Робърт Тайн
Вечно млад (4)

Четвърта глава

Два пъти всяко лято целият състав, работещ по разработката на Б-25 във Военния Изследователски Институт — Дъглас си вземаше свободен ден и отиваше на излет. Всеки, от директорът до техника в екипа, присъстваше, изнежените инженери се смесваха с чепатите пилоти въздухоплаватели. Провеждаше се и бейзболен мач между тях. Без изненади, неизбежно, чепатите пилоти винаги побеждаваха интелектуалците.

Излетите сред природата винаги извеждаха цели семейства навън, мероприятията бяха особено харесвани от кучетата и малките деца, които идваха с пълни кошници и бяха готови да разделят печените пилета и картофената салата с всички, които са дошли.

Хора на малки групи имаше по цялото поле: бащи и синове играеха на крикет; други печаха цели животни на огън и кашляха, като остроумничеха над пушека на огньовете. Един юноша хвърли пръчка на рошаво куче.

В отдалечен ъгъл на полето един сержант от пилотите се беше заел да обучава на бейзбол сина на един от инженерите. Беше трудна работа.

— Разбери — обясняваше той спокойно — ако човек от втория базис докосне играч, който тича с топката… тогава тичащият отпада.

— Но защо… играчът тича отпред?

Сержантът въздъхна:

— Добре, ще започнем отново…

Даниел и Хелън седяха на едно одеяло с Хари, неговата жена Бланш и няколко души от изследователската група. Няколко ярда встрани, едно дете, с размазан ванилов сладолед по дебелите бузи, седеше и наблюдаваше всяко движение на Даниел. Детето беше очаровано от него, гледаше го с благоговение, докато той ядеше сандвич и пиеше от бутилка оранжада „Нехи“, като че ли детето никога не беше виждало толкова странно създание и толкова ексцентрично държание.

Щателното оглеждане беше започнало да досажда на Даниел:

— Това дете… — измърмори той на Хелън — непрекъснато ме зяпа.

Хелън хвърли поглед към детето и му се усмихна широко.

— Той те харесва.

— Харесва ме? Та той дори не знае кой съм.

Удивително, но нито един от разговорите на излета не засегна разработката на Б-25. Проблемите на въздухоплаването заемаха всеки техен час през седмицата, когато бяха будни, и никой не желаеше да мисли за тях в един такъв рядък, ценен ден на открито.

Голямото събитие на седмицата беше напускането на бейзбола от първия спортист по бейзбол в известния отбор „Ню Йорк Янки“, „железният кон“ на бейзбола, Луи Гехриг. Той беше застанал пред микрофона на родния „Янки стадион“ и беше провъзгласил, шокирайки тълпата, че е хванал болест, която разрушава мускулите, амиотропик летъръл склерозис. Никой не можеше да го произнесе, така че фаталната болест беше бързо наречена „Болестта на Луи Гехриг“. Въпреки това той беше заявил, че е щастлив и доволен от съдбата си.

— Той каза, че е най-щастливият човек на земята — каза Даниел. — Братко, никога вече няма да има друг Луи Гехриг.

— Не може ли да говорим за нещо по-малко потискащо? — попита Хелън. — Подай ми зелевата салата!

— Добре, има новина за нас — каза Хари. — Едно кратко съобщение! — той прокашля важно да изчисти гърлото си.

— Да? — обади се Даниел.

— Следващата година… — погледна жена си. — Следващата година Бланш ще чества своя първи „ден на майката“!

— А ти ще честваш „деня на бащата“ за първи път! — каза Бланш щастливо.

— Ти, мошенико! — възкликна Даниел.

Хелън каза с усмивка:

— Как се случи това, Хари? Трябваше ли Бланш да ходи в лабораторията? Кога вие двамата въобще намерихте време?

— О, спри! — каза Бланш и страните й почервеняха.

— Просто намерихме — каза глупаво Хари.

Даниел вдигна чашата си със сода:

— За Хари-младши!

— За Хариета! — каза Хелън.

Тя се усмихваше, зарадвана от хубавото щастие на приятелите си, но зад усмивката имаше малък оттенък на тъга и завист. Даниел усети тъжното изражение на лицето й, но веднага отклони поглед, не желаеше да посрещне нейния мълчалив въпрос.