Робърт Тайн
Вечно млад (21)

Двадесет и първа глава

Нат се извиваше и мяташе в леглото, без да може да заспи. В главата му се тълпяха всякакви мисли и в същото време беше измъчен и въодушевен от кратката реч на Даниел, възбуден до такава степен, че не можеше да повярва на това, което беше чул. Това беше такава промяна в настроението. Този следобед Даниел говореше толкова унило и отчаяно, като че беше в най-тежкото положение на света. А сега се втурна в стаята му със съвсем нова философия — и то такава, която Нат категорично предпочиташе. Тя допадаше на романтичната му натура.

Нат полежа неподвижно за миг, в учудване какво да направи. Сърцето му биеше лудо, а тялото му трепереше… Какво беше казал Даниел? Той му каза да не отлага и секунда, да й го каже колкото е възможно по-бързо, защото може да няма възможност да го направи друг път.

Звучеше налудничаво, но Даниел беше вложил толкова убеденост в думите си, изглеждаше толкова убеден, толкова категоричен. На Нат му се струваше, че един мъж, който е бил замразен за петдесет години — а и изпитателен пилот отгоре на това — би трябвало да вижда тези неща по по-различен начин от повечето смъртни.

Нат взе решение. Той изрита завивките от леглото и скочи, като навлече дрехите си върху пижамата. Промъкна се по стълбите и се втурна посред нощта, тичайки с всички сили към къщата на Алис.

Нямаше представа колко е часът — имаше чувството, че е късно — но не му пукаше. Нат обиколи къщата веднъж и за голямо свое удоволствие видя, че прозорецът в стаята на Алис беше наполовина отворен, пердетата леко шумоляха сред нощния вятър, клоните на извитото ябълково дърво се извиваха и стигаха точно до дъската под прозореца.

— Направи го — прошепна той на себе си.

Нат коленичи, сграбчи шепа камъчета от чакъла на улицата и ги напъха в джоба на панталоните си. После огледа дървото. Тъй като беше на единадесет години, Нат беше нещо като познавач на дърветата, както и на начина, по който се катерят. На това нямаше да е толкова лесно, но той беше решен да опита.

Той се изкатери до по-ниските клони и се мъчеше да достигне по-високите. Беше обут в домашни пантофи, а те не се захващаха много добре за дървото. Два пъти се хлъзна надолу по стъблото, едва не падна на земята, но спря и продължи да се катери нагоре.

Когато стигна до прозореца на спалнята, той се задържа и хвърли няколко камъчета към прозореца. Те изтрополяха по стъклото.

— Дано това да не е стаята на родителите й — измърмори той.

После пое дълбоко дъх и запя.

Песента, която избра от ограничения си репертоар, най-романтичната, която знаеше, беше „Най-голямата любов от всички“. Тя изразяваше точно неговите чувства, но за съжаление, освен първия ред, който повтаряше заглавието и последния ред.

Нат не знаеше другите думи. Затова прочувственото обяснение от песента прозвуча така: Най-голямата любов от всички да-да, дум-дум-дум-да, ди-ди дидъл-дидъл, дум-дум, да-ди най-голямата любов от всички.

Но отговорът дойде моментално. Алис се показа на прозореца на стаята, триеща сънените си очи. Тя се втренчи настойчиво в малкото момче, което пееше на върха на дървото, на няколко крачки от нея.

— Нат? — ахна тя.

Нат спря да пее.

— Алис! — извика той. — Не мога да мълча повече! Трябва да ти кажа истината! Трябва да го направя!

— Нат, какво ПРАВИШ! — извика тя.

— Мисля за теб непрекъснато. Сънувам те всяка нощ!

— Какво?

— Сънувам те дори когато съм буден! Мразя лятото, защото знам, че няма да те виждам всеки ден — а в училище, кълна се, мога да усетя аромата ти в класната стая.

— Какво можеш?

— Не… искам да кажа, парфюма ти. Какъвто и да е, той е най-хубавият. Той ми е любимият. Пиша името ти по всичките си книги и го повтарям наум непрекъснато през целия ден!

В съседната къща лампите светнаха. Алис се огледа наоколо разтревожено.

Тя се опита да шепне и да вика едновременно:

— Нат! Да не си си загубил ума?

На Нат не му пукаше как изглежда и кой го слуша. Той беше обзет от вдъхновение.

— Исках да ти го кажа от толкова време!

— Какво да ми кажеш?

— Исках да ти отворя сърцето си. Алис… обичам те!

— Какво! — изписка Алис.

Нат се кикотеше, замаян и облекчен от въздействието на думите си.

— ОБИЧАМ ТЕ! — извика той.

— По-тихо!

— Ето! Казах ти го! А, ако си спомняш в библиотеката, аз всъщност не четях „Малките жени“. Но ще го направя, ако е важно за теб.

— Нат! Моля те!

— Най-голямата любов от всички, да-да, дум-дум-дум-да, ди-ди, дидъл-дидъл…

— Нат!

— … дум-дум, да-дииииии… Най-голямата…

Изчервена, Алис затръшна прозореца. Изведнъж Нат спря да пее.

За миг той беше объркан, смаян от внезапно настъпилата тишина. След това, тъй като любовта не се поддава на разума, той реши, че затръшваното на прозореца е добър знак, че тя ще го пусне да влезе вътре, спусна се треперещ от дървото, хукна към входната врата и започна да чука и да звъни на звънеца.

Нат стоеше нетърпелив на предното стъпало в очакване неговата любов да отвори вратата и да го пусне. Той видя, че в къщата светва лампа и се оправи; позаглади косата си и изписа усмивка на лицето, която всъщност си беше ухилване.

Вратата се отвори и ухилването изчезна. Бащата на Алис, разчорлен и сънен, стоеше там. Той се взираше в малкото момче.

— Това е шега, нали?

Нат изпъчи гърди.

— Не, сър, това е много сериозно.

— Така ли?

Нат кимна.

Да, сър. Съжалявам, че ви събудих, но исках да ви кажа, че се казвам Нат Купър и съм влюбен в дъщеря ви още от детската градина и исках да го знаете…

— Нат?

— Точно така, сър.

— Нат Купър?

— Да, сър.

— Лека нощ, Нат Купър — каза бащата на Алис.

После затръшна вратата.

Нат постоя там за малко, взрян във вратата, като че ли бащата на Алис си правеше шега с него. После му просветна, че вратата няма да се отвори повече.

Бавно и унило той обърна гръб на вратата и се прокрадна към пътя, по който беше дошъл. Когато стигна до тротоара спря и погледна обратно към къщата.

И… сърцето му подскочи! Целият живот и цялата любов в него изгряха като слънце. Тя беше там, на прозореца на спалнята, вперила поглед в него. Нат спря и се взря обратно. Много бавно малка очарователна усмивка затрептя по лицето й. После тя изчезна от прозореца. Нат се вторачи в него, изписа малко глупава усмивка на лицето си и с наперени подскоци тръгна надолу по улицата.

— Даниел беше нрав! — прошепна той на себе си. — Даниел беше прав!

 

 

Нат далеч не беше единственият буден и зает човек тази нощ. На базата на въздушните сили екип от учени изучаваше капсулата на Хари Финли, преместена в една от лабораториите. Капитан Уилкокс крачеше нервно и наблюдаваше как професионалистите измерват всеки квадратен инч, всеки болт и нит на устройството. Екип от инженери, експерти в най-езотеричните области бяха долетели във въздушната база през последните двадесет и четири часа — лавина от ерудити, която правеше Уилкокс още по-нервен.

Тук беше заложена кариерата му. Този субект беше в самия му офис и той го беше пуснал да си отиде. Ако не намереха Маккормик бързо, тогава той самият вече щеше да бъде уволнен.

Един лейтенант се втурна към него и го поздрави чинно. Уилкокс се обърна нетърпеливо към него.

— Какво открихте?

Уилкокс очакваше досието на Маккормик със записките на Финли, някакви разхвърляни документи, които биха могли да ги насочат в техните търсения.

— Все още нищо, сър. Необходимо е време, за да се изровят тези стари записки. Минали са петдесет години…

— Знам това — изръмжа капитанът. — Кажете ми нещо, което не знам! Това е от първостепенно значение. Кажете на Джи-2 да го придвижат. Не става въпрос за резервни части на танкове.

— Те ни уверяват, че ще имаме досието до сутринта, сър. Наясно са с положението.

— Наясно ли? По-добре щеше да е ако бяха стигнали по-далече от това! — каза капитан Уилкокс сърдито.

— Все още нямат никакво известие, сър. Но…

Той нетърпеливо прекъсна подчинения си:

— Обади се по телефона и кажи на Джи-2, че доктор Камерън, шефът на научния отдел за целия Въздушен Корпус на Съединените Щати пристига от Вашингтон след шест часа. И нито минута по-късно, ако ме питате.

— Да, сър.

— И ние трябва да намерим Маккормик!

— Да, сър, непременно. Правим всичко възможно.

— Да, ама не е достатъчно.

Уилкокс се замисли за малко, после му хрумна нещо.

— Този мъж, Маккормик, изглеждаше в доста ужасна форма. Искам да се подаде тревога до всички болници и доктори в радиус от сто мили. Кажете им да бъдат нащрек за него.

— Но какво да им кажем?

— Пет пари не давам. Кажете им, че е въоръжен, опасен и че се издирва от ФБР. Така им кажете.

Лейтенантът кимна.

— А какво да правим с Джи-2? Да кажем ли и на тях?

— Кажете им това, което ви казах, лейтенанте.

— Да, сър.

Уилкокс почервеняваше.

— Можете да им кажете и това: цял отдел от ФБР пристига след шест часа и ако не успеят да открият този човешки сладолед в най-скоро време, ще си имаме наистина сериозни проблеми, разбра ли?

Лейтенантът преглътна. Негов ред беше да бъде ядосан.