивън, — каза Нат обезумял. — Кълна се. Той наистина беше замразен! И ме сграбчи и ми взе якето. Той все още го държи. Там вътре, посочи склада.

— Ей, ако аз бях замразен щях ли да ти взема якето? Вие и двамата сте ненормални. Знаете ли това?

— Истина беше — настояваше Феликс.

— Мирувай. Сега аз командвам в колата. Аз съм босът! И босът казва да млъкнете. Някакви въпроси?